Писател
Сладка като брашняна коричка хляб,
като сирене, на което му се белее душата,
като късна къпина и като кръв от сняг
е целувката на жената.
И няма нищо по-хубаво от това,
жената да е направена от всичко, за което стана дума.
И да е направена от сладка мъгла,
в която да я целунеш.
Светлосиньо е, копринено и прохладно –
ако падне перце, не знае къде да падне.
Ако тръгне човек, не знае къде да мине –
светлосиньо е, прохладно е и копринено.
А перцето пада така, както перце си пада,
и си полюшва сандалките върху тревичка млада.
И се навежда човекът, и взема в ръка перцето,
и му раздухва миглите, и му целува нослето.
Няма нищо по-хубаво от следобеда, в който котката прижумява,
и от шарена сянка, в която котката изчезва и после се появява.
И нищо по-хубаво от похъркване и от потрепване на котешка лапа.
И от това, че всичко това го вижда някой.
В автобус 280, пътуващ за Студентски град, младеж, облечен в бели летни дрехи и със силно татуирани ръце, си купува билет. Подава 2 лева и казва: „Без ресто, без ресто.“
Виждам как ръката на шофьора хваща неговата, дава му билета и му връща стотинки, като ги отброява. Виждам само ръката на шофьора.
Готвя се да слизам, когато чувам от кабината тиха църковна музика и красив мъжки глас, който чете житието на Патриарх Евтимий.
На спирката съм като зашеметен.
Тогава шофьорът тръгва, свирва ми с рейса и ми маха с ръка.
Внукът ми Явор намери първото есенно листо –
наполовина жълто, наполовина зелено.
Малко момче е той и съвсем малко дръвче.
И не знае нищо за есента, и подава листото на мене.
Не си спомням къде досега съм живял –
животът ми така и не си намери място.
Ако можеше дъното на реката да е квартал,
щях да живея там и да е прекрасно.
Щях да съм пясъкът, който маха с ръка
и след всяко прииждане си пилее лицето.
А сега се прибирам и ми е хубаво у дома –
с водорасли на прозореца и с риби в небето.
Само затова, че си до мене,
има трева и смеещи се растения.
И само затова, че ми държиш ръката,
има гора и е хубава гората.
ЕДНА И СЪЩА ЧЕРГА
Гледам филма „Фрида“ за не знам кой път. Гледам образите, фреските, цветовете, любовта, драмата на човешкото тяло и усилието му да е равно с човешкия дух.
Гледам как талантът е клечка кибрит – само клечка кибрит и капка боя.
Плача, допива ми се, пее ми се. И изведнъж – в края на филма, когато Фрида Кало умира и Диего Ривера я държи в ръцете си, тя е завита с чергата на моята баба – същите фигури, същите цветни тайни, същите поляни и съзвездия. Същите тайнописи. И същото преселение в отвъдното – със същата като нашата черга, с която завихме накрая и баба.
Преди да си тръгне, Фрида пише: „Надявам се оттатък да е много хубаво и никога да не се върна“.
А баба каза: „И ковьорчето с елените край реката да не го сваляте. Много го обичам.“
