Skip to content

Месец: октомври 2019

ХАРТИЕНАТА ЧУМА

Инфарктът, който получих след трийсет години блаженство, радост и щастие в училище, едва не ме уби, но сега жена ми ще ме довърши. Няма начин. Тя също е учител и то с още повече години благородна професия на плещите си и без да го осъзнава, ще ме ликвидира. Ще ме премахне от хоризонта на живота и периферната литература с това, че отново е класна на осми клас.
Няма ден, няма нощ, няма събота, няма неделя. Има само любов към учениците, любов към родителите и хартия – планински вериги от хартия и компютърни задължения.
Дневник на класа – хартиен, имена, данни, телефони, адреси, имена на родители, адреси на родители, имена на лични лекари, дипломи на ученици, писма до старите училища – кой ученик къде е записан, на коя страница в книгата за подлежащи, под какъв номер; електронни дневници със същите данни (Боже на дигиталния свят, рано или късно ще ни убиеш с тая дигитализация); отсъствия, бележки за отсъствия, забележки, електронни адреси на родители, баби и прабаби, медицински картони, имунизационни картони, истории на заболяванията, лични карти – пак данни, превозни документи за градския транспорт, стипендии, карти за влизане в училище, чиповe; родителски срещи и педагогически съвети, ръководство на класа, фейсбук група на родители, фейсбук група на ученици, фейсбук група на дядовци , входни и изходни нива – проценти, оценки и т.н., и т.н.
И за всичко това аз помагам, диктувам до два часа всяка нощ и с връзки си купувам ампули кофеин, които пия, за да не заспя. А колко е вреден кофеинът за сърцето…
Спирам, защото ми прилошава – край нямат тази мъка и ад на учителите – край нямат… И колкото повече се дрънка за намаляване на „хартиената чума“ – аз така ѝ викам на бумащината, толкова повече расте тя. Расте навсякъде – в училище, във фабрики и канцеларии, в министерства и в Брюксел. Расте в душите ни. Превръща ни в хартии, в статистики, в отчет, в нищо.
Расте тази хартиена чума заедно с идиотщината на хора от Министерството, които по цял ден измислят нови гадости за учителите, а когато се изморят да измислят гадости, клюкарстват като бабите от село Торба лъжи, Габровско. И се обиждат, ах, как се обиждат тези нежни издеватели. Все се обиждат, че учителите не разбират дълбокия смисъл на работата. И им назначават проверки – основно за това, как се води документацията. Много проверки…
Чудя се как съм търпял и как сега търпят учителите. Абе, хора, хвърлете ги тези дневници, данни, картони, карти, чипове, бележки и електронни страдания и излезте на стачка. Струпайте дневниците пред Министерството и синдикатите и кажете НЕ, не щем повече. Правете си ги вие тия работи. Ще загинете така, ще ви се счупят гръбнаците. Няма магаре в света, което би понесло това – няма такова магаре, па било то и възрожденско.
Нека Красимир Вълчев и Янка Такева да дойдат и да си попълват милионите справки и документи, по-високи от луната. Ама как да дойдат като Красимир Вълчев по цял ден с вид и тон на протестантски пастор приказва за увеличени учителски заплати, а Янка Такева е заета с подготовка на стогодишния си юбилей.
Ако това продължи, рано или късно учителското сърце няма да издържи, казвам ви – няма да издържи. А мозъците – учителските мозъци отдавна вече са прегрели и пушат.
Ама нали един букет на петнайсети септември и един на двайсет и четвърти май оправя всичко? Ех, тези букети и тази несъкрушима любов!

БОДИГАРДЪТ НА УЧИЛИЩЕТО

 

Той е висок близо два метра и е бодигардът на училището. Бодигард е на училището, а не може да опази троха от врабче, сянка на дърво от чистачка, която си почива, и ученик от баба и начална учителка. Но е висок близо два метра и е мек, нежен и мечтателен.
Охранителната фирма „Спасяваме бъдещето“, която пази всичко живо в нашия квартал и в нашия свят, го е наела по някаква европейска програма за помощ на замечтаните и отнесени хора и го е поставила на входа на нашето училище „Емили Дикинсън“ с изучаване на португалски език и озеленяване.
Още щом го видите как ходи, и ще разберете, че този човек е роден за пеперуда, а не за бодигард. Роден е за двуметрова фина пеперуда – с разперени ръце встрани, със стъпала, които косят въздуха над земята, с лице, с цвят на неузряла праскова, с панталони, стигащи почти до гърдите, и с черни гуменки – винаги с черни гуменки.И с риза на бодигард, гарнирана със светеща жълта емблема – на лъв, който реве и чиито зъби са като саби.
Калин – така се казва бодигардът, винаги ме разпитва за литература, като ме види, защото съм учител по литература и защото знае, че „пописвам“, както се изразява библиотекарката на училището.
– Господин Соколов, вярно ли е, че Иван Вазов е ослепял временно, докато е писал „Под игото“?
– Така се говори – отвръщам.
– Да, да – продължава нежният крилат изполин. – Като малък Вазов паднал от кон и си ударил главата. Повредил си очния нерв и при напрежението от писането временно ослепял.
– Откъде ги знаеш тия работи?
– От деца от шести клас. Те ми казаха. И оттогава спрях да ходя в Борисовата градина при конете. Страх ме е да не стане нещо. А и мама Веска не дава.
Такъв бодигард като Калин няма на света. Цял живот е обичал правосъдието, литературата и майка си. Майка си най-вече. Мисли за нея ден и нощ, само тя му е в ума. Обажда ѝ се по двайсет пъти на ден по телефона и на всяка втора дума казва името ѝ. За каквото и да говориш с него, винаги ще спомене името на светата си майка.
– Калине, – викам му – едно от стъпалата на входа се е пукнало. Кажи на когото трябва!
– Мама Веска вчера ми каза същото. Спуканото стъпало не е на добре.
Като му направих забележка да не дъвче непрекъснато пластмасови бъркалки от кафе, той с опулени очи извика:
– Аааа, аз така си регулирам кръвното. Мама Веска се е консултирала с професор Игнев, кардиолог. Той ѝ казал да дъвча пластмаса за кръвното.
Майка му го водеше винаги под ръка. Не го пускаше нито за миг – никога, през целия си живот. Беше го родила, за да го научи да ходи, после – за да се разхожда с него по паркове и градини и накрая – да се опира на него, докато животът я счупи. Тези майки задушават от любов синовете си, както маймуните понякога задушават малките си. Убиват ги от любов и от добро майчино сърце.
Нали сте виждали такива двойки майка и син – тя на осемдесет, той на около шейсет – впити един в друг, преминават под облаци и дървета и се въртят в кръг. Въртят се в кръг, наречен грижа и още грижа, и още грижа. И кръгът няма свършване.
Опитай се само да докоснеш този кръг, да кажеш нещо, и ще те удари ток. И майката, и синът ще те пронижат с електричеството на своята обреченост и непогрешимост.
Но животът е много, много по-сложен и затова млъквам. Защото кой съм аз всъщност – никой, само един от кръговете.

Боже, колко го обичам този чудак! Обичам го страшно, защото някога е завършил право и е видял, че правото го няма никъде. Три години е бил адвокат и не е спечелил нито едно дело.
Обичам го, защото само веднъж се е влюбил в жена и никога повече, никога повече.
Обичам го и едновременно ми иде да го убия, защото е бодигард, а трепери от майка си, че майка му го води за ръка до училището, че не му дава да гледа телевизия след двайсет и един часа, че му готви само пюрета, защото смята, че стомахът му няма да издържи нищо друго, че не му разрешава да изпие една бира с учителя по трудово, че му дава всеки ден по два лева и нито стотинка повече.
Ех, тези майки – не мога да спра да говоря за тях, не мога да сложа точка.
Обичам го и ми идва да го убия, защото е чел повече от всички и е по-умен от всички, а го правят на глупак. Защото учителят по трудово не иска да пие бира с него, а да го тормози и да му се подиграва, че не може да забие пирон в кисело мляко, защото началните учителки го ползват ту за закачалка, ту за кошче за душевни отпадъци. И защото пази училището, а него няма кой да го опази от майка му, от нас и от пеперудите.
Един ден – един студен зимен ден, както се разказва в страшните приказки, видях Калин смален. Беше вече висок не два метра, а най-много един и петдесет. Не се виждаше Калин от земята, сякаш го нямаше.
– Мама Веска почина! – И очите му станаха два облака, и си свали очилата от облаците, и заваля Калин и плака, плака с дни.
Всички го успокояваха – и врабчетата, и кучетата в двора, и ученици, и учителки, и даже една от младите заместник-директорки го успокояваше, защото така ѝ бяха наредили от ръководството.
От охранителната фирма „Спасяваме бъдещето“ разбрали, че плакал няколко дена, но въпреки всичко не го уволнили. Нали е назначен по европейска програма.
След време смаленият великан си сложи на врата черен бинт и не го свали вече никога. Уви си черен бинт около врата човекът.
– Мама Веска ми каза да си пазя гърлото. И аз затова… – Така ми обясни.
После бавно, много бавно, месеци наред, започна да се изправя. И лека-полека стигна до един и осемдесет. Гледал вече телевизия до двайсет и два часа, спял в същото легло на майка си и дал на един художник в подлеза на ЦУМ снимка – да ѝ направи портрет.
– Като я няма наживо, поне портретът ѝ да ме пази. И господин Соколов, поръчах портрета ѝ да е с маслени бои.
И как да не го обичам, и как да не искам да го убия, като вчера ме попита:
– Вярно ли е, че Яворов е застрелял Лора от любов? Кажете ми вярно ли е!

Ами като не знам, като не знам..