Skip to content

Месец: ноември 2018

ОТВЪДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Най- много ме е страх да няма задгробен живот
и чужди езици там,
от които ти угасва главата.
Уморен съм
от толкова земни фрагменти
и от толкова висок небосвод
и ми се мълчи, както мълчи мушица,
залепена в смолата.

Нямам куража да си кажа завинаги и сам
„лека нощ“,
защото ме е страх, че събуждането там
е ужасяващо световъртене.
И ново звучене на думите,
и нови сияния,
и безсмислен разкош
от изкачване на хълмове,
които не са за мене.

Дори си мисля, че ако все пак там има метафори,
задгробните им значения
ще ме убият с нехайна ръка.
Сигурно отвъдните метафори
са нещо много, много нагоре,
а пък мен ме е страх от високото
и затова седя на брега.

И седя на брега на реката, която приижда размътена
и носи и риби,
и азбуки,
и безтегловност,
и сняг.
И гледам върбите, които се мъчат
да кажат нещо на тътена,
и нищо не чувам,
защото това е тътен все пак.

И нищо не чувам… А оттатък гроба на моя баща
есента и къртиците си говорят
и слизат да пипнат реката.
Искам накрая да видя
едно стихотворение с голяма бяла брада.
И да извадя мушицата от смолата.

ДУМИ

Някога думите ми си живееха у нас.
Живееха на адреса
на моите цветове и световъртежи.
Лежаха на дивана, където лежах аз,
и четяха,
четяха,
и заспиваха на косата ми,
и бяха нежни.

Тогава думите ми си имаха облекло –
от нощници
и дневници,
от аромати
и непонятности.
И обикаляха навсякъде като същество,
което се разхожда
по тавана
и по земята
и е прекрасно.

Тогава думите ми ходеха на село –
при зелката със зеления звук
и при козата,
която пасеше от пряспа,
за да бъде висока.
И при реката,
която напролет с юмрук
удря и помита
думите
във всички посоки.

Тогава думите ми ходеха по момичета
с малинови имена.
И със светли имена,
и с имена от заоблачаване.
И аз обичах тези момичета като тъга,
защото от моите думи за тях
само една мокра запетая остана.

И аз обичах тези момичета
и тези придошли от реката жени –
обичах ги като фонетиката
на разцъфтели сапуни,
обичах ги като мрени
и букви,
и като жени,
които са много повече
от всичките думи.

И си мислех,
че думите могат толкова много неща –
да отидат на църква,
да ти купят хляб,
да ти намерят ключа.
Мислех,
че могат да ти измислят от тишина
водопад
и лавина,
и светкавица – за всеки случай.

И си мислех, че думите са
братовчедите
и облаците,
и, разбира се, ти –
жената с уста, по-красива
от кирилска азбука даже.
Колко тясна е къщата
и библиотеката ми лети
и иска всичките си цветове
и световъртежи
да ми разкаже.

А пък аз като зная,
че съм само един словоред
от реки
и градини,
и ябълки,
и създания с рокли,
слагам на края на думите слънчоглед –
да е светло
и високо,
и топло.

ТЕМПЕРАТУРА

Обичам те от сутрин до вечер.
Обичам те от 36 до 42 градуса
и повече.

Обичам ти температурата, която се качва
и в термометъра, и по стълбите,
и после навсякъде.

И ти обичам фосфора и кибритения характер,
и щракването на запалката, и пепелта
от очакване.

Обичам те от нула градуса до екватора и камината
и до четирите сезона на дългата ни градина,
и чак до нашето слънце – жълтъка с кафява захар.

Сега си изпий лекарството, но само с моята чаша.

ЗВУЦИ

ЗВУЦИ

Ухото ти е съвършен, невинен лабиринт –
хрущялът и мембраната, трептенията –
всичко,
всичко…
Дори това усещане, че въздухът е син,
е нашата илюзия
да чуваме различно.

Ти имаш тишина от знаци и значения.
И тишината става по-красива от това,
че аз ти шепна мисли.
И телепатията си намира окончания
и вени
и прави молекулите ни
изумителни
и близки.

Ти имаш цялата небесна азбука
от вероятности
и притежаваш липсата на разстояния,
но имаш близост.
И ето – аз целувам тайната окръжност
и си мисля,
че слънцето е музика,
облечена в лилава риза.

А после залезът е дълъг и си мисля,
че твоето ухо е украшение
на звуци
и реалности.
Красива си и обецата ти ме кара
да те гледам като куче,
защото миг преди да звънне,
обецата ти е толкова безкрайна.

ТВОЯТ СЪН

Възглавницата ти е пълна
с пух от нощни птици.
С такова тихо и летящо приспивателно
до атмосферата се ходи пеш.
Какво, че лачените ти обувки
имат спомени и бръчки
и роклята ти
вече не е тъмна графика?

За теб сънят и хоризонтът
са едно и също нещо.
Протегнеш ли умората си,
стигаш там.

Аз винаги съм знаел –
в космоса на нощното ти шкафче
лежи едно перце
и пази равновесие.