Skip to content

Месец: февруари 2019

ИСТИНА

На любовта ми изтича последният срок.
И само едно парченце от слънцето едва блести.
Ти, любов, ще ми бъдеш последен урок
и последен сън ще ми бъдеш ти.

Звучи така, сякаш това е преди векове,
а пък то е сега или най-много – след малко.
Заведи ме да си легна, любов – като дете,
което си ляга с дрехите и сънува пързалка.

Звучи така, сякаш това е игра на любов,
а пък аз съм по-стар от всичко, което знаеш.
Заведи ме да си легна, любов –като красива любов,
като снежинка
и като копче на твоята рокля на края.

Заведи ме да си легна – аз съм уморен от слова,
които изглежда са писани в друга ера.
Знаеш ли, някога по земята ходеха такива слова,
които само ти в снега би могла да намериш.

Затова когато накрая се стопи снегът,
иди при тревите
и виж какво пишат тревите със зелени букви.
А сега ме заведи да спя.
И ме остави да спя с дрехите
и с точно тези обувки.

ЛЮБОВ

Въздига се леглото ни в небето –
изтръпнало и побеляло.
Възглавниците махат и крилете им
размесват звукове, парфюм и колебания.

Въздига се леглото ни от сънища,
дошли от други светове безплатно.
Две паячета в ъгъла се преобръщат –
безкрайни, безтегловни и прекрасни.

Една от лампите решава да заплаче
и спира да излъчва електричество.
Леглото ни е топло и уплашено,
и пълно с дрехи, ябълки и стихове.

И все пак се въздига то и ние
го гледаме как литва към небето.
Обичам те… Ела да ми допиеш
несъвършенствата, нощта и страховете.

Ела да ми разкажеш как леглото
е словоред и прилеп, и трептене.
Не се събуждай – слушай ми сърцето
и си лежи, лежи, лежи до мене.

МАЛКО СЛЪНЦЕ

Между снега и вятъра внезапно се промуши
петно от слънце – обло, сладоледено.
И го позна изтръпналата круша:
– Това е моя круша – каза тя и се наведе.
И почна да го търси, сякаш търси бебе,
което лази в стаята навсякъде.
Примигва крушата, примигва, после гледа
как се смалява сладкото петно и капе.

МЕСЕЧИНА

Протяга се черната котка – нощта, и гръбнакът ѝ пука.
И свети гръбнакът ѝ на толкова много километри от тука.
И се люлее, и на гръбнака на котка прилича –
месечина и котка, и малко момиче.

НОЩ

Звездичке, звездичке, почакай малко,
почакай ме там, най-горе.
И аз ще си оставя шапката
на закачалката в коридора.

И шапката ми ще свети и ще е хубава
като лампата в коридора,
където ще има други шапки
и обувки,
и мишки,
и орехи.

КАМЪЧЕ

Затварям очите си… Като камъче се търкалям по склона.
И петънца, и точици, точици под клепачите ми се гонят.

Под клепачите ми е космос и петънца, петънца и съзвездия.
Господи, как си направил така – със затворени очи да гледам?

И как си направил така, че камъчето се търкаля и свети?
И вижда всичко наум – като камъче от небето?

ПЪРВА ЛЮБОВ

Вървяхме си и ти ми каза: – Искаш ли да ходим?
– И да не пазим равновесие – ти казах аз.
– И да не пазим равновесие,
и да не мислим никъде да ходим,
освен до нас, а след това – до вас.

***

Здрачаваше се… Дъжд и сняг…
Наполовина – бял, наполовина – черен мрак.

Наполовина мокро и толкова студено.
И малко вятър вместо мене.

И твоят тих и черно-бял пуловер.
И малко дъжд, и малко сняг отгоре.

ЗИМНА ГОРА

В гората винаги ще видиш нещо повече през зимата.
Дърветата ще бъдат повече, отколкото си мислиш,
снегът ще им гипсира клоните и страховете
и ако все пак някое дърво си счупи лакътя,
мъглата ще седи до него и ще му приказва.

Ще видиш как снежинките насапунисват въздуха
и как перат чаршафите на ручея,
и как измиват на кокичетата белите коси
и как косите на кокичетата стават топли.

В гората винаги ще видиш нещо повече през зимата –
как на кълвача ехото замръзва,
как на лисицата сиянието става все по-гладно,
как заекът прескача слънцето,
как гарванът и орехът са първи братовчеди,
как шипката си е убола пръстите и е щастлива,
как пътят спира, за да се завие презглава
и да не мисли нищо повече.

Ще видиш ледения нос на бора,
който подсмърча,
после киха,
после пак подсмърча.

ВКУСЪТ НА ЯБЪЛКАТА

Вкусът на ябълката е
на денонощие,
на две красиви половини в цяло денонощие,
на пъпеш,
на есенно повдигане на пръсти,
на кръгове върху корема на момиче,
на мед и орехи,
на две кокичета в чаша червено вино,
на капка кръв и бучка захар,
на сок от ябълка,
който пълзи все по-надолу,
на мляко от дърво,
на кошница с натрупани мълчания,
на шапка с вятър –
на цялата ти прелест
да разрежеш ябълка,
а аз да си порежа пръстите,
както те гледам.