Skip to content

Месец: август 2019

Николай Милчев: Да четем по-малко новини, а повече природа

Николай Милчев: Да четем по-малко новини, а повече природа

Дъждовница утолява всяка жажда за планина и светлина

Няма по-подходящо място от Арт-къщата в с.Дъждовница, Кърджалийско, където да изследваш, с цялото очарование на естествеността и автентиката, света около и вътре в теб.Защото всичко в нея, както и удивителната природа, и благостта на нейните обитатели, и извиващото каменната си снага над селото мистично тракийско светилище, въздейства като истинска арт-терапия. Защото тук всичко вдъхновява към вътрешна свобода в размислите, интерпретациите, асоциациациите в различните творчески решения, на творящите в тази къща на изкуствата. Както стана и  това лято по времето на тридневния уъркшоп за арт-креативност, който организира Арт-движение „Кръг”, в който малки и големи участници с творчески нагласи бяха насърчени от присъствието и участието в арт-събитието на нашия забележителен поет Николай Милчев. А предизвикателството да твориш в неговата компания си беше чиста инспирация, изваждаща наяве дори неподозирани и за самите творци изяви, изграждаща най-стабилните духовни мостове със средствата на изкуството, които премахват границите между различните народи, етноси и култури. Между различните социални, политически и обществени разслоения.

 -Г-н Милчев как ви се отрази 3-дневното творческо обитание в родопското село Дъждовница?

– Като на човек, който скоро не е бил в планината, както написах там в свое есе. И това започва да му личи. Не можеше и да бъде друго, щом си обитавал оригинална едноетажна каменна къща, била някога училище, зад оградата, на която е джамията. А молитвените напеви на мюезина от минарето за наближаващия Курбан Байрам са трептяли през няколко часа и са изсипвали своята благословия върху селото, върху планината, върху хората, върху кравите и овцете и върху близката чешма. Затова и в една такава трептяща, тънка и бледолилава родопска нощ не можешеше да не осъзнаеш, че имаш нужда от много, много планина и светлина…

– А застрашена ли е книжната светлина, за която споменавате в свой стих, от изчезване”?

– Книжната светлина на библиотеките е застрашена. Казвал съм, че докато играехме с мой братовчед, блиотеката на семейството му  ни затрупа на леглото. И аз почти не можех да дишам. Подавах си само ръката, на която  единият ми пръст беше порязан от една книжна страница. Така, първото ми докосване с книги беше затрупване и порязване.Тогава си избрах една книга от тази библиотека и това беше „Юноша” на Достоевски. Като я прочетох, се вцепених и цяло лято не можех да говоря. Не знам какво съм разбрал от нея, но тя ми подейства чисто физически и вече не можех да мисля за нищо. Та тази, същата светлина от библиотеките, която направо ме парализира, сега виждаме как започва да угасва по кашони, по улици, по контейнери, понякога отива и за гориво. Но тя може да те затрупа не само буквално, но и духовно, ако нямаш наставник, който да ти помогне да изкачваш бавно тази стълба, наречена библиотека. Но ако говорим за конкретния смисъл, вложен във въпросния стих, не е лошо понякога, когато си вечер с любимата жена, лека-полека тя да се стопява и накрая да изгасне…

– А как изтълкувахте след време това порязване от книга?

– Още тогава, като дете, го разбрах. Веднага започнах да внимавам да не изцапам книгите с кръв и да ги меря с китките си. И ако ми тежаха повече, ги оставях, ако бяха пък по-леки, по-тънки, също не ми бяха интересни. Стана ми интересна онази средна книжна „дебелина” /в кавички и без кавички/,  която хем можеш да държиш в ръцете си, хем с нея можеш да „окъпеш” мозъка си. Нищо че тогава не съм наричал това мяра за четене, за познание…

– Но пак си е било будистичният „среден път”, макар и с голяма лична нюансировка…

– Да, било е мярата на това, което могат да понесат твоите ръце, твоят ум, дори твоят порязан пръст. Бил е моят избор на „Юноша” на Достоевски. Как да не се парализираш от него?…

– А как беше преди „предмостието”, наречено „Юноша” на Достоевски?

– Бях слушал и чел препоръчаното от родителите ми. В нашата къща имахме един пълен панер с книги под леглото и аз делях хората на две категории – тези, които четат от него и са ми интересни, и тези, които не четат. Но още тогава, когато завъртах панера да си избирам ново четиво, разбрах, че животът ми ще се върти около някакъв такъв „панер”. Дори не съм обръщал внимание на авторите на книгите, които чета, но когато отидох на училище и видях в коридорите някои портрети на писатели – класици, аз припознах в тях моят дядо и моята баба. Почуствах ги като мои роднини, като мое семейство, видях сякаш в тях албум, в който са събрани моите най-близки хора.

– И оттогава до днес как стана изкачването на стълбицата, водеща до книжната светлина?

– Като малък баба ме къпеше през лятото със слънчева вода на двора, на най-ниското стъпало на стълбата за горния етаж на къщата ни, след което аз се затичвах да си лягам. И колкото по-тичаш нагоре, толкова повече ти се нагряват стъпалата. А като скочиш в чаршафите, краката ти горят. Така е и по литературната стълба. Ако има някой, като моята баба, да те „покръсти” с вода на първото стъпало, научаваш, че нагоре по стълбата става все по-топло и нажежено, все по-стръмно, но и доста сладко… Също и че трябва да издържиш.

– Дори и когато това носи съмнения и безсъници, за които споделяте в свое  есе… 

– Дори  и тогава. Напоследък много мисля за безсънието, за творчеството, дори в нощта, прекарана в Дъждовница написах продължение на есето си „Обратната страна на възглавницата”. Спомнях си как от 5 до 11 клас не съм спал повече от 2-3 часа на нощ. И то призори. Как майка ми, като медицинска сестра, тайно ми даваше приспивателни, как се тъпчех с тях и ходих като сварен, но сънят все не идваше. Баща ми пък ме съветваше  да спя с възглавница върху главата, стояла навън и поела нощните вибрации. Това също не помагаше. Но пък безсъниците родиха в мен асоциации, които нося и до днес, – за звезди, далечини, страхове… Докато пишех продължението на това есе, си умрях от смях от новите ми асоциации. Първо си представих, че някой може да ме убие през външната врата на къщата. Мислех си, че не спя от страх, че някой може да се приближи до нея и да ме гръмне в леглото. Дори измервах мислено с един пергел дали куршумът може да ме уцели. С ужас разбирах, че може, тогава премествах леглото на по-сигурно място. Но пак не заспивах. После решавах да се завия с юрган, но пък той щеше да ме задуши. Тогава измислих нещо гениално, представях си, че ръката ми е дълга и като с молив рисувам образи по тавана в тъмното. Най-напред нарисувах зайци с перки на челото, после нарисувах Христо Ботев, голям зор видях с брадата му и т.н. Рисувах и малката сестра на мой приятел като дива ягода, ей такива шантави неща… Но един ден дойде Великден и майка реши да вароса стаята, не я спря и изкълченият й крак. Ето така са се натрупвали нещата в мен, били са литература, в която живеех и още живея. После разбрах, че докато съм си рисувал, съм си пишел на ум стиховете.

– Образите ли довеждаха думите ви?

– Първо виждам асоциацията. Живея заради асоциациите, сравнявам, съпоставям ги една с друга. И от тях се раждат внушенията. Мен не ме интересува историята в една книга. Сега, да ме убиеш, вече не мога да чета роман. Не ми се следи неговия сюжет, скучно ми е, пък и нищо в него не може да ме изненада. Затова харесвам Милорад  Павич, затова обичам неговите сюрреалистични стихотворения. Затова обичам Пабло Неруда, Лорка, Маркес. Но пък от време на време чета Йовков, само за да рева. Затова избягвах да го чета пред ученици, щото плача, а пък те се смеят. Карах ги те да четат, вместо мен.

– Каква поанта сложихте във втората част на есето си, какво добавихте към първата му част?

– В нея стаята стана чиста като брашно и вече можеше да се рисува върху него.

– Аз пък се сещам как Иисус рисува с пръст върху прахтта, докато чака смятащите се за безгрешни да хвърлят камъни върху каещата се Мария Магдалена… Защо ли го е правил?

– Не съзирам нищо сложно за разгадаване в това. Какво сложно нещо е можел да нарисува, след като Той е създал всичко. Себе Си ли, да си направи автопортрет ли? Просто се е забавлявал, драскал си е като дете в прахта, за да им гледа акъла. Той сложното го е бил направил, казал им е всичко и е решил задачата. Освен това, е направил човека не от кал, а от пръст, а с прахта си е играел като дете.

– Най-големият Творец е творил чрез Слово, което става плът, а днес енергията на словото има ли силата да одухотворява, да променя?

– Днес енергията на словото намалява за сметка на тази в образа, на визуализацията. Хората не искат да четат, искат всичко да гледат. Ще дам пример с моя внук. Той проговори с интонацията на анимационните герои, които гледаше. Дори имаше дефицит на слухова памет. Не можеше да запомня думи и смисли, а образи. Искаше всичко да гледа. И това е белята на цялото младо поколение. За него думите станаха цветове и образи, които се движат. Но те са втора употреба думи, като кремвиршите от едно есе на Хайтов. А като гледаш и си хапваш „кремвирши”, вече кръгът се затваря и това вече става опасно.

– Виждате ли излизане от затвора на този кръг? Има ли разковниче за това?

– Разковниче няма, но се надявам да започнат да се явяват тук-таме острови на спасението. И те да не бъдат нещо невиждано и нечувано, а да бъдат отделни хора – учители, свещеници, музиканти, художници, които да носят своите „острови” и да разпространяват сладостта на словото. Да бъдат като пчели в кошер, готови да раздават меда си. И ако се явят такива хора-острови, после могат да се явят и по-големи формирования, като материци, архипелази…

– А вярвате ли в тази възможност?

– Искам да бъде възможно, надявам се, но като човек, видял толкова много неща, честно казано, не съм оптимист…

– Какво ни остава, тогава?

-Остава ни да започнем да четем по-малко новини и да четем повече природа. Не да се върнем назад към природата, а да я пуснем тя да навлезе в нас. Да има повече природа и около нас.  А тя изчезна дори от литературата и така тя се дехуманизира. И човекът остана с асфалт под обувките си, вместо с пръст. Да четем природата, означава от време на време да се качваме на някой баир, да гледаме в далечината  и да знаем, че около него има локва, има шипка, трънка и те се казват тъкмо така. Да чуем, че някъде долу хълца магаре, че вика петел. И да се върнем към живите думи, с кръв в тях. Страх ме е за нашата литература, от това, че е станала анемична, безкръвна, че няма хемоглобин, хлорофил, че няма хоризонт, цветове и т.н.

– Можем ли да вложим надеждите си в тази посока на  младото поколение, на идващите нови творци?

– Нямаме друг шанс, освен да заложим на тях. Да не заложим и да не се надяваме, означава повече нищо да не съществува. Но тя, надеждата, няма да дойде от само себе си. За нея трябва да се работи, да се полагат усилия. Трябва да акушираме невидимо този процес и всички да станем „баби”, акушери на  новото бъдеще.

Интервюто взе: Лияна Фероли

ЖАБЕТА

ЖАБЕТА

Мъжете им караха един и същи рейс, а двете жени решиха заедно да тъкат килими.
В нашия край винаги са се тъкали престилки и клюки, черги, дивотии и китеници, но килими – не. Те обаче решиха, че ще са килими.
Бяха видели по телевизията филм за чипровските килими и главите им се бяха запалили. Месеци наред ходеха нагоре-надолу, гледаха и разпитваха, учеха се жените, докато един ден първият килим беше готов.
Направиха го за тях си – за своя душа. Килимът стана фантазия. И поляни, и китки, и пилета, и звезди, и цветове до цветове имаше по него. Направо грееше. Проснаха го на балкона над дюкяна, който бяха наели. Хората зяпнаха, харесаха го и веднага го кръстиха жабетата. Думата жабета по тетевенски се произнася с ударение на втората сричка.
При нас жабета казват на малки жабчета и защото такива фигури на жабета имаше по целия килим, сигурно оттам му дойде името. Гледаш килима и сякаш по него са наскачали жабета от реката, от папура, от тревата и от слънцето.
Жените килимарки наеха дюкяна неслучайно. Наеха го в голяма къща, близо до площада. Дюкянът беше на земята, четвъртит и широк и с много високи прозорци. Ако искаш да видиш какво става в него или какво става на улицата, трябва да подскочиш. Подскачаш и виждаш какво има вътре или отвън.
Инсталирането на стана беше цяло приключение, в което жените включиха баби и дядовци, дърводелци от мебелното предприятие, даже един машинен инженер се включи. А в края на краищата го сглобиха сами, като единствената щета беше счупено кутре на крака на една от жените.
Когато за пръв път видях как жените на стана тъкат, си глътнах езика. Краката им натискаха големи дървени педали, ръцете им провираха совалки с прежда между опъната основа. Заврънкулки, лостчета, въженца – цял космически кораб. Сякаш това бяха първите жени космонавтки от нашето село.
Мъжете им, шофьорите, се включиха също. Надуха една вътрешна гума от рейса и я сложиха пред дюкяна – да има къде да сядат хората, като идват за килими. Да сложат пейка им се стори малко назадничаво.
Работата се беше разчула и потръгна, килимите почнаха лека- полека да се продават.Тогава жените изтъкаха едно малко чердже с жабета за шофьорската седалка на рейса – хем да пътуват мъжете им, хем да си мислят за тях. Черджето направо залепяше очите.
Пътничките в рейса започнаха да се прехласват по това произведение на тъкаческото изкуство и разпитваха шофьорите. И разбраха, че в еди кое си село – тоест – в нашето, се тъкат такива килими, и почнаха да идват.
Рейсът с мъжете на тъкачките пътуваше главно по две линии – едната от Тетевен през Рибарица и Черни Осъм до Троян, а другата – от Тетевен през Ябланица – Луковит до Оряхово.
Тук е мястото да отбележа, че тези, които искаха килими, трябваше да си носят прежда. Боядисана прежда.
Гледал съм как жените мераклийки за килими идват и носят боядисана прежда, как килимарките винаги се мръщеха, че не е както трябва боядисването, и дълго триеха с пръсти вълнената прежда. Ако по пръстите им останеше боя – връщаха мющерийките.
Винаги ми се е струвало, че цветовете си личаха – личаха си откъде са, от коя линия на рейса идва преждата. Ако преждата идваше с жени от Троян и Балкана, в нея светеха снегове, тъмнееше се сено, напечени скали имаше, ако щете, светкавици, боровинки и някаква висина. И килимът ставаше висок.
Ако преждата идваше от полето и Дунав, в нея се зеленееше равнина, слънчогледи жълтееха, потрепваше царевичак, полюшваше се голямата река, синееше се и килимът се изпъваше като легнало да спи момиче.
Така ми се е струвало навярно, но никога няма да забравя как готовите за продаване килими се разстилаха пред дюкяна. Изнасяха се килимите и както бяха на кълбо, се търкулваха. Търкууул – и килимът почти покриваше улицата. Боже, как се радваха жените, които се сдобиваха с тая прелест. Стъпваха по килимите, лягаха, завиваха се с тях, оправяха им ресните, миришеха ги, сияеха.
Веднъж една от жените накара да я навият с килима и после да я отвият. Когато я изтъркаляха, тя едва дишаше, а на въпроса как е, отговори на пресекулки:
– Ка-то Клее-о-пат-ра…
Откъде знаеше тая история за Клеопатра, не е ясно.
После си спомням децата. След като килимарките прочуха селото, децата започнаха да се събират пред дюкяна им. Скачаха високо и ги зърваха през прозореца как тъкат. Бум-бум, бум-бум – удряха жените в стана новия килим. Туп-туп, туп-туп – скачаха децата отвън. И си измислиха игра, и скачаха в ритъма на тъкането, и се събираха едно до друго, и дрешките им ставаха едно и също цъфтене.
Докато пиша за килимите, ми се иска листовете, на които пиша, да станат цветни. Да станат шарени и топли. Иска ми се да опиша как селото се оцвети, как започна да ходи на пети по тези килими, да се върти на пети по тях и да се радва.
Тук следва времето на успокоението и на просперитета. Няколко години кросното на стана развиваше килими и двете жени продаваха килими. И къщите от Балкана до Дунав се сдобиха с чипровски килими, на които ние им викахме жабета. А в нашето село имахме най-малко по два – един в големия сандък, наръсен с нафталин, а другият – за сватбата на дъщерята.
Много по-късно разбрах за някаква теория, че тези жабета по килимите били древна писменост, че означавали кой знае какви работи, дето никой не ги е проумял, че такива килими имало и в Сибир, и в Андите на Южна Америка, ама от това не ми олекна.
Още по-замотано ми стана, защото тук трябва да кажа, че рейсът на шофьорите спря. Занизаха се някакви промени, демократизми и чудеса, ДАП-а издъхна и рейсът си заби муцуната в края на един глух паркинг до Вит.
Жените от Балкана и Дунав спряха да пътуват и да си поръчват килими. Едната килимарка стана готвачка, а другата отиде да работи в мандра.
Дали от дъждовете, дали от рояците мушици и комари, но в селото тази пролет се навъдиха много жабета. Тези крякащи същества стигнаха чак до небето. Напълниха дворовете и градините, скачаха по терасите и вратите. Но най-много бяха жабетата пред затворения дюкян за килими. Пуснаха приказка, че жабетата скачали толкова високо пред дюкяна, щото искали да видят през прозореца дали жените са още вътре и не тъкат.
А вътрешната гума от рейса се напълни със зелена вода.
Веднъж покрай дюкяна минала жена от селото, която не е добре с акъла и не трябва да се слуша много-много какво говори, но тя все пак извикала:
– Жабета, жабета… Ама къде са рибите?

ИНФА ИЛИ ИНФАРКТ

Когато получих инфаркта, не исках да получавам нищо. Най-много някое позвъняване от приятел или есемес от банката за преведена заплата. Но получих инфаркт – тежък, преден, масивен, с над деветдесет процента запушване на кръвоносни съдове.
Медицинското название на диагнозата го спестявам, защото докато го гледам, ми се струва, че е писано в отвъдното от завършили медицина ангели, които знаят латински. И се травмирам още повече.
Близо месец имах болки в гърдите. Чувствах как някой събира гърдите ми на топка, голяма десетина сантиметра, и я върти. Свива и разпуска топката, докато премалея. Студена пот тръгваше покрай ушите ми, коленете ми се стопяваха, но след малко ми минаваше. Студова алергия е – мислех си. А беше и зима.
И така през тези зимни и инфарктни за мене дни аз съм си играел на пързалка – на ледена, смъртоносна пързалка.
Като деца се спускахме от един страшно висок баир с дълги, саморъчно направени шейни. Летяхме с тях сякаш от небето и скоростта на насмолените им дървени плазове ставаше толкова свистяща и голяма, че можехме да се пребием. Едно трепване с крак, едно по-голямо камъче – и край.
Ролята на такова трепване и камъче, но в добрия смисъл на думата, изигра една млада лекарка – джипи. Щом ѝ разказах какво чувствам, ме изпрати в болница. Тя спря шейната, която летеше към пропастта.
И сега ми става хладно и смразяващо на врата, като си помисля как съм си вървял по улицата, как съм влизал в училище, как съм говорел пред учениците, как после съм си купувал хляб и салам, а това диво и кръвопиещо зверче е било в гърдите ми и се е канело да ме разкъса. И най-удивителното е, че нито за секунда не съм си помислял, че това, което става с мен, не е студова алергия, а е нещо друго, нещо зловещо.
Сигурно така е устроен и сглобен човекът, че винаги избира сенките на мисълта и избягва палещото слънце. По-точно – гледа на нещата меко и щадящо. Иска му се на човек опасността да не е опасност, а да го заобиколи, да го подмине и да се стопи.
– Всичко наред ли е? Нали всичко е наред? А, добре тогава – това е единственото нещо, което питаме и което искаме.
-– Кардиограмата е драматична! – Това чух най-напред в болницата.
– Чак пък драматична… Тук да не е Народният театър? – опитах се да се шегувам с посинели устни.
И не само се опитах, а в периферията на съзнанието ми бавно и с перушинкова лекота започна да навлиза тънка и сякаш смешна мъгла. Не че ми се замъгли съзнанието, не, но ми олекна изобщо. Стана ми безразлично и почти весело. И тихо.
Събраха се много лекари, дойде и професорката – шефка на кардиологичната клиника. И с нея дойде морето.
Боже, какво море! Какво велико и всеобхватно море пристигна с нея! Ехографът, с който тя започна да ми прави процедури, сякаш беше измислен от Нептун. Чувах плискането на морската вода, вълните, които тичат и после бягат към хоризонта. Чувах как нещо в центъра на това море звъни и пее. И се качих на кораба.
– Ама това е сърцето ми… Чувам сърцето си като море – си помислих.
После ме отнесоха в инвазивното. Там ми направиха коронарография, отпушиха ме, както се казва, и ми сложиха стентове.
Инвазивното отделение прилича на космическа станция. Сестрите и лекарите са истински космонавти, апаратите са космически и аз не бях на операция, а на далечен, много далечен полет.
В инвазивното имаше уред, който според мен играеше една ог главните роли. Не знам как се казва, но приличаше на малък прозорец – хем прозорец, хем лупа. Покрит с нещо като най-тънък полиетилен, този прозорец-лупа се приближаваше към гърдите ми, притискаше ги леко и се отдалечаваше. После пак, само че отляво, после отдясно. И жужеше, и охкаше, и сякаш леко мучеше.
Представих си как този прозорец гледа в мен, в тялото ми, в кръвта ми, как гледа сърцето ми. И как сърцето се опитва да види нещо през този прозорец.
Докато летях в междузвездното пространство, а животът ми се е държал на тънък косъм за земята, започнах да си съчинявам стихотворение. Измислях си дълги, неримувани стихове за светлината и лампите, които виждах над мен, за прозрачните маркучета на системата с глюкоза, които наричах въженца от сняг, даже за тайнствения силует на една млада и красива медицинска сестра, който се мержелееше зад голямо стъкло.
Накрая се опитах да напиша едно последно стихотворение. На синкав монитор вляво от главата си виждах мъх – сребърен, фин мъх, с тънки реснички и разклонения. Този мъх се движеше лекичко, присвиваше се, шаваше и туптеше. Осъзнах, че това е вътрешността на сърцето ми, че това са неговите кръвоносни съдове и вдъхновението ми изчезна.Все пак не се оказах толкова талантлив, че да пиша стихове за сребърен мъх, докато си идвах от смъртта.
– Как може тези работи да приличат на малки лебеди? Толкова е грозно! – си помислих, като видях, че трябва да се облекчавам в пластмасови уринатори с форма на лебед. А от лекарствата имах съприкосновение с тези лебеди непрекъснато.
После ми стана топло, гърдите ми изчезнаха в една-единствена стоманена нишка. Нишката ме разряза на две, заболя ме толкова, че ми стана красиво от болка. Коронарографията вървеше.
Мислех и как се притесняват близките ми, как чакат да се върна от космическия полет и вместо да ми стане мъчно, се зарадвах. Зарадвах се, че им причинявам грижи, че треперят, че не знаят на кой свят са, защото само така можех да си помогна и да си повярвам, че струвам нещо.
А може и нищо такова да не съм си мислел тогава в инвазивното.Може да си го съчинявам сега, може да го украсявам. Но едно е сигурно – не съм бил уплашен, а водоравен, не съм си мислел за потомство, а за хоризонт, не съм искал безсмъртие – имах го.
През нощта, вече в реанимацията, при мен дойде дежурният лекар, който ми каза:
– Няма страшно, ама си имал голям късмет. – И защото сигурно беше чул, че пиша, продължи – Познавам Деян Енев. Той ми е посветил разказ и ми е приятел.
И започна да ми разказва за конете. За конете от детството. Баща му бил ветеринарен лекар в голям конезавод и конете бяха под кожата му и в кръвта му. И полетя, и препускаше този кардиолог – с бяла престилка върху бели коне. И ги къпеше тези коне, и ги решеше, и се търкаляше с тях по ливадите, и се носеше до облаците.
Тогава аз изтърсих една глупост:
– Дядо ми – казах – също беше ветеринарен фелдшер и караше конете да стъпват в кофа с разтворен калиев перманганат и така ги лекуваше, ако имат рани по краката.
Кардиологът конник се сепна, стана му мъчно, че не летях с него, яхнал кон, и си тръгна. Стори ми се, че престилката му леко се повяваше.
– Да затворя ли прозореца? – попита сестрата – Заваля сняг и става студено.
– Да, моля, защото ме болят месата – отговорих.
– Какво?
– Болят ме месата, може и да съм настинал.
– Не разбирам какво ми говорите – каза сестрата.
И аз се сетих, че няма как да знае какво е да те болят месата, защото така казват само там, където съм роден. Казват го, когато си неразположен и те боли тялото.
Сетих се и че на село на инфаркта казват инфа – с ударение на а-то накрая. Той е получил инфа – викат и се кръстят. Стана ми смешно и страшно, защото думата инфа ми напомня за марка сапун – с малки съкращения. Инфаркт, инфа, човек, сапун – мале, мале…
– Простете, Вие мъж ли сте? – чух женски глас от леглото в ъгъла на голямата зала за реанимация, където лежаха и мъже, и жени с пътни листове за светлината.
– Да.
– А градинар ли сте?
– Не, не съм градинар.
– Е, все пак ще Ви попитам… От няколко години – шушнеше доста високо женският глас – в двора си в Чуйпетльово садя домати, а растат невени. Аз живея в Чуйпетльово и си садя домати, а растат само невени. И при това какви хубави…
Очаквах, щом жената е от Чуйпетльово, да пропее петел, а шушненето продължи:
– Събудете ме, моля Ви, като пак дойде докторът. Искам да го питам. Изследванията на внука ми в Лондон не били добри. Та искам да го питам за изследванията…
Снегът продължи да вали през всичките пет-шест дена, през които останах в кардиологията. Затрупа и параклиса в двора на болницата, и пътеките, по които докторът ездач можеше да дойде на работа с кон. Снегът затрупваше и приятели, и роднини, които ми махаха под прозореца и ме окуражаваха, пристъпвайки от крак на крак в студа, че животът продължава.
Нощта преди изписването от болницата станах да погледам как вали. Голямата рижава луминисцентна лампа в задния двор осветяваше снежинките, които никнеха буквално отвсякъде. Не знам дали от умора, дали от нещо друго, снежинките ми изглеждаха с цвят на невени.
Когато ме изписаха на другия ден, едва хванахме такси. Снегът падаше на парцали, а на мен ми падаха гащите от слабост и ми се виеше свят, когато таксиметраджията попита:
– Може ли да заобиколим малко през центъра, за секунда. Майка ми е сама и ѝ нося кисело зеле в тая кофичка. Тя много обича кисело зеле.
– Да внимавате с червения пипер – казах. – И с лютото.
– А, тя е здрава, по-здрава от мен, нищо ѝ няма.
Ех, този сняг, тези майки, тези инфаркти, тези преспи и снежни човеци и болки.
– Николайчо – сърди се месеци по-късно моята родна майка – не е хубава тази работа. Получил си инфа, болен си бил, а на мен никой нищо не ми казва. Това не е хубаво.
– Е, ако знаеше, какво можеше да направиш? – оправдавам се.
– Щях да те нося на ръце.

БЕЛЕНИ ЯБЪЛКИ

Аз ще сложа на твоята маса много ябълки,
защото обичаш.
Ще ги беля една по една,
защото ти не бива да ядеш небелени ябълки.
Ще те гледам как отхапваш
и ще бъда щастлив –
щастлив
като ножче, което е белило ябълки,
като зъби, които отхапват от ябълки,
като сок, който капе по гушата,
като пръсти, които избърсват сока от гушата .

Цял следобед ще мълча
и ще беля кората на ябълки.
И красивите дълги спирали ще напомнят,
че следобедът свършва.
Тези тъжни спирали от обелени ябълки –
тях какво да ги правя?

Нищо друго не ми идва на ум,
освен да обичам.
Да обичам устата и устните,
и ръцете, и пръстите лепкави,
и косата, и шията захарна
на жената,
която ме гледа
и си мисли,
че приличам на ябълка.

КНЯЗА

Когато го погребваха, стана земетресение. Къщата ни се разтрепери и започна да пуши, а варта съскаше и падаше от стените. Земята замуча като болна крава. И приятелите му, които носеха ковчега, го зарязаха насред двора, близо до градинката с домати. Заваля и дъжд и всичко се сля в едно – страх, смърт и земетресение.
В суматохата мене ме заведоха в къщата на началната учителка, за да не гледам повече и да не се плаша. А и защото дъждът щеше да ме отмие. Учителката, която беше най-хубавата жена в околията и най-добрата учителка, ме прегръщаше и ме успокояваше. Все пак беше умрял братът на баба – Кольо Княза, легендарният Кольо Княза.
Учителката първо реши да ме сложи да спя на обяд, но се сети, че земетресението може да се повтори, и ми даде да решавам задачи. Тогава чухме музиката, която предвождаше погребението. Познах виенето на баба и чух как хората шляпат в локвите, чух даже как някои заобикалят локвите нагоре към гробището.
Разбира се, че не съм решавал повече никакви задачи в този ден, а честно да си кажа, аз никога през живота си не съм решил нито една задача – нито в математически, нито във философски смисъл на това понятие.
Казах, че Кольо Княза беше легенда. Братът на баба беше всичко, но най-много беше няколко неща – обущар, пияница, певец и любовник и рибар със серкме. Любовник само на жени от София обаче.
Обущарският му дюкян беше пълен с дървени калъпи за обувки. И сега, когато си купувам обувки в магазин, се оглеждам за калъпи. Калъпите бяха навсякъде, сякаш някакви мистични хора от дърво се бяха събули в дюкяна и после се бяха изпарили. Когато му донасяха нови обувки да им слага налчета, Княза ги носеше поне една седмица и като го питаха защо се развява нагоре-надолу с чужди обувки, отговаряше:
– Да не изглеждат просташки нови.
Хората не разбираха тогава нищо от английски хумор и само се пулеха.
Запомнил съм конците, с които шиеше обувките – „Мечка макара“. Кафеникави конци, напоени с парафин, режещи, по-здрави от корабни въжета. Като сега виждам чамовите клечки за подметки, големите криви игли за шиене, клещи, шила, пили и пилички, чукове и чукчета със сплескан нос отпред – цял хирургически кабинет.
Като казах, че конците за обувки бяха по-здрави от корабни въжета, имах предвид, че Княза често и ненадейно се качваше на неговия си кораб и макар че живеехме насред Балкана, отплаваше… Отплаваше във винаги известна посока – към кръчмата.
Пиенето му беше велико. С всички салтанати. Със сливова ракия, в която беше киснат липов цвят, със специален бръснар, който идваше само в сряда и го бръснеше направо на стола в кръчмата, с тънко нарязана сланина, налагана със сняг от Вежен, с козе сирене, в което режеха зелена чушка, с приятели отвсякъде и с песни. Пиеше по една седмица и пееше по една седмица. А какъв глас имаше само!
– Като запее Кольо, и ми сладни ей тука – казваше баба и сочеше гърдите си. – Благо ми става.
А баба беше много ревнива по отношение на пеенето, защото сама минаваше за песнопойка.
„Дете на моите години“, „Вампири, таласъми“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“ и какви ли не още песни се процеждаха през вратата на кръчмата, в която беше Княза. Любимата му песен беше „Парата днеска света владее, който я няма, мъчно живее“. Според мен Княза е имал вкус за вечни текстове на песни.
Пиеше и пееше, докато някой от приятелите не му кажеше:
– Браво, страшен си! Пееш като грамофон. Трябва да те запишат в Радио София и да ти издадат плоча. Казвам ти, ще ти издадат плоча!
Тогава моят роднина с благородническо име спираше песните, гледаше два-три часа в посока пътя към София и се прибираше да спи. Спеше по два дена.
Говореше се, че в София жените много го харесвали. Обичали не зная защо и големите му черно-синкави устни, и кръглото му като месечина лице, и жабешките му очи, и къдравата му на копчета коса. Обичали го, докато имал пари, а това траело кратко. После нашият любовник ядял само печени слънчогледови семки и пиел минерална вода пред Банята, докато се прибере в Гложене. Оттогава му останала язвата.
Но това, което знаеха всички е, че той не признава жени, ако не са от София.
Веднъж баба, като се превиваше от смях и се удряше по коленете, ми разказа, че един път дошла да го търси някаква засукана софиянка. Питала за Княза. Тук Княз, там Княз – няма го и накрая я упътили към реката. А там великият мъж със синя кръв, с раздърпани и парцаливи долни гащи и с гумени цървули ловял риба със серкме.
Мадамата от София премаляла и едва не се строполила на камъните по брега.
Тук на баба едва ѝ се разбираше какво говори от смях, но аз все пак чувах, че брат ѝ се приближил към софиянката и започнал да вади една по една риби от торбата – от голямата брезентова торба, която висяла на врата му:
– Искаш ли риба? – питал я Княза. – Витската риба е най-хубавата, да знаеш…
После взел да се извинява, че не е в униформа.
Княза беше голям рибар със серкме. С часове ходеше по брега на реката и гледаше какво прави рибата. Гледаше и дърветата по брега и ако джанките бяха узрели, там щеше да има клен. Ако завалеше дъжд и водата почнеше да приижда и да обръща камъните, щеше да има мряна.
Казваше на рибите госпожици и господа. На мрените казваше госпожици и караше да му се вари от тях рибена чорба с много домати. Затова в двора гледахме домати. А на кленчетата викаше господа и ги искаше оваляни в царевично брашно, пържени до златисто, с коричка.
И така до оня ден със земетресението, до смъртта му, до дъжда и до глупавите задачи.
Месец по-рано Княза беше полетял от високата тераса на една кръчма, край която минаваше пътеката за Гложенския манастир. Някои разказваха, че се напил толкова, че не знаел какво прави и къде ходи. Баба шушукаше, че го блъснали от терасата заради борч.
Аз не вярвам на нищо от това. Мисля си, че е полетял и толкова.
След летенето Княза живя двайсетина дена в плевенската болница и макар че рядко идваше в съзнание, казваше без грешка имената на всички, които го посещаваха.
След време по-големи от мен момчета, които бяха слушали много за Княза, ме попитаха защо му викат така. Тази работа никой не я знаеше, аз също. Но като негов роднина, веднага измислих версия, че е потомък на киевския княз Глож – митичен основател на селото и Гложенския манастир. Така ми се щеше да им разкажа тая моя приказка за прякора на Княза, но не посмях, защото щяха да ме питат дали е имал руски акцент, а той нямаше. Говореше си по гложенски.

АКО АЗ НЕ ТЕ ВИЖДАМ

Ако аз не те виждам, погрознявам –
погрознявам все повече,
на лицето си нямам лице, а луна.
Боже, колко студено ми става.

На ръцете си нямам часовник и пръстен,
а безвремие в кръг.
На краката си нямам обувки,
а пропасти.
Боже, свят ми се вие от пропасти.

Нямам дрехи, които са хубави.
Нямам стая, която е хубава.
Нямам стол – да облегна ръцете си,
когато не те виждам до мене.

Искам само да те виждам до себе си
и луната да стане бонбон.
Боже, трябва да внимавам със сладкото.

И си мисля да ти купя часовник и пръстен,
но не скъпи – откъде да намеря пари за луксозни отблясъци?
И си мисля да ти купя обувки
и да стана красив като нови обувки
и красив като дрехи,
които ти обличаш, когато те гледам.

А сега си седя и те гледам,
и люлея страха си на стола,
и завъртам главата на стаята.
И съм толкова хубав, че плача
от любов.
И така погрознявам все повече.

ЧИЧО ПАВЕЛ

Чичо Павел хлебарят живееше в къщата под нас, а селската фурна беше през пътя. Чувах го всяка нощ някъде към три часа. От балконската стая, в която спях и не спях, го чувах как отваря вратницата на къщата си, как леко провлачва краката си по пътя, чувах даже подрънкването на закопчалките на гумените му цървули. Отиваше да замеси хляба, да го хване, както казваше.
И докато вървеше в тъмното, винаги кашляше. По-скоро – покашляше. Направи няколко крачки и покашля. Тази кашлица ми е изглеждала мека, приятна, сякаш с нея той уважаваше и приемаше факта, че аз, малкото момче, от години не мога да спя. Кашлицата му си говореше с мен, успокояваше ме, поздравяваше ме един вид.
Сега си мисля, че ми е било приятно да чуя кашляне в тъмното, но все пак това се повтаряше всяка нощ. Всяка нощ.
Хлябът, който чичо Павел месеше, приличаше на гъба – на голяма златистожълта печурка. Кръгъл, с коричка, леко напукана покрая, този хляб хвърляше уханието си от фурната чак до долната чешма на селото. И винаги, когато се сетя за този хляб, се сещам поне за още две-три неща – за платнената торба, в която го носехме, за бучка прясно сирене и за зелена чушка. И се сещам как пареше хлябът през торбата.
Гледал съм как оживява хлябът, как чичо Павел внася чувалите с брашно от камиона във фурната. С всеки чувал кръстът му се навеждаше с по един милиметър , с всеки чувал дочените му дрехи побеляваха все повече, докато станеше топка сняг.
Помня как една голяма едноръка машина бъркаше тестото, как тестото се нареждаше на купчинки в тесни дървени корита. На дъното на тези корита имаше бяло платно, сякаш тестото беше булка. После дълги, много дълги лопати го запращаха в дъното на фурната.
Най-много се радвах на подвижната електрическа лампа, с която чичо Павел светеше от време на време във фурната, за да види дали се е опекъл хлябът. Струваше ми се, че е лекар, който преглежда гърлото на дете, и доволен, че няма нищо страшно, оставяше лампата встрани.
– Чувам те да кашляш всяка нощ – го попитах веднъж – да не си болен?
Чичо Павел заекваше и като леко издаваше устните си напред и разтегляше думите, каза:
– Ннне-е съм болен. Сссамо ме е страх малко през нощта. Кашлям, за да не ме е страх. Иначе хлябът ще разбере и няма да втаса.
И ми натисна носа, сякаш е клаксон. Никак не обичах да ми натиска носа така, но той понякога го правеше.

ЧУДЯ СЕ

Толкова много те обичам, че непрекъснато се чудя –
защо продавачът на дрехи ти взема пари за дрехи,
защо в магазина за хиляда и една стоки 
хиляда и втората не е само за теб,
защо по улицата минават коли,
а не минават цветя, с които ти да отидеш някъде;
чудя се кога изобщо се храниш,
като денят по цял ден си играе с теб.

Чудя се как се казваш,
защото  от името ти винаги остават различни ухания.
И къде заминаваш, когато до мене лежиш,
и как по-добре да те видя
и дали да не стана алпинист, за да мога да те виждам понякога.

И се чудя дали да ти пиша писма
точно когато си говорим за нещо
и дали да те снимам, когато те няма,
и дали ще харесаш тази твоя естествена снимка.

И се чудя как обличаш каквото ти падне,
а така ти прилича да бъдеш безвкусно облечена.
И защо от вкуса ти за книги ми е винаги южно,
и защо пишеш бавно, по-бавно от мравка,
и защо обикаляш мравуняка и прелистваш тревите край него.

И защо твоят северен малък пуловер
е с еленчета – като в приказка детска.
И защо на косата ти фибата закопчава и парченце небе,
а понякога закопчава и вятър.
Все се чудя.