Skip to content

Месец: ноември 2019

ЮЗИНАТА

Сега си представете, че поемате дълбоко въздух, гмурвате се под вода и започвате да плувате. Загребвате с дланите на ръцете си, махате като жаба с крака и плувате, плувате, докато ушите ви започнат да шумят, да пукат, и когато ви се стори, че няма край и гърдите ви се свият и подпалят, точно тогава си показвате главата над водата с едно „пу-у-у-х” – нито много силно, нито много слабо. Показвате си главата в царството на юзината.
За да доплуваш до юзината, трябва да си или риба, или амфибия. Когато по-късно гледах филма „Човекът амфибия”, си помислих, че и ние сме били амфибии. Десетина момчета амфибии от село Гложене, Тетевенско, светнало насред Балкана. Плували сме като амфибии в силната, изумрудена вода на циментовия канал. После, лазейки по дъното на това водно чудо, закрито отгоре също с циментов капак, след близо две минути подводни усилия и напъни сме излизали в двора на юзината. Там, в двора на юзината – тайнствен, потънал в сенки и с малък шадраван, ние не правехме нищо особено, само се опивахме от тръпките на нещо забранено. „Влизането в района на юзината строго забранено!”, „Внимание! Високо напрежение! Опасно за живота!” – такива табели имаше закачени по оградата на юзината и именно те ни притегляха, както подмолите притеглят риба или както дървото притегля светкавица.
Докато плувахме по дъното на вадата, трябваше да си отваряме очите под водата, за да не се блъснем в циментовите стени. Този, който е плувал с отворени очи без очила под вода знае, че това е особено, акварелно преживяване. Очите ти започват да парят, виждаш размазано, но виждаш неща с такива форми и цветове, които никога не можеш да забравиш. Виждаш водораслите, залепени по стената като опашки на зелени водни плъхове, рибите се стрелкат, сплескани и далечни, а камъните са като прясно сирене, което трепти.
Целият този подводен свят ние, момчетата, го преплувахме с опиянение и със свършващ въздух, с пукане в ушите и със страх, но го преминавахме, защото само така можехме да влезем при тока, при електричеството, при тайнството на тази първа ВЕЦ по нашия край. През голямата желязна порта нямаше никога да ни пуснат. Деца в юзината – това нямаше как да стане, затова ние предприемахме това подводно пътуване и като истински полуголи млади подводници изплувахме в двора на тази тайнственост.
Отблизо двете най-големи съоръжения на юзината на мене ми изглеждаха като два огромни зелени домата с по една пръчка, забита в средата. Имаше и една извита като огромен охлюв зелена фуния, която се сливаше с тревата и гората зад ВЕЦ-а. Имаше и десетки бобини, турбини и турбинчета, шалтери и лостове, и шум, шумене, бучене и скачане на силна, много силна вода. И едно трептящо мъркане, мъркане и в двора на юзината, и навсякъде, сякаш токът, който тръгваше оттук, за да свети в селото, беше голямо жълто коте.
Това, което ме е поразило, изумило, радвало и удивлявало е, че тогава видях как електрически ток, освен от вода, може да се произвежда и от скачащи риби.
Мъжете, които работеха в юзината, бяха сложили сламено кошче на мястото, където част от водата излиза от машините и пада от около два метра надолу. Там рибите, привлечени от кислорода, от шума на водата и от пукащите се водни балончета, се събираха и скачаха, скачаха нагоре. И като скачаха, падаха в плетеното кошче. И летяха една след друга черните витски мрени, и светеха, сякаш са малки мълнии и малки слънца, и кошчето се пълнеше. И пак скачаха рибите във въздуха, и водните капки от техните перки и гърбове светеха.
Тогава на мене ми се струваше, че в тези пълни с лято и електрическо напрежение следобеди именно рибите, летящите във въздуха риби, правят тока и че този ток светеше в очите им.
И като летяха и скачаха тези риби, и като правеха електричество, аз изведнъж, бавно започвах да се пипам зад ушите и високо по гушата. Не, нямах хриле, нямах хриле, но ме пронизваше една мисъл – ами ако аз и момчетата бяхме доплували по дъното на вадата дотук, за да правим електричество? Ако тези черни мрени бяхме ние? Ако юзината светеше от детството ни, от безразсъдството ни, ако светеше от живота и от кръвта ни? Кой да ти каже и кого да питаш, като турбините бучат и нищо не се чува. Рибешкият ток – така му виках аз на този невидим дявол, който по дебелите жици на електрическите стълбове тръгваше нанякъде.
След електричеството идваше прохладата. А прохладата в двора на тази юзина беше велика. Тя идваше от водата, която беше навсякъде, и от вятъра, който повяваше от гората, и от облаците, които слизаха от манастира. И от сенките на двата ореха в двора. Катериците по тези орехи, които ние никога не видяхме, също бяха електрически и небесни. Не мекият Балкан, не ливадите, не цветята – само прохладата беше достатъчна, за да повярвам, че има други, неземно красиви светове. Отвъдната красота на тази малка ВЕЦ идваше и от манастира. Отникъде другаде Гложенският манастир не се виждаше така ясно. Високо-високо в скалите, увит в мъгли и в тайнственост, той беше на такова надоблачно място, че не се виждаше отникъде. Но от юзината манастирът се виждаше. Мигаше с кубетата на църквата и прозорците си – истински люспи от божествена риба.
А знаете ли, че мълниите в Балкана хрущят? Чуваш ги, сякаш са край шапката и ушите ти и додето ги чуеш, вече не чуваш нищо. Виждаш ги високо, високо и додето ги видиш, вече нищо не виждаш. И над Гложене, и в небето над него имаше и друга юзина с електричество – юзината на мълниите, на която ние, тогавашните момчета, гледахме като на Господ, тичащ от манастира надолу.
А легендата разказва, че някога, преди век, един мъж от Гложене, който сънувал, измечтал и построил юзината, казал:
– Тъмно ми е на очите, искам да ми светне!
Докарал машините от Швейцария с влак, с кораб, с биволи, със златни пари и с крилете на ангели. Построил бент на реката, построил вада същият този човек, пуснал силната зелено-синя вода и токът се плъзнал по жиците.
Друга легенда, вече кръчмарска, се залива от смях, като разказва как един пияница, като видял първата светнала крушка, си помислил, че е стъклена чаша с жълта, сливова ракия, залепена за тавана. Чудил се как ракията не се разлива и как чашата не пада.
Юзината обаче взе и човешка жертва. Пуснаха тока по невнимание и един електротехник изгоря на жиците.
А край оградата на централата и в сенките на тази ограда се прошепнаха много светли любовни думи, изядоха се не един и два шамара, цъфтеше здравец, пълзяха гущерчета и бръшлян. Около юзината се ядеше и пиеше, пееха се бунтовни и стари градски песни и се въртеше турбината с електрическия ток на човешките души.
И ето ги накрая шейните. Ние, момчетата риби, момчетата амфибии, на които и Вит, и Балкана ни бяха до колене, ходехме да се пързаляме по големия склон над юзината. Там имаше стръмна просека между гората, където бяха изправени електрически стълбове. По тази просека, от много високо, почти от манастира, ние летяхме надолу с големите си, ръчно направени шейни. Мъжете в горите са големи майстори на шейни, големи дърводелци са и ни бяха направили шейни с крила.
И се засилва шейната, и свисти, свисти. Ние сме се залепили за нея, набираме скорост, набираме и вместо да стигнем до юзината, полека, полека и хо-о-о-п, хайде-е-е – отлепяме се от снега и политаме над детството си, над гората, над юзината, над селото и над всичко. И снегът свети и свети. И ние летим, летим с години.
После изведнъж токът на юзината спира и някои от нас престават да светят.

ЕЗЕРО С ДВЕ ПАТИЦИ

Похапват си вълнички патиците и вълничките са вкусни –
по-вкусни са от вятър и от мед, от захарни трептения.
На патиците им е все едно, че аз си мисля за изкуство,
докато те похапват от вълничките зелени.

След малко патиците спират да ядат и почват да се любят.
И идва матова мъгла, и всичко се изгубва.

ЗАВРЪЩАНЕ

Колкото и да метеш есенните листа
и колкото да събираш снежинките на зимата,
те винаги са деца на пръстта
и на пътеките са роднини.

И винаги се завръщат като деца –
прибират се в къщата си от тишина и мълчание.
А на прага на къщата седи пръстта
и чака да влязат и да останат.

СЕЛО

В нашето село след библиотеката е гробището,
а след гробището е пропаст и висина.
Какво да правя – чета некролози и книги и търкалям орехи,
и търкалям думи като шипка, скакалец и коза.
 
На края на гробището висината е картина,
нарисувана от смахнатия козар.
И прелитат истории и рими, и тъмнеят къпини,
и бучинишът е от звездите по-стар.
 
Един гущер развява бледозелено расо.
Странно е, но тук гущерите са повярвали в Бог.
Какво да правя? – Чета книги на шипките и това е прекрасно
и се чувствам от тревите, от скакалците и от мравките по-много висок.
 
Една сврака прелиства следобеда и заплита сюжети.
След библиотеката е гробището, по-нататък съм аз.
В нашето село смоците са тъжни кларинети –
жълто-черни кларинети, които съм седнал да слушам и аз.
 
В нашето село гробището и библиотеката са близнаци,
родени един след друг и един за друг.
Какво да правя? – Пия ракия и вдишвам акации,
и хапвам сирене, ветрец и лук.
 
И си мисля, че когато очилата от носа ми паднат
и когато тревата се омеси с тъга,
аз ще вляза в библиотеката на тихо и хладно,
ще гледам през прозореца, и ще махам с ръка.

ЛИПСВА ЛИ ТИ?

Липсва ли ти петелът, който винаги пее с перата си
и гласът му е бледолилав и червен, и черен?
Липсва ли ти прохладата, която се плисва от гората
и те залива, както стоиш и към гората гледаш?

Липсват ли ти гъбите, подскачащи от крак на крак
и скрити в тревата така, че да ги намериш?
Липсва ли ти слънцето, измило очите си със сняг,
и снегът, който бяга от лятото и към върха се катери?

Липсва ли ти пъстървата, татуирала на гърба си цветове
и заприличала на поляна, която се къпе?
Липсват ли ти камъчетата, които едно дете
реди на брега, за да има къде жабите да стъпят?

Липсва ли ти лисицата – с опашка от червен хоризонт,
и заекът, скочил отвъд хоризонта?
Липсва ли ти баирът, с толкова дълъг балтон,
че да потънеш в джобовете му и нищо да не си спомняш?

Липсва ли ти градината с домати от узрели звезди
и чушките – лъскави и зелени ракети?
Липсва ли ти, че всичко това е било преди,
а сега е някъде хей там на небето?

Аз не съм сигурен и нямам представа дали
там горе тези неща могат отново да съществуват.
Затова спирам да мисля. А след малко ще завали…
А след малко всичко ще е още по-хубаво.

ПОДПАЛКИ

Само като си помисля, че тогава подпалките падаха от небето, и подскачам от радост. Лумвам от радост, че е имало такова нещо като небесни и като хвърчащи подпалки.
Преди години, когато дърводелската фабрика в Гложене все още работеше, подпалките хвърчаха из въздуха. В най-големия цех, където буковите, чамовите и дъбовите трупи ставаха на дъски и на дървен материал, имаше поточна линия за изрезки. Големите стоманени дискове обрязваха ненужната кора на дърветата, отхапваха кога повече, кога по-малко и от дървесината и поточната линия понасяше тези изрезки към края на цеха. Изрезки, летви, дъски, ама си бяха дърва. За по-лесно им викаха подпалки.
А там от един много висок прозорец, поне от четири-пет метра, подпалките летяха надолу и се трупаха на земята, където ги чакаха хората. Като се чуеше, че зъбите на дисковете пищят, хората си кривяха вратовете и чакаха от прозореца дървесната благодат. По пищенето на диска хората се бяха научили да познават какви ще са подпалките и летвите. Ако дискът се задъхваше, ако режеше по-бавно и даже спираше, значи идваше по-голямо дърво. Ако ръмженето беше равномерно и весело, подпалките щяха да са тънки.
Летвите, които идваха от небето, бяха различни на цвят – в зависимост от дърветата, от които произлизаха. Чамовите например бяха бистри, матови и мъгливи. Буковите – бледожълти и млечни, а дъбовите – по-тъмни и дълбоко наситени.
И как светваше прозорецът само! Иначе беше забулен с паяжини и стърготини, а като почнеха дърветата да скачат през него, светваше.
Хората вземаха изрезките от дърветата без пари. Предприятието им ги подаряваше, така да се каже. И хората ги беряха, така казваха на това събиране – берем си дърва.  Правеха се списъци кой кога ще чака подпалките, кога ще ги събира, колко ще събира и кога ще си ги откара в къщата.
Тези подпалки, летви и изрезки бяха побъркали цялото село. Всеки имаше нужда от тях, стремеше се към тях с цяло сърце и душа. И да не си помислите, че най-много им трябваха да си палят печките с тях. Не, това беше последната роля на подпалките. Вярно, служеха и за да лумне огънят, но истината за тях е много по-различна.
Бабичките например си правеха от тях колове за домати. Затова се пляскаха по коленете от радост, когато от прозореца на цеха политаха прави летви. Направо примижаваха от удоволствие и примляскваха с език, като си представяха какви домати ще се увиват около тях. И колкото повече прави летви слизаха от небето, толкова повече домати имаше в Гложене. И толкова повече ракия се изпиваше. Няма да е пресилено да се каже, че количеството изпита ракия беше в съответствие с правите изрезки. И друго – върху тези гладки, фини и жълтеникави бабини колове за домати можеха да се завържат без проблем стотици шарени парцалчета, с които да се плашат скорците и врабчетата.
Жените пък умираха да имат огради за кокошките си от такива изрезки и подпалки. Много беше модерно да имат такава дървена ограда. Мъжете им забиваха тези божии благини в каменистата балканска земя и пернатите създания бяха на сигурно място.
Най табиетлиите мъже с дни рендосваха, шкуреха и боядисваха оградите, но това се приемаше като престараване и гузна съвест, затова подобни действия не се толерираха.
Като станеше готова оградата, тя миришеше на ново, на талаш и слънце, на смола и вятър и кокошките почваха да снасят повече. Истинско чудо ставаше, когато от кората на летвите започнеха да шават и да излизат червейчета, личинки, паяци и пеперуди. Кокошките бяха във възторг и си устройваха и пир, и скандали.
Как да не са доволни жените от такава политика на дърводелската фабрика, как да не се редят за подпалки и как да не се взират в небето?
Аз обаче ходех при крилатите летви само за да гледам. Случваше се – вярно, много рядко, но понякога под прозореца за дървено злато нямаше никого. Летвите падаха и падаха в самота, а аз преглъщах от удивление и унес. Представях си, че летвите са акробати, че се въртят под купола на цирк, че правят най-сложните и рисковани номера, и ръкоплясках от изумление. Може и да не ми повярвате, но понякога рибите от Вита също скачаха и се премятаха, и като ме гледаха да ръкопляскам – ръкопляскаха и те.
После, когато дървените изрезки се натрупваха, гледах каква форма приемат. Най-много се радвах, като станеха пирамида. Мислех си, че съм фараон и наглеждам строежа на собствената си пирамида. Малък фараон в Балкана. А пирамидата растеше, слънцето се промушваше между летвите като бог Ра и аз политах в небето. После се връщах до пирамидата, близвах си малко от триците, полепнали по някоя летва и усещах вкуса на вечността.
В реалността ми на селско момче ме връщаше ненадеен воден плъх, който избликваше отнякъде и потъваше в порасналата дървена пирамида.
За отнесени работи при летвите ходех не само аз. Момчетата от махалата до читалището цял месец дебнеха за такива дървени същества, които да приличат на китари. Искаха да си намерят китари. И им трябваха летви – хем прави, хем издути като китари. И когато най-накрая ги намериха, си направиха група. Кръстиха я „Пеещите летви“, но още на втората си репетиция се сбиха и счупиха китарите в главите си. При толкова домати и ракия в селото и при толкова хубави момичета всичко може да се очаква.
Момчетата от Горната махала пък, която е под гробището, си правеха от летвите ски. Избираха такива, дето са като дъги. Кривяха ги, сушаха ги, опалваха ги, слагаха им кожени ремъци и политаха с тях по снега. В Гложене друго може и да няма, ама сняг – колкото искаш. И пързалки колкото искаш. И летяха момчетата от гробището към реката. Пързалката беше такава.
От тези летви и подпалки се правеха още хиляди неща – дюшене за кочината на свинята, въдици за риба, дръжки за метли, зайчарници, кошари за овцете и козите, даже някои си облицоваха с тези изрезки битови стаи в мазетата и летните кухни.
Един старец си избра мълчаливо десетина широки и по-дебели летви за легло. За последно легло, каза, но хората се сетиха, че приказва за ковчег. Не беше пред умиране старецът, но искаше да си направи последно легло. После се разбра, че не си направил ковчег, само сложил дъските най-отдолу на леглото и върху тях метнал една черга. Да свиквам, казал. Ама с какво, не е много ясно.
Стана дума, че хората събираха подпалки без пари. Стана дума, че правеха от тях какво ли не. Но истината е, че най-вече си палеха печките, защото зимите в Гложене са студени. И пролетите са студени, и летата са хладни, и есените са мъгливи. Честно казано, тези подпалки бяха за много хора истинските им дърва – хем подпалки, хем дърва. С тях караха цяла година и цял живот.
От многото подпалки обаче някои печки прегряваха. Подпалките правят огъня бърз, скоклив, много луд и изгарящ. И печките от такъв огън стават розови, и кюнците стават розови и се палят. Така изгоряха къщите на един-двама от тези, които караха само на подпалки, но никой не смееше да си признае – все казваха, че е от друго. А то си е така – караш ли цял живот на подпалки, изгаряш.

Лека-полека фабриката за дървен материал и изрезки се стопи, изчезна, закриха я. И правилно – с това глобално затопляне и климатични промени за какво са им на хората дървени подпалки? Времето наистина се затопли, температурите се вдигнаха и печките станаха излишни. Сега хората в селото се греят от климатичните промени, а когато случайно захладнее и навали сняг, се топлят със спомените си за силен огън и най-вече един друг. Прегръщат се, където се видят, и така се топлят. Много силно почнаха да се обичат хората и тази обич ги сгрява през зимата, както се пее в песните след две ракии.
Фабриката я няма.Няма го и прозореца, от който летяха подпалките. Ама аз отидох да погледам – както винаги – да погледам. И видях…
Видях една чисто нова, дето се вика, подпалка. Този път наистина паднала от небето.
И докато се чудех какво да правя с нея, стана вечер. Беше утро, а стана вечер. И като стана вечер, се сетих. Ще я запаля аз тази подпалка, ще я запаля – да ми трепка и да ми свети, докато си отивам у нас.
А не е малко път дотам…

ЕСЕН НА ГРОБИЩЕТО

Есента на гробището е толкова равномерна –
смърт, върху нея пръст и най-отгоре листа.
И ако някой призрак тук случайно се мерне,
той прилича на бабичка, която къса сухи цветя.

И ако някоя мишка, врабче или куче
си въртят опашките, огрени от светлина,
то е, защото на света няма какво повече да се случи –
есен е и върху земята лягат листа.

А аз стоя на входа на гробището и се чудя –
откъде е това равновесие на топлина и хлад?
И си мисля, че слънцето ми прилича на дюля
и на кандило, и на препечен хляб.

НОЩТА СРЕЩУ НОВА ГОДИНА

Роден съм под този манастир и в годините, в които растях в селото и в долината, той ми е приличал ту на едно, ту на друго. Когато бях малко момче, го виждах като яйце, снесено от орел високо в скалите. После ми е приличал на топка сладолед, особено в летните жеги, после – на пряспа сняг през зимата. И на огледало, в което слънцето блести, ми е приличал манастирът. Но винаги, когато съм се приближавал до него, не съм имал никакви колебания – приличал ми е на кошара. На голяма дълга кошара, плетена с пръти от леска, измазана с кал и луна.
И то си е така – Гложенският манастир е кошара за душите на хората, които идват. Кошара за овцете и козите, които монасите отглеждат; за ветровете, които кацат и се въртят в двора му; и за звездите, които слизат при него всяка нощ.
Сега мога да описвам до припадък красотите и мъките му, но ще кажа само, че от Гложенския манастир граници за човешкия поглед няма. При ясно и прозрачно време се вижда Дунава, вижда се като зелено и синьо гущерче, което ту се показва, ту изчезва. Виждат се селата под манастира – печурки, избликнали от земята. Вижда се Вит, виждат се рибите във Вит, ако обичате метафори за далечина и риби. Виждат се и косите на планината.
Беше 31 декември 1981 година. Аз завършвах университета в Търново и със съученици от селото се организирахме да празнуваме Нова година в манастира. Приятелите се обадили на игумена и той казал: „Елате!”
Сега всички се препоръчват как по социалистическо време чествали само Коледа, как се криели от властта, как тайно ходели на черква, как треперели през Рождественската нощ над тенджерата със сармички, изтощени от дългото постене. Може и така да е, сигурно е така, легенди са се раждали винаги и ще се раждат. Хората не могат без легенди. Но аз добре си спомням, че главният празник в онези времена беше Нова година.
Качихме се на манастира към четири следобед по пешеходната пътека от Гложене за около час и нещо. Не бързахме, приказвахме си, почнаха да се мержелеят стари и нови любовни двойки. Почнеш ли да помагаш на едно момиче, когато се изкачва в планината, това винаги мирише на любов. А качат ли се момче и момиче заедно в планината – това си е любов.
Казах, че вървяхме по пешеходна пътека. На пешеходните пътеки в Гложене им викат „пеши пътеки, пеша пътека”. Има нещо много лично и красиво в това название „пеша пътека” – сякаш пътеката е само твоя –вървиш по нея бос, без обувки, без мисъл, просто вървиш пеша по пътеката. Летиш над нея.
Игуменът на манастира ни настани в пет-шест стаи. Беше запалил печките, кюнците се розовееха от огъня, после ставаха лилави. Оставихме си връхните дрехи и влязохме в магерницата. В магерницата на Гложенския манастир на 31 декември 1981 година започнахме да ядем и да пием.
Сега си мисля, че преди да седнем на масата, е трябвало да влезем в черквата, да си купим свещи, да пипнем чудотворната икона на свети Георги, да си замаем главите и вратовете с нарисуваните по стените ликове и сцени, да попитаме нещо игумена, да му помогнем, ако щете – но не го направихме.
И не само, че такива бяха времената – просто ние бяхме пораснали и продължавахме да растем, без да имаме очи за духовните неща.
Болка ми е и това, че нещата не са се променили кой знае колко, че макар Нова година и Коледа да смениха местата си по важност като празници, българите, и особено младите хора, пак не си въртят главите да гледат икони, а се озъртат за трапези и за пари.
Нашата веселба, веселбата на петнайсетина момчета и момичета от селото, набираше височина, доста бързо набираше височина. Балканджийската Нова година тогава приближаваше със сланина, сирене и туршия, с пържоли, кървавица и чушки с боб, с кръгъл хляб, печен в селската фурна, с щуротии и тъпи вицове. И с опити на някои от нас да се представят вече като граждани. Говореха по граждански. Ах, това гражданско говорене с купешки думи, с леко провлачване и удължаване на гласните звукове, в което няма нищо лошо само ако не го правиш пред приятели от селото, в което си израснал. Веселбата набираше височина и жега и с ракия, с 42-градусова сливова ракия.
Някъде около десет часа вечерта обаче ракията свърши. Колкото и шишета ракия да вземеш, винаги не стига поне едно.
Тук следва многоточие. После многоточието се превърна в стръмна пътека.
– Трябва да се слезе до село за ракия – беше тежката присъда на критичния момент и на групата.
– Аз ще сляза – казах, защото знаех, че друг едва ли ще иска, а и нямах сърдечни ангажименти за вечерта.
– Ако ти е удобно, донеси и компот – каза игуменът, който седеше при нас. Беше млад игумен, Мирон се казваше, образован, служеше в църквата, свиреше на китара и пиеше компот.
– Какъв компот?
– От малини. Много обичам сока на такъв компот. Колкото е по-сладък, по го обичам.
В Балкана малини и малинови компоти има във всяка къща, но понеже игуменът не беше оттук, ги смяташе за ценност. Нещо като икони сред компотите.
След пет минути вече завивах от многоточието на манастирския калдъръм по отвесната пътека надолу към селото. Качвал съм се и съм слизал стотици пъти, знаех ѝ и пръстите, и ръцете, и зъбите, и ноктите на тази пътека. Но нощно време никога не бях слизал. Хвана ме страх. Вярно – лек страх, но ме дръпна за дрехите и за душата. Буките, които бяха ме омайвали с телата и шумата си, взеха да ми изглеждат като вещици и великани. Буките, в които бяха живели поколения диви гълъби и около които се трупаха мъгли, снегове и преспи, сега ме плашеха. Чух как се откъсна камък и взе да се търкаля, и ми се стори, че някой ще ми настъпи обувките. Абе, страшен театър!
Окопитих се и за какво да мисля, за да се подсиля – взех да мисля за Левски. Да, за Левски. Васил Иванов Кунчев се е крил в Гложенския манастир, идвал е тука и аз започнах да си представям как е слизал по тази пътека. Пързалял се е и се е сривал с тези излъскани свински цървули и се е спускал към хората в долината. И през ум не му е минавало да се плаши.
Мислех си за тези работи, когато за пръв път видях бялата сянка отстрани на пътеката. Видях сянка, бяла сянка в тъмнината. Заваля лек сняг. Левски веднага ми излезе от главата. И в очите, и в краката ми влезе бялата сянка и започнах да се огъвам.
След малко на ловджийската чешма пийнах вода и се поуспокоих. Тази чешма е по средата на пътя, правена е от ловната дружинка на селото и често, когато са на лов, мъжете идват тук с убития дивеч привечер да пийнат, да говорят щуротии и да се смеят над чашите си с ракия.
Бялата сянка изчезна и след двадесет минути бях в селото. Преди да вляза в него, минах покрай първите къщи. Винаги, когато видиш първите къщи на села и градове, ти става радостно и мило, и спокойно. Има ли къщи – работата ще се оправи.
Взех две кила ракия и компот – и обратно. Нашите спяха и не ме усетиха. Милите ми родители, те винаги така посрещаха Новата година – в десет часа вечерта.
Обратно нагоре усетих, че се уморявам. Снегът натежа, засили се и аз взех да стъпвам по-бавно. В мрака последните къщи на селото ми изглеждаха като купи сено, след малко тези купи щяха да станат купи от сняг.
Какво нещо са думите! Излиза, че първите къщи, които видях преди малко, сега бяха станали последни, а не бяха помръдвали. Все едни и същи къщи бяха, а сякаш си бяха сменили местата. Последните щели да станат първи – така пише в Евангелието, но тогава, по обратния път към манастира, аз си мислех, че тази притча в моя случай има само едно значение. Къщите винаги стоят на едно и също място, само човек се върти около тях и ту се връща при тях, ту ги изоставя. Те не са нито първи, нито последни – къщи са само, нашите къщи.
Снегът през нощта свети матово и тъмното е по-меко. След ловджийската чешма бялата сянка пак се появи и тогава аз, стъпвайки по натрупващия сняг, изтръпнал се сетих за Васил Друмев. Както се сетих за Левски, така се сетих и за Друмев – от страх.
По времето на Стамболов Васил Друмев (Търновският митрополит Климент) е бил заточен в Гложенския манастир и бях чувал, че именно тук е написал драмата „Иванку, убиецът на Асеня I”. Започнах да си припомням пиесата. Да си припомняш сюжета на театрална пиеса срещу Нова година по стръмна пътека не е лесна работа, но пък така не мислех за сянката. Припомнях си как Мария обича Иванко, как му дава ключа от царските палати и как Иванко убива Асеня. Любовна, смъртоносна история.
И се изсмях. Изсмях се главно, защото ме беше страх. И защото се сетих, че моят прадядо Йото Драганов, ветеринарен фелдшер във Враца, висок два метра и два сантиметра и тежащ сто и десет килограма, е играл във Врачанския театър през 1903 година именно Цар Асен I в тази Друмева пиеса. Смешно ми стана, като си помислих как този мой прадядо гигант е паднал на сцената и как не се е счупила сцената от мнимата му смърт. Смешно ми стана, като си помислих как този великан, ветеринарният фелдшер, се е преструвал на умрял и как дъщеря му Мария е плачела над него и е слагала върху му клонки от върба.
Като се сетих, че в пиесата царя го убиват и че неволна виновница за това е дъщеря му, ме побиха тръпки. Бялата сянка пак се появи. Сега вече аз щях да падна на сцената. Краката ми се залепиха за земята. Това е сянката на Мария от пиесата – си помислих – това е сянката на Мария.
На стотина метра от манастира обаче бялата сянка излезе на по-светло, а и снегът вече хвърляше матова светлина и видях, че това беше лисица. Красива лисица със светла козина и светла опашка – лисицата на новогодишната нощ.
Влязох в манастира и оставих компота от малини пред вратата на игумена. Майка ми винаги вместо три лъжици захар слагаше пет, така че не се страхувах, че няма да му е достатъчно сладък.
Разбрах, че магерницата е празна. Моите бивши съученици не бяха дочакали ракията, бяха набили по стаите и сигурно под тъмните вълнени одеяла се готвеха по двойки момче и момиче да срещат Новата година. Много ми се искаше да вярвам, че наистина под одеялата младата кръв и любовта са победили. Много щеше да ме е яд, ако приятелите ми бяха заспали.
Защото какво е сънят? Не е ли времето, в което ходим на работа и при Бога, и при дявола? Сънищата, красиви или кошмарни, не са ли слуги на двама господари?
Тръгнах да погледам снега и мрака от най-високата манастирска тераса в България, в света и във Вселената. Наистина няма такава висина. Докато гледах в бездната и в матовия мрак, се сетих, че там някъде, по средата на пътя за Гложене, където ме остави, а после ме посрещна бялата сянка, е ловджийската чешма. И ми светна.
Светна ми, че преди много години точно там, на чешмата, където ловджиите се събираха привечер, баща ми донесе убита от него лисица. Аз бях там и отидох, и си сложих ръката върху меката й козина и я държах, докато не усетих, че лисицата е съвсем изстинала. И видях – тогава видях как бълхите я напускат и летят като прилепи.
Изтръпнах, защото се сетих, че онази лисица беше точно такава, като лисицата от тази нощ. Извадих шишето с ракия от раницата и отпих много дълго. Долу в селото взеха да пускат ракети и да гърмят. Беше дошла Новата 1982 година.
Лошото на такива писания и балади е, че трудно свършват. Ще ти се да разбереш какво е станало по-нататък. По-нататък хората от селото продължиха да стрелят. Някой пусна в небето и една последна бяла ракета. Тя се издигна високо и пук-пук, разтвори се като мида – като бяла морска мида. Точно като бялата мида, която някога като деца намерихме при скалите до манастира. Мида посред Балкана, в скалите до манастира.
– Тук някога е било дъно на море, затова сте намерили мида – обясняваше ни учителката по география.
Аз така и никога не повярвах, че манастирът и скалите са били дъно на море. Истина е, но няма начин да повярвам. Няма начин.
Но тази ракета, която се разпука като мида, тези мои фантазии за Апостола и тази бяла лисица, и тази бяла светлина, и тази пиеса, ах, тази пиеса на Друмев – всичко ми се завъртя и аз отпих още една дълга глътка ракия.

ЙОАНОВО КРЪЩЕНИЕ

Ако сега някой ми каже, че човек може да стреля с пушка по цвете, ще си помисля, че е луд. Но някога аз го правех. Стрелях с въздушна пушка по цветя и тревички, по врабчета и гълъби, по консервни и цигарени кутии, по електрически лампи и по бесовете и щуротиите си.

Пораствах бързо, трескаво, неравно и в същото време отнесено и нежно, когато баща ми донесе въздушната пушка. Беше я купил от един международен шофьор.

– Искам да го караш по-така, по мъжки – каза баща ми и ми остави пушката.

Тази въздушна пушка промени живота ми. Нейното прищракване  и твърда пружина така са одраскали съзнанието ми, че и до днес, когато чуя щракване, се оглеждам за оловна сачма. Едва я сгъвах – пружината беше толкова здрава, че трябваше да се изправям на пети, за да я прегъна. Но пък какво облекчение и радост изпитвах, когато скършех пушката на две.

Беше донесена от Западна Германия и аз се научих да я разглобявам и сглобявам, дето се вика – с вързани очи,  да я чистя, да я смазвам, да ѝ се радвам, да я галя. Тя ми стана като по-голям брат, който ме пази и ми вдъхва кураж. Не ми харесваше само, че се казва въздушна. Някак си не можех да свикна с това, че въздухът стреля.

Показалецът на дясната ми ръка още помни спусъка. Първо обирах, както се казва, спусъка и го придърпвах до онази черта, след която е изстрелът. Една стотна от милиметъра по-назад – и е изстрелът. Пръстът ми така помни тази ничия територия, по-тънка от косъм, че сега се чудя кога, докато пиша, пръстът ми ще натисне спусъка и ще уцели тези мои детски спомени.

А бях и нежно, и отнесено момче. И четях непрекъснато. Спях на диванче, на което зад подвижно стъкло имаше книги. Стъклото беше дебело като лупа и уголемяваше и книгите, и заглавията им. Четях Йовков, плачех на всеки ред, плачех по два пъти на всеки ред на Андерсен. Макар че бях голям за приказки, само те ме правеха пораснал. Подпалих си мозъка с Достоевски. Прелиствах Евангелията, напечатани с най-ситни букви. И досега не знам защо всички евангелия ги печатат с толкова ситни букви, че едва ги виждаш. После се задъхвах при Хемингуей, събирах се и се разливах с Фицджералд. Ех, този Скот Фицджералд! Чак на гроба му във Вашингтон ходих и си донесох от там черни жълъди. Четях, докато се разсъмнеше. Тогава спираше да ме е страх, че е нощ и че от тавана върху мен могат да паднат сенки и плъхове. Докато шумоляха през нощта страниците на книгите, не ме беше страх. Само докато шумоляха.

Едно лято, сигурно съм бил в осми или в девети клас, ядох само дини, за да отслабна и духът ми да се възвиси, и възвисен да започна да пиша красиви стихове. Под красиви тогава разбирах дълги стихове. Тук ще спомена, че пишех стихове от началото на всички времена, и ще добавя, че това лято на възвисяване аз отслабнах от това, че в стиховете си тичах след пеперуди и риби, а не че ядях само дини.

Въздушната пушка обаче обърка всичко. По-точно го размести. Стрелях като луд. Изстрелвах по цяла кутия сачми на ден – по двеста. Започнах с тревите, после с тревичките, после с невидимите тревички и след седмица можех да прекършвам с оловна сачма най-мъничката зелена тревичка. Така е, щом тревата и оловото се срещнат, става счупване.

После стрелях по цветя – по мушкатото, по розите, даже  и по белия крем, от който майка ми вари сладко една година.

Стрелях по гугутки и врабчета, стрелях и пак, и пак и един ден се уплаших от себе си. Едно ранено врабче се блъсна в белите снежноизпрани чаршафи на майка ми на двора и остави върху тях червени петна. Пърхаше и се блъскаше в чаршафите и остави по тях червени петна.

„Каква красива девственост!” – започнах да си измислям аз началото на стихотворение и усетих, че съм прелял и чашата, и всичко.

Това, че съм прелял чашата, е едно, но мисля, че счупих и чашата, и водата разлях, когато стрелях и във водопад. Отидох над Гложене, където има водопад, обграден отвсякъде с меки варовикови скали, с бръшлян и здравец, и стрелях по тънката рокля на водопада. Беше валяло преди два-три дена, водопадът изтъняваше и беше фин и копринен.

Стрелях по водопада и виждах как сачмите преминават през белия му плат, през капките му и правят малки, малки, съвсем мънички цветни дъги.

А когато един по-голям мой роднина ме накара да убия съсел и да го пусна в пощенската кутия на неговата невярна любима, нямаше какво да правя повече на земята. Изстрелях се в космоса. Налях си половин лимонадено шише ром от бутилката на баща ми, взех въздушната пушка и тръгнах за манастира. Литнах по каменната пътека и сигурно съм се качил до светата обител за дванадесет секунди или за една секунда – не знам. Там, на ливадата до манастира, изпих рома и краката ми изчезнаха. Подпрях се на въздушната пушка и изпаднах в безтегловност. И там, в космоса до манастира, ми се привиждаха и врабчета, и тревички, и водопади. И спирам да изброявам какво още ми се привиждаше.

Пак кацнах на земята и се люшнах обратно по една странична пътека надолу към селото. И вървях и се люшках по тази пътека, и вървях и се люшках надолу. И както в началото на Дантевия „Ад”, се озовах „в лес тъмен, по зла чест“. Падах, плъзгах се, лазех, щях да се удавя в един пресъхнал поток – точно така, да се удавя там, където няма вода, и стигнах до пещерата „Здравковица”.

В тази пещера, разказваха старите хора от Гложене, преди векове селяните се спасили от чумата. Избягали от чумата, дошли в пещерата и се спасили. И затова ѝ казваха „Здравковица” – влезеш ли в нея, оздравяваш.

Да, ама аз влязох с пушка, а как се оздравява с пушка – не е ясно. Влязох, по-точно долазих, и легнах по гръб в огромния вход на пещерата. Сводът беше десетки метри нагоре и прилепите ми се виждаха като точки от последни стихотворения.

Заваля страховит дъжд. Чувах го как залепя небето и дърветата със земята извън пещерата. Чувах го как звъни като орган в катедрала. Е, не го чувах като орган, ама така е думата, защото аз тогава не чувах нищо, освен бученето в главата си и дъжда, който слиза отвсякъде. Последното нещо, което помня, е, че повдигнах с трепереща ръка въздушната пушка нагоре и си представих как пещерата ни превръща в едно цяло – в сталактон. Аз и пушката станахме сталактон. Това бе последното нещо, което си помислих, преди да изчезна.

Винаги съм бъркал кое е сталагмит, кое е сталактит. Кое расте отгоре и кое отдолу в пещерата – не можах да запомня. Но това със сталактона съм го запомнил, защото е само едно – от горе додолу е едно.

Спал съм часове или пък векове – не знам. Когато се събудих, дъжда го нямаше, а дерето до пещерата ревеше от високата мътна вода. Много вода течеше.

Тръгнах по страшния и стръмен бряг към селото без пътека, само със страх и пушка, на която се подпирах. Когато наближих първите къщи, седнах до водата да се опомня, а и да се успокоя, че съм слязъл.

Тогава видях златната монета. Бях чувал, че когато валят големи дъждове, водата понякога изкарва златни монети и хората ходят по дерето да ги търсят.

„Има някъде горе до „Здравковица” имане и дъждовете го отмиват. Стигат до него големите порои, загребват го, придърпват го и вземат по някоя монета от имането”, казваха хората.

Нямах сили да нося повече пушката и я скрих до една малка скала. Дъждът плисна отново. потопи ме целия, обгърна ме.

Взех златната монета и я разтърках с пръсти. Беше кална, дъждът плющеше по пръстите ми и по монетата и бавно, бавно върху нея се показа някакво изображение. Доближих монетата до очите си и видях човешки фигури.

След време стана ясно, че златната монета е с изображения на свети Йоан Кръстител и на Спасителя. След всичко, което ми се случи, бях намерил Йоаново кръщение.

Години по-късно, в София, когато разказах тази моя история за бесовете и страданията си и за златната монета на един приятел – нумизмат, той ми каза:

– Златните монети „Йоаново кръщение” са цяла серия. Те никога не са само по една.

Сигурно е така. Ама аз намерих само една. Само една намерих. А и честно казано, едва ли пак пред очите ми ще светне такова съкровище – откъде сега такива дъждове?

Такива дъждове валят само веднъж в живота.

БУДИТЕЛИТЕ СА ИМАЛИ СМЕЛОСТТА ДА КАЗВАТ „НЕ“

Но аз мисля, че първи ноември все повече трябва да води към тишина и главно към огледало. Бих го казал така – нека да си представим, че портретите на тези будители са огледало, над което ние се надвесваме. А важното е какво виждаме там. Главното е не да видим лицата си, а да се опитаме да видим душите си. Да видим какво е останало от нашите души. Когато едно дете се огледа в това огледало, то за първи път си казва „Ето, това съм и аз“. А по-възрастният човек би трябвало да си каже „Наистина ли съм аз това? Това ли остана от мен?“