Skip to content

Месец: март 2019

БАЛАДА ЗА ВЪЖЕНИЯ МОСТ

Когато за пръв път преминах през стария въжен мост,
бате Васил ме носеше на главата си.
Мостът трепереше, беше ми лошо от страх и бях бос,
и се страхувах да не падна от въздуха във водата.

Бате Васил спря по средата на този протегнат смок.
Спря се и се смееше, и бълбукаше.
И смокът беше от облаците по-много висок,
и аз бях бос на моста и на самия край на земята.

Бях на главата на бате Васил – този гарван на шестнайсет години.
А бате Васил беше едно съседско момче с крила.
И ме пренесе по въжения мост, и прелетя над такива картини,
каквито има само на дъното на река.

Аз не видях нищо и се стичах като пот по врата му,
страхувах се и се стичах като капчици пот.
И когато стигнахме другия бряг, стъпих на трънче
и после си обух гуменките, и не бях бос.

Тогава бате Васил изпуши една цигара –
младите гарвани обичат да пушат понякога и на слънце да си лежат.
И ме попита колко стотинки имам – щял да излиза довечера,
и аз му казах, че имам по-малко от лев.

ЗА ЧЕТЕНЕТО И ЗАСПИВАНЕТО

Първата книга, която „прочиташ“ като дете, ти я прочита майка ти. Чете ти я тя, защото те обича и иска да слушаш приказки, но най-вече – защото иска да си почине от работа, от лудориите ти и защото иска да те приспи.
Сънят и книгата са брат и сестра. Четеш и заспиваш, и виждаш със заспалите си очи всичко – и това, което го има в книгите, и това, дето го няма.
Като ти чете книги, майка ти си услажда душата, сеща се за детството си, за своята майка се сеща и така приказката няма край.
Никой и никога не мисли, че като ти чете книги, ти ще научиш много думи, нови думи, различни думи или че ще станеш по-добър или по-умен. Нищо такова няма. Важното е времето да минава и да се стопява – да изчезва някъде, да става друго време. И да няма движение, да няма движение. Това щъкане нагоре-надолу, това скачане и падане е самото детство, но то уморява, уморява всички наоколо, уморява най-много майка ти.
Когато бях дете и вкъщи идваха гости, ги карах да ми четат. Не ги оставях дъх да си поемат, докато не ми прочетат приказка. И защо съм правил това ли? – Защото не съм разбирал какво си говорят големите, защото ми е било скучно и празно, и страшно, и тъжно, че не съм център на внимание, защото съм искал да съм пъпът на света и пъпът на стаята, а не че толкова съм обичал книгите.
И досега аз си спомням повече илюстрациите на книгите, рисунките, цветовете, а не съдържанието и случките. Спомням си лицата и дрехите на нарисуваните герои, къщите им, вещите им. Горите и облаците, по които ходят, са ми били сто пъти по-интересни от случките. Случките винаги са ме натъжавали и едва съм издържал края – обикновено захаросан. Аз тогава не съм знаел, че краят е захаросан – знам го сега.
И не е истина, че се учим от приказките. Учим се от тъгата, която остава след тях. И от неясното усещане, че сме прочели нещо, дето уж го има, а го няма и не е възможно никога и никъде.
Някога нашите прабаби приспивали бабите ни с парченце хляб, топнато във вино. После бабите ни приспивали майките ни със страховете от тъмното зад прозореца. После майките ни приспивали нас с книги. Сега ние приспиваме децата и внуците си с преструвки и с технологични фокуси. И със свито от любов сърце.
Това писание трябваше да завърши тук, но се сетих още нещо. Когато преди години се оплаках на майка си, че не мога да спя, тя каза: „Николайчо, уж пописваш, мама, а пък не знаеш, че приспиването най-лесно става с книга. Четеш си и книгата пада на носа ти.“

КИНО

Защото се свършват годините и брегът отведнъж се свлича,
си мисля да отидем на кино и да си гледаме в тъмното очите.

Ще бъде хубаво, докато в салона ухае на пуканки и драми,
ние да се промъкваме към телата си и да ни няма.

Да седим един срещу друг и да станем високи, високи,
и да седим, и да треперим, и да пътуваме във всички посоки.

Ще бъде велико, ако от филма не видим нищо от начало до края
и изпием две патрончета водка, и пуснем патрончетата да се търкалят.

Ще бъде велико, ако свирна с уста и скоча на облегалката на стола
и ако в салона има пълно, пълно отсъствие на хора.

Ще бъдем най-добрите гледачи на филми, които си гледат очите,
защото се свършват годините и брегът отведнъж се свлича.

И си нахлупвам козирката на шапката,и си слагам лекарствата в якето.
И ти казвам да отидем на кино – където се свършва земята.

НА КАКВО МИРИШЕ ПРОЛЕТТА

Пролетта мирише на първата горещина,
от която ми отмаляват краката и ми се доспива.
Мирише на животинки, на коприва и светлина,
и на ключ от къща, която цяла зима изстива.

Пролетта мирише на прозорец, който гледа навън,
и на цветовете на пердетата,
и на образите от телевизорчето с малка антена.
Мирише на това,което вече не мога да съм,
мирише на поникнало стихотворение.

Пролетта мирише на изкъпана резеда,
в която врабчетата по оградата се целуват отново.
Тогава в градината влиза жена.
И жената мирише на моя пуловер.

***

Не искам да си боядисваш косата –
остави я на сезоните и на последния ѝ сезон.
Остави я да живее като глухарче на главата ти,
като голяма снежинка и като бял балон.

Аз ще ти подаря гребен, от пръстите ми направен –
от страховете ми и от снега, който вече личи.
Остави си косата – да е бяла, когато си лягаш,
и още по-хубава, когато отваряш очи.

ГОСПОДАРЯТ И ДЖАМИЯТА В НОВА ЗЕЛАНДИЯ

Трагедията в джамията в Нова Зеландия е разтърсваща и ужасяваща.
Ужасяваща е тази трагедия, защото дори и на края на земята се стреляме и убиваме. Дори в зелената, мека и приказна страна на последните ни надежди смъртта се разхожда с кола и автомат. Какво ни остана? Остана ни да паднем от земята или да се избием и на полюса. И ледени църкви и джамии да си направим на полюса, слепотата и оскотяването ни ще ни накарат да ги запалим и разтопим.
Министър-председателката на Нова Зеландия е трогателна в усилията си да успокои страната и света. Обикаля неспирно, явява се забрадена и иска да представи този патологичен акт като изключение – като нещо, което не е било възможно да се предвиди. Тя сигурно си вярва.
Но тя театралничи и позира, когато пред Парламента на страната отказва да назове името на убиеца уж за да бъде забравено името. И театралничи, когато казва: „Това не сме ние. Това не е Нова Зеландия.“
Не, госпожо – това може и да не е Нова Зеландия, но това е светът – нашият свят, светът, който направихме такъв.
А какъв е светът ни?
Светът е на Господаря.
Господарят може всичко – от това, да произвежда оръжие и да продава смърт, до това, да е по-богат от мечтите си. А Господарят мечтае да купи света.
Господарят обича лъжата и фалша. Той обожава образа си от медиите, но живее от образа си в мрака.
Господарят обича окопите, оградите, разделенията, религиите, омразата. Обича огънят да гори и вятърът да разнася пепел.
И най-важното – Господарят не обича Храма, Христос или Мохамед, а обича златото и властта, които има от Храма, Христос и Мохамед.
Но за това никога не се говори. Не говори за това министър-председателката на Нова Зеландия, не говорим и ние. Защото ако говорим, трябва да кажем:
Докато има пушки и патрони, ще има смърт.
Докато има неравенство и рани, ще има взривове.
Докато има безпросветност и фанатизъм, ще има тъмнина.
Докато има политически маски и театър, ще има зрители, които мигат и дремят по столовете си.
И касапницата в Нова Зеландия ще се представя като акт на луди хора, на вълци единаци, на болни мозъци. И ние ще се взираме в надписите по автоматите, а не в самите автомати.
И ние ще си затваряме очите и ще гледаме в интернет как колата на смъртта идва за нас.
А Господарят ще е някъде на друго място.

ЗИМЕН ПАЗАР В НЕДЕЛЯ

На пазара в неделя има преспи от зеле. И снежни човеци от зеле.
И зелени, и къдрави гласове,
насред зимата долетели.

Има други вселени. И премръзнали хора с ушанки и шалове
и с дрехи от някъде,
където е далеко и кално.

На пазара има много картофи и ръкавици, и пръстени…
И на пръстените скъпоценните камъни са бобени зърна –
бели и лъскави.

И на картофите кафявите пуловери са с покълнали копчета.
На пазара в неделя идват снежинки и хора, и други снежинки,
които ги няма все още.

И ако на пазара купиш ябълки по един лев или там по колкото бяха,
ще си купиш луна и децата на луната ще си купиш –
кръгли и кротки.

Ще си купиш не ябълки и не килограм малки земни кълбета –
ще си вземеш облачета, облачета, облачета,
търкулнати от небето.

И не бързай да преминеш пазара – той е дълъг, докъдето поискаш…
Една циганка продава от пазвата си две бучки сирене
или на очите така им се иска.

Едно циганче се мотае в краката ѝ и е като агънце черно,
и се плаши циганката, и се загръща,
и като мъгла изчезва.

НЯКОГА

Баба ми гледаше на боб и познаваше какво ще стане –
колко снежинки ще има на носа на една виелица,
колко ще е дълъг животът на преспите
и на какво разстояние са отишли кокошките
да си търсят петела.

Баба беше отнесена баба…И цял ден гледаше зърната на боба,
и ги пръскаше, и ги викаше, и ги милваше като деца.
И се качваше на облаците, и садеше цветя на гробищата –
при цветята на гробищата
баба беше млада и красива жена.

И ми каза, че ще стигна високо
и после дълго ще слизам от нашата круша
и че очите ми ще идат при брегове и при голяма вода.
И позна, че таванът на стаята ми ще е опушен,
дори размера на шапката на главата ми позна.

И позна, че ще има война между трохите и мишките,
между книгите и мишките, които ходят по тях,
и ме облече хубаво,
и със студена вода ми изми очите,
и ме пусна да гледам как идва големият сняг.

И ме пусна да гледам как се сбъдват студът и виелиците
и как кокошките и петелът късат своите бели пера.
И как пролетта зелен елек за баба ми беше изплела,
и как баба облече елека
с копчета от цветя.

Баба беше безсмъртна жена…Но си беше и малко растение-
шушулчица бобена, която от вятъра шумоли.
Тя позна всичко – дори това,
че когато дойдеш при мене,
ще отидем някъде – само аз и ти.

НЕКА ГОВОРИМ ЗА НЕЩО ДРУГО

Когато в една къща работите се счупят и вървят на зле, когато мирише на скандал и прегоряло и няма кой „да отвори прозореца“ и да проветри, винаги се намира някой – обикновено началникът на къщата, който казва: „Да говорим за нещо друго. Да говорим за други неща.“
Така е и в България – вместо да говорим, че сме най-бедни, че се краде и това, дето го няма вече, че заплатите и пенсиите ни са на дъното, че се газят с ботуши закон, морал и традиции, ние си говорим за злоупотреби в ТЕЛК, за фалшив трудов стаж, за повдигнати обвинения на чиновници от нисшите ешалони.
Важното е да се мисли, че калта е от капката дъжд, а не от мътния порой.
Вместо да говорим, че в училище е джунгла и ад, че не можеш да кажеш „копче“ ни на ученик, ни на никого, ние си приказваме за агресии, за разни случки – като неща, паднали от небето.
Вместо да кажем, че партиите в България в този си вид увълчиха хората, настроиха ги един срещу друг, накараха ги да раболепничат и да се подмазват, ние тръпнем кой ще води евролистите – дали Джамбазки, дали Сидеров, дали Малинов, дали Станишев. А си знаем, че ще са Габриел и Йончева.
И нещо удивително – от месеци лягаме и ставаме с Брекзит. Брекзит, та Брекзит. Аз лично сънувам дрeзгавия глас на шефа на английския парламент и жеста, с който Тереза Мей почти пада на седалката зад нея – изтощена и съсипана, но взряна в бъдещето на Англия. Брекзит вече прилича на календара на маите за края на света. Брекзит е Апокалипсиса на Европа. А хората на Острова са империя и не щат други.
Винаги е било така – и в къщата, и в държавата – важното е да говорим за нещо друго, а не за това, което ни е на сърцето, което ни боли и ни убива.

КАКВО КАЗА ВЯТЪРЪТ НА РЕКАТА

Когато в края на лятото останеш в инвалидна количка
и нозете ти към морето не могат път да намерят,
аз ще дойда при тебе и ще ти кажа: – Рекичко,
доведох ти облак, прилича на Христос и вали от вчера.