Skip to content

Месец: април 2020

ТУНЕЛЪТ НА ВИТИНЯ

Когато за пръв път пуснаха тунела на Витиня, пътуването от Тетевен за София рязко набъбна. За месец, месец и нещо транспортната фирма „Ягуар и пъстърва“ отчете небивал прираст на пътникопоток и средства.
От името „Ягуар и пъстърва“ вееше и екзотика, и местен патриотизъм. Пътуваха за София нашите хора, та се късаха. И повече пътуваха все едни и същи мъже.
Тукашните хора от незабравимия със своята красота Тетевенски балкан преди ходеха до София главно по три причини: Да разправят на другите, че са били в София, да си купят телешки кренвирши от Халите или да се запишат при професор Иван Генов от Гложене да им смени разширените вени на краката. Този професор Генов беше първият специалист по сменяне на разширени вени в България. И понеже балканджиите яко ядат месо и вените им стават като маркучи, пътуваха до Трета градска болница професорът да ги оправя.
Така беше с пътуването до София, преди да пуснат тунела на Витиня. После броят на пътниците скочи до небето. Като отвореха шофьорите вратите на рейса в седем часа сутринта, и мъжете тичат като луди да влязат първи. Ходят по главите на останалите, натискат се, но се докопват първи до празни седалки и сядат по един на седалка. После стават любезни, хилят се и се мазнят на жените, които влизат. Канят ги да седнат до тях със същите приказки, дето се приказват в Тетевенско:
– Ей, Мичке, яла тука! Ше си пътуваме царски с тебе! Тука нема да друса изобщо, ти казвам. Гумата на рейса е чак там отзаде и там друса.
– Седни тука, Румии! Чуеш ли ме? – Кани друг мъж друга жена.– Слънцето нема да ни пече откъм назе в очите, азе съм го изчислил абсолютно.
Друг съблазнява с баничка:
– Малии, вряла е! Зех я от бай Йото, пари! Сиренето ѝ е един път убаво!
И лека-полека рейсът за София и неговата вътрешна структура се наместват и успокояват.
По пътя за столицата на Републиката мъжете говореха главно глупости, жените главно мълчаха.
Този, дето беше избягнал друсането на гумата, се мъчеше да прави каламбури с отглаголното съществително друсане, без да подозира изобщо, че на света съществуват отглаголни съществителни:
– Като не си на гумата на рейса, и се не друсаш, нали така? – Казваше той и слагаше челото си на рамото на жената, сякаш се умилява и се срамува от думата друсане.
Другият, с избегнатото слънце, дрънкаше, че в рейса няма да ги пече никога, щото го е изчислил, ама някой път може да идат да се пекат по камъните на Вита и там да падне голямо печене.
Мъжът с врялата баничка вадеше едно по едно парченцата сирене, слагаше ги бавно на езика си и се пулеше срещу жената до него. Мислеше си милият балкански Ромео, че е много възбуждащо това ядене на парченца сирене с език.
И така – в песни и закачки, дето се вика, рейсът на транспортната фирма „Ягуар и пъстърва“ наближаваше тунела на Витиня.
И тогава – тогава удряше дванайсетият кобен час! Ухажорите атакуваха. Наближаването на рейса до тунела ги побъркваше окончателно. Път, тунел, рейс, седалка, мъж, жена… какво повече искате вие, Фройд ли чакате да ви поведе напред? Макар че и за Фройд нищо не знаеха.
Докато го нямаше тунела на Витиня, пътят до София си беше един обикновен път. Гледаш – бахчи – сливи и ябълки, овце и магарета в бахчите. Гледаш селото на Тодор Живков и те е яд, че не си се родил в него. После баирите на Стара планина и после равното софийско поле.
А сега има тунел и като проникнеш в този тунел, влизаш в друг Космос. Лампички пърхат някъде високо в стратосферата, червени триъгълници като съзвездия трепкат в мрака, някакви лампи с форми на луна и рейсът – фффф- шшшш – изчезва в безтегловното пространство.
Шофьорът на рейса като същински Юрий Гагарин отваря нова страница в живота на пътниците от Тетевенския балкан, тръгнали за столицата.
Всичко, всичко, което се случваше в този тунел, беше плод на липсата на гравитация. Няма гравитация в рейса и мъжете не могат да си контролират ръцете. И ръцете им, както се реят в космическата пустош, почват да опипват я шиите, я хълмовете и пазвите на жените, я коленете и бедрата им, я някоя друга скрита в безкрая звезда.
– Пляяяс! – И тишина, и безмълвие.
–Пляяяяс! – още един шамар. И пак тишина.
Космос е това, всичко се случва, включително и катастрофи.
Тогава рейсът излиза от тунела и светът пак си идва на мястото.
Някои от мъжете са с пламнали бузи след срещата с женски метеорити, но други, ах, други от ухажорите облизват устни и очите им са пълни с космос.
Ето за тези две минути в тунела е цялото блъскане за билети на мъжете от борческия балкански край. За тази тръпка умират те и са готови да преминат ако ще и тунела на Ламанша. Така и те са щастливи пътници, и фирмата „Ягуар и пъстърва“ с нейните неповторими рейсове лети все по-далече по пътя.
Веднъж обаче Дико Дивия котарак се върна от своето първо пътуване през този тунел на любовта доста объркан.
Разбрал какво се случва в тези две съдбовни минути в тунела и решил и той да стане космонавт.
– Бай Милчо – разправяше Дивия котарак на баща ми вечерта, след като се беше приземил от Космоса. А както е известно, като се приземи човек от Космоса, е объркан и не знае много-много къде е . – Седи тя до мене, – почна любовчията – така, една засукана виладжийка от Рибарица, едно десет години от мене нагоре в годините. Аз си викам – това ще е. Приказвам ѝ аз, бай Милчо, за доматите в Рибарица, че не стават, щото много вали дъжд и слънцето се скрива още следобед веднага. Сетих се да ѝ кажа, така на майтап, да не излиза нощно време по двора на вилата, да я не сгази мечката. И все ми трепери в корема, щото наближаваме тунела. Гледам ѝ роклята – не е баш много къса, ама пък е и една педя над коляното. Таман е. Абе, викам си, ще ѝ се пусна аз на нея, като влезем в тунела. Като наближаваме тунела, бай Милчо – тук Дивия котарак се смали и побледня, – па на мене тука, в корема, ми вика тъ-къ-тъ-къ, тъ-къ-тъ-къ – и а да я хвана, и я не пипвам. Влетяхме в тунела, треперя аз и по едно време – пууух! – като ми цапароса един шамар и тунелът се свърши. Що, ма? Що ме удари, ма, нищо ти не направих, що ме удари?
– Затова! – рече ми виладжийката. – За нищото. Затова…
–Кажи ми сега, бай Милчо – и Дивия котарак си отвори широко жълтите очи – що са такива тия виладжийки, що са такива неясни? И що ги не правят тия тунели по-дълги?

КУРС ПО УСТНА ХАРМОНИКА

В онези млади и пълни със светъл оптимизъм години от читалището в село се чудеха какво още да измислят. Не стига, че ни караха да вземаме задължителна литература с торби, не стига, че организираха пеши походи до Съевата дупка, ами ни караха да мием и прозорците на хранилището с книги, та да влизала повече светлина и книгите да се чувстват здрави и щастливи.
Секретарката на това огнище на българщината беше млада , искаше да се издигне в живота и в любовта и пращеше от инициативи и плът.
Така се родиха епохалните и сладки курсове по бране на малини. Баирите около селото се червенееха от малинови блокове и ние, дечурлигата, трябваше да помагаме. Аз много ги мразех тези курсове по бране на малини, особено теоретичната им част.
Секретарката се престараваше, искаше да я забележат и в Кметството, и в текезето и беше решила тези курсове да имат и теоретична част. Един цял ден учихме устройство на малините – от какво са направени, как се размножават, какво означават семките им, защо са сладки и още такива работи. После хайде – в малинажа на практика.
Кажете ми, човешко ли е било да ни определят на нас, дечурлигата от селото, по дванайсет килограма норма за набиране на малини? Аз никога не набрах повече от три килограма и то преко сили.
Знаете ли как се берат малини в Балкана през лятото, и то на баир? Ад. Слънцето спряло сърдито пече, а ти си дереш очите и ръцете в шиповете на тия жестоки създания и кръвта ти тече ли, тече на капки.Направо баладично.
Ами като извисеше глас тая пращяща от плът и любов към труда и просветата читалищна самодива:
– Дай тон за песен!
Тогава аз направо хвръквах в небесата. Хем берем в жегата малини, хем пеем „Пред нас са блеснали житата“. Как да набера повече от три килограма, изключено е.
Ех, колко ми е лесно да се правя сега на интересен и да се представям за кой знае колко оригинален… Сега е лесно и почти всички се упражняват на гърба на тия някогашни години. Бая се повозиха някои на гърба на тия отминали години. Но тогава нещата бяха къде-къде по-сложни. Имаше от всичко – и тръпка, и надежда, и вятърен устрем, ако щете, имаше и вяра, ако тази дума не ви боде очите. Имаше и натягане, и престараване, и глупост – доста глупост, но имаше и романтика и вяра. Иска ти се нещо да направиш, да помогнеш, да побутнеш нещо да върви напред, да промениш живота.
След това дидактично уточнение продължавам в ритъма на читалищните инициативи и курсове.
Новата читалищна звезда, младата другарка Персефона Хадживрабевска, изобрети курсове по шев и кройка. Аз не се записах – излъгах, че имам проблеми с очите, смутолевих, че съм гледал цял ден как заваряват с оксижен една ограда и съм си осветил очите. Даже си бях сложил очила с опушени стъкла за алиби – бях ги опушил със свещ.
Персефона Хадживрабевска ме притисна веднага:
– Ще намериш друг човек да те замести, иначе се излагаме!
Опрях до баба, но тя ме отряза. Каза, че имала високо кръвно и ѝ се вие свят само докато седи на стола, камо ли да шие на машина. Не помогна и това, че машината за курсовете щеше да бъде „Лучник“.
Като произнасям името на тази наша нова просветителка – Персефона Хадживрабевска, усещам каква скрита античност и влечение към пътешествията крие в себе си то. Сигурно затова секретарката ни буташе и тикаше по еднодневни походи до пещери, затова ни караше да откриваме красотите на Централния северен Балкан, затова ни правеше на луди с тия курсове и малини, затова ни товареше с книги и ни караше да мием прозорци – заради едното име е било.
Достигаме до най-деликатния момент. Нека го нарека деликатен като музика, като музикално изпълнение по-точно.
През едно от онези несвършващи лета, в които аз бях обгърнат от събиране на скакалци в кибритени кутии, риболов и главно от мързел, в селото пристигна учител по устна хармоника. Беше възрастен мъж с някакъв костюм. Лято, пък с костюм. Малко накуцваше и носеше бомбе. Персефона Хадживрабевска беше го намерила чак в Троян и го беше поканила като гост музикант в читалището.
Излишно е да ви обяснявам, че курсовете по устна хармоника в читалището станаха реалност точно така, както през лятото в селото са реални ореховите сенки, студената вода от водопада и звуците на славеи и косове. Опаа, колко лирично стана това изречение – точно на място.
Пътят в необятния свят на устната хармоника струваше девет лева – доста пари за тогава. Наложи се да счупя запечатания буркан от компот, в който си събирах стотинки, за да доплатя разликата към петте лева, които се откъснаха от сърцето на баба.
– Влачѝ – каза ми тя – щом е за хармоника…
Изкуството винаги е искало жертви, както казва сега министърът на културата.
Разбира се, ама разбира се, че докато чупех компотения буркан, си порязах малкия пръст и се наложи да се явя на първия урок с увит пръст.
Господин Минковски – учителят по хармоника, беше мек човек. Като го видиш, и усещаш мекота. Доста дебел, с козуначени пръсти и устни, сякаш намазани с черница. Разказа ни историята на устната хармоника, нейния път през времето и музиката, от което аз не запомних нищо.
Но и хармониката, и кутията, в която лежеше тази красавица, ми завъртяха главата. Минковски вдигна кутията пред очите си, показа ни я и тя засия. Отвън сякаш е кутия за очила, а като я отвори, една бяла, снежна, мека. И вдлъбната в средата, сякаш е легло, а в това легло – спящата хармоника.
Минковски събуди това малко изящно създание и го захапа:
– Фа-фа-фа… – Изсвири и отвори уста.
– Чухте ли? – попита.
– Кое? – попитах.
– Чухте ли как се събужда музиката в инструмента?
– Този е фашист! – прошушна ми братовчедът Дачо. – Ще ни умори, казвам ти!
Но аз бях толкова пленен, че изобщо не съм усетил заплахата за съществуващия тогава обществен строй и за нашия живот.
После ходих десет работни дни да се уча да свиря на устна хармоника. Никога няма да изчезне от устата ми вкусът на хармониката. Гладък, леко хладен, металически и сребърен, вкус на тайнство и трептене. Не бях и предполагал, че трептенето има вкус, но имаше. Когато свириш по-бързо и насечено, вкусът е стипчив, когато свириш бавно – прохладен, а когато просто си играеш, вкусът е захарен и лепкав.
Аз нищо не разбирам от музика и това с вкусовете сигурно изобщо не е така, но ми е хубаво да си го измислям и да го напиша.
Срам ме е и се колебая какво ще излезе от следващите изречения, защото работата е деликатна и момчешка, но ще опитам.
Като свършеха дневните курсове по устна хармоника при господин Минковски, веднага изгряваше пътеводната звезда на Хадживрабевска. Не ни оставяше на мира тая жена. Водеше ни на една поляна недалече от читалището и ни провеждаше спортни мероприятия – да не сме се отпуснели физически от свиренето на устна хармоника.
Спортният полуден завършваше с борба – кой когото хване. Борехме се като козлета – момче с момче, момиче с момиче, понякога момиче с момче.
На мен все ми се падаше да се боря с Маня Монева, по-голяма от мен две-три години – нещо като какичка. Боря се аз с Маня Монева по тревата и ми харесва. Ама толкова ми харесва, че все гледам да се търкаляме един през друг. Усещам ѝ гърдите как трепкат, направо ще избухнат в мен. Усещам рокличката ѝ от цветна басма, черните копчета по рокличката ѝ усещам и почнах и себе си да усещам. Въртим се нагоре-надолу един през друг с Маня Монева и аз разбирам, че не мога да стана, защото между краката ми се е появила къртичина. Нещо се е подуло между краката ми и не мога нито да я пусна тая моя какичка, нито да стана. Боже, колко ми харесваше това търкалящо се продължение на заниманията по устна хармоника.
Сигурно и аз, и Маня много добре сме усещали какво ни е, докато се търкаляхме по тревата, но когато се изправихме накрая, тя ме погледна там, където не трябваше да ме гледа, и видя, че съм несъразмерен и изпъкнал.
– Какво ти става? – на пресекулки каза тя.
– Кое?
– Какво имаш там? – И посочи деликатното място.
– Нищо. Имам хармоника в джоба…
И оттогава до днес никога не забравям, че изкуството, любовта и човешката плът са едно и също нещо, особено ако ги свързва поляна с трева.
Да е жива и здрава другарката Персефона Хадживрабевска, дето организираше такива спортни мероприятия. Тя, между другото, също се боричкаше с най-големия дънгалак хармонист, но това все едно не съм го видял.
Времето на тия десетдневни курсове по устна хармоника отлетя като миг, както казват в сериозните разкази за любов и още нещо.
– Ще дойдете ли на закриването? Ще ни дават документ, че можем да свирим на хармоника – попитах нашите.
– Кажи, че сме заети. Кажи там, че правим нещо. Няма да идваме да ти гледаме сеира.
Прави бяха милите ми баща и майка. Аз освен „Тръгнал кос гол и бос“ нищо друго не научих и то го свирех така, че кокошките се разбягваха по двора, а баба си затъкваше ушите с памук и викаше: „Язък за парите“.
И все пак ми домъчня. Домъчня ми много и ме сви коремът даже, защото как така другите ще ги гледат, като си вземат дипломите за хармоника, а мене няма.
Искам да ви призная като на близки хора, че от малък съм си страшно чувствителен. И нещо като не ми е наред, ме свива коремът, ама много.
Раздаването на дипломите минаваше по сценарий. Новоизлюпените музиканти излизахме един по един, правехме нещо, свирехме… Майките и бащите изтичваха на сцената на читалището, благодаряха на господин Минковски, целуваха Хадживрабевска и с разтреперани ръце четяха дипломите за правоспособност при свирене на хармоника.
Дойде и моят ред. Взех си документа и тръгнах да слизам.
– Къде са вашите? – върна ме Хадживрабевска.
Аз изтръпнах. Знаех си, че този момент ще се състои.
– Кажи къде са!
– Строят клозет. – Изтърсих високо – Строят клозет и затова не са дошли.
Настана всемирна тишина. Хадживрабевска замръзна и пребледня. Моята любов от ливадата Маня – също. Господин Минковски изведнъж се натъжи, много се натъжи, кракът, с който накуцваше, се подгъна, а лицето му направо падна. Концертната зала обаче гръмна от смях.
И какво толкова смешно има? Старият ни клозет е доста изгнил и ни трябва нов. Какво толкова се смеят, не мога да разбера.
Сега така ли да го оставя този финал? Може и така, но аз със свит от притеснение корем, набързо и главно заради романтиката все пак ще добавя –обичам го изкуството, толкова го обичам, че заради него мога на всякакви курсове да се запиша, включително и по шев и кройка.

РАЗТУРЯЙ, ЗЛАТО МОМЕ, МАГИИТЕ

Като почнеха да пият нашите мъжки змейове в понеделник, в сряда следобед бръснарят от Тетевен идваше да ги бръсне, както са по масите в кръчмата. Вземаше им главите от ракията, както се казва, и ги бръснеше във въздуха. Главите и брадите на пиещите висят във въздуха, а той ги бръсне. От неволното клюмване обаче по бузите им оставаха петна от брада и после всички се майтапеха, че имали туфи по бузите си и можели да крият там червилото на чужди булки.
Голямо пиене падаше. Ракията в юзовете изчезваше, сякаш стъклените шишенца бяха пукнати и никой не броеше ни юзове, ни ракии, ни обществени строеве, ни пари в джобове и банки.
Кръчмарят викаше нарочни музиканти. В кръчмата пееше Кольо Княза.
Как пееше Кольо Княза съм разказвал вече. Той беше брат на баба, обущар, серкмеджия и любовник и като запееше, кръчмата почваше да се върти като грамофонна плоча – и маси, и столове, и тезгях, всичко се върти. Пее Княза, а останалите жадни същества му ставаха и братя, и обожатели, и крепостни селяни, ако обичате.
Музикантите, които кръчмарят викаше за тези седмични ракиени олимпиади, бяха от Торос – едно село на двайсетина километра от Гложене надолу по Вита, под Боаза. Викаше точно тях за музика, защото освен с пръстите си, тези музикални зверове свиреха и с носовете си. Подушваха от сто километра кой каква болка има и му свиреха за нея. Ако си болен от любов – любовни свирни, ако ти се е зачернил животът – разплакани музики, а ако ти се живее бавно – свиреха полека.
Подушваха тези тороски свирджии кой какво иска и с една цигулка, един кларинет и тъпан правеха така, че кръчмата ту да умира, ту да се съживява. И да ви кажа честно, освен всичко друго имаха и много дълги носове – едни такива големи и дълги.
Ако съм човек на място, ще призная, че в гложенската кръчма играеха и ножове и пищови. Имаше и такива работи, но аз ще си премълча за тези хладни и огнестрелни преживявания. Ще спомена само две – да не е без хич.
Скараха се за жена двама титани на ракията – Лачко Лисицата и Петьо Памука. Скараха се така, че Памука намушка десетина пъти Лисицата с малка чикийка. От Лисицата вместо ракия взеха да излизат мехури – розови кървави мехури, и когато всички мислеха, че Лисицата ще си подвие опашката към рая, той както баладично лежеше и пъшкаше, поиска да пуши. Изпуши две цигари и оздравя. Оздравя и плака за невярната си любов, заради която получи пробождания с малка чикийка по тялото.
Вторият случай беше с пищов. Горският на селото беше голям стрелец и като се напиеше, искаше да гърми по цигари в устата на присъстващите в кръчмата юнаци:
– Ти на мене вяра имаш ли ми? А, кажи ми де! Имаш ли ми ти на мене вяра? – питаше горският някой отчаян от живота тютюнджия.
– Как да ти нямам? – отговаряше осъденият на смърт и слагаше в устата си цигара, сякаш си слагаше въжето.
Прааас! – В стаята плъзваше мирис на барут и цигарата хвръкваше, счупена на две. Праас! – Още един куршум в тавана – за всеки случай и за келешлък.
И на горския сърцето му идваше на място.
Само ще спомена като лек детайл, че от устата на нашия осъден капеше и кръвчица, ама това е нищо работа, детайл.
Пиенето на ракия почваше в понеделник, бръсненето се организираше в сряда, в четвъртък идваше музиката от Торос, ножовете и пищовите обикновено се случваха в петък, а в събота свършваше мезето.
Това мезе винаги свършваше в събота и ставаше страшно. Да изпиеш толкова ракия, да изядеш толкова зеленѝя за салата, да си подлагаш толкова сланина и накрая всичкото това съкровище да изчезне. Ракията в Гложене никога не свършва – тя е като кръговрата в природата. Хората си варят по два-три тона сливова за свои нужди и ракията просто няма как да свърши. Но виж, зеленѝята за салата и сланината за мезе се изгубваха по някое време на този четирийсет и два градусов маратон за жадни мъже.
Ще попитате кога спяха тия хора? Те не спяха никога, не бяха спали откакто се бяха родили, та до ракия ли ще заспят?
Свършваше салатата и кръчмарят се хващаше за косата. Не за косата на главата, както си мислите, а за косата, която виси в сайванта и служи за косене на трева и люцерна. И защото работата беше на живот и смърт с тая салата, той бързо, със замах в кръста, отчаяно и почти в безсъзнание правеше няколко откоса в люцерната, която растеше в задния двор. Събираше я в кръчмарската си престилка и след малко пълнеше чиниите с люцерна. В задимената кръчма тази новородена салата имаше тъмнозелен цвят, но кой ти гледа зелени цветове при тая подчертано жълта на цвят ракия?
Нашите герои след няколко часа се подуваха от люцерната, коремите им отскачаха напред и се заобляха, но го отдаваха на неспането, лошия въздух и влажния планински климат.
Ако някоя крава в селото, не дай си боже, се напасеше с люцерна и се подуеше, викаха ветеринарния фелдшер, той я дупчеше по корема с едно шило и работата се оправяше. Но понеже ветеринарният беше въздържател, никой в кръчмата не се сещаше за него и работата се разминаваше от само себе си и от щастие, и от любов към живота.
Когато обаче свършеше сланината за мезе, работата добиваше катастрофални размери. Да свърши гложенската сланина е все едно да свършат слънцето и въздухът за всяко живо същество, все едно да свърши животът на милата ни планета.
Тази сланина е налагана със сняг, прозрачна, мека, памукова, блажничка, с малко кожичка, оваляна в стрити билки, с много червен пипер, опушена с орехови черупки и непременно увита във вестник, пристегната с канап и увисена в тъмно мазе.
Тя се реже по специален начин – тънко, бавно, настрани, с изплезен език и с леко криво ножче.
Направих това описание, защото сланината свърши и кръчмарят – нека му кажа името – Палигоря, трябваше немедленно да достави на пиещите от една седмица точно такава незабравима сланина.
Този Палигоря, на когото му се беше запалила главата, тича насам-натам, а сланина няма и няма. Свършила в цялото село и в Тетевен, и в Рибарица свършила. Няма и на връх Вежен, даже и на Луната няма.
Музиката от Торос е заспала и свири само във вид на хъркане. Княза гледа с бялото на очите си, потропва юзчето със сливовата ту в челото си, ту в масата. Другите водовъртежи на ракията са настръхнали и ръмжат и Палигоря разбира, че е настъпил кулминационният момент на пиесата.
Сеща се нещо, изтичва в несвяст до една тайна стаичка, отваря една ракла, останала от старите времена и от Присъствието, рови се, рови се в нея и накрая вади един турски фес. Вади от раклата този избелял, изтънял и просветнал от годините фес и тича към кръчмата. Тайно зад тезгяха разглежда феса, вижда, че не е баш червен, а розов, че е мазничък покрай ушите, вижда му се тънък и лееко-леко и с изплезен език почва да го реже. Почва да реже този турски фес на тънко, както се реже сланина. Докато реже, все пак си мисли – ами ако някой каже, че е жилава?
След малко юзчето на Княза се дрънва за наздраве в други юзчета, чува се „да живейш, бай Кольо“, някой примлясква с последната сланина и точно тогава Княза запява: „Разтуряй, Злато моме, магиите…“
Ех, каква песен е тая:

Разтуряй, Злато моме, магиите,
и твоите, Злато моме, и моите…

Разтуряй ги тия магии, ама като не можеш? А и като не искаш…
От такова пеене всичко живо започва да плаче, но и отива да поживее за малко на небето, докато трае песента.

ВАСКО ГЪБАТА

Едно момче никога няма да забрави човека, който пръв му е показал гола жена в списание. Изключено е да го забрави, защото първите голи снимки плясват момчето през устата. Гледаш първата си гола жена на хартия и все едно някой – пляяс – през устата, удря те и ти онемяваш и си гълташ граматиката. Пулиш се в цветната голотия и слабините ти първо изчезват, после пристигат изведнъж като прилив и не знаеш какво да правиш с този горещ, че даже врящ прилив.
Да гледаш голи жени в списание, е все едно да си с различни жени ден след ден. Разгърнеш една страница и правиш каквото правиш с разсъблечената съблазън. Разгърнеш друга страница и още една и така докато свършат животът и списанието.
Моето първо голо списание ми го показа Васко Гъбата – семкарят на града. Аз дотогава бях виждал голи жени само през прозорчетата на градската баня, и то размазано от парата. Много пара се вдигаше в тая баня!
Но ние, момчетата, ходехме на лов за бели и розови къпещи се същества и нямаше пара на света, която да ни спре да гледаме. Качвахме се на една вагонетка, пълна с кюмюр за котела на банята, и потегляхме към голия филм. Двама бутаха вагонетката по релсите и двама-трима гледахме, качени на кюмюра.
Гледахме през едни прозорчета – някои отворени, други – не, и защото вагонетката се движеше, само зървахме къпещите се жени. Ако вагонетката спреше, жените можеха да ни видят и тогава изяждахме по някой налъм.
Сега, като описвам как сме пътували, стъпили върху кюмюра на вагонетката, и пред момчешките ни очи са преминавали голи жени, наметнати с пара, веднага в мен отнякъде се появява поетът. Вагонетка, черен кюмюр в нея, на върха на кюмюра – няколко момчета. Вагонетката се движи и очите и ръцете на момчетата се протягат и през едни малки прозорчета стигат до къпещите се жени. Стоооп! Край! Филмът засега свърши.
Филмът с голите жени засега свърши, но пристигна филмът с голите списания. Тях ми ги показа, както съобщих вече, Васко Гъбата – семкарят на града.
Ех, този Васко Гъбата, страшен човек беше. Колко беше висок е неприлично да съобщавам, защото Васко беше от малките хора. На малките хора ние някога казвахме джуджета. Но беше толкова висок, че когато ми показа тези магьосни и миришещи на капитализъм списания, аз трябваше да си вдигам един час очите нагоре, за да го видя.
Усещате, че се гърча и се чудя как да въведа в тези писания Васко Гъбата – моя кръстител в хартиената любов, как да обясня кой е. И какъв е. Сега всичко трябва да бъде написано коректно, извъртяно, с някакви евфемизми, уж възвишено и главно – размито. И ако кажа, че Васко Гъбата беше джудже, някой може да ме удари през пръстите.
Семкарят на града беше инвалид, нисичък много, с гърбица, придвижваше се в кожена количка с гумени колела и беше най-прекрасното мъжко същество наоколо. Главата му беше като на лъв. Нямаше коса, а грива, пепелива грива. Кожата на лицето му – пясъчна, очите – жълтеникави. Абе лъв – вярно, в количка, но лъв.
Семките и фъстъците, които продаваше из града и главно на футболни мачове, не бяха семки и фъстъци, а фантазии някакви, направо шоколадови бонбони. Едни дълги хартиени пликчета, бели, извити като рог на луна, подгънати така майсторски, че докато ги отвориш, да ти премалее от сладост. А като ги отвориш, вътре слънчогледовите семки – с мънички бели топчици от сол и едни такива блажни, топят се. Фъстъците леко златисти, големи и люспичките им сами отлитат и изчезват. Разкошна работа.
Такива произведения на изящното изкуство разнасяше и продаваше Васко Гъбата.
Живеехме в една махала и се бях сближил с него. Ходех му на гости и му носех понякога ракия и телешки салам. Влизах в стаята му в една пристройка в средата на двора и сякаш влизах в пещерата на лъва. От тавана висеше голяма червена лампа като африканско слънце, която ми опираше в темето. Стените бяха облепени със снимки на екзотични филмови героини, някои облечени, някои не чак толкова. На масата се премятаха празни бутилчици от концентрат – викаха им хулиганчета, пепелници и фасове, консервни кутии от риба и пастет. А на леглото нямаше нищо, абсолютно нищо освен дюшек и черно одеяло с изписани на него букви МНЗ – Министерство на народното здраве.
Васко Гъбата вземаше телешкия салам и ракията и както седеше на количката, започваше да си отхапва и да пие. Разпитваше ме уж нещо за училище – колкото да мине времето и аз да мънкам, и почваше да ми приказва за най-главното – за жени. Коментираше жените в махалата, като най-много се заплесваше по походките им:
– Леля ти Русанка например видял ли си я как подтичва, като върви? Тък-тък-тък – ситно-ситно. Знаеш ли какво значи това?
– Не знам.
– Значи, че ѝ е малка…– Тук аз преглъщах – походката, походката – довършваше Васко и очите му ставаха още по-жълти.
Това „походката, походката“ го казваше, сякаш се застъпваха токчета на жена.
– А леля ти Йочка Върбанова? Нея гледал ли си я как ходи? Като я видиш отзад, все едно не върви, ами трепери. Кълките ѝ треперят. И знаеш ли какво значи това?
Аз се пуля.
–Значи, че е много…
– Какво?
– Добра в месенето на козунаци.
Ето такива неща ми говореше той и се напиваше бавно и напоително с ракията, телешкият салам свършваше като нищо.
Васко Гъбата много обичаше телешки салам.
Един ден след пиенето и салама ми подаде списанието с голите жени. Извади го изпод дюшека.
– Виждал ли си голи жени?
– Само в банята, през прозорчетата, през парата.
– Коя баня, бе?
Обясних му и той си раззина лъвската уста и взе да се смее. Даже премалял от вълнение, че ще гледам голи жени, аз му разказах, че преди няколко дена при едно такова гледане управата на банята ни е подгонила и аз в бягането съм си изгубил едната гуменка и съм се прибрал вкъщи с една гуменка.
Тук Гъбата плесна с ръце, стори ми се, че пляска с опашка, и изрева:
– Браво бе, малкия!
И миг преди да ми подаде списанието, ме попита:
– Като видя голите жени, какво ти стана?
– Идеше ми да хвръкна.
И тогава отворих списанието и почнах да се подувам. Подувах се, подувах се като балон и отлетях от пещерата на Васко Гъбата. Кръжах и кръжах над града и накрая кацнах на покрива на същата оная баня и се пукнах.
Пукнаха се и моите срещи с Васко Гъбата. Него го взеха в болница. Разболя се този лъв от цироза. Лекувал се беше и друг път и оттам му беше черното одеяло в стаята. Но не спрял да пие.
Пиеше като смок, а беше лъв.
И защото няма как да избегна истината, че беше джудже, ще кажа, че беше джудже от приказките. И аз докато се лутах в гората, накрая стигнах до неговата приказка и до неговата къщичка. А пред къщичката растеше една Гъба – най-хубавата на земята.
За семките и фъстъците изобщо не ме питайте как ги е правил, къде ги е пекъл и гласил. Не знам. Наистина не знам как един лъв се разправяше с тези работи.

МАЙКА

МАЙКА

Сега, като напиша, че ме е родил един мой братовчед, майка ми веднага на другия ден ще се откаже от мене чрез Държавен вестник. Е, няма да се откаже, ама ще изкриви леко уста:
– Коле, акъл нямаш, мама, да ги приказваш тия работи… Акъл нямаш да приказваш, че братовчед ти Йото ти е майка.
Този мой братовчед беше поне трийсет години по-голям от мене и можеше да ми е вуйчо, чичо и баща, а ми беше станал майка. Вярно, разликата в годините беше много голяма, ама родово кълбо оплетено и няма какво да се прави. Йото ми осинови момчешките щуротии, глезотиите и фантазиите.
Живееше в друго село – точно под баира, по който пък се беше разтекло нашето село. Няма начин и селата ни също да не са били братовчеди.
Братовчед ми Йото караше москвич, работеше не е ясно какво, пиеше ракия, играеше карти и по-голям ловец и серкмеджия от него нямаше. И аз толкова го обичах, че докато го чаках да дойде да ме вземе с москвича, отслабвах поне с десет килограма на нощ, макар че тогава съм бил не повече от двайсет килограма с пижамата.
Бях момче и времето с тоя мъж ме направи по-висок и още по-висок и ме направи с други очи и с други уста, и с други думи. Направи ме от снежен човек – човек.
Винаги, когато най-много го чаках да дойде, беше зима. От тези зими, в които снеговете приличат на юрган или на няколко юргана един върху друг, а снежинките са толкова големи, че нашите бели кокошки им се покланяха.
В моето село Голяма Брестница валят неописуеми снегове. Къщите са на баира и изобщо не е ясно как си стояха на краката и не се плъзгаха и въргаляха надолу. Падаше толкова сняг, че снежните човеци ходеха на кокили, за да ги забележи някой.
В такива епохални снегове и студове аз чаках братовчеда Йото да дойде с москвича от Дъбен. Дъбен е Йотовото село, под баира.
Нищо не се движи в този сняг, пътища изобщо не съществуват никъде, следичка по снега не трепва, а москвичът гребе, гребе, плува като делфин и идва да ме вземе. Това с делфина по снега го оставям, защото е красиво.
Братовчедът Йото пристигаше да ме вземе да ходим на лов и на всичко там, каквото можеше да ни се случи в Дъбен. Нашите ме пускаха, имаха му доверие, и те го обичаха също. Майка слагаше в една гумена чанта пита, кюфтета и ракия и ние се спускахме с тапицираната руска шейна надолу. Малко ще се върна, за да допълня, че майка слагаше още и шарена сол, увита в парче вестник, и буркан с туршия.
Усещам, че трябва леко да му отпусна края и да разкажа как се плъзваме с москвича надолу по баира, как прелитаме над Долната чешма и как Йото после отърква колата в някой снежен облак, наминал да ни види.
Номерът е, че докато се спускахме с москвича надолу, ние не седяхме в него, както се седи в кола, а клечахме. Отпред нямаше седалки и ние клечахме, а през стъклото се виждаха само главите ни. Йото ту държеше волана с ръце, ту се навеждаше и пак с ръце натискаше педалите. А аз се издувах от смях и възхита и летенето нямаше край.
Ако пред колата случайно притичаше заек, братовчедът споменаваше, че заекът, откъдето се вдигне, накрая пак там се връща. Тия зайци винаги обикалят в кръг и така ги гръмват.
Ако минеше лисица, Йото изсвирваше и лисицата така се набираше и изтъняваше за секунди, че ставаше като оранжев конец. А един оранжев конец може да се провре навсякъде.
Понякога над москвича прелитаха врани и Йото само се прекръстваше и си плюеше в пазвата.
Сега е моментът да разгърна много красива зимна картина, да се покажа като художник на снега и студа, а не мога. И изтръпвам. Свива ми се коремът и ми е мъчно, и ме е страх, че няма да успея да опиша как така този мой братовчед Йото ми става майка. Кажете ми как се обяснява това, как?
Преди да влезем в Дъбен, братовчедът спираше москвича и ние се изхлузвахме от него. От клеченето се бяхме вдървили и едва се разгъвахме. Пристъпвахме две-три крачки и той ме блъсваше в някоя пряспа. Заравяваше ме със сняг, пълнеше ми врата със сняг, овъргаляше ме и вече не се познаваше кой съм. После се спираше, изравяше ме, изправяше ме на крака, отръскваше ме и викаше:
– А сега си кажи името!
В Дъбен Йото живееше в едноетажна къща до един гьол, ама голям гьол. Живееше сам и къщата буквално си опираше носа в този гьол. Прозорците ѝ гледаха дивите патици, жабите и папура, а от стълбите и тераската можеше да се лови риба. През дъждовните месеци гьолът се пълнеше и разтягаше и къщата ставаше като кораб, а през зимата ледът постилаше белите си черги под вратите чак в стаите.
Зимите бяха нашите най-щастливи пътешествия. Какви ти пътешествия – ние никога не ходехме никъде. Стояхме само в къщата и не мърдахме, а бяхме къде ли не. Аз бях къде ли не.
Първо идваха Йотовите авери, с които той играеше карти, докато денят и нощта посинееха и както казваше един картаджия романтик – пепелникът на масата се напълнеше с целувки. Играеха карти и пиеха ракия, пиеха ракия и играеха. Йото най-много. И не спираха да приказват.
Само че не говореха с думи, а с интонации. В нашия край интонациите са много важни. По тях разбираш кой човек какъв е. Играчите на белот бълбукаха, извисяваха тонове, слизаха много ниско надолу в звуковете, после отиваха нагоре. От непрекъснатото пушене на цигари интонациите им почваха да кашлят, да пресъхват, даже да се опушват. А опушени интонации означава заоблени и заглъхващи във въздуха.
Братовчедът имаше кадифена интонация. Ах, колко го обичах аз него, за да напиша такова нещо за интонацията му. Та-та-та-тааа, та-та-таа, та-та-та-тааа, та-та-таа – нещо подобно беше ритъмът му на говорене, а тембърът – мек. Като приказва, и ти се струва, че ту плаче, ту че някое малко конче подтичва. Но най-вече ти се струва, че пее. Странна работа – и майка ми говореше така…
Печката се пънеше да прави нещо като топлина, но си беше хладно. После освен дървата лумваше и Йото като запалено церово дърво, лумваха и приятелите му – я като чамови подпалки, я като букови цепеници. Светеха с различна светлина, изгаряха и прегаряха за различно време и накрая въглените от тях бяха различни. Йотовият въглен се свиваше в себе си, другите въздишаха, мигаха, подскачаха и лека-полека посивяваха.
Късно след дванайсет часа компанията се надигаше. Клатушкаха се по леда на гьола и един по един се отвяваха във въздуха.
Тогава Йото отваряше широко всички прозорци. Студът близваше лицата ни и аз усещах, че дрехите ми пукат. Ако кажа, че изгряваше луна, някой ще се подсмихне, ама изгряваше. И всичко наоколо побеляваше. Не от зимата побеляваше, а защото беше късно през нощта.
Йото вземаше пушката си и увисваше на прозореца. Милваше я тая негова пушка, вдигаше я, мереше се, после я сваляше и пак се мереше. И стоеше така с пушката минута, две, месец, година. И гръмваше.
Виждах, че гръмва, виждах, че рамото му се дръпва назад, ударено от приклада, а изстрел не чувах.
– Какво правиш? – питах.
– Стрелям по луната.
И тогава нещо казваше – туп! – и една дива патица, бяла, та бяла, падаше на леда до къщата.
– Какво правиш?
– Стрелям по луната.
Йото оставяше пушката и домъкваше серкмето. Този път се качваше на прозореца, прехвърляше серкмето през лявата си ръка, бавно го набираше с длан, захапваше оловните топчета с уста и изведнъж го мяташе във Вселената.
– Какво правиш? –питах.
– Хващам луната.
И нещо в мрежата почваше да шава, да се гъне и да просветва. И аз виждах една бяла мряна.
– Какво правиш?
– Хванах луната.
Усещах, че стаята е станала ледена и затварях прозорците.
Йото едва си стоеше на краката, залиташе – дали от ракията, дали от луната, не знам, но ставаше блед и прозрачен. После ме караше да си лягаме веднага.
Мяташе един китеник, притискаше ме в студеното легло да ме сгрее, увиваше се около мен като утроба и заспиваше.
И докато спеше, ме раждаше – и за луната, и за снега, и за огъня, и за дивата патица, и за бялата мряна…
Ако отнякъде сега майка ми Мария прочете това, ще се плесне по престилката и ще се изсмее:
– Ама си измисляш, Коле, ама си ги измисляш тия работи. – И ще добави: – Всичко хубаво, ама чак пък Йото да ти е майка..

НЕБЕСНИ ПРАСЕТА

Хората винаги си правят свинарниците на земята, а свинарникът на дядо Ванко беше направен във въздуха.
На свинарниците в Балкана им викат кочеци. Не кочини, а кочеци и ударението пада на първата сричка. И ако всеки, който гледа прасе в двора си, ходи до кочека, като стъпва по земята, то дядо Ванко се качваше до неговия въздушен кочек по стълба. Не е за вярване – по стълба се ходи до горния етаж на къща, до крушите на узряла круша, до изгоряла лампа или до държавна служба, а дядо Ванко се качваше по стълба до прасето си.
В балканските села дворовете са малки, приклещени и стръмни и човек едва пази равновесие в тях и едва се разминава със сянката си. Толкова са стръмни тези дворове, че ако се плъзнеш и паднеш, ще се спреш чак на дъното на света. А пък са по-малки от един калпак, закачен зад вратата за спомен от миналите времена.
За човеците и за кокошките няма място в тези дворове, камо ли за прасета, но дядо Ванко беше такъв майстор на сланината, че нямаше как да съществува изобщо, без да гледа прасе. А тази сланина беше толкова хубава, че като я вдигнеш с пръсти, през нея се виждаше слънцето, а като я сложиш в устата си – изчезваше. За нея той приказваше:
– Не ме е яд, че някой от полето ще ми я открадне, яд ме е, че няма да може да я нареже като хората.
Кочекът на дядо Ванко беше високо-високо във въздуха, скован върху яки дървени греди и облегнат с едната си част върху стара черница. Хем кочек, хем гнездо, хем наблюдателница, хем каквото ти се иска.
Дядо Ванко стигаше до там по една паянтова стълба, люлееше се по нея с кофа помия в ръка и я плисваше в кюпа на прасето. Стои на черницата, гледа отвисоко на двора и живота и слуша как прасето мачка със зурла варените картофи и как бърбучи в триците и копривата.
Сега следва лирическа част – за равновесие на думи като прасе, кочек, трици, картофи и особено на това бърбучене.
Като си седеше в този небесен свински дом, близо до зреещите черници, нашият ненадминат майстор на сланина много мечтаеше. Гледаше снеговете на Вежен и мечтаеше да си отреже оттам едно голямо парче сняг и с него да си налага сланината. Или пък ако може някой шофьор, дето кара букови трупи от Балкана, да му стовари един камион със сняг и той да скрие снега в мазето и да си го пази за две-три години.
Мислеше си, че няма да е лошо някое лято да поръча да му купят от морето бинокъл – голям морски бинокъл, и той от кочека си после да гледа в прозорците на комшийката и в прозорците на кръчмата, в прозорците на боровия баир отсреща и в прозорците на реката, дори и в прозорците на манастира под скалите.
Мечтаеше си, ако може, като узрее черницата, прасето само да се научи да си тръска черници в кюпа или даже да си ги бере само и да ги хапва, докато зурлата му стане синя като небето. Това за синята като небе зурла го написах само защото обещах епизодът да бъде лиричен.
Чудно ми е какво ли им е било на прасетата на дядо Ванко цял живот да са във въздуха, къщата да им е във въздуха и никога да не стъпват по пръст и камъни и да не се отъркалят в някоя локва, и да не се почесат о пън. Не им е било лесно, ама сигурно поколение след поколение, живот след живот са се приспособявали и когато падал дъжд, са си мислели, че капките са мънички локви, а когато някой облак минавал близо до черницата, са му махали с опашка и са го поздравявали.
Няма да напиша, че са живеели в кула от слонова кост – няма да ги идеализирам чак толкова, не бяха чак такива индивидуалисти. Че се бяха откъснали от балканската селска действителност е истина, ама си бяха и обикновени прасета. Но като живееха в клоните на дървото и очите им гледаха повече надолу, виждаха какво ли не на земята.
Виждаха как петелът например върви настрани и уж не гледа кокошката, а пък накрая се озовава на гърба ѝ, разтреперан от блаженство. Или виждаха как котката не прави нищо друго, освен да е котка, тоест – да си облизва с език пръстите, а вечер да посреща козите и да подскача под вимето им. Виждаха и как една жена вади по малко картофи и като намери по-голям и слънчев, пляска с ръце от радост и го целува, сякаш е злато. Уж никакво дворче, а какви големи картофи се раждат понякога в него.
Абсолютно съм сигурен и за друго – тези небесни животни са се мислели понякога за птици. Цял живот в клоните– няма начин да не са се мислели за птици. Чудили са се дали майките им са ги родили, или са се излюпили от яйца. И е много вероятно косовете и гугутките, които винаги уважават с присъствието си черниците, да са им били нещо като роднини.
И така година след година, докато дойде септември. Докато дойде септември означава, че небесните прасета си отивали от този свят не през зимата и по Коледа, както си му е редът, а през септември. Като живеят само във въздуха и не се разхождат никъде, прасетата ставали с много нежни крака и краката им се чупели. И милият дядо Ванко оставял кофата с картофи на земята и бинокъла оставял на земята и трябвало да се прощава с тях през септември.
Развръзката идваше много бързо и неочаквано, ама в живота е така – чакаш нещо да се случи по Коледа и през зимата, а то вземе, та стане през септември. И как да не се учудиш и слисаш.
Пропускам всички тъжни подробности от хуманни съображения, само ще спомена, че когато всичко свършвало, дядо Ванко намирал в двора си пера от косове и гугутки и едни други странни пера, за които не смеел и да си помисли откъде са. А после слизал в мазето да търси сняг.

НА БРЕГА

Когато риболовът беше разрешен, почти всеки следобед отивахме с приятелчетата от махалата за риба на Осъма.
Реката тогава се беше вдълбала силно в протегналия се Ловеч и бреговете ѝ хем бяха стръмни и високи, хем се чупеха и ронеха. Като придойдеше Осъм, и се блъска, блъска в бреговете и хайде – някое голямо като къща парче се отцепи от брега. Като се отцепеше такова парче, и на него можеха да се забележат я някоя върба и топола, я няколко подплашени мокри кокошки. Веднъж даже по реката тръгна и моето момчешко колело, което аз така и не се научих да карам. Колело имах, ама не мога да пазя равновесие и наводнението ми взе и колелото, и равновесието.
Ако беше прието да се псува в разказ като тоя, щях да изпсувам от мъка за равновесието и колелото, дето прииждащият Осъм ми ги взе, ама не е прието и аз преглъщам. А и нали в разказа все още съм момче, а момчетата, както е известно, псуват тайно и не на обществени места, каквито са разказите.
Ходихме ние – три-четири момчетии от ловешката Сър пазар махала, всеки следобед за риба и перчехме въдици до ветеринарната лечебница. От лечебницата изхвърляха в реката тор, слама, трици, зърна всякакви – какво ли не. И рибата посягаше, както казваха.
Най-много риба ловеше едно турче, Кадир. Баща му беше хлебар във фурната срещу нас и ние с Кадир бяхме големи приятели. Този Кадир мачкаше хляба на топка и от нея правеше малки топчета и ловеше. Ама ловеше рибата една след друга. Хвърля – и готово – шарани, мренки, скобари, малки сомчета. Вадеше ги, сякаш са топли хлебчета. И не че баща му беше хлебар, та топката хляб за ловене ставаше специална, не. В майка му беше цялата магия.
Айтен – майка му, беше толкова хубава, че когато минаваше по улицата, мъжките гълъби от покривите си кривяха вратовете да я гледат. От покривите не се вижда улицата, ама те си кривят вратовете и гледат. А пък гърдите ѝ – симиди, симиди ви казвам. И как няма да са симиди, като мъжът ѝ месеше хляб… Но спирам, защото пак става неприлично да се пишат такива работи.
Тази красива туркиня Айтен се беше сдобила отнякъде с най-известния по онова време полски женски парфюм „Бич може“ и все с него се разхождаше. Другите жени нямаха този парфюм, чието име в превод е „Може би“, но тя го имаше и това решаваше въпроса с ловенето на риба. Освен олио, червен пипер и канела, Кадир слагаше тайно в топката хляб, с която ловеше даже малки сомчета, и по една капка „Бич може“. И рибата полудяваше. Риба, риба, ама и тя иска да мирише на хубав полски парфюм може би.
Сега ще ви кажа и за още един друг номер на този Кадир. Той освен голямо рибарче беше и страшен футболист. Топката му се лепеше на крака, сякаш е кръгъл комар край река, и той правеше всичко с нея. Като напълнеше половин живарник с риба, почваше да жонглира с топката, която винаги се търкаляше след него. Качваше си я на врата, на челото, по раменете, мушкаше се под нея, удряше я ту с крак, ту с коляно, ту с нос и накрая стъпваше с топката в реката. Нагазваше с футболната топка в Осъма и играеше мач с рибите. Рибите скачат около него и гледат да го излъжат, той се плъзва около тях и гледа да ги излъже. Събираха ми се очите от този мач. Но не смеех да кажа на другите момчета, та да гледат и те, защото си знаех, че няма нищо да видят. Те само си ловяха риба, а аз само гледах. Каквото имаше тогава за гледане – го гледах.
Тука спирам с Кадир – рибарчето с напарфюмирания хляб, което играе мач с рибите, защото той не е най-важният човек в това писание. Най-важният човек е едно абсолютно русо момче, което ще се появи след малко.
Ловяхме си ние рибата на Осъма и хоп – един път при нас изгря едно русо, ама русо, та русо момче и почна и то да хвърля въдица. Ние не го познавахме, но си траехме, защото не бяхме виждали толкова бяло и светло момче. Няма да го описвам, защото сигурно ще го представя като лебед или нещо такова, само ще спомена, че момчето ни огря всичките там през този следобед. Огря ни, сякаш беше луна.
Ние ловим и то лови. Ние мълчим, то се усмихва. И се усмихва все повече и повече.
Тогава дойде Риболовния или Горския по рибата, както му викахме.
Риболовния знаеше, че имаме детски билети за ловене на риба, знаеше и къде ги носим – в задните джобове на късите си панталонки, знаеше и че с маломерни риби не се излагаме, но идваше да ни проверява. Какво е проверявал, нямам представа, но сега си мисля, че е идвал да подуши миризмата на „Бич може“ и да изпрати много здраве на майката на Кадир. Но официално идваше да ни проверява риболовните билети и рибата.
Провери ни нас – бандата от махалата, и стигна до русото момче.
– Дай си билета!
Русото момче мълчи.
– Имаш ли билет?
Пак мълчание.
И аз видях как светещото момче взе да помръква бавно. Леко-леко светлината му взе да се стопява, да намалява и то заплака.
– Моля ти се бе, чичко, много ти се моля, нямам билет, ама ти се моля от сърце, недей!
– Ами като нямаш, защо си тука?
– Моля ти се бе, чичко, като на човек ти се моля, от сърце ти се моля!
Това „моля ти се бе, чичко“ взе да ми се набива и в ушите, и в мозъка, обгърна ме и ми дожаля за момчето.
Риболовния поомекна и реши да се майтапи. Поиска ми моя детски риболовен билет и го даде на нарушителя:
– Виждаш ли тука в началото – и Горския по рибата отвори билета на първа страница – тука има едно стихотворение? Ето го. Иди го научи за две минути и ела да го кажеш наизуст. Айде, бягай!
Русият взе билета и отиде до една топола да учи стихотворението. А то беше едно глупаво и смешно, че и досега го помня. Аз риба не ловях много, но стихотворенията още тогава ги хващах с очите си. Ето приблизително текста:

– Кой е, чичко, обясни ми, риболовец бракониер? –
пита мъничкият Димо – третокласник пионер.
– Бракониер е, Димчо, този, който няма си билет,
а пък рибите нещастни винаги лови безчет.

Докато момчето учеше това стихотворение с поучителен характер, около тополата започна да се вие светлина. Вие се ту светлина, ту мъгла. После пак светлина и пак мъгла.
– Не мога, чичко, не мога да го запомня! – изпъшка след малко русият.
– Как не можеш?
– Ами не мога, не го разбирам.
– Значи ще се глобяваме! Как се казва баща ти, да му напиша акт?
Малкият бракониер изтъня, изтъня, започна да се люшка и стана прозрачен, сгъна се в краката на Риболовния и пак заплака. Никога, никога не бях чувал по-жални молби. Заклеваше Горския по рибата да не му пише акт, на пресекулки разправяше, че баща му ще го убие, ще го унищожи, ще го изтрие от света. Хълцаше, че нямат пари, че са бедни, че няма да има кой да го гледа и какво ли не, и какво ли не…
Аз направо оглушах и се напълних догоре със сълзи. Мъчно ми стана чак до небето.
– Добре, ще ти простя, но да научиш стихотворението, чу ли? – И Риболовния си тръгна изведнъж, сигурно и той поразен от тези молби, плачове и тръшкане.
На тръгване за авторитет все пак попита дали някой от нас познава това съкрушено момче и аз почти в безсъзнание казах, че го познавам. Излъгах, но казах, че го познавам.
– Е, щом ти го познаваш!… – И изчезна.
Не знам колко време сме седели така на брега на реката, която също се беше препълнила със сълзи, стонове и молби. Осъм наистина прииждаше след толкова скръбни минути.
Погледнах русото момче и видях, че то изобщо не е русо. Замъгли ми се какъв точно беше цветът му, но беше потъмняло.
И като се почна пак – всичко се почна пак отначало, само че наобратно. Сълзите, молбите и плачът сега бяха клетви, псувни и закани. Смееше се този малък дявол и се въргаляше от удоволствие. Вземаше си пръчката, с която ловеше риба, и я хвърляше като копие, гонеше я и пак я хвърляше.
– Ама как го излъгах, а? Как му виках „чичко, моля ти се, чичко, недей“. Идиот, кретен, глупак, свиня! Зелен кретен!
Всичко лошо, което бях и не бях чувал, тогава го чух. Момчето вземаше кал и тиня от брега, политваше и ги хвърляше във въздуха. Хвърляше високо-високо калта и тинята и тичаше нагоре-надолу, и подскачаше от радост.
Накрая се спря пред мен и като ме гледа поне минута, бавно, много бавно ми намаза челото, бузите и носа с кал.
– Мнооого си глупав, ееей! Да кажеш, че ме познаваш. Много си глупав! И откъде ме познаваш точно?
Чух как едно голямо парче от брега на Осъма се отцепи и тръгна надолу. Реката наистина прииждаше отвсякъде, а не беше валяло и капка.
Ще спра с описанието на отцепения бряг, защото ще излезе, че разказвам филм на Кустурица, а пък аз този мой филм там, на брега на Осъма, съм го гледал преди петдесет години.
После поне месец с Кадир и момчетата си приказвахме за русото рибарче. Подпитвахме из града, но никой не го познаваше, никой не беше чувал за такова създание.
Ама кой знае – ние така и никога не стигнахме до крайните махали на града, където залязваше слънцето.

СПАСЯВАНЕТО НА ГАРВАНА

Кой ти е мислил някога, че като си играеш с дървено човече, увиснало на ластик, не човечето се премята и оплита, ами ти самият се оплиташ и премяташ?
Знаете ги тези издялани от дърво човечета, дето висят на ластик и като стиснеш двете пръчки встрани, и те хооп – скачат нагоре. После – хооп – слизат надолу, премятат се, сядат на ластика даже, клатят си краката и всички наоколо се смеят.
Викат им марионетки. На мен тази дума ми звучи чуждо и ми е неясна. Какви марионетки, направо са огледала, ама има ли дървени огледала?
Ами ако дървените човечета са наши братовчеди, роднини, ами ако сме самите ние?
Тези работи аз не съм си ги мислил никога. Нито са ми идвали на ум досега. Но седне ли да пише човек, все му се иска да изглежда умен и да каже нещо по-така.
Честно казано, въобще не бях си мислил да разказвам за никакви дървени човечета и за марионетки, а за един млад гарван, оплетен в едни жици до Орлов мост в София. Това исках да разкажа.
Преди две-три години близо до Орлов мост млад гарван се беше оплел в жиците и като го видях, си помислих: Майчице, виси като гарвановия Исус!
Къде беше ходил този гарван, с кого се беше срещал, как беше долетял дотук и как се беше заплел – не е ясно.
Така висеше тази млада птица – като малък Исус с крила. И от слънцето изглеждаше ту бронзов, ту тъмен, ту златист, ту ален. Ален изглеждаше най-много. Като почнеше да пляска с криле и хайдее – ставаше въртележка. И се върти, върти, и спре. После обратно – пак се върти, върти и спира. И пляска с пера, и въздиша, и вика с птичи викове.
И какво излиза? Уж виси като Исус, а пък се върти като колело.
Мигам аз, сърцето ми се къса, страх ме е, срам ме е да си го призная, но като вземе да се върти и да се премята, малко ми олеква, защото забравям, че е заплетен малък гарван и си мисля, че е някаква перка, завъртяна от вятъра.
Събраха се хора, гледат нагоре. И една жена – да, да, точно една жена и един млад мъж до нея, извикаха помощ.
Докато чакахме помощта, стана земетресение, слънцето се скри, колите спряха и пропаднаха в земята, а полицаите регулировчици се разтрепераха от страх.
Спирам, защото някой ще си помисли, че богохулствам, но наистина – една облечена в черно жена и един млад мъж до нея извикаха помощта. Обаче как са извикали помощ, като не ги видях да се обаждат по мобилните си телефони, нито ходиха някъде. Само стояха, гледаха гарвана, мълчаха, а пък са извикали помощта.
Свалянето на птицата продължи не повече от минута. И човекът, който свали гарвана от кръста, извинявайте, че пиша кръста, а не жиците, го сложи под дрехата си и седна в градинката встрани от Орлов мост. Никакъв гарван не се виждаше, а човекът му говореше. От време на време нещо писукаше и пак писукаше. Като знам със сигурност, че гарваните могат да говорят и да казват думите любов и обичам те, си мисля, че сигурно младият гарван е казвал точно това на спасителя си. А на мен ми се е причувало като писукане. Уплашена е била птицата, няма как, но няма как и да не е казала обичам те.
Накрая човекът от тази гарванова пиета си разтвори ръцете встрани, птицата се показа и полетя. Само че не полетя оня млад черен гарван, а голям, красив и снежнобял гарван. Не бях знаел дотогава, че има толкова големи бели гарвани. А как черният гарван е станал бял, като не валеше сняг, нито пък дойде облак да го вземе, не знам. Тайна, тайнство.
Това е историята с гарвана от Орлов мост.
Ами дървеното човече в началото, него сега какво да го правя? Нямам никаква представа, освен само една и я казвам веднага. Всичко на този свят идва, за да полети малко, а после да се оплете и да увисне – я на ластик, я на жица, я във въздуха, я на кръста. Всичко живо само това прави – лети, виси и се оплита. Само че ако си дървено човече, някой ти стиска двете пръчки встрани и си играе с теб, а ако си птица и се оплетеш, идва човек, който може да говори с птиците, и те спасява.
Пак ме избива на обобщения и мъдрости, ама това е, защото така и не разбрах откъде онзи човек беше изучил езика на гарваните, а пък аз една дума не мога да кажа на гарвански. Мога само да се въртя около този лист, да се въртя и да се премятам, докато стана хартиено човече и се оплета в думите.
А как се спасява хартиено човече?

НАМЕРЕНИЕ ЗА ВЛАК

По тази железопътна линия никога не е минавал влак. Даже и релси няма. Линията е само намерение, само от време на време е линия.
Вървиш си покрай реката и стъпваш по широка пътека, която е трябвало да бъде линия. Стъпваш по натрошени камъни, после по ниска коприва и трънаци, после пак по натрошени камъни, а после носът ти опира о скала. По-нататък няма даже намерение за влак. Нищо няма.
Ето такава линия имах аз – жп линия, дето ту я има, ту я няма.
Било е през двайсетте години на миналия век и правителството на Александър Стамболийски решило да построи жп линия Червен бряг – Тетевен. Искали са хората да свържат Балкана с равнината, баирите със София и морето, а може би са искали да свържат снеговете с чернозема, върховете с полето, буките с нивите, дивите кози с цветята.
Искали, но правителството било свалено, работата спряла и линията си стоеше така – „на петна“, дето се вика. Има я, после я няма, виждаш я, а след секунди е изчезнала.
А влакът – единственият влак, който някога тичаше по нея, беше моето детство. И единствените пътници в тоя влак бяхме аз и двете ми гуменки.
Линията – така ѝ викаха на тази изоставена жп идея, почваше от Каменния мост в долния край на селото. Там влакът си измиваше очите в реката, измиваше си врата и ръцете и тръгваше малко над брега.
Първото нещо, което се виждаше през прозореца на този невидим влак, бяха рибите. Няма нищо по-сребърно и по-хубаво от това, да летиш с влак и да броиш рибите в реката, че и да познаваш коя риба каква е.
– Това е кленче – и пуф – влакът пуска мъглица към реката.
– А това е мрянка, скобар, кротушка, трескозъбец…
Майчице, колко рибета можеш да преброиш от прозореца на влак!
Най-много имаше трескозъбци. На тях навсякъде им викат уклейки, но в Гложене са трескозъбци. Мислел съм си, понеже са малки и тънки, затова им казват трескозъбци – защото приличат на тресчици и са тънки като зъби.
После идваха гъските. От влака гъските изглеждат като кошници с пране. И защото жените пристигаха да перат с големи кошници, аз все се чудех, докато се шляех по линията, гъските пране ли са, или самите гъски си перат перата на бързея.
Сега няма да повярвате, но линията, както си вървеше покрай реката, сядаше пред една пещера. И моят момчешки влак си палеше огън. Огън си палех аз, защото така правеха по-големите момчета. Леле, как ме бива да лъжа и да украсявам само! Понякога много си измислям. Никакъв огън не си палех пред пещерата, в която се забиваше линията, ами пушех цигари. Изпушвах една цигара „Слънце“ без филтър от ония шарени, четвъртити кутии, после още една и така ми се замотаваше главата, че лягах на земята, сякаш съм в спален вагон. Вкусът на първата момчешка цигара е сладък, но и лютив – малко лепкав, с парченца тютюн по езика, режещ по гърлото, и като сметнеш всичко, излиза, че си изпушил едно малко облаче от едно малко влакче.
Линията на влака, който така и никога не мина през Гложене, нито стигна до Тетевен, опираше до една пролука, през която се виждаше манастирът. Манастирът високо горе в скалите, под самото небе, а моят влак – долу до реката. Влака го няма, а пък аз съм в него, манастирът е жив и е истински, а пък изчезва в мъглите горе. Чудна работа – седи влакът и гледа манастира, а манастирът мига с очи, маха на влака и го поздравява.
Ако не сте виждали влак да играе баскетбол, сега ще видите. Линията направо изтичваше до баскетболното игрище на селото и веднага, без да загрява, мяташе някоя бяла топка дим в коша. Така е, защото един влак, който никога не е бил влак, има право поне да стане баскетболист и да се извисява над долината.
Жп линията минаваше и през футболното игрище, и през една ливада, дето трябваше да е плувен басейн, но някак си моят момчешки влак си беше с увлечение по баскетбола. И как да не е така, като в село всичко живо играеше баскетбол – от сутрин до вечер баскетбол.
По-нататък имаше Ловен дом и кръчма, но влакът не им обръщаше внимание, защото не пиеше нищо освен лимонада, макар че, нека си го кажа, понякога опитваше бира, а понякога даже ром. И защото беше момче, му се клатеха краката, но някак си се оправяше до жп гарата у тях в леглото.
След това беше истинската жп гара във вид на огромен орех и една изгнила дървена пейка. Е няма такава жп гара по света – огромен орех и нещо като пейка. Кой може да седи на такава гара – я някои слънчасали влюбени, я някоя катерица.
После беше юзината, до която влакът не смееше да припари, да не го удари токът, и накрая бентът на Вита, в който влакът се къпеше цял следобед и ловеше риба с ръце под камъните. Ако можехте да го видите само този малък влак – как лежи и се напича по скаличките и как гърбът и коремът му почерняват!
А после…
После линията съвсем обрасна и вече изобщо не личи, че някога е била линия или намерение за линия. Макар че понякога – малко преди рибите да започнат да си приказват с луната, се чува въздишка на локомотив. Една такава, много тиха, та не се разбира дали е въздишка, или намерение за въздишка.