Skip to content

Месец: октомври 2019

СТАРЕЦЪТ И РЕКАТА

Този старец винаги ме вземаше с него за риба. Пиша „вземаше ме с него”, а не „със себе си”, защото ако някой те вземе със себе си за риба, значи ловите в море, а ако те вземе с него – ловите риба в река. Нито той, мисля си, нито аз тогава бяхме чували за Хемингуей и неговия Нобелов роман „Старецът и морето”. И слава Богу. Защото аз щях да се ядосвам, че не съм роден край голяма вода, а той щеше да се ядосва, че не си е пуснал брада. Толкова обичах стареца, че му виках „бате”. Сигурно е бил някъде по средата на четиридесетте си години, но по онова време в нашия край мъжете се състаряваха изведнъж, лицата им заприличваха на горски пънове и почваха да ги наричат старци. От уважение. Аз обаче не знаех, че моят човек по всички тогавашни правила е старец, и му виках „бате”. Старецът се казваше бате Васил и беше най-добрият рибар в селото. Само че беше есенен рибар. Ходеше за риба само есента и само за клен.
Някъде в края на август и началото на септември той почваше да ме води на Вита за риба. Ловеше час, час и половина преди залез и се прибирахме. Селото ни е точно там, където Вита се отскубва от каменните щипки на Балкана и успокоена тръгва през ябълки и царевица, през слънчоглед и домати към Дунава. Слънцето в нашето село изчезваше изведнъж, защото това е долина и залезите идваха рязко – като отрязани с нож. Затова бате Васил много внимаваше да сме на реката малко преди залез. Тогава кленът кълве най-много. Той казваше „посяга, рибата посяга”.
Всичко съм чувал и изучил за този витски клен и сега ми е жива пред очите голямата му златистожълта глава, едрото му, леко тумбесто тяло, бледочервеникавите му перки, хрилете му, намазани с вишнев сок. Виждам и заоблената му уста с тъмно ръбче, и люспите. Ех, тези люспи – колко очи заслепиха, колко трудно се махаха и колко ножове изтъпиха.
Моят старец не признаваше нищо освен клен. Понякога хвалеше и гърбавата черна мряна, но само за да не изглежда съвсем едностранчив пред другите рибари. Сега е времето да кажа, че на реката аз само гледах. Нито ловях риба, нито нещо му помагах – клечах и гледах. Той не даваше да шавам, да приказвам, да дишам. Най-много го беше страх, че като ходя по камъните на брега, мога случайно да скъсам кордата. На кордата ѝ викаха „жило”.
– Внимавай да не прекълцаш на някой камък жилото, че тогава край!
Още пристъпвам на пръсти, като се сетя за рибарска корда, и почвам да си вдигам краката като щърк, щом ида на брега на река.
Там, където ловяхме клена – където старецът ловеше, една скала беше паднала в реката. Откъснала се беше от челото на баира и се беше изтърколила по корем във вира. Реката обливаше скалата отвсякъде и под нея имаше дупки и подмоли.
– Ако искаш клен, трябват подмоли – това съм запомнил. – И стръв за клен – казваше бате Васил.
Джанки, ранни вишни, черници, грозде, големи зелени и кафяви скакалци, попови прасета, дебели торни червеи, жабета, пиявици и гъсеници, много гъсеници – списъкът на нашата стръв е дълъг, но в живота и в рибарския занаят щом стане дума за примамка, за стръв – списъкът е дълъг. Бате Васил никога не ловеше риба с плувка. Плувката го обиждаше. С плувка можел всеки. Познаваше дали рибата кълве само по трепването и изпъването на жилото.
Когато хващаше рибата, старецът беше котарак и Бог едновременно. Почти пълзеше по брега, свиваше се по корем и когато кленът клъвнеше, той пристъпваше полуприведен две-три крачки напред, навеждаше пръта на въдицата много надолу, изпъваше си ръката напред – почти до водата, и засичаше.
– Айде-е-е, айде-е-е, бабачко, малей, голям е! – това чувах.
Пръчката се огъваше на обръч, трепереше в горния си край и няколко секунди не помръдваше. Кленът се залепяше за дъното и когато старецът все пак го отскубваше оттам, рибата тръгваше към отсрещния бряг. Гърбът ѝ се подаваше, белваше се в плиткото, пореше водата, сякаш се разхождаше и маршируваше. Маршируването идваше от опашката. Ту по-бързо, ту по-бавно пляскаше тя, чуваше се „хуууу, хуууу” и опашката изчезваше в ритъма на великото съпротивление. Кленът тръгваше към нас и аз чувах как рибата проговаряше:
– Не, не-е-е, няма да стане!
Старецът внимателно и с изплезен и обложен от напрежение език почваше да извлича от водата това речно злато, този снаряд. Златистата глава на клена светеше и за миг леко се отпускаше. След това завиваше рязко встрани и пак към дъното.
– Ще се откачи, ще го изпусна – викаше старецът и отстъпваше полекичка назад с вдървено тяло и издължено и глуповато изражение на лицето.
Драмата настъпваше, когато кленът наближеше брега. Там, в корените на дърветата, в камъните и най-вече в страха на стареца рибата можеше да се закачи, да се изплъзне и да потъне. Но бате Васил с едно последно и тежко повдигане на ръката нагоре разлюляваше клена в изтръпналия въздух. Той почваше да се клати и да се увива ту на една, ту на друга страна, да се гърчи, после падаше и тревата около него се взривяваше от водни пръски.
Бате Васил вземаше рибата и я търкаше в брадичката си. Сега целуват рибата и я пускат да живее и да се разхожда, а някога я търкаха у брадата си. Нещо като „дай, Боже, да хвана толкова много, колкото са космите на брадата!”.
В реката бате Васил се къпеше рядко. Оплакваше се, че му е студено. „Водата е лед” – казваше и много бавно, и много отвисоко топваше пръста си и след това моментално го изваждаше. После изведнъж скачаше във вира при падналата скала. Плуваше, сякаш е видра, тихо и плавно. Плъзгаше се и не личеше, че плува. Лежеше на повърхността като на чаршаф. Гмуркаше се и аз се чудех колко ще издържи под вода и къде точно ще се покаже.
Един път, като се къпеше там – във вира до скалата, бате Васил изчезна. Мина минута, минута и половина, две, три – няма го. Уплаших се, тичах нагоре-надолу, докато го видях изведнъж да бликва над скалата. Беше плувал по дъното край нея, заобиколил я беше от вътрешната страна, изпълзял беше по скалата и се показа. Най-напред видях главата му, после ръцете му, видях го до кръста. Сякаш излизаше от люк на танк, на воден танк. Водата се стичаше по бузите му и по брадичката.
– Какво има под скалата? – попитах.
– Нищо – каза и говореше като човек, който говори и пие вода едновременно. – Няма ги – закашля се старецът.
– Какво?
– Няма ги двата големи клена, дето са женени.
– Какво?
Бате Васил се засмя.
–Тука под скалата – и пак се закашля – живеят два големи клена. По две кила. Мъж и жена са. Един друг се хранят в устата и не посягат на нищо.
– Стига…
– Стига, ама е вярно. Тука бяха кленовете, ама са отишли някъде. Тръгнали са към морето.
– Стига – и спрях да слушам – и уплашен, и замаян.
Много ми се иска точно това да беше казал тогава бате Васил, точно тая приказка да ми беше разказал. Иска ми се, ама не знам дали не си го измислям. Кой разказва приказки, докато се къпе в река…
Старецът бате Васил беше работил две неща – раздавач в пощата на селото и продавач на хляб. Не хлебар, дето меси, а само продавач на хляб. И на двете места го уволниха заради глупости, които изобщо не са важни. По-важното е да се каже, че като раздавач той беше развил едно нечувано качество – познаваше кой кога ще получи писмо. Ако някоя жена много се надяваше на писмо, той ѝ казваше:
– В четвъртък – готово.
И писмото – хоп, пристига в четвъртък.
Ако някой чакаше телеграма, че ще му се роди внук, бате Васил познаваше:
– До сряда и булката ще роди.
И момчето се сбъдваше.
От пощата му останаха една раздаваческа чанта и любовта му към списание „БТА Паралели”.
Макар че много рядко напускаше Гложене, той тайно е обичал другия, далечния свят. По цели нощи четеше „БТА Паралели”. Пушеше и пътуваше по паралелите на света. Четеше и пушеше, докато пепелникът започнеше да капе от фасове. Разказвал ми е за Фелини, за София Лорен и Жан Габен, за Австралия и за вулканите на Япония. И трупаше на масата си угарки и хартиени паралели. Чудя се дали пък тогава не е прочел нещо за Хемингуей? Не знам…
Работата му във фурната завършила с надчет, но обещах да не се ровя и да не говоря за това. И все пак, наивен и благ, той сигурно е бил измамен или от шофьорите на брашно, или от самите хлебари, или от счетоводителката в кооперацията. Не ми се мисли как и защо е станало. За мен важното бяха отблясъците – отблясъците на стотинки в пепелта пред фурната.
Фурната в селото димеше в дълго, тясно помещение с прозорец отпред, през който се продаваше хлябът. Хляб, кръгъл като лятно земно кълбо. А пред прозореца на фурната, потънало кога в прахоляци, кога в кал, се излежаваше малко площадче.
Сега нас ни интересува не калта на площадчето, а пепелта. Идват хората за хляб, трупат се, блъскат се, вадят си стотинките, броят ги, губят ги и хоп – стотинките се търкулват в прахта и се притулват. И бате Васил знаеше това. Понякога, когато кленът не кълвеше и беше ясно, че няма защо да висим повече с тъжни отражения във водата, тръгвахме към фурната. Стигахме десетина минути преди слънцето да скочи зад хълма и използвахме неговите последни лъчи, за да ловим стотинки. Лъчите на слънцето огряваха пепелта и о, чудо – стотинките, стотинките блестяха.
– Като люспи са – казваше старецът, – само трябва да знаеш къде са.
По това време другите рибари взеха да си купуват плетени кошчета за риба, а той ходеше на реката със старата си чанта на раздавач. Раздаваческите чанти бяха големи, от естествена кожа, както се казваше, и с много прегради – за вестници, за списания, за писма, за малки пратки, за раждане и за смърт.
– Няма ли да сменим чантата? – попитах.
– Не – беше отговорът.
Винаги, когато тръгнехме за риба, старецът пълнеше чантата си с орехова шума. Ореховата шума е дебела, горчива, пълна е с йод и гони мухите. Рибата, увита в орехова шума, не се разваля.
Когато хващаше риба, той я слагаше само в една преграда, само в една. Случвало се е, почти винаги беше така, старецът да раздава рибата на хора, които срещахме по пътя. Раздаваше почти всичката риба. Отваряше чантата на преградата за писма и вадеше по един клен. После още един клен – пак от преградата за писма.
– Нека се радват! Все едно им нося писма.
След години, когато аз вече започнах да ходя на реката сам и да ловя клен, се разбра, че бате Васил не е добре.
– А бе Васил нещо не е добре – така се говореше.– Намерили му сърце.
И аз отидох да го видя. Не пушеше вече, но пепелникът още преливаше. Списанията „Паралели” прашасваха.
Като влязох, старецът направо ме застреля. Извади една пребледняла снимка, накъдрена отстрани. Войнишка снимка.
– Какво виждаш? – попита.
– Ама ти си бил танкист! И шлем имаш, не мога да те позная. Къде си бил танкист?
– На Бяло море – и бате Васил се усмихна. – В танковото поделение в Карлово бях.
И пак ме попита:
– Какво виждаш?
– Танка и тебе.
– Остави ме мене. Виж веригите на танка. Ако си помислиш, че са малки гъсеници и ги хвърлиш във водата, може и риба да хванеш. А дулото? Представи си го смалено – като пръчка на въдица е – продължи старецът.
– Ами снарядите? – попитах.
– Снарядите са последната стръв. Ама не знам… може и да са нещо друго. А ти си гледай реката. И клена.
И докато си мислех, че той все пак знае нещо за Хемингуей, на бате Васил започна да му расте брада – бяла брада.

ТОЧКА

Разказът „Точка“ от ръкописа на книгата „Ябълковият човек“ ми е болезнено скъп. От него ми се вие свят и ми се плаче, но… Измъкване от него няма.
Публикувам го пак, защото много, наистина много хора ме помолиха за това.

***

Историята с моята майка – Точка Йотова Данаилова, можеше да започне и така, както започват всички истории за майки – с признателност и поклон. Аз се покланям доземи на своята майка, признателен съм ѝ до небето, но не мога да започна така. Не мога да започна така, защото първото нещо, което си спомням, като си помисля за моята майка, е страх, болка, сграбчване за гушата, ток, защото майка ми искаше да сложи край на живота си. Стана ѝ нещо. В родата се споменаваше: „Абе тя още от малка…, още тогава не беше добре”. Но подробности – никакви.
Стана ѝ нещо на майка ми, размъти ѝ се главата и почна да ходи по цял ден с нощница. От сутрин до вечер спеше и от сутрин до вечер – с нощница. И погледът ѝ беше плувнал в зехтин, и лицето ѝ се промени, и ръцете ѝ трепереха. Разказвам малко като бабичка оплаквачка, но така го чувствам и така май ще го карам до края. Милата ми майчица, най-добрата готвачка в болницата, искаше да се обеси. Дори веднъж ми го каза:
– Минава ми през ума да си сложа въжето. Ама ти се не бой! – и аз изстинах.
Сега ме е срам и ме е яд, като го пиша, но тогава не смеех да ида никъде – да не стане беля. Даже в мазето ме беше страх да сляза, защото си мислех, че ще я намеря обесена точно там. Всяка вечер ходех за по един компот в мазето. Кое дете не го е страх от мазета и от сенки, и от караконджули? Като мислех какво може да се случи, най-много се плашех от компотите с ягоди. Червеният цвят на сока и плодовете като сърца ми разтреперваха ръцете. Сетете се сами какво съм си мислел.
Тогава в махалата ни стана трагедия. Братът на една моя съученичка се обеси с тел в тяхното мазе. Пак казвам страшната дума – „обеси”, ама няма друга. Тази тел ми стегна мозъка, преряза го на две. Нямах сили за нищо, освен вместо за мазето, да тръгна за тавана. В нашето мазе тел нямаше, но на тавана – тел колкото щеш. Там, на големия таван на нашия блок, със слънчевите лъчи като в киносалон, с гълъбите и паяците, имаше няколко реда дълга тел. На нея майка ми и другите жени от блока простираха големите си пранета – простираха си чаршафите. Качих се с малко столче и клещи и орязах всичката тел.
Докато майка ми лежеше и не знаеше на кой свят е, много ме беше яд на другите пранета и чаршафи, които комшийките простираха. Затова един път се качих на тавана, полях си ръцете с вода от едно шише и пипах, пипах прахта по пода и си бърсах, бърсах ръцете в чуждото пране. Само така чаршафите на мама, които тя вече не простираше, можеха да светят.
Никога не съм обичал толкова друг човек. Тя и само тя, макар че се казваше Точка, ме е подкрепяла винаги и ме е бутала напред в дългите ми и отнесени изречения и занимания. Тя носеше първите ми стихчета в местния вестник, тя си изрязваше от вестници и списания всичките ми литературни опити и изяви. Тя отиде да ми купи прясна риба чак от Никопол и я приготви така, както само най-добрата готвачка може да приготви риба за сина си. Милата ми майчица ме снабдяваше с извинителни бележки за училище от познати лекари, бинтоваше ми ръката с ластичен бинт, за да не пиша на контролните по математика. Дори веднъж, заради моите трупащи се навсякъде книги, направи така, че подложи ръката си и я ожули и разкървави, докато внасяха новата ми библиотека.
– Кожата ми ще зарасне, но твоята библиотека грозна няма да я гледам!
Тогава баща ми замина шофьор на пожарна в Коми в Съветския съюз. Чудех се какво правят пожарните коли на север, в Сибир. Сега вече знам, защото целият свят гори от полюс до полюс.
Баща ми замина пожарникар чак на Северния полюс, а майка ми лумна в огън – в огъня на ревността. Майка ми Точка обичаше баща ми Данаил, както жена обича единствения мъж на живота си. Обичаше го още от ученичка в гимназията и казваше, че и баретата ѝ се повдигала нагоре, като го мерне. Обичаше майка ми моя баща и както кучето обича далечината и дирите в далечината.
И тя тръгна по неговите дири на ценител на женската красота. Баща ми не беше светец по любовна линия, но тя прекали страшно. Пресрещаше и правеше скандали на жени, които са се мотаели и увивали около него. Караше ги едва ли не да пишат показания, да се кълнат в децата си, че не са имали нищо общо с него. Дори ми се струва, че веднъж я видях преоблечена с дрехи на стара жена да следи една от вероятните любовници на баща ми.
Горкият аз! Завърших средно образование с баща пожарникар в Сибир и с майка на екватора на ревността. Добре, че завърших средно образование, за повече нямах сили, макар че после учих две години българска филология.
Сега, като си мисля, такава любов като майчината към татко не е имало. Ще ви кажа две неща – режеше му ноктите на краката и на ръцете с крива ножица, докато спи. Толкова внимателно и нежно му режеше ноктите, че той нито един път не се събуди. Готвеше му крем какао почти всяка нощ, защото ако крем какаото, вярваше тя, не се готви нощем, не е нито достатъчно тъмно, нито достатъчно сладко. А татко умираше за крем какао. А майка умираше за татко.
И го обичаше толкова, че поиска да му роди втори син, макар да беше ясно, че в нейното психическо състояние второ дете ще я съсипе. А и разликата между мене и евентуалния втори наследник щеше да е бая години. На всичко беше готова мама, само да е близо до татко, само да е близо до мен и ако може – до нас да застане още един член на фамилията. Трима бяхме малко. Месеци наред ми говореше как ще обичаме бебето, заведе ме да гледаме коритца, играчки, дрешки и одеялце. Одеялцето беше синьо, с нарисувани по него бели ангелчета.
Но бебето не дойде, не дойде и стана страшно. Тогава мама пак легна. От сутрин до вечер с пижамата в леглото. Напусна работата си като готвачка в болницата, по-точно я съкратиха. Макар че беше зле, в последния ден, преди съкращението, мама отишла в кухнята на болницата и почнала да готви качамак. Прощален качамак. Медицинските сестри и лекарите много обичаха да им готви качамак.
Тогава мама получила просветление. Излязла в двора на болницата и до един дувар накъсала здравец. Върнала се, нарязала здравеца на ситно и го сложила в качамака – за здраве. Много качамак сготвила. Нахранила и медицинските сестри, и лекарите, и болните, и здравите нахранила, и целия град.
Тогава татко изведнъж умря. Умря през зимата и никога няма да забравя как полусънена, плачеща, облечена от други хора в тъмни дрехи, мама запали печката. И като слагаше непрекъснато дърва, викаше:
– Чакай, Данаиле, чакай, миличък, сега ще те стоплим, само чакай!
Това го изтърпях, но когато взе да дрънка с тави и тенджери и да се кани да му готви, я хванах през кръста. Сърцето ми се разби завинаги и завинаги разбрах, че такава жена като Точка Йотова Данаилова няма на земята, че няма такава като нейната любов и че няма толкова объркана във фантазиите си и сърцето си майка и че всичко ѝ е на място, като на никоя друга.
На погребението на баща ми пристигна и професорът психиатър, който я лекуваше от години – нещо като морална подкрепа. Поговори с полуживата Точка и дойде при мен.
– Нали знаеш каква е окончателната диагноза на майка ти?
– Зная – и произнесох гадната, стряскаща психиатрична диагноза.
– Не – рече професорът. – Диагнозата е любов.
Бях му благодарен, че точно това каза. Затворих си очите, че е маниерно, че е литературно, че е професорско успокояващо говорене. Бях му благодарен тогава. Сега, години по-късно, знам, че е бил прав. Думата може и да не е любов или точно любов, но кое от това, което ви разказах, не е любов? Кое не е любов, ако мога да попитам?
Малко преди да затворят ковчега с мъртвия ми баща, тя сложи до ръцете му най-скъпото си украшение – бронзовият си медал по скок дължина, който бе спечелила като ученичка в едно околийско състезание. Беше му дала златната си любов, сега му даваше и бронзовата си слава.
Ужасното е, че след смъртта на татко мама започна да пие. Тя, която никога не беше близвала друго освен пяна на бира, почна да пие и дори да прекалява. Скъсала ми е нервите. И когато й се озъбих защо пие, тя ми рече:
– Защото е дълъг денят и защото го няма баща ти.
А аз ѝ се обаждам всеки ден, звъня ѝ по петдесет пъти на ден и ако не я открия и тя не вдигне телефона, звъня на комшиите. После звъня на когото се сетя, а после взимам такси и отпрашвам към Плевен.
Взимам такси, защото не мога да карам кола. Нищо не мога да правя като хората. И едно стихотворение като хората за нея не мога да напиша. И равновесие не мога да пазя, когато съм уплашен за мама. Мога само да ѝ звъня по телефона и да треперя, докато вдигне. Като каже: „Да, Точка съм” – и ми олеква.
Малко ми поолеква.

ЕСЕНЕН ДЕН

Есенно слънце – лимонено, бледолилаво и синкаво,
тихо, измито, отронено в бабината градинка.
 
Градинката хубава, хубава – колкото орех голяма,
сякаш от Господ рисувана – не градинка, ами поляна.
 
И баба ходи замаяна между цветя и домати –
мъничка баба, залутана в градината на земята.
 
После на обед баба ляга и си почива.
И слънцето става дълго, следобедно и красиво.
 
И над градинката свети круша от сладко злато.
А баба спи и сънува, че е бръмбарче крилато.

ТВОЕТО ИМЕ

През зимата миришеш на разтопена снежинка
и на капка,
която върху устните ми се изпарява.
Миришеш на белите букви от твоето име
и на това, което след твоето име остава.

През пролетта миришеш на вятър и многоточие.
Ти знаеш –
в многоточията уханията са неизброими.
През пролетта цветята са толкова хубави… И подскачат,
и миришат на зелените букви от твоето име.

През лятото името ти е топло и дъхти на жега,
на мараня
и на изкъпана със слънчева вода кожа.
И са толкова светли буквите на името ти, че от него
ухае на слънце, без което нищо не може.

През есента името ти узрява и аз го откъсвам –
откъсвам си от него
ябълки и грозде, и смокини.
И името ти капе като сладък сок под моите пръсти,
и буквите му миришат на мен и на моето име.

ТРИ ДУМИ, НАПИСАНИ С МОЛИВ

Докато пиша тази история, ми се ще да съм гума за триене на молив. И да трия, да трия с гумата, докато изчезнат от главата ми завинаги тези три думи, написани с молив, които тогава попариха живота ми. Попариха по-точно пролетта ми.
Бях едва в шести клас, когато разбрах, че розите се появяват изведнъж. Розите на любовта винаги избликват изведнъж. И моята Аксиния, ученичка в шести клас като мен, но от другото училище в града, беше точно такава роза, избликнала изведнъж.
Аксиния – такова име не се беше разхождало във вид на момиче в Луковит, но аз го срещнах. Съвсем случайно – като в песен и като в сън. И за да продължи историята още малко като сънуване и като пеене, ще добавя, че я обичах и защото беше от другото училище. А да обичаш някого от друго училище, е голяма мъка и голямо разстояние.
Опитвам се да се шегувам, но тогава работата беше драматична и с душата, и с тялото ми. Душата ми беше осъдена да се вее по вятъра на сладостни съмнения и надежди, а тялото ми – да се смали. Станах по-нисък и ръцете ми се смалиха, и краката ми се смалиха, и очите ми взеха да виждат всичко смалено.
Казах на баба, че не съм добре, и тя ме поведе към Панега. Няма друга река като Златна Панега в целия свят. Тя не събира водите си от дъжд и от облаци, а извира, идва чак от другия край на земята и затова водите ѝ са други и лекуват. Гръцкият бог Асклепий, бог на здравето и лекуването, направил реката да извира точно тук. Кръстил я на дъщеря си Панацея (Панаке). А Панаке направила лечебница за болни. Лекувала ги със същата вода, на същата тази река Панега. Цветът на реката е зелен като на млади водорасли и затова водораслите в нея приличат на коси на момиче.
Смален и отчаян, баба ме заведе на Панега, топна ми краката във водата, накара ме да гледам небето, да дишам – да дишам колкото може повече, държа ме десетина минути, баеше нещо и попита:
– Как си, Борисе?
– По-добре съм – казах и с баба си тръгнахме от реката.
Когато си обух обувките, усетих, че съм станал малко по-висок, но не колкото бях преди. Ръцете ми се бяха издължили също, но не толкова, че да пипна по косата Аксиния чак в другото училище.
Работата започва да прилича на протяжна и замъглена балада, затова ще го карам направо. Чаках всеки ден пред нейното училище. Чаках да я видя. Щом я видех, пораствах. И пак си бях същият. Като я гледах обаче, не виждах другите. Значи с очите ми нещо пак не беше наред. А като чуех, че звънецът на нейното училище бие за влизане в час, губех съзнание.
Губех съзнание, но един път влязох в училището на Аксиния, докато те имаха занятия. Извадих си носната кърпа и я развявах поне половин час в пустия голям коридор. Развявах си носната кърпа и се надявах, че тя ще попие всичко. Ще попие и въздуха наоколо, и любовта ми, и мириса на Аксиния, която се движи тук. После вечер, като си легнех, заспивах с тази моя кърпичка на носа и на очите.
Казах на една приятелка на Аксиния, че я чакам винаги и ако може, след часовете да дойде.
Чаках я срещу нейното училище, сгънат до единствения ловно-рибарски магазин в града. Терасата на този странен магазин сякаш беше козирка на шапка, която ме пази от времето, а времето на моята любов тогава беше горещо, направо вряло.
На витрината на ловно-рибарския магазин имаше изложени въдица и пушка. За пушката ми беше рано, но за въдицата ми беше дошло времето. Хем стоях полуизчезнал от света, хем се мятах, закачен като пъстърва от Панега, на въдицата на моята любов. Аксиния не идваше. Аз полудях. Хвърлих през прозореца на класната ѝ стая бяла хартиена лястовица и написах върху нея няколко пъти името ѝ. Изпратих ѝ подарък – кръгли шоколадови бонбонки, насипани в кутийка с формата на мече. Много сладко беше това мече. Пак пращах да я викат. Обаждах ѝ се по телефона и мълчах, мълчах не защото не исках да й кажа, че я обичам, а защото ми бяха онемели и животът, и устата. Звънях и мълчах, докато веднъж тя не почна да драска с нокти по слушалката и да се смее, и даже лекичко да ръмжи от смях. Накрая ѝ написах бележка „обичам те” с три удивителни. Обичам те с три удивителни – това ѝ изпратих.
Какво си е мислила през тези месеци Аксиния, не знам. Опитвам се да си помогна сега, да се опра на нещо – че е била малка, че се е ласкаела, че друг е влюбен в нея, че е флиртувала неумело и нехаещо, че се е заглеждала в някой батко от Селскостопанския техникум. Всичко си мисля. Но не ми олеква, защото аз я обичах толкова мно-о-о-го, а тя….
Тя ми изпрати един ден по същата куриерка, която използвах и аз, три думи, написани с молив: „Борис е лайно”.
Бележката получих пред ловно-рибарския злощастен магазин срещу нейното училище. Аз там я чаках, както знаете, винаги.
Пушката от витрината не гръмна, но аз се прибрах застрелян – смазан, изцапан, разкъсан, изчезнал, изтрит с гумата на любовта. Имах чувството, че тази бележка ме заплю. И се сетих, че има такава игра – като си играеш с някого, когото много обичаш, уж искаш да го заплюеш и го плашиш. Събираш си слюнката в устата и вместо да го заплюеш, си я спираш на езика – от любов, от игра, от унес.
Ама бележката не се спря, а ме заплю. Заплю ме в очите и аз ослепях. Щеше да е ефектно, ако завърша с това, че съм скрил трите фатални думи в романа „Осъдени души”. Не. Аз не бях чувал за „Осъдени души”, нито знаех, че душите ги съдят толкова жестоко не чак на оня свят, а още тук – на земята. Пъхнах бележката с трите думи в книгата „Овчарчето Калитко”.
Аксиния завърши ветеринарна медицина, върна се в Луковит и се ожени за директора на зоопарка, макар че в Луковит никога не е имало зоопарк. Така ѝ се пада – да се ожени за директор на зоопарк, който не съществува.
А аз никога, никога повече не докоснах „Овчарчето Калитко”. Надявам се бележката да се е стопила или поне трите думи да са се изтрили сами.
Иначе няма излекуване, а и баба я няма – да ме топне в Златна Панега.

СЕСТРИ

Ти не знаеш, но имаш сестра възглавница,
която аз прегръщам всяка нощ.
Имаш пухена сестра, която ме приспива,
когато си някъде отвъд хоризонта.

Но когато си дойдеш от хоризонта при мене,
аз ще ти разкажа тази моя фантазия.
И ще легна на възглавницата на твоята коса,
и ти няма да дишаш, докато заспивам.

ЗА ВРЕМЕТО НА ВЕЛИЧЕСТВАТА

Открива се сесията на Английския парламент. Цветна каляска, сякаш излязла изпод ръката на Бенвенути, откарва Нейно величество Елизабет Втора – кралица на Обединеното кралство, и нейния съпруг в Парламента.
Мекота, блясък, плавност, тържественост и дъх на отминали времена. От прозорчетата на приказната каляска кралицата едва маха с ръка и усмивката ѝ свети като малко облаче. Много умиляващо – чак до сълзи.
После в самия Парламент червеният шлейф на владетелката е поне два километра. Нямат свършване нито славата ѝ,  нито шлейфът ѝ, нито роклята ѝ.
После кралицата чете слово. Чува се как бавно казва, че Брекзит е номер едно, че Брекзит е най-главното за нейното Правителство сега и че тези от емигрантите, които са със заслуги към Кралството, трябва да могат да останат.
При всяка нейна дума Борис Джонсън свети като слънчоглед – радостен и леко прегърбен.
Говори кралицата едва-.едва, а аз гледам короната ѝ. Сякаш е от корали – от прозрачни корали и от прозрачни диаманти, и от прозрачно злато, и от много-много разкош.
Близо стогодишната кралица бавно слиза по стълбите, след като е прочела словото. Слиза полека и внимателно и потъва във величието си.
Много добре, прекрасно! Но аз през цялото време се чувствах като на опера – като на лоша опера. И всичко ми се струваше направено и префърцунено, и оперетъчно. И всичко ми се струваше декор – и тези каляски, и рокли, и корони, и шлейфове – всичко ми изглеждаше неистинско, измислица, представление за деца, които трябва да се слисат.
И се сетих, че някога – преди векове, в Константинопол византийските императори са били спускани от купола на залата, седнали на златен трон. Спускали са ги сякаш от небето, за да се смаят чужденците и туземците. И когато императорският трон е докосвал пода на залата, около трона са пониквали златни дървета, на които са пеели златни механични славеи.
Е, и откриването на Английския парламент ми заприлича на нещо такова.
И накрая – защо трябва да треперя за тази наистина възрастна жена? Защо трябва да се страхувам дали ще се справи с всичко това, дали ще го понесе физически? Защо цял живот трябва да треперя за политици, които вече са извън времето си?
Английската кралица Елизабет Втора е достойна, мъдра и обичана владетелка, харесвана от англичаните. Но всичко на този свят има предел, за всичко си има време и мяра. Включително и за величествата.

ЕСЕН

Виждам как остарява есента –
дрехите ѝ стават все по-дебели, но тя все повече зъзне.
А седнало на едно дърво, слънцето клати глава
и се преструва на слънце.

Под дървото минава лисица
с опашка, по-дълга от октомврийска тъга.
Господи, есенните листа са сгушени пиленца малки.
А есента остарява и като стара и мъдра жена
слуша как пиленцата дишат едва
и за лисицата си приказват.

Ех, тази лисица – тази есенна и хубава смърт,
тази тайна, тази цветна хармония и неразбория!
А есента остарява и седи край черния път.
И чака някой ден с листа по косата
да минем и ние.

БИБЛИОТЕКАРКАТА

Библиотекарката на училището мига срещу мен с леко зачервени очи, люлее пети, клати глава ту напред, ту назад и ми говори:
– Кажи ми, Борисе, как може да съм спокойна в този живот, като в училище съм потънала в книги, а трябва да броя пари всяка вечер? Мъжът ми е началник смяна на автосервиз и всяка вечер вкъщи броя парите за деня. На сутринта ги внасям в банката на сметката на сервиза и така до другата вечер. А тука ми дават да описвам книги… И знаеш ли кое е най-лошото? – продължава библиотекарката. – Парите нали са от автосервиз, често са омазани и аз нали съм библиотекарка, някак си е неудобно с омазани ръце да пипам книги и затова се мия с веро по хиляда пъти, и със сапун, и ми изпръхват ръцете, и ме сърбят…
Ако нещо не сте доразбрали досега, не съм виновен аз. Просто влезеш ли в библиотеката на училище „Емили Дикинсън“ с изучаване на португалски език, винаги е така. И това е само началото, защото библиотекарката продължава, сега вече доста по-тихо:
– Понякога ми изтръпва лявата ръка под плешката и ме върти, върти – и аз какво да правя? Почвам да чета „Време разделно“ и се нажежавам, и сякаш се намазвам с тигрова мас по ръката и се изпълвам с патриотизъм, и ми минава. Ако случайно в библиотеката няма „Време разделно“, вземам „Как се каляваше стоманата“ и се въодушевявам, поолеква ми и ръката ме отпуска.
– Борисе,– обръща се към мен библиотекарката – ти нали пописваш? Тя така си обяснява моите бледи занимания с литература.
– Та затова си викам – дали Борето няма да ми помогне?
– За какво? – измънквам.
– Абе за Осми март искам да поздравя всички начални учителки с по една картичка и те моля да вземеш да ми напишеш за всяка по един стих индивидуално. Те, ако не са началните учителки да пращат ученици в библиотеката, мене ще ме закрият. И ако може да има рима в поздрава – ти нали си по римата? Спомням си, че някога за Осми март един ухажор ме поздрави с такава картичка:
Осми март е празник славен,
нека да се скрием в сламата
и додето се усетим
да сме голи и да светим!
Библиотекарката се усмихва и крие смеха си в шепи.

– Така ми написа на картичката, а после ми разби сърцето, ама аз си харесвам надписа. Искам нещо такова за началните учителки, ама не така любовно, а педагогично. Например – и се започна импровизация:
За Осми март ви поздравявам
и дружбата си заздравявам,
елате в нашата библиотека
и днес, и утре, и довека!

Уби ме, направо ме уби тая библиотекарка с тия стихове за Осми март. И ми дожаля едновременно – за всичко.
Но аз, вместо да ѝ напиша индивидуални глупости за всяка начална учителка, взех, та написах ето това. Звучи малко като донос, но поемам тази вина – и аз не съм безгрешен:
Защо винаги, когато търсиш училищната библиотекарка, тя е или за пощата, или в общината, или на пътя между пощата и общината?
Защо винаги, когато влезеш и попиташ нещо библиотекарката, тя ти запушва устата с едно „шшшт, тук не се говори“?
Защо винаги, когато си търсиш книги, книгата или я няма, или е опърпана?
Защо винаги библиотекарката ти обяснява живота дълго и напоително и когато свърши да ти обяснява, в теб желанието за живот също е свършило?
Всичките тези въпроси и изброявания изглеждат като извадени изпод ксерокс. Аз можех и да ги спестя – хей така, от любов към книгите и училищните библиотеки, ако в нашата библиотека не сложиха ксерокс и библиотекарката не започна да размножава материали. Някой се сети, че на ксерокса трябва да работи тя.
Боже Господи, какво размножаване настана в библиотеката! Размножаваха се контролни и класни, хлебарки и мухи, тестове и клюки, сплетни и портрети – на Иван Вазов, на Мария Кюри и Б.Б., размножаваха се страховете и маниите на училището – размножаваше се целият ни объркан свят.
Докато накрая библиотекарката размножи себе си или аз започнах да я виждам двойна- не знам, може и да съм се бил разболял, но започнах да виждам всичко размножено и двойно. Едва не умрях, и умът, и сърцето ми се разболяха. Едва ме спасиха в „Пирогов“ от това размножаване на материали и личности и от стеснени кръвоносни съдове.
Прочетох какво съм написал и видях колко е задъхано и колко е несправедливо към библиотекарката. Сега ще се поправя и ще го карам по-полека. Нещата са мноого, много по-сложни. Сложността идва най-вече оттам, че нашата училищна библиотека е със северно изложение.
Забелязал съм, че почти всички нови училищни библиотеки са със северно изложение. И защо ли ги правят така? Сигурно някой слънчасал архитект си е мислел, че по този начин ще опази книгите от преките слънчеви лъчи и от пожълтяване. А ефектът в тази посока е нулев – книгите пожълтяват не от слънце, а от липса на ласки и човешки очи. С години никой не се сеща за тях и те какво да правят – повяхват.
Библиотекарката много мразеше северното изложение на библиотеката, защото ѝ ставаше студено, като помислеше за това, а и защото северните прозорци гледаха към една рекичка с непоетичното име Лайнарка. Е как може хората да кръщават така безотговорно една рекичка, дето се вижда от прозорците на библиотека и шуми между върби, захвърлени автомобилни гуми и висока коприва?  Акъл нямат тия хора и въображение.
Та библиотекарката, като се навличаше цяла година ту с един, ту с два пуловера, реши да въведе ред в библиотеката – климатичен ред. Себе си вече беше предала на студа, но книгите – не.
Сложи всички „северни“ книги и книги от руски автори на северните лавици. Там беше и Андерсен, защото е от Дания, и Ангел Каралийчев, защото е роден в Северна България – в Стражица.
Западноевропейската литература сложи на западните лавици, където според нея тези книги ще се чувстват най-добре.
Индианските книги ориентира към Америка.
От патриотизъм сложи десетината издания за Левски с изглед към паметника „Левски“ и към мястото, където е обесен Апостола.
Тогава някак си ѝ олекна, успокои се, още повече, че учителката по география и заместник-директорката я похвалиха за идеята.
Щях да забравя – книгите за композитори сложи залепени за стената на кабинета по музика – да слушат какво се пее и свири в този кабинет.
А химичните и физични издания ги обърна към коридора, защото веднага след завоя на коридора бяха кабинетите по химия и физика.
Казах ви аз, че нещата са много по-сложни, че библиотеката не е само книги и ксерокс, грижи за пари и стихчета, ами е философия и идеи. Без философия и идеи една библиотека се стапя. Добре, че се осъзнах и разказах за тези идеи и философии.
Сега идва ред да се похваля- лично. Преди години направих дарение на библиотеката. Дарих близо четиристотин книги с автографи от мои приятели писатели. Аз може и само да пописвам, но имам приятели, които ми дават автографи на книгите си. И аз ги дарих на библиотеката. Понякога, когато живееш с четиристотин автографа и с четиричленно семейство на шестдесет квадратни метра, усещаш, че на автографите им става тясно. И им намираш нов дом – училищната библиотека. А и никак не е лошо децата в училище да видят, че освен преселили се във вечността писатели има и живи и те понякога се подписват в книгите си.
След месец останах трогнат и гръмнат, като видях, че библиотекарката е сложила дарените от мен книги в центъра на библиотеката и е наредила около тях саксии с цветя – много саксии.
– Какви са тези цветя? – попитах.
– Ами цветя, без цветя не може.
– Много са хубави!
– И аз така мисля, затова ги сложих. Като има цветя около тези книги – каза библиотекарката – автографите са спокойни и няма да избягат. Гледат цветята и няма да избягат. Нали така, Борисе?
Как не съм се сетил досега? Има ли книги с автографи, трябва да сложиш пред очите им цветя и автографите остават на местата си завинаги, иначе си отиват.
Добре, че се усетих и написах всичките тия неща за книгите, за тяхната подредба, за дарението и за цветята, защото иначе как щяхте да ми повярвате, че в един мартенски ден видях нашата библиотекарка, седнала в градинката при гроба на Петър Дънов. Не бях чувал да е дъновистка, а я видях на гроба му. Седеше на една пейка, гледаше към гроба на Учителя и личеше, че е далече. Снегът правеше въздуха матов и полубял.
В градинката влезе майка с малко момиченце. Момиченцето се затича да хване гълъбите, а гълъбите при гроба на Дънов са стотици. Не ги хвана, само ги накара да излетят и да кацнат на клоните на дърветата – сякаш големи снежинки полетяха от земята нагоре.
Библиотекарката стана, отиде до оградата и откъсна три бели минзухара, които растат само тук. Подаде ги на момиченцето и то просия.
Искам да вярвам, че по това време на вратата на библиотеката в училището е имало надпис: „За бели минзухари съм. Ще се върна другата пролет“.