Skip to content

Месец: април 2019

ДА ТИ ПАДНЕ ПЕРДЕТО

Едно от най-отчайващите неща е да се докосваш до фалш, до ръжда, до разпадаща се държава, до гнило. Това усещане за безпомощност и безтегловност ме обвзема всеки ден, като гледам и слушам какво става наоколо. И като нямам сили да не гледам и да не слушам какво става наоколо.
Управляват ни едни от най-глупавите хора в българската история. Видимо глупави. И трагичното е, че хората харесват тази глупост. Глупаците са начело на държавата в очертаващия се да бъде най-глупав 21 век. Ако 20 век беше време на илюзии плюс кръв – време на много илюзии и много кръв, този навярно ще е век на глупост, умножена по себе си.
Омръзна ми да се червя от ушите до душата, като слушам тези примитиви, облечени и с панталони, и с рокли. Омръзна ми от сутрин до вечер да гледам техните физиономии навсякъде – едни и същи физиономии, глупави физиономии. Понякога ми иде да потъна на обратната страна на Луната.
Крадат ни едни от най-алчните хора в българската история. Те – крадците, нямат очи за живота, имат уста за живота. И стомах за живота. И на хората им харесва да ги крадат. Има нещо тъмно в нашата психика, щом на едно и също място в нас живеят и безсилният гняв, и примирението. И колкото по-големи са кражбите, хората губят зрението си за това и не виждат милионите и милиардите, отлетели завинаги по острови, океани, морета и банки.
Преди дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов каза, че по най-груби изчисления през последните 30 години от България са изнесени (разбирай откраднати) около 40 милиарда долара. Ако това е вярно, трябва да се обесим всички – да се обесим на собствената си безпомощност и бездействие. Ако ли не – трябва да си спомним Ботевото „На прощаване“ и „каквото сабя покаже“…
Трябва да е ясно и още нещо – социалният мир в България се крепи на незнанието на хората, на тяхната дълбока неинформираност. Защото ако те знаеха за какви точно грабежи и кражби става дума, взривът щеше да е огромен. Управляващите разчитат на незнанието. То е тяхната трапеза и тяхното плюскане.
Където и да пипнеш – всичко е ръжда. Гнило. Апартаменти, асансьори, барбекюта, пътища, къщи за тъщи, евролисти, мераци, бардаци, кокаини, морета – ръжда…
И над всичко като Витлеемска звезда – о, прости ми, Боже – е дефлацията. Това го чух преди дни от един бивш министър юпи.
Проблемът на българите бил, твърди юпито, че цените падат.
Не, господин юпи! Проблемът на българите е, че трудно им пада пердето.

ВСИЧКО ОСТАНАЛО

Какво правят рибите, скрити под камъните – това се питам от дете досега.
Навярно слушат радиото на реката.
И тези зелени и сини, и бели подводни предавания
разлюляват косите на върбите и разтопяват ризата на снега.

Това подводно радио звучи като капка, като дъжд и прииждане,
звучи като дълго бълбукане и щракане на щипка на рак.
Звучи като къпещ се скакалец, като жаба, която премигва,
и като изгрев, и като слънце по пладне, и като мрак.

И слушат рибите, и лежат под тези звучащи камъни.
И нехаят за всички други радиостанции по света.
И опашките им разместват вълни и вълнения, и всичко останало.
А всичко останало е музика и вода.

ДЕНОНОЩИЕ

Не е важно да ти разказвам пейзажите и очите си през деня –
долината с мъгли от сапун,  разсъмването на ябълката и нейните глобуси,
герданите на дивите гълъби,обецата на памуковата коза
и огромния скакалец, който лети и отнася себе си.

Не е важно да ти нарисувам слънцето като баница или  жълтък.
Или да нарисувам ръката си с разтреперани колебания,
или роклята ти, която се върти като слънцето в кръг
и е сладка като закуска и обед, и вечеря, и не може да ме нахрани.

Не е важно да ти кажа, че те обичам целия ден –
още от съмването и блесването на първата песъчинка.
Не е важно да ти кажа, че коремът на дъждовника е позлатен,
за да ти изглежда понякога като облака синкав.

Не е важно да те заведа при кадифения вир
и да те завия с този плат от прохладни вълнения.
Или да сложа ухото ти до пълен с врабчета чимшир
и ти да слушаш как чимширът и реката си мислят за мене.

Важно е да ти покажа всичко това през нощта.
И да те кача по една по-висока от косъм пътека в скалите.
И ти да пипаш мрака по лицето и устните, и по бялата му коса
и да не знаеш кое съм аз и кое са очите ти.

И да не мислиш от колко пейзажи съм те отнел
и през колко следобедни стихотворения съм те пренесъл.
И да не знаеш, че мракът е най-красивият хмел,
по който думите се спускат и се качват в небето.

И да не знаеш защо съм те довел при този мрак
и защо те обичам повече от видимото и ясното.
И защо накрая паля една клечка кибрит все пак
и те гледам, и нищо не виждам, и си прекрасна.

КОПРИВА

В сценария, в който с тебе берем коприва,
не влиза финалът с опарените пръсти.
Ти имаш ръкавици от минало
и косата ти вече е сива,
и знаеш, че нашата пролет е зелена,
но късна.

Аз знам, че копривата има милиони власинки –
виждал съм ги как светят
като иглички на слънце.
И знам, че когато любовта е като на кино,
след филма ти пари под лъжичката,
но ти става и леко,
защото си тръгваш.

Ти ми каза: Да отидем да изпием по един чай от коприва.
Аз ти казах: Да отидем.
И ти казах: Става късно –
пролетта се протяга
и си ляга след малко.
И отидохме там, където не бива
и където вечерта и животът
са само за малко.

Аз ти казах: Не мога…
Ти попита: За какво ми говориш?
Аз ти казах: Този чай ме побърква,
защото е някога.
Този чай е отдавна,
този чай е момичето на двора,
което бере коприва
и е бяло като снежинка
и като капка мляко.

Ти ми каза: Добре –
и отиде на пушиш вероятно чак на небето.
Аз те чаках не една
и не две,
и не три,
а не зная колко години.
И когато ти се върна,
аз видях колко младо
и пролетно е лицето ти,
а само две-три минути
и два-три века бяха изминали.

И тогава ти казах: Ти защо не ми каза –
ти защо не ми каза, че сценарият
още си няма финал?

Боже, колко е хубаво,
че пролетта си има
и прозорец,
и цветя,
и ваза…
А ние пием чай от коприва,
която още никой не е набрал.

СРАВНЕНИЯ

Очи на източна жена –
напомнят ми на мънички делфини,
на резенчета хляб
и на луна,
на орехи,
на сенки
и градини.

Напомнят ми, че като гледам в тях
и като ги сравнявам до припадък,
очите стават всичко.
А до тях
аз ставам малък,
малък,
малък…

***

Всички са го правили, ще го направиш и ти –
вървиш си, а трябва да спреш.
И както си уморен, ще ти се доспи,
ще си легнеш и ще умреш.

И тогава ще се събудиш като врабче.
И ще пърхаш, и ще разказваш на всички,
че на твое име е кръстено момче –
с чип нос и на носа с лунички….

ЦЪРКВА

Като малък си мислех, че електрическите крушки са светии – светят, значи са светии.
Първият наш светия беше в коридора, вторият – в кухнята, третият – в спалнята.
В коридора освен крушката светеха обувките на баща ми – офицерски обувки; светеше и палтото на мама – бяло, на медицинска сестра; светеше и моята шейна, изправена в ъгъла като бяло конче.
В кухнята освен крушката светеха чиниите. Светеха столовете и диванът, и вестниците, натрупани като пряспа сняг.
Най-големият светия в кухнята беше печката. Тя светеше като змей и кръглите ѝ жълти очи играеха по тавана. Светеше и баба – малка колкото лъжичка за кафе.
В спалнята светеше спалнята. Крушката светеше само колкото да пристъпиш до леглото. После светеха сънищата и утрото също светеше.
Най-големият светия в спалнята беше мракът – но за това трябват уши, а не очи. С влюбените светци е така – те само се чуват.
Иди после казвай, че коридорът, кухнята и спалнята не са цяла църква, пълна със светии.

ЛЮБОВ

Навсякъде дъхти на зелено,
на малолетни момичета и невинни листа.
И набъбва, и се пука зелената вена
на пролетта.

И момичетата рукват като капки и гонят трамвая,
който е като очите им раззеленен.
И от невинните листа се спуска паяк
и се люлее точно над мен.