Skip to content

Месец: август 2019

КОГАТО ОТДАВНА НЕ СИ БИЛ В ПЛАНИНАТА

Когато отдавна не си бил в планината, започва да ти личи.
Баирите, които са уморявали краката ти, сега уморяват очите ти и ти се струват не хей там, а чак хееей там горе.
Пътеките, които са били просто планински пътеки, сега ти се струват по-тесни от конец и с камъчета, дето нямат друга работа, освен да се търкалят под гуменките ти.
Къпините вече не ти изглеждат жадни за изяждане къпини, а само тук-там узрели сини топчета и при това – с бодли, по-големи от зъби на куче.
Казвам зъби на куче и се хващам, че малко ме е страх от кучетата в планината. Излегнало се надолу с главата към реката, планинското село е завъдило кучета, чиито опашки някога дирижираха хора от мухи на моето детство, а сега ме плашат. И първата ми мисъл е не дали кучето е жълто или рижаво, не дали лаенето му е обло, насечено или уплашено, а дали е вързано – сякаш съм в Борисовата градина в София.
Отседнали сме в едноетажна каменна къща в Родопите. Някога къщата е била училище. Джамията е зад оградата.
Наближава Курбан Байрям и от минарето молитвите трептят. Трептят през няколко часа цялото денонощие. Изсипват своята благословия върху селото, върху планината, върху хората, върху кравите и овцете и върху близката чешма.
Когато отдавна не си бил в планината, ти личи.
Вместо да се радвам на футбола, който момчетата играят пред чешмата, аз се чудя защо чешмата тече и водата ѝ се разстила надолу.
Има ли нещо по-хубаво от това, футболната врата да е каменна чешма и вратарят да е измокрен до уши, и всички ситни играчи да са измокрени. Няма, разбира се, но аз си мисля защо се плиска и пилее водата.
Има ли нещо по-хубаво от това, да видиш крава, която си похапва сено от седалката на моторна лодка? Наблизо има голям язовир и в селото е пълно с моторни лодки и с крави, които обикалят лодките и се чешат в тях. Няма, разбира се, но аз се страхувам кравата да не разкъса кожената тапицерия на моторницата и да я съсипе.
Малко момченце с кръгла глава и с бели като сирене бузи стои пред джамията и не помръдва. Стои близо половин час. То чака баща си, който се моли, но на мен ми идва да се обадя на 112 и да кажа, че е изгубено дете. Вбесявам се, че хората не си гледат децата, че ги зарязват сами по улиците.
И тогава от храстите през пътя цъфва момиче. Облечено в розова празнична рокля, то маха на момченцето и отива при него. Това е сестра му. Наблюдавала го е през цялото време, а аз съм кипял от страх и от гняв.
Когато отдавна не си бил в планината, низите тютюн върху зидовете не ти изглеждат като кехлибарени гердани, а като мустаци на отчаяни старци. Петелът, който рови в двора между кокошките, не те замайва с цветовете си, а те натъжава с кривите си крака.
А когато накрая през нощта песента на щуреца започне да ти прилича на щракане на нокторезачка, значи работата е зле. Значи трябва или да изчезнеш веднага от планината, или имаш нужда от много, много планина.
– Щурецът щрака със своята нокторезачка и реже ноктите на нощта. Това става за стихотворение – си мисля – става за стихотворение.
После веднага се завивам презглава с одеялото от срам, че ми е дошла на ум такава глупост, докато родопската нощ става тънка и бледолилава.

Николай Милчев

РИСУНКИ В ТЪМНОТО

Вече писах, че като ученик не спах няколко години. Наистина не заспивах. И това бяха едни от най-отнесените години в живота ми. Кръстих написаното за тази безсъница „Възглавница върху главата“ и който иска, може да го прочете.
Сега се сещам за още някои шантави неща от тогавашното ми неспане. Въобразил си бях, че през нощта някой може да ме убие. Представях си как убиецът се изкачва по външната стълба на къщата, как застава пред вратата на моята стая и насочва към мен пистолет.
– От това не мога да спя. Страх ме е, че ще ме убият – си мислех тогава и започнах да изчислявам дали това е възможно геометрически. Измерих ъгъла от външната врата до леглото ми, мислех откъде може да мине куршумът и къде може евентуално да рекушира и установих, че убиването ми е възможно. Преместих леглото в другия край на стаята, където за да ме намери куршумът, буквално трябваше да се движи на зиг-заг. Дори споменах нещо на нашите за тапициране на вратата, защото ми е много шумно.
Преместването на леглото не помогна, а това с тапицирането си остана мираж.
Вцепенявах се и от мисълта, че по стената нагоре ще пропълзи змия. Ходех до прозореца и мислех как може да стане това. На прозореца с пирони беше закована тънка мрежа за мухи, но аз пипах в основата на мрежата и търсех пролуки, през които змията можеше да влезе. Пролуки нямаше, но аз треперех.
После започнах да се завивам презглава с юргана. Надявах се в топлия мрак под завивката да се успокоя и да се унеса.
Но дойдоха мъките с мърдането. Страх ме беше да си покажа пръстите на краката, защото някой може да ме ощипе изпод леглото. Ако си покажех ръката, се боях, че ще ми я издърпат. Отвивах си главата за миг, изтръпвах и пак се завивах. Задушавах се и щях да се пръсна. И това мое юрганско убежище се провали. Все пак имаше нещо хубаво в цялато работа с юргана, защото оттогава знам, че няма нищо по-меко и фино от копринен златистожълт юрган на ромбове. Но красив юрган е едно, а спане – друго.
Тогава измислих нещо невиждано, с което се гордея и досега. Нещо, което можеше да ме изстреля във върховете на изобразителното изкуство, ако не беше изкълченият крак на майка ми.
Сетих се, че трябва да рисувам по тавана, както си лежа в леглото. Да рисувам в тъмното. Сигурен бях, че от много рисуване ще ми се доспи.
Представях си, че пръстите ми са дълги моливи, с които стигам тавана –
дори известно време спрях да си режа ноктите, за да са като графит на молив. И с тия пръсти, дълги като моливи до тавана, започнах да рисувам образи, които виждах. Наистина виждах образи по тавана.
Най-често виждах бял заек с перка на челото. Как се рисува бял заек с черен молив посред нощ, само аз си знам. Но рисувах. И не един, а десетки зайци, които бягаха по стената, криеха се и накрая с въртящите си перки отлитаха.
Тази работа с нарисуваните зайци сигурно стана, защото нашите бяха развъдили питомни зайци и целият ни двор беше пълен с бели ангорци с червени очи. И със заешки дупки беше пълен целият двор, но аз тогава не знаех какво означава заешка дупка.
След рисунките на дългоухите дойде образът на Христо Ботев. Защо точно на Христо Ботев – не знам. От всичко в този портрет най-много ме измъчваше брадата на войводата. Протягах си пръстите към тавана и в тъмното рисувах косъм по косъм, косъм до косъм, докато тази брада не станеше като борова гора и като катран, което в мрака не е толкова трудно.
Сигурно има и някаква връзка с поезията, че ми се привиждаше точно Ботев, но тогава не ми е минавало през ум за това нещо – просто рисувах.
Докато един ден покрай нашия двор мина циганска каруца, на която беше изографисана Ботевата чета на козлодуйския бряг, и аз спрях да рисувам гения.

После рисувах черупки на охлюви, радвах се на техните извивки и спирали.
Дълго време рисувах и една лисица, но се сетих, че бълхите, които хващах в леглото, може и да са от опашката ѝ.
Дори един път нарисувах мъничката сестра на моя приятел като дива ягода. Това беше най-хубавата ми рисунка – малко момиченце като дива ягода. И след като и тогава не заспах, напуснах рисуването.

Дойде Великден и майка ми каза, че ще варосва стаята. Някога по къщите се варосваше за големите празници. Взе една стълба, баданарка и кофа вар и замаза всичките ми образи и видения – зайци, поети, охлюви, лисици, ягоди… Замаза ми цялата галерия. Стаята стана като наръсена с брашно и светна.
И точно в този ден стълбата хлътна, майка ми полетя и си изкълчи крака.
И това беше краят на моята кариера като рисувач. Безсънието ми обаче си продължи.

ЗА ДВАТА ВХОДА НА УЧИЛИЩЕТО

Българските училища, строени през последните шейсетина години, си приличат. Много си приличат – с големи четвъртити колони пред главния вход, с физкултурни салони във формата на огромни кутии за обувки и с ученически стол, залепен за малкия вход, наричан заден.
Толкова си приличат тези училища, че ако не знаеш как се казва училището, можеш да се объркаш. И кварталите си приличат, и градовете си приличат, и вселените си приличат. За вселените не е сигурно. Училищата си приличат най-много.И до всички училища има супермаркет, а малко по-далече – бензиностанция и автомивка. И локви пред автомивката.

Винаги ме е било яд, че в училищата не се влиза през главния вход. Още от ученик, от дете, а и по-късно като учител винаги съм влизал през задния вход. Обикаляш цялото училище, за да влезеш от най-далечната и малка врата, където е тясно, притеснително и сбутано.
Там, на задния вход, винаги се блъскаш, за да влезеш. Там полусънени бодигардове с раздърпани военни дрехи те проверяват наужким, там майки, баби и дядовци чакат децата си, там са закуските, които се подават в последния момент, там е лавката, до която не можеш да се добереш, ако не си висок поне един и седемдесет. Там са кучетата, които се радват на децата, там са чантите и раниците и излитащите като снаряди напред-назад деца, класове и ветрове. Там е мравунякът на училището, който говори, вика, щъка, щипе. Там е задният вход на училището.

През главния вход влизат само началниците на училището, които имат ключ за главния вход. Всички вървят към задния вход, а началниците на училището – към главния и бавно вадят ключове от чантите си и отключват. И потъват в голямото фоайе и хладния коридор на училището.
А на главния вход обикновено пише: „Добре дошли, скъпи ученици“ или „Нашето училище е ваше“, или „Нека винаги бъдем заедно“, или пък пише нещо друго, което никога не би хрумнало на човек.

Така е в училището, така е в Република България, така е в живота, така е в света, и в галактиката може би е така. Винаги има два входа – един далечен, през който влизат всички, и друг, за който трябва да имаш ключ. Личен ключ, защото е хубаво да имаш ключ. И е хубаво учениците да знаят за това още от малки.

Много пъти съм питал когото трябва защо учениците влизат през задния вход. И отговорът винаги е бил: „Заради сигурността на учениците. Заради тяхната сигурност трябва да е така.“

Но понякога и задните входове се разхубавяват.
Преди години домакинката на едно училище беше направила красива зимна градина с различни растения точно срещу задния вход. За да им е хубаво на децата.
След седмица обаче се сети, че цветята много се прашат, и сложи пред тях перде. Бяло тънко перде, от което нищо не се виждаше, но всички знаеха, че зад пердето има цветя и те не трябва да се прашат.

НАЙ-НАКРАЯ

Най-накрая вечер хората са си по къщите –
лягат, прегръщат се и заспиват.
И са толкова близо един до друг,
че никога не умират.

После сънуват едни и същи сънища
и заедно ги забравят.
И се будят сутрин, и спират да се прегръщат,
и това е краят.

ВЪЗГЛАВНИЦА ВЪРХУ ГЛАВАТА

Между пети и единайсети клас спрях да спя. Лежах по цели нощи и не мигвах. Опитах всичко – пълних си ушите с памук, за да слушам само тишината в главата си; оставях вратата на терасата отворена и мислено скитах по улиците, за да се уморя; представях си как петелът подкъсява с ножица полата на нощта, за да светнат бедрата на зората, и още такива измишльотини – и нищо.
Майка ми, макар че не беше редно, ми даде приспивателни – радедорм, от които ходех като сварен, но и това не свърши работа.
– Трябва да спиш без пижама – каза баща ми – и да си намериш възглавница с пера от млада кокошка. И да си слагаш възглавницата нощем не под главата, а върху главата.
Да спя без пижама беше лесно, но да се намери такава възглавница – не. Тогава възглавниците ги пълнеха или с парцали, или с прежда и убиваха много. Всички възглавници бяха на буци. А тези, които пълнеха със сено, ми докарваха морави петна по врата и безкрайно кихане.
Баба обаче успя да ми ушие специална възглавница. Няколко дена суши кокошата перушина върху вестници и аз лично махнах някои от по-острите пера. Баба направи възглавницата с копчета, които ми оставяха отпечатъци по бузите, но идеални неща няма.
– Пак не мога да спя. Същото е. Слагам си я на главата и не помага – оплаках се на баща ми.
– Изнасяй възглавницата нощно време на терасата – каза той. – Нека да попие от нощта и после я слушай. Дръж я хубаво, докато попие от нощта, и ще видиш, че ще заспиш, а тя ще почне да ти разказва.
Спях в кръгла стая с кръгла тераса и виждах всичко – виждах всичко едновременно. Започнах да изнасям възглавницата на един стол и да я чакам да попие от нощта. Да се нагледа на нощта, да вземе от въздуха и от сезоните.
През зимата възглавницата миришеше на Дунав – Дунав се виждаше като син конец на десетки километри от моята тераса. Миришеше на студен влак, който минава много далече, на снежинки, които си говореха и нощта ставаше бяла от техния говор. Миришеше на хлебаря, който тропаше с тавите от фурната отсреща, миришеше на замръзнал капчук, който за разлика от мене се беше протегнал и спеше.
Тогава написах първото си стихотворение.
През пролетта възглавницата попиваше мириса на разтопена река, чувах как Вит бучи, макар и високо в Балкана. Чувах как слабото кокиче рови с пръст, как врабците се кокошинят и мигат срещу зората, чувах как растат лукът и марулите. И пак не заспивах.
И изпуших първата си цигара.
През лятото беше въртене. Възглавницата беше пълна с въртележки от звезди, от нощни пеперуди, от невидимо чухалче, от лилаво разсъмване и от магаре, което се смее в лилавото разсъмване.
През летните нощи често обръщах възглавницата ту на едната, ту на другата страна, за да ми бъде хладно. Усещах я като полъх, като мъх, като шушнене. И пак не заспивах.
Тогава – през нощите на лятото – се научих и на други неща като например да виждам през стените на къщата, в която от София си бяха дошли две красиви момичета.
През есента възглавницата гледаше към двора – с гроздето и ябълките в мрака, с дюлите и мушмулите. И аз я чаках да се напълни с мекотата на есента и с лепкавата ѝ сладост. Чаках я да се напълни с листа.
И пак пишех стихотворения, и пак не мигвах.
– Не става! – казах на баща си. – Очите ми са изстинали и не се затварят. И защо възглавницата трябва да е върху главата ми?
– Защото така правят моряците, преди за пръв път да видят море – каза баща ми.
– А защо трябва да спя без пижама?
– Защото момчетата спят така – усмихна се той и изчезна като платноходка в полето.
Мене не ме взеха моряк, а ме взеха шофьор в казармата. И ми се е налагало често пъти да спя върху вътрешната гума на камион. Плувам насън с гумата и хем съм шофьор, хем съм моряк. Но това вече се случваше във времето, когато безсънието ми си беше отишло и когато заспивах веднага след новините в осем часа вечер. В казармата е така.
А възглавницата с пух от млади кокошки още е вкъщи. Баба много отдавна ѝ махна копчетата, за да не ме убиват, и я заши с конец. Хубава, мека, червена възглавница, зашита с черен конец.
Когато го закъсам със съня или с писането, си я слагам върху главата.

КНИГИТЕ

В старата къща на баба нямаше нито една книга. Имаше мирис на пръстен под, поръсен с вода, на девесил и боб, на китеници и черги, на изсушени ябълки и сливи, но мирис на книги нямаше. И книги нямаше.
Книги имаше в къщата на моя братовчед – една огромна и модерна за времето си библиотека, пълна със стотици заглавия. Заможни и учени хора от поколения, неговите предци бяха събирали книги с години.
И един ден, както си играехме у тях, както скачахме и се дърпахме по леглото, той ме затрупа с книги. Сваляше от библиотеката красивите томчета и ги слагаше върху мен, докато едва можех да дишам, докато не можех да мръдна.
Тогава дойде мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и любов, на човешки съдби и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.
Повечето имена аз, разбира се, не бях чувал, но те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване.
Както бях затрупан с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв – бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.
После както си лежах, внимателно,за да не я изцапам с кръв,вземах по някоя книга и я премервах колко тежи. Ако ми тежеше на китките, я оставях. Ако ми беше лека, я разгръщах. И така – затрупан с книги, порязан от книга, мерех колко тежат книгите с ръце. Само това можех да направя.
Тогава братовчед ми изсвири нещо на пианото, с което окончателно ме затрупа. У тях имаше пиано с полиран орехов фурнир, на което сестра му и той се упражняваха да свирят. Аз понякога пишех върху капака на пианото първите букви на името си, ако прахта по пианото случайно не беше избърсана.
От всичките книги в оня ден си избрах „Юноша“ на Достоевски. Четох я бавно няколко денонощия, след което цяло лято не можех да кажа дума – парализираха ми се и устата, и умът. Вцепених се, не можех да се движа.
Години по-късно, когато баба вече я нямаше, ние бутнахме старата къща. Все пак се намериха отнякъде две книги – един брой на списание „Свят и наука“ и „Ръководство за гледане на буби“. В двора на старата ни къща имаше и няколко големи черници.
С годините затрупването с книги продължи. И върху мен се накачулваха все повече имена на автори, все повече страници и страници, дори аз самият написах няколко книги. Или по-точно се опитах да си подам ръката измежду купчината.
Докато един ден не видях в мазето на новата ни къща голям кашон, върху който майка ми с химически молив беше написала: „Памук от 1960 година, стихотворения, писани от моя син, и други непотребни неща.“
А братовчед ми, който някога ме затрупа с библиотеката си, почина много млад от сърце. Беше станал доцент по ветеринарна медицина и както знаете – свиреше на пиано.

МАЛИНИ

Не съм те виждал повече от шейсет години,
което значи, че не съм те виждал в този живот.
И сега, когато отивам в другия, мисля да ти набера оттам малини
и да се върна с тях, защото малините са най-сладкият плод.

Ще ти донеса една шепа малини, каквото и да ми струва.
Просто така – ще ги откъсна и ще ти ги донеса.
Не съм те виждал повече от шейсет години, а ми се струва,
че винаги седиш до мене – че си ми жена и сестра.

Струва ми се, че си близначка на моите мисли –
близначка на сутрините и следобедите, в които с тебе не бях.
Но аз ще ти донеса малини и ще ги покрия с малинови листи,
и ти ще ги опиташ, и зъбите ти ще са червени от смях.

ВЛАСТ

Пиша думата власт и думата ми изглежда като гъсеница.
Прилича ми на гъсеница и буквите така са се наредили, че сякаш се изкачват и шават по листа.
Ако я вземеш в ръка, ще усетиш, че е топла, ще усетиш по кожата си пипалцата ѝ и ще видиш как тръгва по дланта ти, как тръгва нагоре по листа и как пълзи.
Ако я смачкаш, ще остане петно – кафяво, зеленикаво и мокро, което ще полепне по листа или по ръката ти.

Думата власт ми прилича и на въженце.
Шарено въженце, което ту се свива, ту се разтяга, ту е тук, ту е по-нататък и винаги отива някъде, и винаги се движи. Шареното въженце първо завързва погледа ти, после завързва пръстите ти, докато ти мислиш, че си играеш с него, после се увива по шията ти, става ти гердан, после…

Пиша думата власт и си мисля за птиче в клетка.
Върти се птичето, тъгува и понякога пее и пее толкова хубаво, че всички го слушат и имената си забравят даже – толкова хубаво пее птичето.
После клетката изчезва, стапя се, птичето литва в небесата, а хората замаяни седят и слушат. Докато самите те влязат в клетката на своята любов.

Пиша думата власт и виждам баира в края на селото.
Красив е – с къпини, с ручей, който се търкаля като момче надолу, с църквица, с кръстове и с куче, на чиято опашка светят репеи. Кучето ляга на нечия могила и репеите по опашката му приличат на ордени.

Пиша думата власт и ме е страх от тази дума.
А властта не се страхува от нищо. От нищо, освен от смъртта. Властта е измислена единствено за да не се мисли за смъртта. И не парите и всесилието, не разкошът, не преливащите блюда, не ръкоплясканията и розовите листенца, а забравата – забравата за смъртта е самата власт.
Затова са измислени царските свити и придворните, заседанията на световни и министерски съвети, затова са телевизиите и фойерверките, сините лампи и лимузините, резиденциите, плажовете и островите – всичко е, за да не се мисли за смъртта, никога да не се мисли за смъртта. Затова властникът никога не остава сам. Той винаги е заобиколен от хора, от посоки и от светлини.
Докато един ден властникът не съзре Мавзолея.
Мавзолеят на безсмъртието, където за ужас на властника лежи друг безсмъртен. И тогава живото безсмъртие взривява мавзолея, за да не гледа сенките и мрамора му. И му олеква, защото смърт няма. Засега.

После в късния следобед една бабичка пали свещ на гроба на своя старец и дълго яде от къпините до гроба, които капят от сладост и от есен. На тръгване бабичката намира една връвчица, усуква я на пръста си и маха на пеперудата и птицата. Кучето върви след нея.

НЕ Е ВЪЗМОЖНО

Допускал съм какво ли не.
Допускал съм всичко – че утре ще има безсмъртие, че ще има вечно щастие, че пространството ще се свие като лист хартия и човеците ще ходят на гости на други същества.
Допускал съм, че птиците ще спрат да отлитат на юг, защото юг ще бъде навсякъде. 
Допускал съм даже, че една чаша вода ще носи толкова радост, колкото само една чаша вода може да носи.
Всичко съм допускал.
Но никога не съм допускал, че надвесен над края на пътя си, ще съм все по-тъжен и все по-сигурен, че…
Безсмъртието е невъзможно, защото изядохме времето. Изпихме го. Купихме го и го продадохме. Направихме си паметници от къщи, портрети от пари и снимки от суети. Заключихме мозъците си в машини, а сърцата си в сейфове, без да разберем, че времето не е нищо повече от прозорец и река с върби.
Вече съм сигурен – безсмъртието е невъзможно не защото ще умра, а защото не зная как да живея. Защото ми е все по-лошо на душата, защото ми се вие свят, а светът пред очите ми е спрял да се върти. И защото гуменките ми след снощния дъжд леко пропускат.
Невъзможно е безсмъртието и само затова, че е много дълго.

Невъзможно е и щастието. То не е печката в зимната стая, а димът, който изчезва в небето. Не е пътят, по който се връщаш, а пътят, който още не е намерен. Щастието не е, че си намерил пари на тротоара, а че си намерил начин никога да не стъпиш на тротоара.Щастието не е веселие, фойерверки, балони и смях, а вятърът, който ги отнася.
Щастието е, когато ти е мъчно, че си щастлив.

Невъзможно е и пространството да се свие, защото който се свива, изчезва. Обемът и далечината победиха и на хората не им остана нищо друго, освен да чакат с куфар в ръка и със сърце в куфара. А примерът, че пространството ще се свие като лист хартия, е безсмислен, ако върху хартията няма написано стихотворение, което да те заведе при други същества.

Не е вярно и това, че птиците ще спрат да отлитат на юг, защото юг ще бъде навсякъде. Птиците ще спрат да отлитат, защото няма да си дойдат. Защото трохите станаха снежинки и парченца лед и ни затрупаха – затрупаха ни, без да разберем. А птиците и снежните човеци са нещо далечно.

Допускал съм, че една чаша вода ще радва колкото само една чаша вода може да радва. Сега гледам, че тази чаша вода е изпита незнайно кога, а аз съм жаден. Жаден съм като момче, което се е върнало от игра.

ЛЯТО

Краставицата и нейната къща от дълги листа,
доматът със захарни топчета и сладост,
козата, на чието ухо има бълха,
котката, която от край докрай се протяга.
Ламарината, тракала от вятъра цяла нощ,
гъската, усукала гушата си на възел,
чувалът, връвчицата и скъсаният галош,
паяжината, побеляла от мързел.
Маркучът, който съска и полива нощта,
и нощта, която си събира парцалите,
и петелът с неговата голяма уста,
и оградата с болното си коляно.
И бабичката, в престилката със стар мобифон,
и тениската ѝ с латински надпис,
и гущерчето, и циментовият балкон,
и на балкона – мушкато прекрасно.

И някъде тука, сред този двор и в това лято, почти изгубено,
едно бръмбарче в меката тор свети, сякаш е нарисувано.