Skip to content

Месец: февруари 2020

Думи на писателя Васко Жеков за премиерата на „Ябълковия човек“

Лежа си тази сутрин гърбосложен на кревата, вперил празен поглед в празния таван и съждение съждавам и размишление размишлявам и така до извод закономерен стигам, че има на този свят едно нищо дето не е много свят. Ти го бистриш – то се мъти. И колкото повече хора го бистрят, то по мътно става. И да речеш, че е само у нас, а то по целия свят. Бистрят го политици, бистрят го мъченици. Бистрят го по микрофони, бистрят го по телефони. Бистрят го по екрани, бистрят го по зандани. Бистрят го по сенати, по палати, по паланки и край селските аланки.

Тази пуста политика в блатото ни натика. Газим кал до колене и туй не ме отмина и мене. Сгащи ме във фейс-буки-глаголи.

Решил съм обаче, да размятам метлата и да на метено да се разположа, от някои ще се скрия, а натрапниците направо ще паузирам.

Добри хора, сериозно ви моля: гледа ми се хубава живопис, лети ми се на крилете на вашата поезия, пътува ми се по сюжетите на вашите разкази.

Вчера вечер преживях всичко това в Националната библиотека на премиерата на първия сборник с разкази „ Ябълковият човек“ на поета Николай Милчев с блестящ анализ на Магдалена Абаджиева.

Толкова бях впечатлен, че ми се ще този празник за душата да продължи вечно. Или поне по-дълго. Моля ви, помогнете ми с вашите стихове и разкази.

ИГРА

Деца играят в тревите –
тревите са им косите на тези деца.
Пролет е,
лято е,
есен е…
И дните
потъват в тази трева.

Деца играят в тревите,
после тревите стават на сняг.
Пролет е,
лято е,
есен е,
зима е…
И дните
сутрин са деца, а вечер – мрак.

НЯКОЙ ДЕН

Някой ден ще умра
и под очите ми няма да има нищо.
Смърт е, когато няма зора
или когато зората не е наистина.

Но сега под очите ми си само ти
и гледам как косата ти се разсъмва.
Смърт е, когато не ме будиш ти
и когато не съм те прегърнал.

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Снежинките вървяха една след една,
една след една –
тъй както вървят жена след жена,
жена след жена.

И стигнаха къщата от светлина,
от светлина.
И си събуха обувките от тишина,
от тишина.

И влязоха тихо една след една,
една след една,
и станаха тиха побеляла жена,
побеляла жена.

РОДИНА

Питам се на какво ми приличаш, родино –
на опъната лъвска кожа или на човешка длан?
Нищо подобно – приличаш ми на разпукната боровинка,
която на детето си искам да дам.