Skip to content

Месец: януари 2020

ИГРА

– Знаеш ли кой ден е днес?
– Не зная.
– Днес целият ден е нощ –
от начало до края.

Днес всичко си само ти –
от начало до края.
Знаеш ли, че през деня има звезди?
– Не зная.

– Знаеш ли, че това е любов?
– Зная.
– Знаеш ли кой ден е днес?
– Не зная.

ТОПЛИНА

Тази топлина тръгва от стомаха ми,
обгръща сърцето ми и мозъка и изпълва главата.
Само топлината е, само топлината е… И ахването –
че ме няма, а отивам някъде.

Топлината изтича в петите ми и ме разлива,
и изпълвам тревички и други растения.
Топлината е навсякъде и е красива,
защото е топлина, която тръгва към тебе.

И аз никъде не отивам, защото от топлината
съм станал усещане за неподвижност.
Ако напиша, че те обичам, любовта ще е топлината,
която мога да ти покажа, без да ме виждаш.

Топлината е любовта на въздуха. И моята любов е такава.
Дори не зная как да ти обясня любовта си.
Сега пипни думата любов и ще усетиш, че тя все по-топла става,
а това вече е самата любов, това вече си ти самата.

И как стана така, че сега по пръстена ти
тече електричество и това електричество ми свети?
И как стана така, че никога не е късно
да ме заметнеш с шала си и да ме държиш в ръцете си?

И ми кажи кога се превърнах в трептения
и кога топлината на косите ти е станала бяла.
И ми кажи защо всяко мое стихотворение
стига до устните, до шията ти и до шала.

МУЗИКА

Нямам никаква представа защо не умея да свиря на цигулка.
А някога дядо се опита да ме научи.
Не мога да свиря – мога само да гледам как дюлята
трепти и е жълто-зелена, и един кос я слуша.

И мога да гледам как косът си поклаща човката
и от това поклащане в листата бълбукат ноти.
Не мога да свиря на цигулка – на цигулка свири охлювът
и цигулката му е сребърна и мъничко мокра.

Не мога да свиря на цигулка. И на тревичка да свиря не мога.
Мога само да си представям какво е музика.
И си представям, че музиката е Бога
и косът, и охлювът… И разбира се – дюлята.

***

Не знам дали има спасител в ръжта –
може да има, може и да няма.
Но аз чакам спасителя в пръстта –
едно кокиче в градината на мама.

МЪГЛА

Мъглата не е нищо друго, освен зимно съзнание –
бял сън, който тече отвесно.
И разбира се – няколко изчезнали врани,
за които нищо не е известно.

САНТИМЕТЪР И ПОЛОВИНА

Сантиметър и половина –
толкова е дълга думата любов.
А е голяма колкото лято и зима,
колкото пролет и есен, и живот.

Измерете я, ако сте влюбени,
и ще видите, че е най-малката дума в света.
И ще усетите, че няма друга безкрайна дума,
освен любовта.

СТРАХ ОТ МОРЕТО

 
Морето винаги ме плаши, разпилява ме –
не мога да претичам по изсъхналите камъчета чак до другия му бряг.
Прилича ми на великан, който разкъсва своята пижама,
и тази негова пижама е от капки плат.
 
Прилича ми на хълцане на вятър и на скубане на вятърни коси,
на кобра, тръгнала с изправена глава да ме погълне,
на най-големия солен чаршаф, който виси
между земята и звездите и събира мълнии.
 
Прилича ми на срязано небе и на огромна срязана маслина,
и на излъскано от залези и изгреви поле.
Прилича ми на хъркащи по гръб един милион години,
прилича ми на кит от Космоса и на изгубено сърце.
 
Морето винаги ме плаши, но ми разказва нещо повече –
страхът ми от морето е любовен страх, страх от баща.
И аз съм тръгнал да го видя, но седя под ореха
и си приказвам с рибите, които плуват в синята трева.
 
И го обичам толкова това море, че му се хвърлям на врата.
Козите и делфините за мене са едно и също нещо.
Но се страхувам, майчице, страхувам се, че някой ден една вълна
ще ме търкулне като камъче към оня бряг отсреща.
 
А там какво ли е? Дано и там един петел
да пляска със криле и сънищата на душите ни да буди.
Страхувам се от теб, море, защото мама още ми плете
пуловер и рибарска мрежа за илюзии.
 
Страхувам се от теб, море, защото не умея да вървя
по камъчетата изсъхнали на твоята надежда.
Страхувам се, море, от твоята гора
и от това, че като пиша, буквите изчезват.

ПРЪСТЕНЧЕТО

На втори август – Свети Илия по стар стил, е сборът на селото. Сергиите приличат на големи жълти, зелени, червени и лилави петна – от балони, гребенчета, дудучета, грънци и дървени лъжици. Слънцето повдига с ръка тези разнежени петна и ги оглежда. Реши се с гребенче, надува балони, опитва с лъжица сладкия въздух и наоколо е топло и светло. И всичко бръмчи. Хората вървят един през друг, един над друг, блъскат се, политат над панаира и стават я гълъби, я облачета.
Аз съм петгодишен и раменете ми са наравно със сергията. Очите ми са станали по-големи от главата ми и попиват всичко, по-точно –изпиват всичко. Виждам герданчета и шарени топчета, фиби и копчета, алени конци и игли.
И една голяма игла изведнъж ме пробожда през сърцето. Сърцето ми подскача и шурти, тупка в ушите ми, замъглява ми ума, отнася ме нанякъде. Залива ме студена пот. И само с едно движение – сякаш ръката ми е език на гущер, аз докосвам едно пръстенче от сергията и то се изпарява в джоба ми.
Откраднах пръстенче. Изправих се на пръсти, откраднах го и край. Аз – петгодишното момче, което никога не беше правило нищо такова, откраднах пръстенче. Почувствах се като пирон, който изчезва в земята. Магнитите на страха и щастието ме държаха прав, но мене вече ме нямаше там. Бях на седмото небе от радост, че съм взел пръстенчето, и бях така уплашен, че не знаех как се казвам.
Тогава усетих, че ухото ми лумна и че по бузите ми се разсипаха въглени. Една завряла и потна мъжка ръка ми беше ударила шамар и сега изскубваше ухото ми.
– Как се казваш? – изпъшка продавачът от сергията. – Как се казваш?
Как се казвам ли? Ами откъде да знам как се казвам? Бях откраднал пръстенчето и не знаех нищо друго, освен че ме беше страх и ми се виеше свят.
– Давай пръстенчето!
Сигурно съм придвижвал отмалялата си ръка до джоба поне десет минути, но когато подадох пръстенчето на мъжа, изведнъж ослепях. Изядох още един шамар и бях сляп, но върнах пръстена.
Помня, че казах, по-скоро изпищях:
– На ти го, не ти го искам, на ти го!
Тресях се и плачех и нищо друго.
Няма начин тогава да не е завалял дъжд – от тия лудите, тъмносини гложенски дъждове, и панаирът да не се е отмил надолу към Дунава, но честно казано, нямам спомен.
Събраха се хора – това вече го помня, видяха кой съм, познаха ме и се умълчаха. Пошушнаха на продавача, че съм момче на голям началник, и работата се размина.
Докато се влачех към къщи, пораснах най-малко с десет години. Ризката ми се смали, панталонките ми отесняха и се събраха, аз останах гол и нямах никаква представа кой съм. Бях откраднал пръстенче от панаира и ми се беше разминало, защото баща ми беше началник. Какво повече му трябва на едно момче, за да порасне или да изчезне завинаги?
И защо откраднах пръстенчето ли? Не знам. Сигурно това е оня вътрешен водовъртеж – студен и далечен, който дърпа тялото на човека надолу и няма отърване. Исках го това пръстенче, исках го по-силно от живота си, без да знам защо ми е и какво ще го правя. Нямах никаква възможност да се спра и да не го открадна, никаква. Ако не го вземех, щях да умра, щях да стана августовска мушица или охлюв, щях да се погубя. Не го взех аз – взе го огънят, в който пращях.
У нас така и не се разбра какво беше станало на панаира. Смееше ли някой да каже на големия началник, че синът му е откраднал пръстенче? А майка ми? Ех, за нея не съм сигурен, никак не съм сигурен, че не беше разбрала.
Минаха десетина години и ние вече живеехме в окръжния град. Баща ми беше станал още по-голям началник и още повече не знаеше ние с майка ми кои сме и какво правим. Какво правеше майка, беше ясно – лекуваше туберкулозни. Но какво правех аз, се губеше в мъгла. Четях книги като луд и ме мързеше да уча.
И тогава пак дойде това откачено, ужасно, евтино, търкулнато и изгубено пръстенче.
Една събота и неделя отидохме на село само с майка. Баща ми, както винаги, беше зает и ние с нея хванахме рейса – и на село. Събота и неделя – само двамата. Двор, трева, здравец, бръшлян, слънце, река. Добре си прекарвахме ние. Тоест – аз добре си прекарвах. Тя чистеше и готвеше от първата до последната минута, убиваше се от работа, а аз се шляех между дъното на реката и дъното на небето. Само това можех да правя – да се шляя между рибите и звездите.
Прибрахме се в града в неделя вечерта. Баща ми не беше вкъщи. Влязохме, оставихме багажа в кухнята, където спях аз, и мама се втренчи, вледени се и едва-едва се наведе до дивана. Наведе се и вдигна от чергата на пода едно пръстенче – същото такова пръстенче, каквото аз откраднах преди години от панаира. Много дълго го гледа. Потри го с пръсти, после го близна и се намръщи. Разтри си слепоочията и врата и ме видя с очи, които бяха потънали.
Беше ясно – докато ни е нямало, баща ми е бил тук с някоя друга жена и тази някоя си е изпуснала пръстенчето до дивана. В кухнята ми миришеше на чужда жена – пепелта в печката миришеше на чужда жена, чашата в мивката миришеше на чужда жена, прозорецът също. Даже книгите, които четях, имаха дъх на друга.
Майка ми обаче толкова обичаше татко, толкова много го обичаше, че след като мълча, както ми се стори, най-малко десет години, каза:
– Николайчо, никога повече да не събираш такива боклуци! Това пръстенче е боклук и няма защо да ги събираш тези боклуци и да ги носиш тука, чуваш ли? – И ме удари през лицето.
Майчице мила, как ме беше срам тогава и как я обичах тази моя майка!
Въртележката на панаира пак ме завъртя и аз се чудех, докато летях, чудех се дали пък тогава наистина върнах това откраднато пръстенче.

ПОСЛЕДНАТА СНЕЖИНКА

Ако снегът завали сега, ще завали не от небето,
а от корема ми, който е свит и сив.
И ще натрупа снегът, и ще посивее сърцето ми,
и следобедът ще е пепелив.

Толкова дълго чаках това въздъхване бяло,
толкова дълго чаках този полъх от бистрота и хлад,
че когато сезонът дойде, заваля моето тяло,
моята мъгла и моят изтръпнал свят.

Нямам повече бели снежинки, освен само една –
една-единствена и голяма колкото момиче.
И затова треперя, и снежинката става жена,
а после ме гледа и на тебе прилича.

Само ти, последна бяла снежинко, знаеш защо
в корема ми идват облаци и се въртят, и тъмнеят
и защо вече не съм римуващото същество,
което във всички сезони живее.

Само ти, бяла лисичке, можеш да различиш
трепетите на снега и цветовете на всяка изгубена дума
и само ти можеш живота ми да прекосиш
и да видиш, че вече е сив и в преспите е изгубен.

И когато аз казвам, че снегът от корема ми вали,
и когато казвам, че на сезоните им треперят ръцете,
само ти можеш да запалиш печката в стаята, само ти,
и да видя как се стапя от любов сърцето ти.