Skip to content

Месец: март 2019

ПРОЛЕТ

Между лилавите теменужки
листче бяла хартия свети.
Листче е, ама наужким…
И пеперудата литва в небето.

ВСИЧКО Е МОЕ

Казват ми непрекъснато, гледам и чета непрекъснато, че всичко е мое.
Моя е месарницата на моята улица – с каймата и изкуствените плодове между месото.
Моя е разширяващата се Вселена. И обратната страна на Луната.
Моя е банката. И другата банка.Мои са и ръцете, пъхнати в джобовете ми.
Моя е телевизията. Там хората са едни и същи, а ми казват, че съм аз.
Мои са всички аптеки и лекарства, най-вече лекарствата за сърце.
Магазинът за цветя също е мой. Чудя се само кои цветя ще ми приличат повече – червените, белите или хоризонталните.
Завинаги мой е страхът да не ми откраднат прането от терасата или да ми откраднат надеждата, че това няма да се случи.
Мои са автобусите и трамваите, които са или психиатрии, или гардероби за дрехи втора употреба.
Моя е националната лотария с нейните много-много нули.
Моя е гледката от прозореца – със синкавите снегове по Витоша и с клошарите, които пият патрончета в градинката.
Мое е стихотворението, което може би ще напиша, ако някой ми се обади по телефона просто така.
Моя е теменужката, която е само на пролетта.
Мой е пласмасовият стол, на който седя на брега, а реката долу я няма.
Моя е библиотеката, за която се чудя как не ми е паднала на главата и как не ме е затрупала.
Мое е и кучето, оставено от баща ми. Но за кучето не се знае нищо от години.

ПРОЛЕТНА РЕКА

Река със зелени камъни. Реката ги облива, облива.
На брега – зелено гущерче и един стрък коприва.

Пясък и стъпки в пясъка – на кози и на козарче.
Козарчето е кученце – шарено меко зарче.

Няколко жаби зелени, големи като планети.
И само една мушица край шапката на момчето.

И една река, която на своя бряг е седнала
и си люлее сандалите, и си съблича фланелата.

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Преди години слънцето светеше на петна.
Грееше гривата ми и хълбоците – нали бях конче.
Скок-подскок,
скок-подскок…
А вечер една жена
къпеше със слънчева вода своето конче.

Преди години слънцето си лягаше рано да спи –
доспиваше му се от тичане нагоре-надолу.
Едно, две, три,
едно, две, три –
и кончето скача в легена голо.

После в леглото – като в дълга ливада,
луната свети – и тя на петна.
Поспри се, конче, заспивай, мама…
И не заспивай…
И нани-на…

ИГРА

Какво друго да кажа, освен че едно куче
тича по хълма и гони заек?
Здрачава се. И след малко ще бъде изключено
осветлението на небето и осветлението в стаята.

В тъмното мога да си разглеждам шапката.
И пръстите мога да си разглеждам в тъмното.
Още няколко минути и заекът ще е стигнал
на края на думите и на края на хълма.

И какво друго да кажа, освен че кучето
тича от единия до другия край на листа?
След малко осветлението ще бъде изключено
и аз ще си легна, за да не мисля.

БАЛАДА ЗА ВЪЖЕНИЯ МОСТ

Когато за пръв път преминах през стария въжен мост,
бате Васил ме носеше на главата си.
Мостът трепереше, беше ми лошо от страх и бях бос,
и се страхувах да не падна от въздуха във водата.

Бате Васил спря по средата на този протегнат смок.
Спря се и се смееше, и бълбукаше.
И смокът беше от облаците по-много висок,
и аз бях бос на моста и на самия край на земята.

Бях на главата на бате Васил – този гарван на шестнайсет години.
А бате Васил беше едно съседско момче с крила.
И ме пренесе по въжения мост, и прелетя над такива картини,
каквито има само на дъното на река.

Аз не видях нищо и се стичах като пот по врата му,
страхувах се и се стичах като капчици пот.
И когато стигнахме другия бряг, стъпих на трънче
и после си обух гуменките, и не бях бос.

Тогава бате Васил изпуши една цигара –
младите гарвани обичат да пушат понякога и на слънце да си лежат.
И ме попита колко стотинки имам – щял да излиза довечера,
и аз му казах, че имам по-малко от лев.

ЗА ЧЕТЕНЕТО И ЗАСПИВАНЕТО

Първата книга, която „прочиташ“ като дете, ти я прочита майка ти. Чете ти я тя, защото те обича и иска да слушаш приказки, но най-вече – защото иска да си почине от работа, от лудориите ти и защото иска да те приспи.
Сънят и книгата са брат и сестра. Четеш и заспиваш, и виждаш със заспалите си очи всичко – и това, което го има в книгите, и това, дето го няма.
Като ти чете книги, майка ти си услажда душата, сеща се за детството си, за своята майка се сеща и така приказката няма край.
Никой и никога не мисли, че като ти чете книги, ти ще научиш много думи, нови думи, различни думи или че ще станеш по-добър или по-умен. Нищо такова няма. Важното е времето да минава и да се стопява – да изчезва някъде, да става друго време. И да няма движение, да няма движение. Това щъкане нагоре-надолу, това скачане и падане е самото детство, но то уморява, уморява всички наоколо, уморява най-много майка ти.
Когато бях дете и вкъщи идваха гости, ги карах да ми четат. Не ги оставях дъх да си поемат, докато не ми прочетат приказка. И защо съм правил това ли? – Защото не съм разбирал какво си говорят големите, защото ми е било скучно и празно, и страшно, и тъжно, че не съм център на внимание, защото съм искал да съм пъпът на света и пъпът на стаята, а не че толкова съм обичал книгите.
И досега аз си спомням повече илюстрациите на книгите, рисунките, цветовете, а не съдържанието и случките. Спомням си лицата и дрехите на нарисуваните герои, къщите им, вещите им. Горите и облаците, по които ходят, са ми били сто пъти по-интересни от случките. Случките винаги са ме натъжавали и едва съм издържал края – обикновено захаросан. Аз тогава не съм знаел, че краят е захаросан – знам го сега.
И не е истина, че се учим от приказките. Учим се от тъгата, която остава след тях. И от неясното усещане, че сме прочели нещо, дето уж го има, а го няма и не е възможно никога и никъде.
Някога нашите прабаби приспивали бабите ни с парченце хляб, топнато във вино. После бабите ни приспивали майките ни със страховете от тъмното зад прозореца. После майките ни приспивали нас с книги. Сега ние приспиваме децата и внуците си с преструвки и с технологични фокуси. И със свито от любов сърце.
Това писание трябваше да завърши тук, но се сетих още нещо. Когато преди години се оплаках на майка си, че не мога да спя, тя каза: „Николайчо, уж пописваш, мама, а пък не знаеш, че приспиването най-лесно става с книга. Четеш си и книгата пада на носа ти.“

КИНО

Защото се свършват годините и брегът отведнъж се свлича,
си мисля да отидем на кино и да си гледаме в тъмното очите.

Ще бъде хубаво, докато в салона ухае на пуканки и драми,
ние да се промъкваме към телата си и да ни няма.

Да седим един срещу друг и да станем високи, високи,
и да седим, и да треперим, и да пътуваме във всички посоки.

Ще бъде велико, ако от филма не видим нищо от начало до края
и изпием две патрончета водка, и пуснем патрончетата да се търкалят.

Ще бъде велико, ако свирна с уста и скоча на облегалката на стола
и ако в салона има пълно, пълно отсъствие на хора.

Ще бъдем най-добрите гледачи на филми, които си гледат очите,
защото се свършват годините и брегът отведнъж се свлича.

И си нахлупвам козирката на шапката,и си слагам лекарствата в якето.
И ти казвам да отидем на кино – където се свършва земята.

НА КАКВО МИРИШЕ ПРОЛЕТТА

Пролетта мирише на първата горещина,
от която ми отмаляват краката и ми се доспива.
Мирише на животинки, на коприва и светлина,
и на ключ от къща, която цяла зима изстива.

Пролетта мирише на прозорец, който гледа навън,
и на цветовете на пердетата,
и на образите от телевизорчето с малка антена.
Мирише на това,което вече не мога да съм,
мирише на поникнало стихотворение.

Пролетта мирише на изкъпана резеда,
в която врабчетата по оградата се целуват отново.
Тогава в градината влиза жена.
И жената мирише на моя пуловер.

***

Не искам да си боядисваш косата –
остави я на сезоните и на последния ѝ сезон.
Остави я да живее като глухарче на главата ти,
като голяма снежинка и като бял балон.

Аз ще ти подаря гребен, от пръстите ми направен –
от страховете ми и от снега, който вече личи.
Остави си косата – да е бяла, когато си лягаш,
и още по-хубава, когато отваряш очи.