Вестник „Стандарт“, бр. 76, петък, 27 март 2020
– Господин Милчев, напоследък много се говори, че в името на спасяването на телата трябва да замразим душите за известно време. Така ли е?
– В момента ни е зададена гатанка – гатанка, която в Древна Гърция я задава Сфинксът. Гатанка на живота и смъртта. Сфинксът пита кое е това същество, което сутрин се движи на четири крака, по обед – на два, а вечер – на три. Отговорът е, че това е човекът. Отговориш ли – оживяваш, не отговориш ли – изчезваш. Сега гатанката е друга – как човекът може да победи, но не на бойното поле, а заключен у дома. Как може да победи самотата. Аз не съм герой от митологията и не знам отговора. Или, честно казано, се страхувам от него, защото ако някога отговорът е бил човекът, сега отговорът е самотата. Очевидно е, че коронавирусът е голямата гатанка и първата голяма Световна война на 21 век. При война вкъщи оцеляваш, но можеш ли да победиш? Спомням си великата мисъл на Хемингуей: „Човек можеш и да го унищожиш, но не и да го победиш“. Сега е обратното – за да оцелееш (победиш), трябва да се изпепелиш. Парадоксът е, че страхът сега е най-голямата победа. Но аз казвам – уж победа. Аз нито съм сляп, нито съм толкова храбър – виждам колко сили се напрягат, виждам какви мерки се вземат (на всеки от нас се вземат мерките), виждам как изгряват нови месии от телевизорите, виждам как телевизорите се сдобиват с пагони и лампази и лично се чувствам объркан и безпомощен, защото разбирам, че човечеството не само е чупливо, а че то вече се е счупило. А и като бивш учител си мисля друго – човечеството е изправено пред черната дъска и времето написа на хората двойка по живот. Имаме ресурси, наука, интернет, в Космоса ни има, но нямаме човещина, тръпка нямаме, милост нямаме. И сме изгонени от час, защото не сме си написали домашното. На обикновените хора като мен ни е оставена само една възможност – да се спасяваме, като се отдалечеваме. И ако това трябва да напишем в домашното си – че спасението е отдалечаване – аз много се съмнявам и няма да го напиша. Казват, че нямало друг начин. Но защо няма кой една човешка дума да каже? Няма ги духовните лидери, няма кой да помилва душата на човека, останал сам. Не искам, когато се разминаваме по улиците, да си обръщаме главите и да си крием главите, не искам да сме хора без глави. Този вирус е цар. Царят на манипулациите. Например на манипулациите да се късат връзките между поколенията. Няма нищо по-страшно от това, да си мислим, че като пълзим и изкачваме планината, сме вързани с едно въже, а въжето да го няма. Когато в „Прикованият Прометей“ богът титан изрежда какво е направил за хората, той казва следното: „На смъртните отнех да виждат края си. Надежди слепи вселих в душите им“. Това значи, че хората някога са знаели точно кога ще умрат и Прометей, след като им е дал всичко друго, им е отнел провиждането на бъдещето. И се питам – дали трябва да благодарим на Прометей за това, че вече не виждаме линията на свършващия хоризонт. Защо е вселил в душите ни надежди, а ги е нарекъл „слепи“? Как едновременно ни дава огън, за да бъдем хора, и скрива от нас бъдещето? Сега имаме толкова много време да мислим и да четем. Трябва да препрочетем „Прикованият Прометей“. Всичко дава той на хората, включително и слепите надежди, и после страда заради хората, прикован за скалата.
– А може би трябва да четем и „Чумата“ на Камю?
– Тази книга на Камю няма свършване. „Чумата“ е книга, която сама се дописва. Сегашното ѝ „издание“ сигурно ще отмине, но това свиване, това притискане, този зараждащ се вече Стокхолмски синдром на „четящите“ на живо „Чумата“ мен лично ме плаши. Искам хората да спазват това, което е необходимо, да са отговорни, но това премазване, свиване в ъгъла, вменяване на вина ми идва в повече. За първи път в живота си гледам снега и стъпките в снега и това ми изглежда плашещо. Ако Бог е създал човека от пръст, човек създава свое подобие от сняг. Снежният човек е нашето подобие. А сега не смееш един снежен човек да направиш в градината.
– Какво най-лошо може да извади тази принудителна изолация от нас и какво най-добро?
– Най-лошото е тишината между хората. Най-лошото е да спрем да се чуваме, да не искаме да си чуваме гласовете. Да не си срещаме гласовете и погледите. Тишината, сгъстената тишина между хората, болната тишина може да ни съсипе. А най-хубавото е, че сигурно ще видим пътища, за които не сме и подозирали, че ги има досега. Едно от хубавите неща на изолацията и на самотата е, че имаме време да помислим можем ли без толкова пътища. Без път не може, но без толкова много пътища, които водят кой знае къде, сигурно може. Тази война ни дойде изневиделица и тази тишина ни дойде изневиделица. Има един много хубав филм- „Адвокат на дявола“. Когато Дяволът учи сина си как да успее в живота, той му казва: „Най-важното е да дойдеш на хората изневиделица. Искаш ли да победиш, трябва да дойдеш на хората изневиделица.“ В това има тъжен код, който трябва да се разчете. Вижте колко неща, които до този момент вървяха по телевизията например, станаха безсмислени- всички конкурси за цици, дупета и устни вече не са от значение. Силиконът се пръсна, разпиля се. Всички реалити шоута – маски, капки, кафета, кафенета, на мен лично сега ми изглеждат от друг свят – от света на суетата и глупостта. Кулите на суетата се сриват в този момент. Но аз имам един много голям страх – че всичко ще се забрави, когато това отмине. Човек има необяснимата способност да не помни и да не се учи от нищо. Така му е по-леко, по-спокойно, по-весело. И отново ще изпъплят хора, които бяха по екраните – от сутрин до вечер ще слушаме кой футболист с коя е бил, а в свят, в който клюката е модел, е трудно да наместим правилния начин на мислене. Клюката е нашият бог, защото ни развлича и не ни кара да мислим за гатанката на Сфинкса.
– Появи се и следната мисъл: „В свят, в който човек мисли, че е открил всички отговори, Бог променя въпросите.“ Има ли такова нещо?
– Бог винаги помага при отговорите на въпросите. Бог подсказва на хората непрекъснато. Бог е разказал много притчи и те трябва да се препрочитат – и за синапеното семе, и за блудния син, и за десетте девици, и за Страшния съд. Господ е направил и едно голямо чудо – един урок ни е дал за пътищата и Пътя. Той е ходил по вода. Господ може да ходи по водата, той може да ходи и по въздуха, но дори апостолите не са посмели да ходят по водата. А ние искахме да го направим – да ходим по водата на суетите си. Това е много-много опасно. Ние искаме да променим Вселената, но тя е пълна с тайни, а тайната е хубава, когато ни свети. А ние какво правим – искаме тайната за джоба си. Искаме я само за себе си. И затова правим дарение под условие, и затова мислим само за себе си, и затова цифрите от банковите ни сметки са единствените изречения, които сме прочели.
– А от гледна точка на социалната система как рецесията ще се отрази на хората, които ще останат евентуално без работа и без доходи?
– Всеки ще остане сам на своя остров. Много хора, които са сами в домовете си, ще разберат, че домовете им са самотни острови. И тогава ще си проличи какъв свят и каква държава сме построили, какво изобщо сме направили. Спомняте ли си как само до вчера се изтъпанваха учени подмазвачи и казваха: „Много са болниците, в България болниците са прекалено много, трябва да се съкратят.“ Преди години училищата ни бяха много и ги съкратиха, селското стопанство ни беше много и го съкратихме – всичко си съкратихме. Сърцата си съкратихме. И сега – какво? Опряхме до болниците – те са нашите надежди. Как до вчера нямаше по сто лева за медицинските сестри, които висяха по балконите на властта, а сега им ръкопляскаме от нашите балкони? Криза ли трябваше да дойде, за да видим, че обществото, което изграждаме, не е хуманитарно, а озъбено? Хората, които ще останат без нищо, ще са сами на своите острови и тогава онези, които трябва да отговарят и да дават отчети, ще стоварят всичко на коронавируса. Този коронавирус ще бъде универсална бърсалка и оправдание. От сега се правят политически сметки кой какъв ще стане след епидемията. Сметките се правят без кръчмар. А сега за сега корона вирусът е кръчмарят.
Интервюто взе Стела Стоянова