Skip to content

Месец: март 2020

СМАЛЯВАНЕ


Преди много време, когато прадядо ми беше на сто и една години, а прабаба ми на деветдесет и седем, той ѝ викаше момиче:
– Вижте баба си – казваше той на майка ми и леля ми – като момиче е!
Майка и леля тичаха нанякъде и се смееха до пръсване на тези приказки, но когато се върнеха в стаята, вместо баба ми там вече седеше едно малко момиче и те почваха да се въртят около него.
Така баба Тота никога не порастваше и те не порастваха.
Някога всичко това ми се струваше бабини деветини, а сега ми изглежда и прекрасно, и приказно, и спасително.
За да оцелеят в тези дни, възрастните хора трябва да станат деца, трябва да се смалят.
Държавата може да смени личните им карти например и на всички да пише, че са родени след 2010 година. Сигурно може, но е забранено да се излиза от вкъщи.
Могат да се конфискуват огледалата от къщите на възрастните хора. Ама кой, докато сутрин си решат косите пред огледалото, ще застане зад гърба им и ще им каже, че са хубави?
Някой, който е решил, че трябва да се вземат драстични мерки за спасение на възрастните, може да отмени пенсиите, защото напомнят за старостта и са опасни за живота в този момент.
Всичко може да се измисли. Но мене все ме влече към детското – там, мисля си аз, е спасението.
И си вземам стария албум (хайде, пак думата „стария“, но няма начин). Гледам първите си снимки. Още не мога да си държа главата изправена, а мама ми люлее босите крачета над първата коприва в двора. Гледам и ставам дете, и съм безсмъртен.
После се уча да сричам от първия си буквар. Запазил се е някак, милият: Ма-ма, ра-мо, ми-ла. Мама, рамо и мила – това сричам в началото. И съм дете, и ми е хубаво.
Гледам и друга снимка, дето съм със съучениците си от четвърти клас. Всички сме слаби като тревички и се полюшваме от вятъра в снимката, и сме разкривени на всички страни, и сме нехайни и прекрасни. Е, ще ми се късите ми панталонки да не са ми паднали толкова много под пъпа, ама не може.
След това откривам в една тетрадка изсушен еделвайс и изсушено листо от здравец. Боже, колко отдавна е всичко и колко е високо всичко, и колко всичко е у нас в двора.
Откривам си първото стихотворение, озаглавено „Самотна лодка се белее“. Намирам бинта, с който майка ми превързваше ръката, за да не пиша на контролното по математика. И съм безсмъртен.
Не съм никакъв безсмъртен аз, само искам точно сега да не ми викат Николай, а Коле, Кати, Николайче, Коленце, Инката… Искам си глезените и детски имена и детските прякори си искам. Така искам да ми викат, като ми се обадят по телефона.
Иска ми се още, ако може хем да съм си написал писанията, ама да не съм ги написал. Още нито едно писание да не съм написал и думите да си седят съвсем спокойно някъде във въздуха.
Иска ми се всичко да е било и нищо още да не се е случило.
Излизам на терасата си на деветия етаж и гледам снега на Витоша. Майко мила, и Витоша ли е стара? И трябва да става дете и да си стои вкъщи? Нея няма да я мисля – тя никога никъде не ходи.
И съм на терасата при здравеца, дето го донесохме от село. Пипам го и го мириша. Колко чиста и зелена е тази миризма на здравец – сякаш е коса на дете. Докато го мириша, чувствам как се смалявам, смалявам се и не мога вече да го докосна, и ме е страх, и ми е хубаво.
Кой знае, току-виж се превърна я в бръмбарче, я във врабче.

Интервю във вестник „Над 55“, бр.11 (834) от 16 март 2020г.

            – Разкажете ни нещо за себе си.
            – Роден съм през 1958 година в Плевен, но това е случайно. Просто майка ми е била там медицинска сестра. Неслучайното е, че отраснах на брега на две реки и в сърцето на една планина. Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене – Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима приятели и стотици приятели риби и жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една голяма кошница с книги, които гостите на нашата къща задължително трябваше да ми четат. Обичам и ценя рода си, но когато влязох в училище, видях портретите на писателите по стените и разбрах, че и те са моето семейство.
После учих гимназия в Ловеч и българска филология във Великотърновския университет.
Сега – години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил от университета в Търново, са били отражения – отражения на къщите в реката, на книгите в ума и в душата ми и отражения на хората в очите ми.
После бях общественик, журналист и учител. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, трудно проумях, че светът иска да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите.
През последната година написах и издадох книга с разкази „Ябълковият човек“. Художник на книгата е прекрасната Здравка Брайкова – Николова. Писах книгата омаян и замаян, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкова дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му. И да си припомня един отдавнашен мои стих:
И се смалявам, и не съм разбрал
насън или наяве ще живея.
Във детството животът ми е спрял
и вече нищо друго не умея.
– Четох написаното от вас за рекламата  „Искам колата“. Много хора споделят мнението ви. Толкова ли няма красиви сюжети, за да рекламират евентуална изгода за пазаруващите в съответната верига магазини?
            – В България се рекламират главно две неща – храни и лекарства. Имам чувство, че азбуката на рекламата се състои от две букви. А- Трябва да ям, и Б – Трябва да се лекувам.
Тук виждам и една много тъжна връзка и логика – рекламира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има само супермаркети, а до тях – аптеки. Нищо друго. Напоследък обаче много активно се рекламират и надежди, илюзии – тото, лотарии, коли. Рекламира се това, което може да те накара да забравиш за малко поне за лекарствата и за храната. В този смисъл рекламата „Искам аз колата“ може да се прочете и така: „Искам си колата, която ще ме отведе далече, нанякъде, но не тука“.
Това, което според мен е най-болезнено е, че рекламите все повече заместват реалността. Живеем в рекламен свят – всичко се свежда до пиар, до имидж. Реалността спира да е реалност, а се превръща във фикция, в измислица.
            –  Вие сте известен писател, поет, не изпаднаха ли и родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни писания? Защо почти във всички издателства писателят плаща, за да издаде своя труд, след като подобно отношение принизява и поезия, и белетристика? Нито един министър досега не се отнесе сериозно към ДДС за книгите.
            – По-голяма част от българските издателства не са издателства, а посредници между автор и печатница. Да бъдеш издател е велика мисия – това значи да откриваш таланти, да улавяш тенденции и да им даваш път, да се бориш за утвърждаване на талантливия автор, да работиш за нови естетически критерии.
А какво правят повечето издатели? – Плащаш им и след един месец ти карат книгата вкъщи. И нямат никаква грижа за разпространение, за представяне, за премиери.
Да бъдеш добър издател означава да си изследовател, пътешественик, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята печалбите. Много от българските писатели нямат друг шанс освен да тръгнат сами по този път и сами да издават и разпространяват своите книги. Ще го кажа направо – в България има няколко издателства монополисти, които лансират само няколко имена. И телевизиите и радиата канят и показват само тях. И се получава така, че на поляната, на която трябва да цъфтят всички цветя на българската литература, има само няколко, и то далеч не най-красивите.
Честно казано, аз нямам надежда, че българските управляващи мислят за книгите и за намаляване на ДДС. Тежко е, но ще го кажа – на много от тях книгите им тежат, нервират ги, дразнят ги с присъствието си, защото им напомнят колко много не знаят. И колко далече са отишли по пътя на материалното. Да си управник и да мислиш за книгите, означава да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят само за джобовете си в сегашно време.
            – Да чакаме времето да отсее плявата от истинското майсторство на едно изкуство, не е ли меко казано пълна безхаберност към възпитанието на новото поколение към поезията например? На времето хората четяха в оригинал Пушкин, Лермонтов, четяха новите поети по света. Днес какво предлагат издателствата като поезия? Вие какви книги сте видели с нова поезия? А безпорно такива книги има. Разкажете за най-прекрасните ви моменти с книги, които сте имали?
            – Ще Ви отговоря на този въпрос с откъс от мой разказ – „Книгите“:
         „Тогава дойде мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и любов, на човешки съдби и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.
         Повечето имена аз, разбира се, не бях чувал, но те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване (…)
         Както бях затрупан с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв – бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.
         После както си лежах, вземах внимателно по някоя книга и я претеглях колко тежи. Ако ми тежеше на китките, я оставях. Ако ми беше лека, я разгръщах. И така – затрупан с книги, порязан от книга, мерех колко тежат книгите с ръце (…)
         С годините затрупването с книги продължи. И върху мен се накачулваха и ме омотаваха като копринени буби все повече имена на автори, все повече страници и страници. Дори аз написах няколко книги. Или по-точно се опитах да си подам ръката измежду купчината. Докато един ден не видях в мазето на новата ни къща голям кашон, върху който майка ми с химически молив беше написала: „Памук от 1960 година, стихотворения, писани от моя син и други непотребни неща“.
            – Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?
           – Майка ми беше медицинска сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах между туберкулозно болни и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми – медицинската сестра, ме научи на ред, на чистота и на човеколюбие. Всяко нещо трябва да е на мястото си, да блести от чистота и да грее от любов. От нея съм запомнил мириса на спирт, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на усилията на една жена да обича всички и да подрежда всичко наоколо.
            Баща ми беше полицай полковник и от него ми остана тайнствеността на професията, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан полицай. Сутрин пред вратата на апартамента ни чакаха десетки хора, които имаха нужда от помощ и той им помагаше.

Баща ми имаше и чуден дар да разказва – разказваше истории, от които сърцето ти спираше, а после се взривяваше от сладост.

СОФИЙСКИ ПЕТЕЛ

На отсрещната страна на улицата два нови и модерни блока сякаш са сплескали една къщица, дето си седи тук от памтивека. В нея живее кожухарят на квартала и цял живот този човек е намятал гърбовете на хората с топлия си майсторлък. По-рано в къщата му щъкаха кози, патки и кокошки, сега е останал само един петел.
Като извика сутрин със сричкотворния си глас петелът, и ми изпява цялата приказка за разсъмването. Стопля ме, радва ме, пренася ме при човешкото и земното този петел.
Сега е карантина, коронавирус е. Страх е. И аз не бива да излизам от вкъщи, но трябва да ходя на процедури след операцията и тръгвам към болницата, дето е на петнайсетина минути пеша от нас. Пресичам запустялата влакова линия и минавам покрай петела.
Толкова е малинов и разсъмнат, че ми прилича на кълбо кадифена жарава. Нереален и небесен, този петел е дошъл от времената, които или сме изгубили, или сме изтървали.
Гледам го как кукурига – изправя се на пръсти, наежва се, изпружва си главата първо назад, после напред и от гърлото му се изсипва трептящ и пресипнал глас, който казва: „Ставайте, ставайте и излизайте!“
Излизайте, ама не може. Карантина е.
И този самотен и блестящ софийски петел е станал ненужен.
Тогава виждам, че точно от опашката му (петелът почти се е залепил за оградата на къщата) почва пътека – криволичеща и постлана с камъчета пътека между пейки и трева. И ми олеква. Ето за какво е нужен този петел – за да тръгва от опашката му пътека. Пътека, която цяла нощ е обляна от електрически лампи или от луната.
Ама кой да се сети, че свети от опашката на петела?

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА


Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ѝ е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер във петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

ОТДАВАМ ВИ ЧЕСТ, ГОСПОДИН ГЕНЕРАЛ, НО АКО МОЖЕ, ПО-ПОЛЕКА!

Тази вечер генерал Мутафчийски ми смрази кръвта. Вледени ме. Чух думи, тежки и изгарящи като въглени.
Разбирам генерала – уплашен е, загрижен е, уморен е. И иска, много иска да се справи с положението. Иска да победи в тази наша и негова война. Ще предложел още по-строги мерки. Утре сигурно ще предложи още по-строги и още по-строги и така, докогато трябва.
Но уважаемият лекар генерал трябва да е по-милостив към хората и ако може – да ги разбира повече. Някак не върви да е гневен и бесен на фризьорските салони и баничарниците на хората, защото обикновените хора това имат. Не бива така да слага на везните на живота и смъртта или възрастните хора, или баничките. Поне на мен не ми изглежда много честно.
Знам, че генералът говори така на тези, които нехаят, които нарушават елементарни правила и поставят в риск живота на другите, но все пак всичко трябва да е с мяра и с разбиране.
Шапка щях да му сваля на генерала, ако беше предложил освен да се затварят баничарници и фризьорски салони, да се затварят и лаборатории за химически и бактериологични оръжия, да се съкратят разходите за космически и всякакви войни. Да се затвори устата на тази огромна ламя, наречена военна промишленост, и парите да се насочат към болниците и здравеопазването.
Щеше да му прилича на генерала да призове богатите да помислят как да направят така, че ние да не избираме кого да лекуваме, кой да живее и кой да умре.
Шапка щях да му сваля, ако беше казал нещо срещу опияняващия лукс, охолство и самозабравяне на немалка част от управляващия елит. Но той не каза нищо такова.
Накрая искам да бъда ясен – положението е критично, положението е на ръба, но моля да не се хвърля вината от болната глава на слабата и безпомощната.
Отдавам Ви чест, господин генерал, но ако може – по-полека…

НАШАТА ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Първата война на света навярно е била с камъни.После сме воювали със стрели и копия. После – с пушки и куршуми. После – с атомни и лазерни оръжия. Сега воюваме с вода и сапун. Нашата Трета световна война е с вода и сапун.
Господи, каква метафора – ще оцелееш само ако си с чисти ръце.
Когато се раждаме, ни къпят с вода и сапун.
Когато сядаме на масата пред хляба и виното, мием ръцете си.
Когато тръгваме към звездите, също трябва да сме чисти.
Винаги трябва да сме чисти.
Снегът измива кокичето и то свети.
Ледът измива реката и тя руква и подскача.
Облаците измиват небето и то става гълъбово.
Щъркелът измива перата си с пролет и перата му трептят.
Ливадата измива очите си с дъжд и очите ѝ стават цветни.
Човек измива ръцете си с вода и сапун и оцелява в нашата Трета световна война. В най-самотната наша война.

За страховете и надеждите

ПОД ЗАПЛАХАТА НА КОРОНАВИРУСА ИМА ЛИ КОЙ ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ДУХА С НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ – ПОЕТ В РЕАКТИВНО

ПОД ЗАПЛАХАТА НА КОРОНАВИРУСА ИМА ЛИ КОЙ ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ДУХА С НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ – ПОЕТ В РЕАКТИВНО

Публикувахте от Дарик радио в Петък, 13 март 2020 г.

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ И ЛИЧНО ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Извънредно положение – значи времето и нещата са извън реда, значи времето и светът са извън сглобката си, както казваше Хамлет, този вечен Хамлет.
Без такива мерки е невъзможно, такива мерки са нужни. И аз много силно се надявам коронавирусът да бъде овладян, ограничен и спрян. Коронавирусът трябва да бъде спрян и ще бъде спрян.
Трябва да се спрем и ние обаче. Да спрем, да седнем и дълго да мислим.
Да помислим как стигнахме дотук. Къде бяха световните лидери, къде бяха хората, които управляват света? Нали те знаят всичко, нали имат планове за десетки години напред? Нали светът има наука, която ни изведе в Космоса? Нали има институции, лаборатории, щабове, разузнавания? Нали уж има световен елит – как допуснаха да си изправим на ръба?
Въвеждат извънредно положение – изолират ни, отцепват ни, показват ни къде да се движим, къде да не се движим, как да ходим, къде да не летим…
Уж обединената Европа и обединяващият се свят станаха на кръпки. Птичка не може да прехвръкне, всеки е сам за себе си. Границите ни станаха небе, прозорците ни станаха небе. И какво – ние само трябва да благодарим ли за това на елитите? Трябва да се умиляваме колко се грижат за нас?
Не и не! Преди всичко трябва да се разгневим, да станем бесни, да ни се запали кръвта и да извикаме от заключените си къщи:
– Хей, господа, защо така? Защо така я оплескахте, защо ни подлудихте?
Иначе излиза, че тези, които ни докараха дотук, тези, на които се бяхме доверили да ни водят към светли бъднини, тези, които се провалиха, сега ще ни спасяват. И вижте ги как се надуват само, как по късни доби вземат решения, как не спят и само за нас мислят, но тайно се надяват тези наши мили управници ние да не извикаме:
– Защо така я оплескахте, господа? Защо така я оплескахте, началници на света, началници на държави, племена и тук-там останал по някой човечец?
Този въпрос трябва непрекъснато да им се навира в очите, в устата и в зъбите, защото ни надвесиха над бездната.
Виждали ли сте как тюленчетата в цирка си подават едно на друго шарени балони с мокри муцуни и си играят? Така си играят сега като тюленчета с балони и началниците на света – прехвърлят си балоните. Китай е виновен, Италия е виновна, Северният полюс е виновен, Слънцето е виновно… Аз съм виновен, ти си виновен…
Този коронавирус е дошъл от нищото, дошъл е от лошите ни сънища, сърца и ръце. И те – господарите на света, нищо не знаят и не са виновни. Те само мислят за нас.
Сега ще започнат едни мерки, ще се плиснат едни статистики, мозъците ни ще се подуят от страх, сетивата ни ще се циментират от неизвестност, паниката ще ни пресуши. Но управляващите ще са начело с бели ризи или с пагони и ще се борят докрай. Само и само да не ги питаме: Защо, защо, как стана така?
Искам да ме разберете правилно – аз не съм против сериозните мерки, напротив – искам всички да бъдат внимателни, да бъдат умни, да се пазят, да спазват каквото им се казва от специалистите. Но искам и да сме гневни. Защото господарите първо мислят как да им се размине на тях, а чак после – на нас.
И какво ни остава ли?
Аз например от днес си въвеждам лично, нежно извънредно положение от две точки:
Първо – да мисля за детството си, за рибите и реката, за пътеките с гущерчетата и камъчетата, за квакането на жабите; да мисля за цветята, за сеното и ябълките, да мисля за приятелите си, за агънцата, за врабците и за дъжда.
И втора – да разкажа за всичко това на децата и внуците си.

КЪРТИЦИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ И ВИРУСИ

Чудя се с какво да сравня коронавируса и първото нещо, което ми идва на ум, е земетресение. Земетресение, но не такова, което трае минута-две, а такова, което се простира незнайно колко във времето и което тресе човека отвътре.
Такова земетресение и такава къртица е коронавирусът. Спотайва се тази къртица дълбоко в клетките на живота и изведнъж избликва от тъмнината и ни плаши, и ни руши. И ние какво да правим – свиваме се, смаляваме се и се въртим, въртим и изчезваме, и потъваме в дупките на къртицата.
Казах, че коронавирусът е земетресение, и се сещам за голямото земетресение от 1977 година. Тогава бях войник в Плевен и добре си спомням как започна това тресене, това люлеене, този ад.
Вечеряхме по-късно, бяха ни водили на театър, когато дойде бученето. Сякаш стотици подплашени биволи мучаха и тичаха. В първия миг си помислих, че са танкове – в поделението, в което служих, имаше и танкове. Но после подът на столовата се сбръчка, взе да плува и да прави вълни, таванът изпращя и от пръстите на краката си до главата усетих страх.
Усетих ледена пот по врата си и разбрах, че няма да мога да избягам през вратата. Масата, на която се хранех, беше в дъното на помещението и аз се почувствах като плъх – ни напред, ни назад.
Останалите войници за секунди запушиха пътя към вратата и за мен единственото спасение беше през прозореца. Стъпих на един стол и полетях, свит на кълбо. Не се порязах, не разбрах какво стана, как съм минал през стъкла и черчевета, но вече бях в двора на казармата. И тогава Луната слезе на един метър над главата ми – от земетресението и Луната взе да трепери и ту се приближаваше ниско, ту изчезваше в небето – като топка, вързана с ластик.
Откъм Плевенското поле лумнаха огньове, чу се гръм, после пак огньове – големи почти до Луната. Бяха се запалили цистерни с бензин, а аз си помислих, че започва атомна война. И легнах с гръб към взрива. И повече нищо не мислех.
До мен простена войник:
– Милчев, махни циглата от крака ми!
Видях, че приятелят ми, който също като мене беше излетял от прозореца, е с парче стърчаща цигла в бедрото. Двамата с него бяхме „изпреварили“ другите, бяхме се „спасили“, но аз бях с Луна в мозъка, която ме смазваше, с атомна война в очите, а той – с цигла в крака.
Тук спирам, защото няма нужда да обяснявам какво ми е коствало после това „измъкване“ от земетресението, колко пъти тази Луна ме е мачкала и стривала на прах и колко пъти ме е убивала тази атомна бомба.
Точно затова съм сигурен, че въпреки всичко има Божи ред, има Божи промисъл и ние трябва да го приемем и ако можем, да го проумеем. Точно затова съм сигурен, че във времена като днешните Христос, Аллах и Буда, и Шива, и всичките богове на света имат един и същи промисъл и едно и също лице.
Трябва да е така, трябва да вярваме в промисъла, макар че когато къртицата на страха, на земетресението и на коронавируса дълбае в нас, всичко е къде-къде по сложно, по заплетено и неразгадаемо дори. И всеки иска да излети сам през прозореца.
Но Бог си знае работата дори когато на нас ни се струва, че не си я знае най-добре.
Докато аз съм се тресял и спасявал зад гърба на останалите войници в онова жестоко земетресение от 1977 година, баща ми и майка ми били заедно със сляпата ми баба в Ловеч. Баба ослепя и нашите я гледаха в апартамента на четвъртия етаж. Тя беше такава жена, че когато човек не искаше да разбере какво му казва, тя му го изпяваше. Имаше хубав глас и изпяваше думите като песен. И всичко си идваше на мястото.
Когато започнало да се тресе и да пуши, баба казала:
– Обърнете ме по очи и ме оставете! Обърнете ме по очи, та после… да се не плашите.
Нашите я обърнали по очи и побегнали по стълбите надолу. И докато бягали – разправят ми после те, нещо ги прерязало през гърдите. Нещо ни задуши – казват – и изтръпнали и в несвяст се върнали за баба. Взели я на ръце и я свалили пред блока. И им олекнало, и земетресението не им се видяло толкова силно и страшно. Даже докато носели баба, им се сторило, че земетресението спряло.
Каквото и да кажа още, ще е пак земетресение, коронавирус и къртици. Много къртици ни дебнат точно сега.
Всеки човек обаче най-добре си познава страховете, земетресенията и къртиците.
Но се моля да не правим неща, от които после да ни е срам. Нека да не правим нещо, което после да не можем да разкажем. Защото тези неща ще се разказват.
Както аз сега разказах за едно земетресение.

ЦЯЛА ЗИМА ПОЧТИ НЕ ВАЛЯ СНЯГ

Цяла зима почти не валя сняг и земята така и не стана бяла. После заваля дъжд и дойде коронавирусът. И ние почнахме да ръждясваме.

Уж падат пролетни дъждове, а ние – хората, ръждясваме и ръждата почва да ни личи – по очите, по кожата, по жестовете и по сърцата.

Коронавирусът ще удари икономиката, това е ясно. Кой знае какво ще стане със стотинките на хората и с милионите на избраниците. Тези, които си направиха замъци от банкноти и легнаха в легла от злато, сигурно ще се изпотят, ще вдигнат температура, но накрая ще вземат и нашите последни стотинки – хей така, за спомен от коронавируса.

Честно казано, аз тях не ги мисля. Не мога да мисля за тези, които нямат други мисли освен банкови и валутни, и южни, и островни. За тях нека да мисли Богът на изкушението или дяволът на изкушението. Тяхната награда е сигурна и аз не си я пожелавам.

Мъчно ми е за друго – че в такива тежки и гранични дни не мога да се владея. Някакъв бяс е влетял в мене и ми изцъкля очите, дърпа и къса сърцето ми и ми разтреперва ръцете. Не е хубаво, лошо е, ама очите ми все гледат какво си е купил в магазина човекът пред мене. И каквото и да си е купил, все ми се струва, че е прекалил и че няма да има за мене. Една леща и едно олио да си е купил, пак ми се вижда много. А истината е, че човекът си е купил десет лещи и десет бутилки олио. И това, и това, и това – купил си е цяла камара страх и неизвестност. И мене ме е яд.

Колкото и да са пълни рафтовете, все ми изглеждат празни. И продавачите ми изглеждат странни и тайнствени, и отчаяни, и язвителни. Вляза ли в магазин, и пребледнявам. Но като си напазарувам и аз една камара, и се успокоявам, сякаш съм си изпил лекарството, и ми се приспива, като се прибера вкъщи.

А вкъщи ме е яд на картините и на книгите. Какви са тези картини, дето съм ги събирал, какви са тези книги, дето съм ги купувал, защо са ми били точно те, защо не съм си купувал само приказки, приказки…

И този стол, и това легло, и този прозорец, и тези пейзажи зад прозореца… И разбирам, че работата става зле, много зле.

И още – хем ми е хубаво, че по улицата има малко хора, хем ме е яд. Добре е, викам си, че няма много хора по улиците, и ме е яд, че те си седят по къщите, а аз отивам някъде. Значи те са по-умни от мене, а аз рискувам. Защо?

В тролея двама души да има, гледам да бягам от тях – изглеждат ми болни и съмнителни.

В това короновано време най-страшни са асансьорите. Българските асансьори винаги са били тесни, ама сега са като кутии. Боже, защо се издигаме към теб и към бетонните си кошари един върху друг, защо?

Хората в телевизорите са най-добре. Понеже сега всички гледат само телевизия, хората, които живеят в екраните, ми изглеждат от друг свят – защитени от бронирани и стерилни стъкла. И само какви неща говорят хората от телевизорите. Сигурно го правят, защото са безсмъртни. Или пък им плащат за това, или пък се страхуват за властта си.

Никога, откакто се помня, властта не е висяла на такъв тънък вирус – косъм. Никога властта не е била толкова уязвима и болна, и ръждива. И никога хората, които управляват света и държавите, не са треперили от това, че само за една нощ могат да станат ненужни.

Цяла зима почти не валя сняг и земята така и не стана бяла. После заваля дъжд и дойде коронавирусът и ние почнахме да ръждясваме… И се разбягваме, и се отдалечаваме, и не си говорим, и не се докосваме, и спим в отделни стаи и на отделни планети, и си мълчим, и не се поглеждаме. И не смеем да си кажем колко сме се обичали.

И затова ме е яд, че съм слаб, че треперя и че не знам как да подредя думите и облаците, че най-накрая всичко да стане бяло и резедаво, и окъпано, и утринно..