Skip to content

Месец: декември 2018

ЗА СКОРОСТТА НА СВЕТЛИНАТА

Кажи ми колко струва скоростта на светлината,
за да ти купя плат от нея
и ти да си ушиеш рокля.
И аз да виждам как си идваш
с далечни осветителни движения.

Кажи ми колко струва скоростта на светлината,
за да ти купя денонощие
без нищо друго
и ти да идваш винаги
от сутринта
до вечерта.

Кажи ми колко струва скоростта на светлината,
за да ти купя нощна лампа,
дума за звезда,
парченце сън,
пробуждане на копче,
кристалче захар,
северно сияние,
електромер за сняг
и мълнии оттатък гребена
на твоите коси.

И да платя таксито ти,
разбира се,
което е по-кръгло
и от изгрев.

ТЕОРИЯ ЗА ГОЛЕМИЯ ВЗРИВ

Докато гледам как леглото ни
е пълно с география и космос
и как завивките ни
се надигат като планини,
и как пропадам някъде;
докато гледам сенките
на врящи извори,
стадата на косите ти,
гладът на дългите ти
и прозрачни пръсти;
докато гледам как очите ти
се оцветяват от магнезий
и как очите ти сияят от това,
че има диви гълъби
и котки,
и пропадане наоколо;
докато гледам как се свличаш,
сякаш си лавина
и как чаршафът е навеял
сняг и мараня навсякъде,
си мисля,
че светът се е създал
преди петнадесет минути.

А ти дойде преди шестнайсет –
като взрив,
за който асансьорът ми
и външната врата
са само част от някаква теория.

РЕКА

Какво да си направя от река?
Върба, която винаги тече надолу
и роклята ѝ се разхожда чак до дъното?
Да си направя въдица за облаци
и да напълня кошчето си с отражения
или да си направя мост от капки
за прелетните водни кончета?
Престол от жабуняк за жабата,
която разговаря на подскоци,
и няколко внезапни заливчета,
от които
на рибите им се завива свят?
Какво да си направя от река?

Ще си направя ключ
и ще отключа долината –
да влязат вятърът,
дъждът,
снегът
и гръмотевиците;
да влязат тежките порои,
сушата
и пясъкът;
да влязат всичките рибари на света
и аз да гледам
как през мрежите им
свети планината.

Ще си направя от реката мои хора –
ще си направя братя и сестри,
бащи и майки,
дядовци и баби,
ще си направя цялото ни село,
което не е нищо повече
от къщи на река.

Ще си направя и едно магаре,
което да изпие толкова вода,
че аз да му се чудя на ушите.

Какво да си направя от река
освен ботуши,
пълни с детство?

САМО ТОЛКОВА

Не искам много повече,
освен да гледам хълмовете ти,
които се повдигат
и се връщат,
когато спиш.
Да гледам шията ти,
тръгнала да стигне долината,
и кръстопътя с двете преспи сняг,
които винаги са топли.

Да гледам стълбицата
на гръбначния ти стълб,
която пука,
сякаш е от пуканки
и сладко електричество.
Да гледам как когато мисля силно,
ти потрепваш,
защото кожата ти чува
моята прохлада.
И как едното ти ухо е станало
прозрачно
и малиново,
защото спиш на него
и подслушваш нашата далечина.

Не искам много повече,
освен да гледам
как чаршафът се е сбръчкал толкова,
че даже фибата ти
ми е трудно да открия.

А фибата ти
ми е нужна затова,
за да не влизат
сънищата ти
в очите ми.

ОБАДИ МИ СЕ

Обади ми се незабавно и тъжно!
Обади ми се с думи,
които не помниш, че знаеш!
Подреди ги така,
че да чувам как дишаш
от страх
и мълчиш,
и долиташ при думите.

Подреди ги така,
че да бъдат като ябълки обли,
като шипки червени,
като охлюви влажни и сребърни,
като свраки навсякъде,
като тъмни бръшляни
и внезапни води,
като дълги ливади
от билки
и отровни понятия

Обади ми се незабавно и тъжно!
И недей да подреждаш словореда си
никак,
освен може би само така –
да те чувам.

ЦВЕТЪТ НА ГЛУХАРЧЕТО

А на глухарчето му се изправиха косите,
че няма вече да е кръглобяло.
А кръглобялото е цвят,
който понякога
се шляе толкова внезапно
над ливадите.

ЗИМЕН РАЗГОВОР

В началото се чува вой на вятър.
А после паузи се чуват.
А после в паузите – скърцане на зима
и някакво кръжащо чувство за внезапност.

Това се чува в твоя телефон,
когато ти звъни далечината.

Ти няма никога да разбереш
как и защо ти се обажда
тази удивителна
и бяла
неизбежност
и как така опашката ѝ ти звъни,
как ти звънят
и устните,
и пръстите,
и ноктите ѝ.

Как ти звъни вълчицата
на твоите стихотворения,
ти няма никога да разбереш.

СНЕЖИНКИ

Снежинките, когато се събудят,
закусват няколко препечени пейзажа.
Протягат си пижамите и мигат
с дълбоки и искрящи намерения.

Докато мигат, млякото им диша –
те винаги изпиват глътка мляко.
А млякото, забравих да ви кажа,
е сняг със захар –
с пудра захар само че.

Снежинките, когато стане обед,
са точно там
и сядат да обядват.
Поръчват си вихрушки в малки чаши
и няколко парчета долина.

Следобед винаги пейзажите са бавни
и побелели, и почти задрямали.
Снежинките седят на коленете им
и си люлеят дните и сандалите.

Преди да идат в здрача и нататък,
момичетата си намират облаци,
момчетата се връщат от реката
и са снежинки колкото си искат.

Вечерят няколко трохи от вятър –
така вечерята им свети някъде.
С паста за зъби си измиват зъбките
и лягат по корем в градината.

МЕТАФОРА

Ще ти сваля усмивката
и ще я дам на осветителната лампа –
и вечерта няма да пали
лампите си повече.

Ще ти сваля ръката
при подножието на пуловера
и твоята ръка ще е безпомощна
в изкачването после.

Ще ти сваля изчезналите денонощия
и ще ги подредя в изящна права линия.

Ще ти сваля парченце шоколад,
останало в какаовия облак
над леглото.

Ще ти сваля една от миглите,
изгубена в лицето ти
навсякъде.

Ще ти сваля звездите
в пепелника ни
и глътка дъжд ще ти сваля,
ако поискаш някога.

Сега единствено се сещам
да ти кажа,
че зъбите ти ми приличат
на клавиши на пиано,
когато се усмихваш.
И затова ще трябва да сваля
пианото
по-близко.