Skip to content

Месец: май 2019

КАК СИ ТЪРСЯ РАБОТА

– Къде отиваш? – ме попита ти.
– Отивам да си търся работа.
– Но работата ти е да ме гледаш – каза ти –
в очите ти ми е така красиво…
– Отивам да си търся работа – повторих аз –
на пейката ме чакат да поседна
и да разкажа колко си красива.
 
– Това е важна работа, нали?
– Най-важната от всички – отговорих.
– По-важна от това, да гледаш мен?
– Е, не чак толкова,
защото тук на пейката ме чакаш ти.
И ми е хубаво да ти разкажа,
че си красива – колкото си всякога.

ДЪЖД

Понякога дъждът е романист
и трябва да прелистваш облаците
с дни.
Понякога е източен поет
и с две-три капки
казва всичко.

НАШАТА КЪЩА

Прозорците на къщата приличат на очите ти –
менят си цветовете с цветовете на деня.
При изгрев светят в сънищата на косите ти,
при залез отразяват ябълки, които спят.

Аз тази къща ти я обещавам винаги и много,
дължа ти стаите ù, пълни с тишина от пух,
дължа ти хладните следобеди, дивана и най-вече голата –
най-вече голата представа, че сме тук.

Аз тази къща ще ти я направя с изречения –
ще търся най-изящни изречения дори накрай света.
Ще ги подреждам, както Господ е подреждал вените,
и после ще усещам как по тях тече кръвта.

Аз тази къща ще ти я оставя да я гледаш,
да дишаш вятъра ù и безпомощната красота.
В началото на къщата ще са прозорците и тази бледа,
дошла да се разходи през деня луна.

В началото на къщата ще са децата ни – красиви птици,
лозата, гроздето и паякът ще са в началото съвсем.
И ние ще живеем в тази къща и ще питаме
дали не е възможно с теб за малко да умрем.

Съвсем за малко да умрем, докато ти си някъде случайно
и аз те чакам на прозореца, подобно гладен кос.
Съвсем за малко да ни няма и ще се свършат всички тайни,
и аз ще знам, че ти си някъде, а аз съм гладен кос.

И ще повтарям, че те чакам и те искам в тази къща,
която купихме от думите, както вървим.
В началото на къщата сме ние, в края – също.
А пък сега е време да си дойдеш и да спим.

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ СЛЕД ДЪЖД

Небето вече е по дънки.
Разкъсаните облаци и бялата им кожа светят.
И е модерно, удивително и тънко
да се измъкваш пред очите ми
и да разхождаш цялата си тайна
като мокро цвете.

Не знам къде да гледам –
високо горе ли, или пък на полето в гардероба.
Обичам твоята ленива елегантност да си бледа,
а после – сред пастелите на майската трева,
да си красива много.

Обичам твоя дрезгав тембър
и звуците, които се протягат и бълбукат.
Дори това кривене на крака ти толкова обичам,
че мога да изправя сянката му
и да я помоля
да остане тука.

Обичам след дъжда да ме измиваш
със спомени за дъжд и с необятни капки.
Обичам между нас да има намерения и линии
и линиите да отиват толкова дълбоко,
че да бъдат сладки.

Сега, когато дънките са цялото небе
и някак си не е прилично да събличам синевата,
аз те обичам колкото кайсия
в джоба на дете.
И колкото сандалите на същото дете,
захвърлени в тревата.

ТЪЖНА ИСТОРИЯ И СТРАШНА РАБОТА

Каквото и да се случи днес, който и да е победителят в евроизборите ( а победителят, както винаги, е ясен), става ясно, че:
– В България не се провеждат честни, а нечестни избори. Нещо повече – изборите стават все по-нечестни, смайващо нечестни. Размерът на купувания, контролиран и корпоративен вот достига критична точка. Въпросът е не кой какво влияние има сред хората, а кой колко пари има, какви банки, медии, олигарси, ромски барони и местни феодали контролира.
От много години – от десетилетия, България е в плен на все по-костюмиращи се босове и мутри на всички нива.
– Все по-смразяващ факт е, че изборите се решават и от оформящата се като самостоятелен играч българска бюрокрация, администрация и чиновничество.
България е държава на родовете и клановете и в този смисъл чиновниците имат неограничен ресурс. Те ангажират братовчеди и роднини до девето коляно в печеленето на изборите. Тормозят хората ежедневно и по всички поводи, като ги лишават от административни услуги, ако не гласуват правилно. За малките селища и общини това може да се обобщи така: Ако не си с победителите и с администрацията на победителите, няма живот за тебе.
– Особено драматично е положението с етническия вот и тук е най-голямата опасност. За техните шефове въпросът е ясен – пътят към Европа минава през Босфора, колкото и да говорят за атлантически и европейски ценности.
Цената на ромските гласове става все по-ниска и по-лесна. Рано или късно тази бомба ще избухне и турци и роми ще поискат това, което сега ни се струва немислимо – първо ще поискат признаване на етническо малцинство, а после и автономия.
Сегашната система не им предлага нищо друго, освен радикализация. И следващите техни политически вождове ще играят твърдо с етническата карта и с целостта на България.
– Тежко ми е да го кажа, защото съм отраснал в семейство на полковник от МВР, но МВР се нуждае от нова деполитизация. МВР, както и прокуратурата, също са основен предизборен играч с разширяващи се и опасни функции.
– И накрая – най-важното: Лумпенизацията на голяма част от населението, обедняването, платените и контролирани медии доведоха до нисък праг на критичност и лишиха голяма част от хората от възможността да мислят трезво и практично.
– Съкрушителен факт е, че изборите в България по-скоро решават вътрешнопартийни, а не национални проблеми.
– Има и още една голяма болест – липсват ни политици визионери, които освен байганьовска и реална политика да мислят с десетилетия напред. В България не се мисли на парче, а на джоб. Политическият хоризонт е до следващите избори и до дълбочината на собствения джоб.
– Знам, че ще прозвучи еретично, но без нов (извинявайте за израза) Отечествен фронт на леви, центристи и дясно център няма да мине. Разбира се, не е нужен механичен сбор от стари политически муцуни, а нови, главно млади хора, които да създадат нова политическа организация с нови цели и визия за България. Трябва да престанем да робуваме на клишета. Европа е Европа, България е България. Ние сме в Европа и заслужаваме по-добър живот.
– Не ми се отваря дума за ролята на интелигенцията, която е в огромен дълг пред българите. Честно казано, аз от интелигенцията съм отчаян. Тя се оказа подмазваческа и лесно може да бъде напазарувана.
А изборите в този вид са ненужни и предрешени – тъжна история и страшна работа.

РАЗГОВОР

– На колко години си? – попита жена ми.
– На дванайсет – отговорих аз.
И отидох до кухнята, и една ябълка изядох,
и още петдесет години живях.

– Откога ме обичаш? – попита жена ми.
– Без теб не си спомням – отговорих аз.
И отидох до спалнята, и си облякох пижамата,
и сънувах, сънувах, и така си живях.

– Докога ще те няма? – попита жена ми.
– Ами не зная – отговорих аз.
И излязох през прозореца – пеперуда да хвана,
и тъкмо я хванах, и тя излетя.

– Какво да те правя? – попита жена ми.
– Направи ми чай – отговорих аз.
И отидох при гълъбите – да ги нахраня,
и с едно бяло перце цял ден си играх.

ИГРА

Отдясно ехото на ручей, отляво слънчеви петна.
И паяче, което суче конец от бяла светлина.

Тополи, пух и диви патки, които на водата спят.
Срички на жаби, думи кратки и две мехурчета край тях.

И става ясно, че оттука е минал Господ с къс ръкав.
Играл си е и се е къпал. А после после пада мрак.

Интервю в Трансмедия – 22 май 2019 г.

24 май винаги е бил национален празник за тези, които не могат да търпят човешката глупост и тъмата на безпросветието. Празникът на азбуката е национален празник на крехката надежда, че образованието може да си пробие път и че науката е сила, която се цени.