Skip to content

Месец: юни 2019

НЯКОГА

Под клепачите ми се стапя една бучица захар…
И играят деца, и щастливи в страховете си клякат.

И очите ми губят своя фокус – замъглени и сладки.
И в градините зрее любов, по-внезапна от праскова.

Аз съм тъжен човек и внимавам, когато си спомням
и когато отделям горчиви от захарни тонове.

Но сега ми е тихо и детско, и малко, и мъничко –
сякаш пиша за децата цветя и стихове сънени,

сякаш пиша писмо и го пускам в кутията своя,
и притварям очи, и усещам цвета на покоя.

Аз съм тъжен човек, но децата бръмчат и прелитат,
и се крият зад думите, и ми пълнят със думи очите,

и не мога да видя колко букви остават до края,
и си спомням едно гущерче, камъче, паяк.

И си спомням една праскова, по-голяма от любов и раздяла,
и усещам сълза. После всичко е бяло.

КАРТИНА С ЛЕТЕН ВЯТЪР

С влажна муцуна се навира във врата ми вятърът –
какво малко теленце е вятърът,
какъв скакалец върху моята сламена шапка,
какъв дълъг и зелен ветрец,
каква скачаща сянка.

И каква възхитителна разлюляна картина,
от която косата ми не може да си почине.
И какво движение,
и какъв покой накрая,
и каква тишина
по ухото на заек.

ЛЮБОВ

Гледам гълъбите как се въртят като малки планети
и как се покланят на любовта, която по перата им свети,

как разперват своите ръце, сякаш са деца на двора,
как летят, летят презглава, и се стапят в простора.

Какво правят в простора, не знам – може би си събличат дрехите
или всеки гълъб е сам на върха на небето.

Или пак се въртят като пумпали и Господ им ръкопляска,
и с красива бяла ръка косите им сресва.

Или лягат и мътят звезди и затова звездите са топли,
а после пиленцата блестят, сякаш са пухени острови.

Какво правят гълъбите, не знам. Знам само, че се обичат
и затова нощното небе на жълтите им човки прилича,

и затова сутрешното небе е гълъбово и фино –
колкото едно перце и колкото една картина.

БАЛАДА ЗА ЛЯТОТО

Излиза от двора ни лятото, облечено в рокля от бархет,
краката му боси горят и подскачат, и ливадите парят.

Хлапак неумит, облякъл е роклята цветна на баба,
която сънувам и която от години я няма.

Облякъл е спомен за седефено копче красиво
и сега закопчава един мак за зелената нива,

и сега закопчава една джанка за дървото красиво
и със бархетна сянка при реката отива.

Хвърля роклята мека и изчезва, и преплува реката,
и на мъртвите носи ракия и баница, и утеха,

и на мъртвите носи череши и вино, и жито,
а е само хлапак, който още за баба си пита.

А е лято, момче или дявол с опашка на гущер,
или слънце, което лежи и бълхите си пощи…

Или нищо подобно – просто лятото тича по пътя
и отива да види как овцете си гледат във пъпа,

как светът си пладнува и на сянка си сбира главите
и как вечер със бархетни рокли се обличат жените.

ЛЮБОВ

На пейката седяха гълъби.
Седяха си –
облягаха крилата си на пладнето,
събличаха си по едно перо
и се разхлаждаха
с надеждата
за облаче.

Четяха вестници със букви от мушици
и с редове от бели пеперуди.
И бяха толкова залисани и сънени,
че целият следобед им се губеше.

С такива гълъби е лесно да говориш,
ако езикът ти лети и е високо.
И нищо, че са седнали на пейката,
те чуват как съзвездията шепнат
и как тревите гукат като бебета.

С такива гълъби е лесно да си близко,
ако разлистиш здрача и им прочетеш
поне едно – едно стихотворение,
което почва може би така:
„На пейката седяха гълъби
и си приказваха.
Какви далечни хора
бяха тези гълъби…“

ЛИПИ

Не съм виждал улицата толкова руса –
сигурно има парад на златарите.
И ми се замайва душата, 
и във въздуха блестят късове
на търкулнати пендари.

И липите цъфтят като събудени девойки
и като събудени момчета, спали в зелени чаршафи.
Какви бижутери и какви упойки
от аромати,
от цветен прашец
и злато.

Дори врабецът е станал жълт като брошка
и като малка луна свети в простора.
И липите цъфтят,
и слънцето се пощи,
и от толкова красота
не му се говори.

ГЛЕДКА

Някога ти ми подари една дълга, дълга гледка.
Аз не посмях да ти кажа колко е красива.
После двамата с теб облякохме една и съща жилетка
и с по един ръкав от вечерта бяхме щастливи.

И станахме близнаци, и един до друг стояхме двамата,
а гледката се отдалечаваше и се претъркулна зад хълма.
Най-дългата гледка, най-дългата, а вече я нямаше…
Повече нищо не помня – беше станало тъмно.

ТВОЕТО ИМЕ

Върти се главата на слънцето и гледа теб,
теб – сенчице, изворче, глътчице, стръкче.
От изгрев до залез слънцето е слънчоглед
и аз не вярвам, че някога над света ще се мръкне.

Ти, сенчице, имаш тъмнозелена ръка,
надвесени пръсти имаш, любима моя.
И се върти небето, и аз не зная защо е така,
но прохладната ти ръка е само моя.

Ти, изворче, разказваш с най-красива уста
и преливаш, преливаш, и душата извира.
И светлината се къпе, и аз зная защо е така –
защото и светлината понякога умира.

Ти, глътчице, ме спасяваш, после бягаш от мен
и жаждата ми е по-голяма от цялото слънце.
И се върти любовта ми, и стига до един стрък зелен,
и иска в началото на деня да се върне.

И защото съм стар и слънцето е слънчоглед,
аз си спомням, че ти имаш най-красивото име –
ти се казваш, както се казва всеки мой ред
и както се казва всяка любима.

Ти се казваш сърце. И защото сърцето все пак се върти,
аз не вярвам, че някога отново тук ще се върна.
Сенчице, изворче, глътчице, стръкче, нали си ти –
моя слънчогледова семчице тъмна?

ВЯТЪР

Къде живее вятърът, когато спре –
на онзи клон,
в забрадката на мама?
Прекрасно е,
че вятърът не може да умре,
но и в косите ми не може да остане.

Живее той и в човка на петел,
в око на люляк,
в устни на кокиче.
Замаян вятър, който е помел
небето,
за да се завърнат птиците.