Skip to content

Месец: декември 2019

СВЕТЛА

Сънувах първата си любов. Когато се събудих, я обичах толкова много, че бях забравил как се казва, толкова я обичах.
Моята първа любов се казваше Светла, но аз бях забравил това и се радвах, защото само така любовта може да е навсякъде. Исках да усещам името ѝ в стомаха си, в пръстите си, но не и да го помня. Бях го повтарял толкова пъти, че то се бе превърнало в леко движение на въздуха, в искра, в удължен звук.
Стисках очите си в тъмното и си спомних първата ни любов. Спомних си копчетата на ученическата ѝ престилка и пръстите ми, които като по стъпала слизаха надолу, спомних си и власинките по кожата ѝ, от която повяваше хлад. Коленете ѝ обикаляха дланите ми, криеха се в тях и една запалена в мозъка ми печка бумтеше с разтапяща сила. Премалявах и в онзи следобед от нас след малко не остана нищо друго освен хълмове, капчици пот, страх и магнезий.
Сигурно десетина пъти съм се хлъзгал по корема ѝ и десетина пъти съм оставал сам с изтръпналото си тяло, преди да изчезна в меката ѝ поглъщаща тайна, преди да се плъзна към сърцето на земята.
В първия миг не повярвах, че между нас няма разстояние, че сме едно и също нещо и че коремчето ѝ беше станало част от мен. Не повярвах и на бледорозовите петънца по тялото ми, които бяха кръвта на първия ѝ избликнал изгрев. Бях толкова горд и замаян, че докато се отлепях от нея, ми се стори, че съм порасъл до тавана и до облаците. Удивително е, че нито един път, нито един път, докато вървях към нея, докато пораствах и възмъжавах, докато ставах голям, аз не мислех за нея. Не мислех къде е, какво изпитва, лети ли към мен, не мислех коя е.
Сега знам, че е било момчешки жестоко, но е било и прекрасно. Без мисъл, без разум – само трептения, страст, желание и страх, и болка.
В онзи следобед за пръв път разбрах, че любовта е изтръпване между гърдите. Някакъв внезапен вятър отвя всичките ми вътрешни органи и в мен имаше само поле, по което вихрушката минава.
И забравих, че ушите и носът ѝ са малко големи, и те ми изглеждаха по-красиви от ябълки и круши. И исках да ги изям.
Смрачаваше се и видях бледозелената светлина. В стаята ми, върху библиотеката над леглото, имаше фосфорен орел, който привечер пръскаше сияния. Орелът се завъртя над нас и ни сграбчи. Сграбчи ни с такава нежност, каквато има само във фосфорните орли, които носят бледозелена светлина. И цветовете в стаята се смесиха – розово, зелено, синьо, черно и бяло.
Моята любима, смалена насред стаята, започна да се облича – бикини, три четвърти чорапи, сутиен, ученическа престилка. Аз не гледах, но виждах с мозъка си как бикините прилепват и водовъртежът, който ме беше понесъл, утихна. Три четвъртите чорапи пукаха с ластиците си и очертаваха оная географска ширина, над която очите ми се губеха. Сутиенът загребваше малките преспи сняг и те притихваха – топли и матови. Ученическата престилка скачаше презглава надолу и моята любов от голо и неописуемо същество се превръщаше в Светла – ученичка от 10А клас на реалната гимназия.
Това го пиша, защото само така мога да развържа ръцете, очите и сърцето си, да стана и да тръгна в този мрак да я търся. Ръцете ми палят лампата, отварят шкафа с албумите, гледат нейни снимки и миришат на сън, на момичешка кожа, на дъх от фруктиера, на страх и на чай от липа. Очите ми се губят по бедра, по долини и хълмове, виждат безсилие и гняв. Сърцето ми тича нагоре-надолу, блъска се ту в главата ми, ту в нозете и никога не застава, където му е мястото – отляво до светлината.
А забравянето на името на голямата любов може би е само мой специалитет – мой убийствен специалитет.

СНИМКА

С тебе имаме една черно-бяла снимка,
на която косите ни са черни, а ни затрупват снежинки;
на която сме насред зимата и снегът върху нас пада,
а косите ни са черни и светят от младост.

БЯГСТВОТО

Когато бягаш надолу по стръмна улица, когато краката ти се изпаряват и изчезват, и не ги помниш, когато искаш да си по-далече и по-далече, винаги ще се намери едно камъче, което да е точно там – на улицата. И ако бягаш от детската градина още в първия ден, когато са те оставили, това камъче непременно ще те подхлъзне и ти ще паднеш. Ще паднеш така, че няма да усетиш нищо, абсолютно нищо, защото ще полетиш.
Всяко дете си мечтае да избяга от детската градина. Мечтае да е невидимо, да се разтвори във въздуха, без да знае, че на този свят всичко се вижда. Мечтае да се залепи за майка си, да е парче от роклята ѝ, огледалце в чантата ѝ или гривна на ръката ѝ.
Всяко дете иска никога, никога да не го оставят никъде, защото то обича толкова майка си, колкото вие изобщо не можете да си представите. Освен ако не сте тичали от детската градина по стръмна улица към къщи и ако не сте паднали по очи, хлъзгайки се на едно камъче. Тогава ви става ясно, че животът е раздяла на агънцето с майка му и че както тича от кошарата към майка си, агънцето може да падне и да си обели коляното.
Така паднах аз и си обелих коляното, и кръв капеше от коляното ми, и ми прилоша, и плаках, и лицето ми стана на бразди от плаченето.
„Защо, защо мама трябваше да ме оставя?” – си мислех, куцайки с обелено коляно. „Какво съм направил, какво съм направил?”
И мирисът на мамината кожа ме блъскаше в носа и ме замайваше. Виждах как мама се облича, чувах как припукват найлоновите ѝ чорапи, как ги закопчава с бели ластични закопчалки, виждах как си слага сутиена и си криви ръцете отзад, за да намери закопчалката. Виждах как нахлузва роклята си презглава и как от роклята ѝ подскачат искри, как си реши косата с гребен и как гледа да не би да са останали косми по гребена. И как блясва широката ѝ сребърна гривна.
Спомних си как мама маже лицето си с крем и как опъва устни и бузи, за да размаже крема навсякъде. И виждам как кремът попива в кожата ѝ поне по половин минута. После слага на показалеца си капка парфюм и тази капка става точка парфюм зад ухото й.
Спомних си и как се готви да ме остави в градината, как ми шушне в ухото, а аз съм оглушал и нищо не разбирам от това шушнене, и как накрая ме оставя.
Всички тези подробности аз, естествено, си ги спомням сега. С разбито коляно от падането и с разбито сърце от градината, тогава аз помнех само мириса на мама и това, че сега този мирис го няма. И тичах, тичах по стръмната улица, за да го намеря.
Бягах от градината, защото другите агънца там ме блъскаха, докато аз исках само да съм тъжен и да плача. Бягах, защото млякото с ориз нямаше да има канела, защото лелката не беше мама, защото пердетата на прозорците не бяха като нашите. Бягах, защото играчките не бяха книги и защото килимът нямаше ресни като нашия вкъщи.
Исках да ме няма там, защото звуците бяха много силни. По циментовия под в коридора се чуваше как тракат обувките на жени, а нито една от тях не беше мама.
И най-непоносимото беше, че всички в градината си имаха имена, а аз не исках да помня нито едно, освен на мама.
Исках да избягам, защото трябваше да спя на обяд, а да спиш на обяд, когато си на четири години, е все едно да те накарат да си изядеш млякото с ориз и то да няма канела. Няма на света по-голяма причина да избягаш от детската градина от тази, че те карат да спиш на обяд и то още от първия ден. А истината е тази, че докато спиш, не можеш да си мислиш за мама – това е непоносимо.
И аз избягах. И тичах, тичах към къщи и за една минута коляното ми оздравя и спрях да куцам, и полетях. Полетях като врабче, което не иска да е агънце в кошара, не иска да помни други имена освен на майка си, което не иска мляко с ориз без канела.
И докато тичах и бягах от градината, и докато летях, кацнах зад печката в стаята на една комшийка. Може би съм се чувствал като премръзнало врабче, като парченце дърво, което иска да изгори – не знам. Но зад печката и зад огъня малко се успокоих. И като се разревах – ревах цял следобед.
Комшийката първо се уплаши и пребледня, но като ѝ казах на пресекулки и подсмърчайки: „И-и-из-бя-я-га-а-х от гра-а-ди-и-на-а-та-а”, тя се смя и пляска с ръце от смях.
Проми ми коляното с кислородна вода, превърза ме с бинт и мама долетя. Толкова бях горд със себе си. Бях бинтован, имах рана заради мама, кръвта ми течеше за нея до преди малко.
Никога не е имало за мен по-голяма награда от бинта. За едно момче бинтът е повече от грамота, повече от медал. Да си бинтован е голяма радост – бинтованото момче е голямо момче.
После у нас мама ме разпитва защо съм избягал. Съблича си мама роклята и тя хвърля искри, събува си чорапите и те пукат, разкопчава си сутиена и той се свива, тръсва си косите и те трептят, оставя си гривната и тя проблясва. И пак ме пита:
– Кажи ми сега, ти защо избяга?
И аз все още не знам, докато тя нехайно отваря шишенцето с парфюм и леко го помирисва.
И аз вече знам – ето заради това шишенце и заради всичко друго, мамо. Заради това.

РОЖДЕСТВО

Отвън на снега седи Богородица –
направена е от сняг.
И снежинките падат като трохи и като грозде,
и синът ѝ – врабчето, подскача от крак на крак.

ЧАКАМ СНЕГА

Чакам снега – да ми сипе в чашата вино,
по-бяло от снежинката, която валя над мене като дете,
и по-черно от къпината в края на нашата градина.
После сърцето ми нека стане малко и кръгло небе.

После сърцето ми нека да спре да се смее
и да спре да търкаля в гърдите ми сълзи.
Чакам снега и си мисля, че той ще ме сгрее,
както ме сгрява виното и както ме сгряваш ти.

УТРО

Бледорозовите петна, лилавите и зелените
са петната на утринта.
Бебе е слънцето – от най-големите
бебета с руса глава.

Колко е хубаво, че стават алени
облачните му пелени
и че звездите си събуват сандалите
като уморени звезди.

Колко е хубаво, че бебето се изправя
и маха с топла ръка,
и че в извития рог на кравата
е заспала луна.

Колко е хубаво, че петелът е цветен
и има различни пера,
и че марулите са букети,
а камъчетата – цветя.

Колко е хубаво, че свраката съобщава,
а шипката слуша и се черви,
и че по къщата в меката влага
бръшлянът блести.

Колко е хубаво, че баба излиза
с мекици, които димят,
а слънцето гледа и се облизва,
и с баба мекици ядат.

НЯКОГА

От планината слизат овце –
бели облачета, бучки сирене, мляко.
И седи на портите замръкналото селце,
и отново е някога.

Това някога е в джоба ми и в болното ми сърце,
в пръстите ми, които се опират на мрака.
От планината слизат овце
и се търкалят камъчета, и жаби квакат.

И едно момче край реката седи,
и главата му грее като луна в реката.
Агънце е то и по рогцата му мигат звезди,
и майка му е Луната.

Това момче е някога, а някога съм аз.
И отварям вратничката на малката ни кошара,
и си мажа ръцете с маточина и мас,
и доя овцете, защото Слънцето утре ще закусва попара.

„ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!“ ПО КОЛЕДА

Наближава Коледа и целият свят е с червени шапки и бели бради. Дървета, трамваи, продавачи в месарски магазини, служители на А1 и даже министър-председатели – всички са Дядо Коледа.
И ето – директно включване на една от главните български телевизии. Двама младежи, маскирани като добрия старец, са в софийския квартал „Факултета“. Там са с най-добри намерения. И те, и водещият, и репортерът звънят, сякаш са звънчета, и преливат от радост и екология.
Младежите са от благотворителна организация и са направили парно на пет ромски къщи. Пет къщи се отопляват с парно и значи няколко комина не димят и не тровят София.
Името на тази придобивка е арт инсталация или нещо такова, камерата показва тръби, маркучи, един чугунен радиатор и на всички им е топло и коледно.
Помните ли Вазовата елегия „Елате ни вижте“? Ако я помните, значи репортажът ви е пренесъл в 19 век. При едно свое пътуване из Стара планина народният поет (по това време министър на просвещението), вижда такава бедност и изостаналост в някои планински колиби, че с покруса изплаква:

Под — гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи…

Вазовата елегия е писана в 1899 година, а директното телевизионно предаване е от 18 декември 2019. Сто и двайсет години – сто и двайсет години и картинката е същата – бедност, боклуци, кал, нищета, обреченост.
Докато двамата младежи се радват и показват благините на своята парна инсталация, докато представят своята креативност, един ром лежи, завит с дебел юрган, рошав и полусънен, и гледа в екрана на джиесема си. От телевизията го снимат, че има парно, а той се е завил и си гледа джиесема.
Едва издържах. Чудех се да псувам ли, да проклинам ли. На коя земя живеем и на кой Господ се молим? И така ли крачим напред към светлото демократично бъдеще – с арт инсталация за парно в пет „къщи“ и завити с дебели юргани?
После сутрешното предаване продължава, така да се каже, по темата – с изгарянето в България на боклуци от Западна Европа. Хиляди и хиляди тонове се изгарят в тецове и циментови заводи, изгарят се в незнаен ден и в незнаен час и никой не знае нищо. И забележете – за комините, които димят и замърсяват във Факултета знаем, а за хилядите тонове боклуци никой нито е чул, нито е видял. Те са анонимни, ничии, неизвестни – паднали са от небето.
Голяма, много голяма елегична поема трябва да се напише за лицемерието, фалща и цинизма по нашите земи. Ама го няма Вазов…
Но щом наближава Коледа, нека всички до един да си сложим червени шапки и бели бради. И да се прегръщаме от сутрин до вечер по улиците. Сигурно ще ни дадат и по телевизията.
А после – като се приберем вкъщи, тайно под юрганите да сричаме Вазовия плач от „Елате ни вижте“:

Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете — вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
„Елате ни вижте“

ДЕКЕМВРИ

Към края на улицата е тръгнал декември
и ухае на трепети, на сняг и смола.
И няколко облака си хвърлят хайвера,
сякаш са риби в река.

Накрая на улицата има къща с прозорец
и градина, в която снегът ще расте.
Има куче и патица, риби и орехи,
и очи на дете.

СТЕНАТА

Ако можеше въздухът да се сгърчи, да се увие около ръцете ми като въже и да не ми даде да напиша това, което пиша, щеше да е добре.
Аз моя въздух го познавам по цвета – той винаги е бял и се синее по краищата, зеленее се и блести.
Моят въздух, откакто се помня, е бял като цвета на медицинската престилка на майка ми и се синее от пране и чистота, и се зеленее и блести от боровете, от здравеца и бръшляна. Изпран въздух – такъв въздух дишах като дете и около мен всичко беше изпрано, бяло и колосано.
Майка ми работеше в туберкулозното отделение на Ловешката болница и всичко трябваше да е стерилно – въздух, легла, чаршафи, маси, хора. И вятърът беше стерилен. А той идваше от боровете около отделението. Те бяха и великани със зелени бради, и марципанени кули, и самотни високи чадъри, и илюзии, разлюляни от вятъра.
Колко високи, тъмни и сини бяха тези борове, колко иглички се трупаха наоколо, сякаш дърветата си правеха манту – ден след ден и година след година! Нали знаете, че мантуто е проба, тест за туберкулоза? Слагат ти манту на ръката с тънка игла и там се появява голяма червена подутина. Мерят колко е голяма подутината и разбират дали си здрав, или болен. Залезите над туберкулозното отделение винаги са ми изглеждали точно като манту. Господи, защо тук залязващото слънце винаги е подуто и червено като най-голямото манту на земята.
Бях дете, но разбирах със свития си на топка корем, че болните от туберкулоза са зле, че умират, а боровете само ги разсейват и не им дават да мислят за най-главното – за края. Гледах боровете – здрави и смолисти, гледах и болните – жълти и прозрачни, и разбирах, че не са един за друг, че са заедно само за малко.
Майка ми ме водеше с нея в отделението и аз дишах белия въздух на изтъняващата илюзия. Огромните буркани с бели хапчета в тях, които туберкулозните пиеха с шепи, рентгенът, от който болните излизаха с черни снимки в ръце, белите прозорци и черните печки, белите маси и черните слушалки на докторите. И тая дума – „каверна“, която чувах като шепот и съскане – какъв хлад вееше от нея. Сякаш беше не дума, а срязано парче месо, което аленее и кърви. Каверната е и малък вулкан – мъничък, невидим, който пръска страх, болка, избликва изведнъж от нищото и те изпепелява.
Странното беше, че когато болните излизаха от рентгена, те прекрачваха прага на тъмнината от стаята с машините и се показваха на светло. И знаете ли на какво миришеше това излизане? Миришеше на топлина, на тайнственост, на препечена коричка хляб, ако щете, и на пръски вино. Пръските вино се виждаха в полумрака. Хората си идваха от рентгена, сякаш бяха ходили на Долната земя, и едновременно не искаха да си спомнят какво е било там, но и по някакъв странен начин се чувстваха пречистени. Надникването на магическите лъчи в тялото им ги правеше и духове, и още по-живи хора.
Нямало е как да не ми се завие свят и да не се ококоря като настъпена жаба, когато за пръв път видях как болните от туберкулоза се любят в храстите до стената на психиатрията.
Туберкулозното отделение беше съседно на психиатрията и болните се любеха до стената, висока пет-шест метра и обрасла със здравец и бръшлян. Любенето беше на живот и смърт. Пара се вдигаше, искри се пръскаха. Жадни за всяка секунда, мъжете и жените светеха полуголи и аз не виждах техните гърди, бедра и слабини, а виждах дрехи, които хвърчат; уста, които стенат; очи, които излитат; и ръце, които се държат за клони, за храсти, за коси, за вратове и гърла и драскат този бял и изчезващ въздух.
Пациентите на психиатрията висяха и викаха от прозорците над стената. Свиркаха, смееха се, бълбукаха и хвърляха всичко, което можеше да лети. И от земята до небето смъртта и лудостта бяха любов – последна любов.
Чудно ми е как психичноболните не изкъртваха железните решетки, как не се промушваха през тях и как изобщо оставаха живи, като гледаха това колело на голи човешки тела, което се въртеше и не спираше.
Майка ми знаеше, че и аз гледам, но си затваряше очите и ме оставяше. Тази красива жена, разлюляна и объркана от страсти, се е люшкала между дълга си на майка и медицинска сестра и се е реела като дух, който вече се катери нагоре по стената.
Казах вече, че ако въздухът беше въже, щеше да ми завърже ръцете да не пиша повече. Но моят въздух не е въже, не е и живот, а думи, които ми парят и които вече не мога да преглъщам.
– Николайчо, – каза баща ми и сякаш ме разсече надве – майка ти е болна, не е добре с психиката и…
И другото, което баща ми каза, не го проумях, а го погълнах:
– Майка ти може да се самоубие, да се обеси, нали я виждаш, че очите ѝ не са тука, че я няма…
После тишината сигурно е била толкова голяма, че аз започнах да лазя и да възлизам по нея едва-едва, бавно и да губя дъх.
– Ти – продължи баща ми – трябва да ми помогнеш.
Аз едва го чувах, защото бях толкова високо, че той ми се струваше малък и кръгъл като хапчетата от големите буркани в туберкулозното отделение. Гледаш ли ги в бурканите, тези хапчета са големи и цветни , извадиш ли ги, се смаляват и са като парченца лед.
– Трябва да я помолиш, ама така, лекичко – като нейно момче, да влезе в психиатрията. Моля ти се, Николайчо…
После съм падал няколко дни надолу, промушвал съм се през часовете и минутите и с ожулени мисли, сърце, корем и колена казах на мама:
– Трябва да влезеш там…
– Къде там?
Бяхме в туберкулозното отделение и аз посочих с ръка стената на психиатрията.
– Кой ти каза това?
– Никой.
– Баща ти ли?
Мълчание.
– Добре, ама ела с мен.
Отидохме до стената и майка ми се опря с лице към нея. Бръшлянът и здравецът се шмугнаха някъде навътре, изпокриха се.
– Качи се на мене и ми стъпи на раменете! Хайде!
– Защо?
– Качвай се на раменете ми, ти казвам!
Хванах се за престилката ѝ, щях да ѝ скъсам коланчето, после едва не ѝ оскубнах кока на косата и стъпих на раменете ѝ.
– Виждаш ли психиатрията? – попита тя.
– Нищо не виждам. Само стена.
– И аз така. – И майка ми ме свали на земяха. – Е, щом и двамата виждаме стена, аз къде да ходя? Къде да ходя, като и двамата виждаме само стена?
И ми зашлеви един шамар, после още един, после едва не си глътна езика от рев. И ме удуши от прегръдки.
Като се успокои, ме попита:
– Страх ли те е?
– Страх ме е да не се обесиш.
– Няма – вика – няма да се обеся, защото пак ще трябва да ми стъпваш на раменете. А и не искам да те изложа.
След това ме вкара в отделението и един час ми три ръцете, лицето и врата със спирт и памук. Тя така правеше всяка сутрин, за да съм чист – търкаше ме със спирт и памук.
Въздухът, който около мен винаги е бял, сега миришеше на студ и спирт. Болните, както винаги, се любеха и ми изглеждаха като преспи сняг, които димят. А боровете стояха на кокили в снега.