Skip to content

Месец: ноември 2019

КРЪГ

Когато бях дете, ми беше скучно да живея
и затова се въртях на пета.
Сега си седя и си люлея краката на кея,
и ми е скучно да умра.

ПОД ЗЕМЯТА

Софийското метро е ново и хубаво. Някои от станциите блестят, успокояват и галят очите. Хората пътуват бързо и удобно и животът под земята кипи.
Аз също пътувам с метро. Познавам спирките по миризмата. „Александър Малинов“ например мирише на бор и зеленина, на бистрота и височина. На „Жолио- Кюри“ летят атоми и усещането е за лаборатория и за урок по химия. „Сердика“ е с дъх на далечно ехо, на времена, които са потънали и искат да изплуват. Станция „Вардар“ „тече“ – дълбока и тъжна, с червени капки кръв. „Люлин“ е баня – топла и звънтяща, а по-нататък са уханията на кораби и далечини.
Всяка спирка е отделен човек и отделна съдба. И все пак аз никога няма да се спася от усещането, че пътувам с метрото и че съм точно там, за да не преча на някого да лети по градските улици; че пътувам с метрото, за да усетя, че на земята вече няма място за всички. Там – под земята, при къртиците и изкуствените светлини нещо в мен трябва да се счупи и да потъмнее.
И как ги направиха, Боже Господи, тези алуминиеви седалки на станциите, на които както и да седнеш, все се плъзгаш надолу, още по-надолу.
И се сещам за небостъргачите. Прекрасно е да се живее на небето и облаците да са ти шапка, но това трябва да стане не сега, а след време. Там, на небето, се живее след края. Затова си мисля, че метрото е легнал небостъргач, с отворени докрай врати и коридори.Небостъргач, който пътува в тъмното.
Най-страшното е, когато ескалаторите тръгват. Първо надолу – към релсите и тунелите, а после – нагоре към светлината. Тези сиви железни рокли се раздиплят и раздиплят и в гънките им сме ние – хората. И винаги един след друг, винаги в редичка един след друг – сякаш сме миньори, които се спускат към подземната руда, а после излизат без руда и мигат с очи. Излизат без нищо. Само с едното движение, което аз наричам придвижване. Защото не движението, а придвижването вече е всичко – то е новият смисъл и цел. Не да видиш и да почувстваш пътя, а просто да избликнеш някъде – ето така, да се покажеш.
И как се изпълват зениците на хората, когато видят слънцето. Колко е красиво да излезеш от метрото, как даже на клетъчно ниво си щастлив, че не си под земята.
Знам, сигурен съм, че ще ми кажат: „В целия свят е така. Ние даже сме закъснели.“ Ще ми кажат още, че човек лети, че лази по дъното на океана и че няма нищо лошо да пътува и в пръстта.
Добре, ама аз не искам, защото ме е страх. Страх ме е от тази радост на тунелите и подземията, от това свистене на скоростта, от това движение там, където трябва да е покоят. Хубаво ми е, че има метро, и съм съсипан, че трябва да съм под земята и че под земята съм добре.
Къде съм всъщност аз и коя е спирката, на която трябва да сляза?

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

През третата нощ след операцията си в кардиологичната клиника видях как санитарката прави любов. Първите две нощи виждах снежинки и невени, бели коне и вихрушки, а на третата видях любов.
В събота срещу неделя кардиологията беше почти празна. Двама-трима болни се белеехме в една от големите стаи, когато някъде след полунощ на вратата на отделението се позвъни. Позвъни се тихо, далечно и любовно. Звънците в такива отделения обикновено викат, крещят, плачат, но този звук беше топъл и молещ.
Лежах точно срещу коридора и през стъклените врати видях как санитарката отива да отвори. Поправяше и нагласяше престилката си, пипаше косата си, леко смъкна коланчето си надолу, даже събу и обу както вървеше една от пантофите си. Беше около четиридесетгодишна, хубава и изтръпнала от очакване. И знаеше кой звъни.
Любимият ѝ влезе – с болничен халат, и тя не увисна на врата му, а се изкачи с ръце по косата му, очерта кръг около косата му с пръсти и го целуна по врата. По-скоро си представих, че го целуна. После тръгнаха към банята, която също се виждаше от моето легло.
Докато вървяха, санитарката гледаше към тавана и сякаш се беше скършила наляво, сякаш беше клонка, която се е счупила и сега търси опора.
В такива отделения, които са между светлината и мрака, страхът винаги е в горната част на стаите и коридорите. Страхът е в ъглите, при паячетата и опушените петна, при сенките от миганията на клепачите, при края на пространството. Страхът не е нито в сърцето, нито в стомаха, нито в коленете и в ума, а в ъглите на стаята. И санитарката гледаше натам. После хвана за ръка мъжа с халата и го въведе в предверието на банята. Там имаше много наредени чаршафи и тя започна да го затрупва с тях. Развяваше ги като платна на кораб, обвиваше го с тях и го целуваше през чаршафите. Мъжът заприлича на снежен човек и ако излезеше в двора на болницата, никой нямаше да разбере, че не е истински снежен човек.
Тогава чаршафите се превърнаха в парашут и двамата се спуснаха по въздуха. Колко са летели, падали, пропадали, приближавали и изчезвали – не знам, но ги видях да се приземяват на цимента. И там, на цимента, вече нямаше мъж и жена, а една бяла и ефирна топка.
Не, това не беше пациент от болницата, това не беше мимолетен флирт, това беше любов. Кой беше този човек, мога само да си представям. И си представих, че това е първата ѝ любов, че са се разделили преди много години в една такава снежна нощ и сега се събират отново. Представих си, че това е някой излекуван от болно сърце мъж, на когото санитарката е разказвала приказки някоя нощ и сега той идва да ѝ благодари – и със сърцето, и с тялото си. Представих си, че е ангелът на оздравяването.
И тогава започна любенето. Аз отлетях от леглото си и заплувах над тях – там, където се спотаява страхът от смъртта – високо в ъглите летях и гледах, и ми се замъгляваха очите. Различавах телата им, които заприличаха на бял кон, който се въргаля в пряспа, видях ги как стават едно и също нещо, видях как циментът започна да дими, как косите им се изправяха и спускаха, как всеки от тях имаше по двайсет пръста и по две уста. Видях ги да умират и да се съживяват.
И къде бяха всички други в отделението – къде бяха нощната сестра и дежурният лекар, къде бяха другите болни, къде бяха лампите и електричеството. Не знам – сигурно бяха и там, и на луната, но аз не ги видях, не ги почувствах, не си ги и помислях дори.
После аз пак кацнах в леглото си и видях как вратата на отделението се отваря сама и как двете любовни същества вървят към нея – тя – ухаеща на капчици пот и топъл цимент, той – на сняг и женски гърди.
И погледнах нагоре, и видях, че в ъгъла на стаята трепка пламъче и още едно пламъче, и още едно. И в болното ми сърце също трепна пламъче, и в гърдите, и в слабините ми също трепна пламъче.
И ми се приписа стихотворение. Боже, как ми се приписа любовно стихотворение.

ОСОБЕН УРОК

Вече близо две години не ходя в училище и не съм учител. А бях близо трийсет. Близо трийсет години живях във въртележка, във вихрушка и водовъртеж и във взрив и унес. Ученици, гласове, лица, имена, шумове, викове и понякога тишина. Много рядко тишина. И ученици, ученици.
А сега ме е страх от ученици. Страхувам се от тях.
Живея в квартал, в който има няколко големи училища и светът наоколо е пълен с бръмчащи момчета и момичета. Където и да погледна – в магазина, в автобуса, в метрото, в кафенето, в баничарницата – те са там. Блъскат се, купуват, ядат, смеят се, щуреят, а аз едва ги издържам. Изпотявам се, прилошава ми и изчезвам, и се изпарявам. Плаша се и се питам какво ми става – аз, който живеех с ученици, сега едва ги издържам.
И се сетих – бавно, но се сетих. Сетих се, че нещо в мене е изчезнало, било е в мен, а си е отишло. Не, аз не съм бил просто техен учител, а едно от момчетата като тях. И сега това момче го няма. Децата са същите, те се въртят около мен, но момчето с моето име го няма. И затова ме е страх, затова се изпотявам, затова ми става лошо – защото вече не съм един от тях.
Мога да опиша това момче, знам къде точно живееше в мен – ето тук, между гърдите и коленете. Мога да го нарисувам с думи, но нямам сили да тръгна да го търся. Какво им става на момчетата – накрая винаги изчезват някъде?
И знам, че на учениците вече мога да бъда само дядо, ментор, наставник, но момче като тях – вече не мога. Докато бях учител, бях момче което пишеше стихове и което понякога четеше стиховете си на глас.
А какво правеше това момче с учениците ли? Много неща, и то все литературни. Но аз ще ви кажа само три от тях – показваше им къщата на Лора и Яворов през нощта, учеше ги да берат бели минзухари от гроба на Дънов и понякога ги водеше на екскурзия до близката кръчма „Бордо“, където заедно пиеха бира в халби.
И ми е чудно, чудя се на тези учители, които сигурно от любов, от страх, от безизходица разтягат времето, в което са в училище. И не си тръгват, и не си тръгват, и не знаят, че са си тръгнали.
Вярно е, че аз се разболях. Сърцето ми се разболя и затова не съм учител. Но именно сърцето ми даде урок – особен урок за времето.

МОЛИТВА

Седя и гледам къде е Исус.
И виждам здравеца в каменното корито на двора.
Исус сигурно е зелен на вкус
и вкусът му е като на ветрец след умора.

Исус сигурно е щастлив като катерица на бор –
нали Той е най-високото клонче.
Седя и слушам как снежинките си направиха хор
и как небето пее още и още.

Нищо не искам, само да видя къде е Христос.
За Него съм готов да се кача на комина.
Готов съм да стана картофче, домат или магданоз,
готов съм да изчезна от градината, но да го видя.

И не за да му искам райско легло или удобен стол,
и не даже да му поискам стихотворения,
ами само така – да го сложа на масата като сол
и като филия хляб, отрязана за мене.

Искам му вкуса на този Христос,
цвета на отсъствието му искам и цвета на косата.
И само още едно нещо – опашка на кос,
за да му махам, когато се качва на небесата.

И ме е яд, че го няма, защото в градината отвън
едно бръмбарче мъкне сламки за църква.
И е прекрасно, че бръмбарчето си има хълм –
бучка пръст, над която никога не се мръква.

А аз седя и гледам къде е Исус,
и виждам как козите си идват, натоварени с мляко.
Исус сигурно е като сирене на вкус,
но това смее ли да го каже някой?

ЮЗИНАТА

Сега си представете, че поемате дълбоко въздух, гмурвате се под вода и започвате да плувате. Загребвате с дланите на ръцете си, махате като жаба с крака и плувате, плувате, докато ушите ви започнат да шумят, да пукат, и когато ви се стори, че няма край и гърдите ви се свият и подпалят, точно тогава си показвате главата над водата с едно „пу-у-у-х” – нито много силно, нито много слабо. Показвате си главата в царството на юзината.
За да доплуваш до юзината, трябва да си или риба, или амфибия. Когато по-късно гледах филма „Човекът амфибия”, си помислих, че и ние сме били амфибии. Десетина момчета амфибии от село Гложене, Тетевенско, светнало насред Балкана. Плували сме като амфибии в силната, изумрудена вода на циментовия канал. После, лазейки по дъното на това водно чудо, закрито отгоре също с циментов капак, след близо две минути подводни усилия и напъни сме излизали в двора на юзината. Там, в двора на юзината – тайнствен, потънал в сенки и с малък шадраван, ние не правехме нищо особено, само се опивахме от тръпките на нещо забранено. „Влизането в района на юзината строго забранено!”, „Внимание! Високо напрежение! Опасно за живота!” – такива табели имаше закачени по оградата на юзината и именно те ни притегляха, както подмолите притеглят риба или както дървото притегля светкавица.
Докато плувахме по дъното на вадата, трябваше да си отваряме очите под водата, за да не се блъснем в циментовите стени. Този, който е плувал с отворени очи без очила под вода знае, че това е особено, акварелно преживяване. Очите ти започват да парят, виждаш размазано, но виждаш неща с такива форми и цветове, които никога не можеш да забравиш. Виждаш водораслите, залепени по стената като опашки на зелени водни плъхове, рибите се стрелкат, сплескани и далечни, а камъните са като прясно сирене, което трепти.
Целият този подводен свят ние, момчетата, го преплувахме с опиянение и със свършващ въздух, с пукане в ушите и със страх, но го преминавахме, защото само така можехме да влезем при тока, при електричеството, при тайнството на тази първа ВЕЦ по нашия край. През голямата желязна порта нямаше никога да ни пуснат. Деца в юзината – това нямаше как да стане, затова ние предприемахме това подводно пътуване и като истински полуголи млади подводници изплувахме в двора на тази тайнственост.
Отблизо двете най-големи съоръжения на юзината на мене ми изглеждаха като два огромни зелени домата с по една пръчка, забита в средата. Имаше и една извита като огромен охлюв зелена фуния, която се сливаше с тревата и гората зад ВЕЦ-а. Имаше и десетки бобини, турбини и турбинчета, шалтери и лостове, и шум, шумене, бучене и скачане на силна, много силна вода. И едно трептящо мъркане, мъркане и в двора на юзината, и навсякъде, сякаш токът, който тръгваше оттук, за да свети в селото, беше голямо жълто коте.
Това, което ме е поразило, изумило, радвало и удивлявало е, че тогава видях как електрически ток, освен от вода, може да се произвежда и от скачащи риби.
Мъжете, които работеха в юзината, бяха сложили сламено кошче на мястото, където част от водата излиза от машините и пада от около два метра надолу. Там рибите, привлечени от кислорода, от шума на водата и от пукащите се водни балончета, се събираха и скачаха, скачаха нагоре. И като скачаха, падаха в плетеното кошче. И летяха една след друга черните витски мрени, и светеха, сякаш са малки мълнии и малки слънца, и кошчето се пълнеше. И пак скачаха рибите във въздуха, и водните капки от техните перки и гърбове светеха.
Тогава на мене ми се струваше, че в тези пълни с лято и електрическо напрежение следобеди именно рибите, летящите във въздуха риби, правят тока и че този ток светеше в очите им.
И като летяха и скачаха тези риби, и като правеха електричество, аз изведнъж, бавно започвах да се пипам зад ушите и високо по гушата. Не, нямах хриле, нямах хриле, но ме пронизваше една мисъл – ами ако аз и момчетата бяхме доплували по дъното на вадата дотук, за да правим електричество? Ако тези черни мрени бяхме ние? Ако юзината светеше от детството ни, от безразсъдството ни, ако светеше от живота и от кръвта ни? Кой да ти каже и кого да питаш, като турбините бучат и нищо не се чува. Рибешкият ток – така му виках аз на този невидим дявол, който по дебелите жици на електрическите стълбове тръгваше нанякъде.
След електричеството идваше прохладата. А прохладата в двора на тази юзина беше велика. Тя идваше от водата, която беше навсякъде, и от вятъра, който повяваше от гората, и от облаците, които слизаха от манастира. И от сенките на двата ореха в двора. Катериците по тези орехи, които ние никога не видяхме, също бяха електрически и небесни. Не мекият Балкан, не ливадите, не цветята – само прохладата беше достатъчна, за да повярвам, че има други, неземно красиви светове. Отвъдната красота на тази малка ВЕЦ идваше и от манастира. Отникъде другаде Гложенският манастир не се виждаше така ясно. Високо-високо в скалите, увит в мъгли и в тайнственост, той беше на такова надоблачно място, че не се виждаше отникъде. Но от юзината манастирът се виждаше. Мигаше с кубетата на църквата и прозорците си – истински люспи от божествена риба.
А знаете ли, че мълниите в Балкана хрущят? Чуваш ги, сякаш са край шапката и ушите ти и додето ги чуеш, вече не чуваш нищо. Виждаш ги високо, високо и додето ги видиш, вече нищо не виждаш. И над Гложене, и в небето над него имаше и друга юзина с електричество – юзината на мълниите, на която ние, тогавашните момчета, гледахме като на Господ, тичащ от манастира надолу.
А легендата разказва, че някога, преди век, един мъж от Гложене, който сънувал, измечтал и построил юзината, казал:
– Тъмно ми е на очите, искам да ми светне!
Докарал машините от Швейцария с влак, с кораб, с биволи, със златни пари и с крилете на ангели. Построил бент на реката, построил вада същият този човек, пуснал силната зелено-синя вода и токът се плъзнал по жиците.
Друга легенда, вече кръчмарска, се залива от смях, като разказва как един пияница, като видял първата светнала крушка, си помислил, че е стъклена чаша с жълта, сливова ракия, залепена за тавана. Чудил се как ракията не се разлива и как чашата не пада.
Юзината обаче взе и човешка жертва. Пуснаха тока по невнимание и един електротехник изгоря на жиците.
А край оградата на централата и в сенките на тази ограда се прошепнаха много светли любовни думи, изядоха се не един и два шамара, цъфтеше здравец, пълзяха гущерчета и бръшлян. Около юзината се ядеше и пиеше, пееха се бунтовни и стари градски песни и се въртеше турбината с електрическия ток на човешките души.
И ето ги накрая шейните. Ние, момчетата риби, момчетата амфибии, на които и Вит, и Балкана ни бяха до колене, ходехме да се пързаляме по големия склон над юзината. Там имаше стръмна просека между гората, където бяха изправени електрически стълбове. По тази просека, от много високо, почти от манастира, ние летяхме надолу с големите си, ръчно направени шейни. Мъжете в горите са големи майстори на шейни, големи дърводелци са и ни бяха направили шейни с крила.
И се засилва шейната, и свисти, свисти. Ние сме се залепили за нея, набираме скорост, набираме и вместо да стигнем до юзината, полека, полека и хо-о-о-п, хайде-е-е – отлепяме се от снега и политаме над детството си, над гората, над юзината, над селото и над всичко. И снегът свети и свети. И ние летим, летим с години.
После изведнъж токът на юзината спира и някои от нас престават да светят.

ЕЗЕРО С ДВЕ ПАТИЦИ

Похапват си вълнички патиците и вълничките са вкусни –
по-вкусни са от вятър и от мед, от захарни трептения.
На патиците им е все едно, че аз си мисля за изкуство,
докато те похапват от вълничките зелени.

След малко патиците спират да ядат и почват да се любят.
И идва матова мъгла, и всичко се изгубва.

ЗАВРЪЩАНЕ

Колкото и да метеш есенните листа
и колкото да събираш снежинките на зимата,
те винаги са деца на пръстта
и на пътеките са роднини.

И винаги се завръщат като деца –
прибират се в къщата си от тишина и мълчание.
А на прага на къщата седи пръстта
и чака да влязат и да останат.

СЕЛО

В нашето село след библиотеката е гробището,
а след гробището е пропаст и висина.
Какво да правя – чета некролози и книги и търкалям орехи,
и търкалям думи като шипка, скакалец и коза.
 
На края на гробището висината е картина,
нарисувана от смахнатия козар.
И прелитат истории и рими, и тъмнеят къпини,
и бучинишът е от звездите по-стар.
 
Един гущер развява бледозелено расо.
Странно е, но тук гущерите са повярвали в Бог.
Какво да правя? – Чета книги на шипките и това е прекрасно
и се чувствам от тревите, от скакалците и от мравките по-много висок.
 
Една сврака прелиства следобеда и заплита сюжети.
След библиотеката е гробището, по-нататък съм аз.
В нашето село смоците са тъжни кларинети –
жълто-черни кларинети, които съм седнал да слушам и аз.
 
В нашето село гробището и библиотеката са близнаци,
родени един след друг и един за друг.
Какво да правя? – Пия ракия и вдишвам акации,
и хапвам сирене, ветрец и лук.
 
И си мисля, че когато очилата от носа ми паднат
и когато тревата се омеси с тъга,
аз ще вляза в библиотеката на тихо и хладно,
ще гледам през прозореца, и ще махам с ръка.