Skip to content

Месец: май 2020

ЯГОДОВАТА ГОРА

С годините на черно-белите снимки им остава само усещането за снимки. Гледаш ги как пожълтяват и изтъняват и запълваш петната по снимките с усещания.
Имам и аз една такава снимка, на която сме трима – моя милост, Ицо и малката му сестричка. Аз и Ицо сме някъде в първи клас, а сестричката му Мая е на три. Колко е мило да видиш, че си с плетено елече и плетени панталонки, че обувките ти са сандалки и че някак странно си се курдисал в единия край на снимката.
Снимките бяха с накъдрени краища, а на тази къдравите краища криволичеха, сякаш са пътечка. И пътечката обикаля цялата снимка, и ние тримата стоим там, а сякаш се въртим в кръг.
Аз съм в единия край, Ицо и сестричката му – в другия. Чудя се защо сме така, и виждам, че помежду ни има слънчево петно – слънцето оставя такива петна по годините и по снимките.
Усещам, че тая работа не е случайна, дето седя в единия край на снимката. И като си седя така, снимката почва да се накланя към Ицо и сестричката му и а-хаа – аз ще се претърколя от картинката. Детето е такова същество, че му дай само да се изтъркулва от снимки, от столове, от легла, от ливади.
И как няма да се изтърколя, като на моя приятел му личи колко е щастлив, че си има сестричка? Личи му по пръстите на ръцете. Сплел ги е на коремчето на момиченцето, закопчал го е за себе си, един вид, и изведнъж са станали толкова важни, че снимката няма как да не се наклони към тях.
И не мога да си обясня как на тях им личи цветът на дрехите. Снимката е черно-бяла, избеляла е в средата, аз съм с плетено елече и плетени панталонки, сиви, а те греят в ягодовочервено. Ицо също е с плетени дрехи, а сестричката му е с кадифена червена рокля.
Чудя се тази снимка дали не е изпреварила времето си, или просто се е оцветила от дивите ягоди. Или пък има нещо друго, кой знае?
Моя малка милост е с няколко листа в ръце, а Ицо и сестричката му държат букетчета диви ягоди. И ягодите също се червенеят. Аз – сив в единия край, те – ягодови в другия. А помежду ни – ягодовата горичка, само дето е избеляла и я няма.
Нямам спомени кой е правил тази снимка. В селото нямаше фотографи, нямам спомени и кой специално би ни завел точно до ягодовата горичка да ни снима.
Като се роди сестричката на Ицо, в корема ми се събра топка. Гледам я тази жива топка и в моя корем – също топка. Топката плаче и на мен първо ми се надува главата, а после ми дожалява и ми се доплаква. Сестричката е на Ицо, а пък е моя. Е, не е моя, та да си я взема у нас, но ходя всеки ден да я видя. Приятели сме с Ицо, а аз ходя у тях заради малката топка.
Почнат да я къпят тази малка Мая, и на мен главата ми се замайва. Топло е в стаята, водата пари, разхлаждат водата, опитват я с пръст дали е добре, слагат Мая в коритото и почват да плискат вода върху нея с длан.
Майките имат такава длан, с която плискат вода върху бебетата си, и тази длан е създадена точно да загребва топла вода и да къпе бебета. Къпе майката на Ицо Мая, прозорците на стаята се запотяват, аз се изпотявам, зад ушите ми тръгват струйки, но приближавам до коритото и пипам водата, пипвам и малкото телце. Много е гореща водата и на мен ми се завива свят и изхвърчам от стаята.
Обичам това момиченце и се молех на майка и ние да си имаме една Мая, ама си нямаме.
– Искаш ли да ѝ берем диви ягоди? – Попита ме Ицо след време.
– Искам.
И се почна брането на диви ягоди. Момиченцата според Ицо трябвало да ядат диви ягоди и ние открихме тази гора край селото. Тя винаги си е била там, но ние сега я видяхме.
Дивите ягоди винаги са ми приличали на тревички с капка кръв. Все едно тревичката си е убола пръста и капката кръв, преди да капне на земята, е застинала и е станала дива ягода. То ако помислиш – и вкусът им е един малко див. Сладък е, а пък е соленичък и леко киселее.
Хубавото на дивите ягоди е, че растат на малки туфички и като ги откриеш, бързо можеш да направиш букетче. Ние с Ицо правехме на Мая по едно букетче и всеки ѝ даваше своето. Като ѝ дадях моето, тя го миришеше, сякаш е цвете, а Ицовото го ядеше, като откъсваше ягодките една по една. Чудна работа – и аз ѝ берях ягоди, а тя ги миришеше, сякаш са цветя.
Сега съм сигурен, че нашата ягодова гора е била нарисувана или измислена, или магьосана, или приказна, а тогава си беше истинска горичка.
Имаше си гъби – булки и манатарки, млечници и пачи крак, и диви ягоди. Имаше си дървета – и липа, и дъб, и клен, и един орех, прескочил отнякъде, малко шипки, малко лешници и диви ягоди.
Имаше си поляна с трева и бръмбари и с пеперуди лимонови резанки – Ицо така им викаше на тези жълти пеперуди, и царски пеперуди имаше, и малки бели пеперуди, и пауново око. И скакалци – зелени, кафяви, големи и средни, и съвсем мънички скакалчета. И диви ягоди.
И много нападали листа имаше по поляната.
Като наберяхме по едно букетче ягоди, аз вземах десетина листа и ги слагах в пазвата до корема си. Бях си наумил, че като взема тези листа и ги занеса у нас, като ги пръсна по леглото на нашите – и аз ще си имам сестричка. Тогава исках и аз една Мая и затова почнах да пръскам листа от ягодовата гора по леглото на майка и татко. Слушах нощно време до вратата им дали шумолят листата, защото вярвах, че ако шумолят листата, майка и татко се обичат и сестричката ще се появи.
– Марче, – чух една сутрин да казва баща ми – затваряй го тоя прозорец, че много листа влизат в стаята.
Абе човек, как ще влизат листа през прозореца, като ги пръскам аз и ги чакам да зашумолят нощем?
Като не стана работата с листата, се сетих за коритото с топла вода. Сетих се за майчините длани, дето са измислени да къпят бебета, и веднага сгрях вода на печката, изсипах я в нашето корито и легнах в него.
Като влезе майка ми, и си изпусна чантата.
– Какво правиш бе, Коле? – И ме издърпа от водата.
Мери ми температурата, даде ми аспирин, зави ме с три одеяла, да се изпотя. Мислеше, че съм болен.
Тази работа с дивите ягоди продължи няколко века, после Ицови се преместиха да живеят в София. Баща му беше агроном и отиде да агрономства в София. На столиците по света винаги са им нужни агрономи.
Аз останах на село. Всеки ден ходех до ягодовата горичка, но нито берях ягоди, нито си пълнех пазвата с листа. Само обикалях.
Един ден ягодовата горичка изчезна и знам защо – защото предната нощ бях сънувал, че аз, Ицо и Мая се снимаме пред нея и фотографът ни казва:
– Разделете се малко, за да хвана и горичката, и ягодите!
Ние се разделихме и той щракна…
Беше по залез, а тогава слънцето е толкова червено, че може затова Ицо и сестричката му да изглеждат ягодови.
Името на фотографа не го запомних, защото нямаше никакъв фотограф – снимаше ни самият залез и оттам са петната по средата на снимката. От залеза на слънцето са.

КОГАТО ТЕ ЗАБОЛИ ГЛАВА

Най-трудно се описва как те боли глава. А прадядо ми – ветеринарният фелдшер, беше голям майстор на такива описания. Сто и три годишен човек, главата му голяма колкото баира на селото, ушите му като на магаре, а за носа му да не говорим. Протягаше той дългия си един метър пръст и почваше от върха на черепа:
– Боли ме тука-тука-тука – И пръстът му стигаше до лявата вежда, спускаше се по огромния нос, тръгваше от дясната устна надолу и свършваше в края на челюстта. И все повтаряше – боли ме тука-тука-тука – и си бръчкаше кожата на лицето така, че сто и трите му години изглеждаха като двеста и три.
Много стар човек беше той.
– На младини бях два метра и сто и десет килограма – хвалеше се и разправяше, че през 1900 година руски офицери го избрали да учи за ветеринарен фелдшер. Бил висок два метра и можел както стои, да си сложи ръцете на гърба на кон, без да се повдига.
– Ветеринарната медицина е заради войската и заради конете – продължаваше прадядо ми. – И изпитът беше това – да си висок два метра и да искаш да учиш за ветеринар.
Като казах, че най-трудно се описва как те боли глава, имах предвид и това, че болката е най-деликатното за разказване нещо. Иди опиши как те боли пръст например. Най-много да кажеш – забрал ми е, подул се е, изкълчен е, възпален е, ами после?… Как се описват конците на болката, възелчетата на болката, игличките? Мъчно можеш да направиш с думи така, че другия да го парне и да го заболи. Освен ако не е нещо за сърцето.
Кажеш ли „боли ме сърцето“, и на хората им е ясно, че става дума за любов. И почват – и на мене така ми се случи, и на мене ми се е пръскало сърцето. Особено напоследък е на мода да се говори, че някой ти е разбил сърцето. Сякаш сърцето е паница, чиния или чаша и някой може да ти я разбие о пода. Разбиват ти се илюзиите, а не сърцето.
Обаче прадядо ми беше голям ветеринар. Скопяваше прасета до деветдесетата си година човекът и си разбираше и от работата, и от болка на глава, и от болка на крак, а както се оказа – и от болка на сърце.
– Кольо, старата ни къща я боли главата и ще трябва да я бутнем.
Аз само мигам и си мисля – имаме си нова къща от 1934 година. Имаме си и стара къща. Новата ни къща е кръгла и ако щете ми вярвайте, през цялото време се върти. Кръгла е и се върти, и грее. И всичко живо в двора се върти около нея. А старата ни къща е още от турско време. Добре си е в края на двора между малините и лука – хем се върти около новата ни къща, хем гледа с очи към зелената река. Защо да бутаме старата къща?
– Много я боли вече главата. – Повтори прадядо ми и след няколко дена дойдоха мъже от селото да я бутат.
Тая стара къща ми е била като люлка. Като се засиля от чардака ѝ, и скачам направо в зелената река. Няма майтап – разстоянието от нашия двор до Златна Панега е най-малко стотина метра, но аз го прелитах и скачах направо във вира. И като скочех във вира, се оплитах във водорасли и мехурчета.
В старата къща се оплитах в прежди и кълбета, в паяжини и плетени кошери, а тук се оплитах във водорасли и водни балончета. Отварям си очите под вода и гледам. Светът е различен, сякаш го е рисувала с водни бои моята съученичка Вела – един замъглен свят, леко загадъчен такъв.
Аз изобщо не можех да рисувам, но Вела рисуваше така, че като скочех от чардака на старата къща, падах в нейните рисунки, а не в Златна Панега. Как да не ме е страх, че ще бутат старата къща, като повече няма да скачам от нея в рисунките на Вела?
Само ще спомена, че веднъж Вела нарисува две гугутки, които се въртят една около друга, и аз вместо при рибите, скочих при гугутките. Уж съм под водата, а съм между две птици и птиците се въртят и се прегръщат. Така се стреснах, че щях да се удавя. Добре, че беше небето над старата ни къща – то ме спаси.
– Като видиш Вела, какво ти става? – попита ме веднъж прадядо, който беше подушил с големия си нос, че се оплитам.
– Иде ми да хвръкна!
– Ами тогава скачай! – И старецът ме плясна по врата и се заливаше от смях.
И плочите от покрива на старата ни къща почнаха да скачат.
Мъжете само поглеждаха плочите и те сами скачаха от покрива и се самоубиваха. Тези от тях, които бяха с мъх по коремите, се пръсваха тихо и невидимо, други, които бяха изтънели от времето, се разтваряха във въздуха и изчезваха в свистене и прах, трети направо поемаха към небето и свиреха.
Не знам дали сте гледали как падат плочи от покрив на стара къща, но аз съм гледал и мога да ви кажа, че плочите свирят с уста. Като ги хвърлят от покрива, те свирят с уста, сякаш си дават кураж и казват – хайдеее – и стават невидими.
И на къщата ѝ се махна главата.
Тогава разбрах защо прадядо ми сочеше болката по огромната си глава с пръст и я очертаваше – защото искаше да я запомня. И когато и неговата глава отиде при облаците, аз да знам какво е болка и че болката си има път по човешкото лице.
Ама къщата не можеше да говори и да очертава с пръст болката си, затова си изпрати покрива направо на небето.
Уж мъжете рушаха старата ни къща, а на двора около нея нямаше нищо счупено и пръснато. Така де – поне да имаше греди, пръти, черчевета, врати, дюшеме, а то нищо нямаше. Всичко полетя.
Остана само едно голямо парче от стъкло и аз се огледах в него. Както се оглеждах, и видях Вела. Разбира се, че в единственото парче стъкло ще видя Вела, какво друго да видя? И веднага побягнахме към реката.
Там се гмуркахме десетина години. Гмуркахме се и аз гледам под вода как на Вела ѝ растат гърди, как бедрата ѝ стават дълги чак до Дунава, как косата ѝ става зелена и пълна с водни мехурчета и как накрая излиза на брега и литва като гугутка.
Това, че литва като гугутка, изобщо не е убедително, но пък нали веднъж нарисува две гугутки и аз затова ѝ сложих сега криле. Иначе моята Вела си беше пъстърва от Панега, пъстърва, която отплува, отплува към друга река.
Като се върнах от реката, прадядо ми – фелдшерът, лекуваше един кон, стъпил в кофа с калиев перманганат, а дядо ми, милият – неговият син, началният учител, свиреше на цигулка. Представяте ли си само – старата ни турска къща бутната, на мястото ѝ легнало едно прясно бяло петно, прадядо ми лекува кон, а дядо ми свири на цигулка.
Такава картина нито се рисува, нито се описва, нито се преживява. Аз я преживях обаче и вечерта попитах:
– Прадядо, защо ти е толкова голяма главата?
– За да не ме отнесе вятърът.
– А защо са ти толкова големи ушите?
– За да чувам как тичат конете.
– А защо са ти толкова дълги пръстите?
– За да израждам теленцата и да прегръщам баба ти Тота.
И се разплака – този сто и три годишен старец се разплака и плака поне сто години. Когато спря да плаче, ми каза:
– На прабаба ти Тота майка ѝ е била туркиня. Туркиня е била… И затова живеехме някога в тази стара турска къща. Обаче къщата остаря много и я заболя главата. И затова я бутнахме. А прабаба ти Тота беше агънце, така да знаеш – приличаше на агънце.
А Вела прилича на гугутка и на пъстърва, помислих си аз.
И усетих как ме заболя главата, как пръстът на дясната ми ръка се удължи и започнах да говоря на турски и да обяснявам на смаяния си прадядо къде точно ме боли главата.

ПИСМОТО

Когато дядо ми започнал да чете това писмо, завалял сняг:
„Драгане, пиша ти това писмо и сълзите капят от очите ми. – Започвала писанието си баба ми Събка. – Тебе те няма, а Марчето си има приятел от гложенските колиби. Те са съученици с него и момчето е сирак. Много ме е страх, Драгане, защото Марчето му готвела брашняна каша и ядяли в нейната квартира, ама имало и други, докато ядат. Марчето готви сладко, ти знаеш, ама му дала и няколко купона за бял хляб, от нашите купони, щото той нямал.
Драгане, страх ме е, че работата е сериозна. Аз разпитах за него и се изясни, че баща му е загинал през четирийсет и четвърта на фронта в Сърбия. Момчето било много слабо телесно и нашата затова му е дала сигурно тези купони за белия хляб.
Момчето било с къдрава коса и това е добре, щото иначе може и много грозно да ни се види.
Името на момчето е Милчо и аз никак му не харесвам името, Драгане, щото къде е Драган, къде е Милчо.
Чудя се дали не сбъркахме, като преправихме на Марчето и не я пуснахме да учи в Русе за народни танци. Ябланица е близо, вярно, не е като в Русе, ама това момче е от колибите. Не ме е яд, че момчето е от колибите. И нашата къща е на баир, ама поне селската чешма ни е до портата, а там ходели за вода чак в един дол. В колибите е така – ходят за вода по долищата.
Дванайсет овце имали, което не е малко, и крава също, дето през година близнява. Как се оправя майка му сама, не зная.
Разпитах аз едно момиче от Малка Брестница, дето учи с тях в Ябланица в гимназията, и то ми съобщи, че Марчето му отказала първия път да танцуват на една вечеринка. Той попитал: „Може ли?“, а нашата му рекла: „Мерси, не танцуваме“. И защо го е излъгала, че не танцува, като искаше да учи в Русе за народни танци? После играли казачок и Марчето се представила екстра. Обаче му казала най-напред: „Мерси, не танцуваме“.
Драгане, спирам, че яйчарят вика до оградата…
… Дадох петнайсет яйца на яйчаря и оставих за къщата пак толкова. Разклопала се е една кокошка и се чудя дали да я насадя да мъти, или да дам яйцата на Марийка, като си дойде в събота. Момчето било слабо и това никак не е хубаво, дето ще го напиша, ама носът му бил много голям.
Ти, Драгане, си ми казвал – човек може да няма външна красота, но вътрешна трябва. С тоя нос това момче дано да има вътрешна красота.
Страх ме е, че тези колибари са много ниски – всичките са ниски като гъби тия от гложенските колиби. Но дано Марчето си е избрала някой по-висок.
От друга страна пък косата му била къдрава. На нашата косата също е на масури, ти знаеш, обаче напоследък се е вгледала, че имала мъх по бузите. Иска да го маха тоя мъх и ме е много страх, че ще си съсипе лицето. Аз като го погледна този мъх срещу слънцето и не ми се вижда да ѝ пречи. Срещу слънцето ми изглежда добре.
Много сапун ѝ давам напоследък, забелязвам. По-рано – по един калъп на месец, сега – по два. Какво се пере толкова? Ама ѝ давам по два ператни сапуна. Не вярвам да го пере и него, щото хазяйката ѝ ще види, като простира мъжки дрехи, но много сапун харчи. Вярно, водата в Ябланица е мека и иска много сапун, ама чак толкова…
И да ти кажа, Драгане, че по пътеката за самалъка две от плочите са се пукнали, клатят се и пръскат кал.
За яйцата също работата е съмнителна. Давам ѝ по десетина и до сряда – нямала. А пък Марчето готви сладко, ти знаеш.
И сега най-главното – страх ме е да ти го кажа, ама момчето си е счупило крак и Марчето му пишела домашните. Това ми го съобщи пак момичето от Малка Брестница.
Капят ми сълзите от очите, като ти пиша, ама като си счупи крак човек, не може ли да си пише домашните? А Марчето по математика хич я няма, пък казват, че му решавала задачите. Ами почеркът? Ти си учител, Драгане, и знаеш, че почеркът издава човека и се познава кой е решавал задачата.
В мазата пак изби влага по стените, отде е тая влага, ама на картофите и лука им няма нищо.
Завършвам, че вкъщи сме добре. Йотко и Тотка те поздравяват и ти изпращат нарисувано едно човече.
Кажи ми последно какво да правя с тая работа с Марчето. Дали да не я спра от гимназията, или като си дойдеш, да му мислим за народни танци в Русе.“
Когато дядо ми Драган, който бил изпратен за учител в село Сокол, Силистренско, получил писмото, видял, че баба е сложила дата – 1 февруари 1955 година. Почнал да го чете и заваляло сняг. А когато стигнал до края му, било по Великден.
И отговорил само с един ред: „Събке, аз на Марчето ѝ имам пълна вяра. Тя си знае.“
А Йотко и Тотка, дето се явяват накрая на бабиното писмо, не са нарисували някакво човече, а са нарисували точно мене. Те там, в писмото, още са деца, ама после ми станаха вуйчо и леля.
Голямо писмо, голям род…

УГАСНАЛИЯТ ВУЛКАН

Хората какви места си избират за живеене само! Едни спират върху дебели и плодородни черноземи, където тревата е по-висока от дърветата, други се заселват по морските брегове и чакат рибите сами да скачат на масите им, трети отиват на други континенти, където има ленивци, и си живеят живота.
На мен много ми се ще да живея на континент, където има ленивци. Гледам ги – едни като хора са тези животни, ленивците – висят по дърветата надолу с глава и изобщо не се движат. Така остават незабелязани и оцеляват. Оцеляват и съзерцават. Там е точно за мене – на мене ми дай ленивци и съзерцания.
А нашето градче се е заселило под вулкан – под угаснал вулкан, за успокоение. И то в планина. И хората нарекли този вулкан Острич или Остриля.
Като бях малък ученик, си представях, че Остриля е острилка за моливи, и много се смеех на мисълта, че мога да си подостря моливите с него. Как се острят моливи с вулкан не е ясно, но аз исках да е така.
Водеха ни на наблюдение на този угаснал вулкан по едни баири и ни питаха как си го представяме, като го гледаме.
Едно момиче каза, че му приличало на кука, с която баба му плетяла каренца за покриване на радиото.
Друго момиче определи угасналия вулкан на триъгълник – то беше много добро по математика и дори после стана професор в БАН.
Синът на козаря каза, че му прилича на шиш за чеверме, и учителката му направи забележка, че е много натуралистично. Така го скастри – голям си натуралист. Момчето веднага се поправи:
– Купа сено е!
И учителката кимна одобрително.
Внучката на бай Любен Дамския шивач съобщи, че според нея това е иглата на дядо ѝ, само че много голяма и зелена.
Синът на Йото Хлебаря каза, че е дългата лопата, с която баща му вади кръглите пшеничени слънца от фурната. Много поетично се изрази момчето.
На мен най-много ми хареса сравнението с лопатата за хляб, защото един угаснал вулкан си е лопата за вадене на хляб, но си замълчах и не ръкоплясках, защото и другите неща за вулкана много ми харесаха.
– А на тебе? – попита учителката.
– Какво на мене?
– На тебе на какво ти прилича?
– На пъпка. – Казах и се търкулнах през глава от срам по стръмната ливада, че съм изтърсил такава неприлична глупост.
Можех да измисля поне двайсет неща, но казах пъпка, защото в нашия род имаме пъпки по главите и по лицата си. И аз бях свикнал с тези пъпки. Нещо повече – обичах ги, ако щете, и непрекъснато целувах пъпката на големия нос на баба.
Баща ми имаше пъпка на бузата, а аз – над лявото ухо на главата.
И до ден днешен като ходя да се постригвам, всеки път показвам тая пъпка на бръснаря и го предупреждавам да внимава с ножицата и машинката – да не я отреже.
Като казах, че угасналият вулкан ми прилича на пъпка, аз си защитих правото на семейна чест, един вид. И изобщо всички от моите съученици бяха оприличили този велик вулкан на каквото им е пред очите вкъщи. Но всеки и скриваше по нещо, преглъщаше по нещо, дето не е за приказване.
Момичето, което разказваше, че вулканът ѝ приличал на кука, с която баба му плете каренца, си замълча, че баба му никога не сложи тези каренца на радиото, защото бяха бедни и нямаха нищо, освен един прозорец. Никакво радио нямаха. Тя не разказа и това, че веднъж баба ѝ отиде на площада, един час гледа към фунията на голямото градско радио и плака през цялото време.
Момичето, дето стана професор по математика и определи Остриля като триъгълник, не каза, че баща му е инвалид и цял живот се придвижваше с една малка кола, на която викахме калинка. Тя имаше само три гуми и страшно приличаше на триъгълник. Тази красавица не съобщи и тайната вест, която беше обиколила градчето – че майка ѝ е избягала с един тираджия и живеят в Пловдив. Тази същата богиня на геометричните фигури тогава нямаше как да знае, че след някоя и друга година ще ми прободе сърцето, като отхвърли моята проста като две и две любов. Бях я попитал най-важното нещо за един човек – обичаш ли ме, а тя ми отговори: „О, я стига!“ Но това щеше да е след години, когато майка ѝ вече се беше прибрала от Пловдив през една нощ, за да не я види никой.
Синът на козаря – момчето с двете определения за вулкана – чеверме и купа сено, не каза, че отрязаха десния крак на баща му и той вече не беше козар, а пазач в мраморната кариера. Мисля си, че ако това нещастие беше станало по-рано, момчето щеше да определи вулкана като пирамида от резедав пролетен мрамор. Даже щеше да каже, че пирамидата има цвят на априлска шума, която козите умират да бръстят.
Никога, ама никога няма да проумея защо хората казват това, което им е най-близко до устата, а не онова, което им е на сърцето.
Ето, да вземем Екзюпери. Неговият Малък принц също има вулкани под ръка. Вярно, действащи, но пък много по-малки от нашия Остриля. И какво прави Малкият принц, преди да тръгне от планетата си? Почиства ги, това прави. Защото, казва той, никога не се знае.
А ние – не! Не само че не ги почистваме, ами си измисляме истории за тях и това показва, че не ги уважаваме достатъчно. А хора, които не си уважават достатъчно вулканите, а си измислят истории за тях, не са много за вяра.
Ето ви пример. Внучката на бай Любен Дамския шивач каза, че нашият вулкан е игла, с която дядо ѝ шие рокли, и веднага си убоде пръста тая принцеса и заспа за сто години. И когато на бял кон дошъл принцът да я целуне, вместо да се събуди в някоя къща из Балкана, тя се събудила в Англия или в САЩ – изберете си вие къде ви е по-приятно.
Синът на Йото Хлебаря се оказа по-голям поет от мене, но то си личеше още в началото. Вместо да седи до фурната на баща си и под дремещата жарава на нашия угаснал огнен човек, взе, че замина в Скандинавските страни. Много го е напекло в Тетевен, та чак на Северния полюс отиде и ми написа този мой съученик и колега по слово писмо:
„ Кольо – пишеше ми той – белите мечки били черни. Бялата козина отгоре била за камуфлаж – да се сливат със снега и ледовете. Отдолу козината им била чисто черна – да задържа светлината на слънцето и да ги топли.“
Веднага ми стана ясно защо е избягал от нас – за да види, че белите мечки са черни и да ми напише писмо. Аз иначе как да разбера, че е така?
Той с белите мечки е добре – открил си е света. И другите – и те са добре. Ами аз с мечтата си да съм ленивец и с обичта си към съзерцанията и родовите пъпки – какво да правя?
Нищо, освен да пипна с пръсти пъпката над лявото си ухо, да се убедя, че е там, да си сложа шапката и бавно, много бавно – като ленивец – да погледна към Остриля. И да си подостря с него моливите.
И после ако мога, да опиша този угаснал вулкан, защото, както казва Малкият принц, нищо не се знае с тези вулкани.

АЙТЕН

Първата жена, която някога видях с кожата си, беше момиченце. С очите си бях виждал мама, баба и другата си баба, и роднините си жени, но с кожата си най-напред видях нея.
Бяхме в детската градина и тя се спускаше над главата ми по една пързалка. Аз седях в пясъка под пързалката, а тя се спускаше отгоре ми. Сандалките ѝ стържеха по наклона на пързалката, чувах слабичките ѝ като сламчици бедра да се приплъзват по сребърната ламарина и примирах. Айтен сякаш се спускаше по облак, слязъл в детската ни градина, и самата тя беше едно облаче. Приличаше ми на ония бонбони лукчета, които като ги сложиш в устата си, първо леко те щипват по езика, а после те разхлаждат и изпълват. Мислех си, че е коте с рокля и докато се спуска по пързалката, драска с пръсти. Мислех си, че е паста от витрината на единствената сладкарница в града.
Но знаех, че е Айтен, и го запомних с кожата си.
Никога не съм могъл да помня имена на хора. Помня как произнасят буквите, как мигат, каква е походката им, как мислят помня, но имената им – не. А нейното го запомних.
Още в детската градина знаех, че я обичам. Това беше седмична детска градина и ние живеехме в нея от понеделник до събота на обяд. През деня Айтен се пързаляше над главата ми, а нощно време аз ѝ подарявах различни неща – подарявах ѝ ги наум. Леглата ни бяха едно до друго и печката беше досами леглата.
Като се мръкнеше и си легнехме, най-много исках в тъмното да ѝ подаря фарове на коли. Прозорците на стаите, където спяхме, гледаха към улицата и от време на време минаваха коли, а фаровете им тичаха по стената. Тръгнат от единия ъгъл на стаята и тичат до другия. И аз ѝ подарявах тези отражения, за да не се страхува в тъмното.
Когато дълго време нямаше коли, чиито фарове да подаря на Айтен, започвах да се моля. Молех се с ушите си. Казвах си – хайде уши, хей сега ще чуете, че идва кола. Само слушайте силно!
И колата идваше, и фаровете от колата бяха подарени.
Как ли е заспивала моята любов от толкова светлини и любов?
След това ѝ подарявах огън. Като усетех, че печката в стаята изстива, ставах и слагах по едно-две чамови дръвца. Беше ни абсолютно забранено, но аз ставах и слагах чамови дръвца в печката. Усещах, че печката става прозрачна, виждах червено-лилавите ѝ страни да се изпълват с топлина и се успокоявах. Сгрявах Айтен.
Една нощ дървата ги нямаше и легнах при нея да я топля. Легнал съм до нея в безсъзнание – и да я топля, и да я усетя. Бархетната ѝ пижамка, ръбчето на пижамката, копчетата, дантелите по гушката и ръкавите – всичко помня. Помня и името ѝ – Айтен, момиченцето от турската махала на града – моята първа любов, моята първа нощ до телце и ухание на момиче.
Айтен миришеше на съненост, на хладно коляно, на бархет, на конци и копчета, на сплетена коса, на пръсти на ръце, които минават през вратлето ми, на уплах и притеснение.
Когато се събудих, лелките от детската градина се бяха събрали на вратата на стаята и се смееха така, че коремите им подскачаха, и ни сочеха, и викаха всички хора от улицата, от града и света, за да ни видят, че сме в едно легло и мигаме като мишлета.
С Айтен после учехме в едно училище, но в различни класове. Аз още я обичах така, че момчетата от нейния клас редовно ме биеха да спра да я обичам, но аз не спрях. Купих ѝ за един Осми март фиба за коса с цвят на светлини – светлинна фиба ѝ купих. И разбрах, че докато съм ѝ подарявал светлини в детската градина, самият аз съм заставал пред фаровете и не съм виждал нищо друго – влюбен и заслепен. И ми олекна. Ще я обичам, пък да става каквото ще, така си казах.
Веднъж, в края на учебната година в пети клас, тя ме повика в нейната класна стая. Беше дежурна и оставаше да трие дъската след часовете. Гледа ме моята Айтен дълго – колкото поне пет учебни часа, и като остави гъбата, ми каза:
– Обичаш ли ме?
– Много.
– Колко много?
– Колкото фарове на кола.
И тя бавно си разкопча блузката и аз видях две светлини – две кръгли бели светлини.
– Искаш ли да ги пипнеш на голо?
Така ме попита – искаш ли да ги пипнеш на голо?
Приближих се и пипнах двете ѝ малки голи гърди. И потеглих с тях на път в тъмното. Беше по обяд, а аз пътувах по тъмното шосе на любовта и в ръцете ми две малки голи гърди просветваха.
Когато спрях с устни на вратлето ѝ, влезе чистачката и се развика. Трясна вратата и тръгна да ни докладва на боговете на морала.
Погледнах Айтен – нея я нямаше. После се сетих, че най-напред някога я видях с кожата си, и разбрах, че сега няма как да я видя, защото бяхме станали едно и също нещо.
Едно и също нещо, което можеха и да го изключат от училище.

КАК Е НАПИСАНА И РАЗПРОСТРАНЕНА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“

Днес публикувам последния от моите очевидно недостойни опити да ви представя усещанията си за Света гора и Зограф. Благодаря на тези, които издържаха да ги прочетат докрай.
И честит 24 май на всички!

КАК Е НАПИСАНА И РАЗПРОСТРАНЕНА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“

Ако щете ми вярвайте, но когато преди години се наредих на километричната опашка пред Съдебната палата в центъра на София, за да се простя с „История славянобългарска“, си мислех, че съм на погребение.
Нашите служби откраднали от Зографския манастир Паисиевата история, но правителството беше решило да я върне на гръцките власти и на Зограф, където е била дописана.
Хората бяха унили, отчаяни и мълчаха до пръсване. Аз също.
Като я видях нашата светиня – една малка такава, изправена на нещо като стелаж и под стъкло, и се разпилях. Толкова ли нямаме сила и мъжество да я защитим тая книжица, си мислех тогава, да не я връщаме тази история на гърците? И псувах наум правителството и държавните глави, които в България винаги са три-четири най-малко.
Но после, когато отидох в Атон, разбрах колко съм грешил. И да не си помислите, че са ме обзели някакви дипломатически съображения и балкански политики? Нищо подобно. Светът на Света гора, въздухът, тихото и спряло време ме накараха да усетя, че мястото на Историята е тук, в Зограф. Тука е нейният дом, къщата ѝ е тука.
Учил съм я тази История цял живот. Откакто се помня, все образът на Паисий, дето нищо не знаем за него, ми е бил пред очите. И все го рисуват с една светогорска торба, по-голяма от него самия, и крачи този образ на Паисий в студ и вятър и разнася книжицата си из Българско. А пък това: „Ти, българино, знай своя род и език…“ ми е като майчино мляко и като песен – ту сладка, ту скръбна.
Наистина ми се плачеше някога, когато връщахме Историята, но като влязох в Зограф, просветнах и се успокоих.
Докато бродех из светогорските пътеки, все се питах – това мостче дали помни Паисий? В този камък дали пък не се е спъвал светецът? Дали е слизал до тази рекичка, дали си е мил очите в нея, дали е пил вода?
И най-много от всичко се питах как е написал Историята. Това се питах най-много в началото на моето кратко светогорско време.
В Хилендар, където се е замонашил, където е бил проигумен и е започнал да събира и да пише тази велика книга, има два огромни кипариса. За тях съм сигурен, че помнят Паисий – кипарисите са много паметливи дървета. Като ги видях, пълни с врабчета, си помислих, че врабчетата са като буквите. Прескачат се, чуруликат, местят се и винаги са си птичета и говорът им е сладък.
Така е и с буквите – какво ли не правят да се предреждат, да се надпреварват коя да бъде отпред, с коя да свършва думата, коя да даде глас на думата, а никоя буква не може без другата.
Паисий пише, че не е учил много – аз не му вярвам изобщо. Но като е видял тези врабчета в кипарисите, сигурно си е казал: Трябва и аз да направя като врабчетата – да си подредя буквите и думите, които имам в главата, да ги чуя заедно и да напиша една песен за България.
В Хилендар расте и една чудна лоза. Стара е колкото християнската вяра и нейните гроздови зърна имат чудодейна сила. Зърната ѝ са пълни със захар, сок и семки, дават живот и продължават живота.
Всяка есен тук идват стотици мъже, чиито жени не са им родили деца. Игуменът на манастира им откъсва по едно узряло гроздово зърно, те го носят на булките си и децата идват, и родовете се продължават.
Ами ако Паисий е видял в гроздовите зърна нещо друго? Представете си само как си е помислил, че България трябва да си роди История. И книгата като гроздовото зърно да роди България отново.
Неясна работа, легендарна, но на мен ми харесва „История славянобългарска“ да се е родила от едни врабчета и от едни гроздови зърна.
По пътя от Хилендар към Зограф видях много църквици, скитове, каливи и пещери, които от векове са били свещици на вярата. И пак започнах да фантазирам: Ами ако тези църквици, параклиси, скитове и каливи са му изглеждали на нашия Паисий като разпилени листове? Какво да направи, освен да ги събере тези листове в една книга и да тръгне да ги разнася.
Работата с разнасянето на „История славянобългарска“ също много ме е вълнувала. Как не го е било страх да скита сам по тези несигурни, опасни, разкаляни, напечени и опръскани с кръв пътища и пътеки, как не се е страхувал?
В една светогорска книга прочетох, че в Атон се подвизавали монаси пустинници – куфалити, живеещи в хралупи на дървета, най-често големи дъбове. Други пустинници се криели и живеели в големите стволове на маслини и се наричали елеити, други – в бадеми – амигдалити, и още, и още.
Като прочетох това, и ми олекна – ето как и Паисий е разнасял своята История между хората. Стигне до някой дъб, преспи в корубата му и сънува началото на българската държава, и му идват сили да продължи. Преспи в смокиня и някоя евангелска притча го подкрепи в пътя му нататък. Стигне до ябълка, задреме под нея и си спомни младостта, и му стане топло и светло. Легне под бадем и любовта му към род и родина разцъфне.
Сигурен съм, че така му е било по-леко да обикаля България. Дърветата най-много са му давали сила.
Докато пиша тези работи за Паисий, се сещам за един светогорски таралеж и една светогорска костенурка. На върха на хълма, разделящ на две пътя от Зограф за Ватопедския манастир, има малък параклис. Пред параклиса има лабиринт от сковани дървени греди, които пречат на дивите животни да влизат и рушат параклисчето. На дивите свине това им дай – да рушат.
И както си мислех колко добре са постъпили монасите, като са направили тази странна криволичеща ограда, видях таралеж и костенурка. Пълзят си таралежът и костенурката под предпазния лабиринт и нито се лутат, нито нищо, ами направо отиват към параклисчето. А над тях една сврака ги поздравява и им сваля шапка.
Това е, казах си, и Паисий ги е видял тези същите животни – таралежа и костенурката. И се е сетил, че ако стъпиш здраво на земята и ако вървиш и не спираш, стигаш до параклисче и до Историята си.
А сврака, която да ти свали шапка, може и да няма.

Край

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

Днес следва четвъртата част от светогорските ми истории

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

На Атон монасите ядат само по два пъти на ден, а в петък и не вечерят. Да постиш и да изтезаваш тялото си без храна тук винаги е било добродетел.
Като не ядеш с дни, лека-полека просветваш, главата ти се отделя от тялото, земните ти мисли намаляват, докато изчезнат изобщо.
Преди много години, още като студент, спрях да се храня. Бях станал над осемдесет килограма и реших да отслабна. Пепел ми на езика, но оттогава, та и досега, когато съм постил или съм се въздържал от храна, главно съм се надявал да отслабна. Глупав съм бил и маловерен и не съм имал понятие, че въздържанието от храна и постенето избелват мислите на човека. И сенките на съмненията се разбягват.
В онова първо мое гладно лято ядох само дини. Два месеца – само дини и четене на българска класическа литература. Отслабнах доста, а от родната ни литературна класика не запомних много-много.
Истината е, че от неяденето умът ми стана много чувствителен. Сетивата ми се изостриха и можех например да подуша шоколадова вафла „Морена“ още от улицата пред магазина. Краката ми омекнаха и не ходех, ами плувах по улиците. Не ми се правеше нищо, не ми се говореше и виждах в бяло. Не в мъгла, а в бяло. Стаята, в която живеех на квартира, избеля, състудентите ми избеляха, Търново избеля и остана само историческият му въздух. Ще поясня, че изострените ми сетива ме поведоха в друг, непознат и непонятен за мен, свят на глада. Глад не е точната дума, защото след десетина дена неядене няма глад, а само желание да те оставят на мира и никой за нищо да не те закача.
Стиховете, които се опитвах да пиша, станаха безплътни, а тяхната същност – невидима. И аз, и стиховете ми се реехме навсякъде. Добре, че не се разболях. Тогава още ги нямаше великите днес гладолечителки да ме поведат по хълмовете на отслабването и здравето.
Един ден, както си вървях, почувствах страшни болки в слабините. Пребледнях, студена пот ме заля и едва не колабирах на улицата. Когато после се премерих на едно улично кантарче след свестяването, стрелката се разтрепера на шейсет килограма – бях отслабнал за няколко месеца двайсет и пет килограма. Луда работа, но и поетична.
На мене гладуването ми е близко и познато и напук на всичко даже след онова шантаво лято много пъти после пак спирах да ям. А като не много редовен екземпляр и досега най-често се храня само по веднъж – вечер.
На Света гора всичко е друго и различно. Тук въздържанието от храна не е с телесна цел, а с духовна. Не ядеш, защото си пречистваш духа. За монасите на Атон въздържанието е нещо най-естествено – въздържание от движение, от говор и общуване, от пиене на вода, от храна. Нещо обикновено е така нареченото тримерене, което означава да не ядеш три дена. Гладуването може да продължи и девет, и дванайсет и много повече дни.
Като не се движиш, не говориш, не общуваш с никого, като не се храниш и не пиеш вода, няма начин да не преминеш тънката граница, след която започва или божественото, или кой знае какво друго. Не казвам, че отвъд тая тънка граница могат да витаят и демони, и състояния на прелъст и самозаблуда, защото не се чувствам подготвен нито да говоря за това, нито даже да разсъждавам. Защото ако аз в своите гладувания и постения съм целял главно отслабване, то монашеските гладувания и постения би трябвало да водят към светлина. По-точно – към Светлината.
Понякога съм си мислел, че монашеското постене и неядене е свързано с усилието да се умъртви тръпката на плътта, да се убие желанието за любов, страстта да се убие. Сега съм убеден, че е така – че е борба с демоните, но ми се иска това да не е главното и същественото. Иска ми се, ама като не съм сигурен и като не знам…
Щом си гост на Атонски манастир, ядеш с монасите безплатно. Поканен си с тях на трапеза.
Трапезарията на Зографския манастир е срещу главния храм и прилича на голям коридор. И защото ви казах, че в Света гора за мен нищо не е било реално, може пък трапезарията да е била в ъгъла на манастирския двор или кой знае къде.
Ще започна отначало за трапезарията. Тя не прилича на голям коридор, а на храм, в който седиш, надвесен над храната.
Седях надвесен над храната аз, защото си бях глътнал езика от притеснение, че съм в Зографската обител и че съм на обяд с монасите, но монахът до мен наблягаше много на яденето и най-вече на сладкото. Бяха пости и моят съсед по маса сигурно е бил изтощен и отслабнал от постите, сигурно е имал нужда да се подкрепи физически, но ядеше много и най-вече – сладко.
В Зограф искам да знаете, че само се обядва и вечеря.
На масите имаше шишета с червено вино, но никой не пиеше. Позволено е само ако игуменът отпие пръв – ако изобщо отпие. Самият игумен седеше в дъното на трапезарията с гръб към прозореца, от който някой невидим ангел сякаш плискаше светлина. Светлината се носеше над чиниите и паниците, пълни с ориз, сготвен със сини сливи, над нахута, зелето, портокалите и ябълките и главно над сладкото от смокини, което монахът до мен поглъщаше. Много беше гладен този монах и както ми се видя – отчаян и бледен.
Разменихме дума и той ме попита в коя стая сме отседнали в архондарика.
Може и да преувеличавам, може и да ми се привижда, но на този постен предвеликденски обяд тогава, в Зограф, аз забелязах около масата накацали птици. Не казвам гарвани, а птици – тъмни птици, които с леко разперени криле се хранеха на обяд. От време на време някоя птица прошушваше нещо на друга птица, а през цялото време на обяда една специална тъмна птица четеше пред всички поучителни истории от Атон, събрани в патерик.
На този обяд не чух тропане на чинии и паници, вилици и лъжици. Имало е, разбира се, и тропане, и тракане, но аз не ги чух. Чувах само как въздиша хлябът, с който монасите се хранят. Чувах как хлябът се чупи на парчета и как изчезва от масата, а хлябът беше кръгъл, тъмнокафяв, със златиста коричка. Виждах и чувах хляба, но виното така и не го опита никой. Игуменът, седнал с гръб към прозореца, не си наля в чашата вино и остана само хлябът, който въздиша и изчезва.
Вечерта най-ненадейно моят съсед по обедно хранене дойде в стаите, в които бяхме настанени с останалите приятели. Носеше голямо празно шише и свенливо го загръщаше с широките ръкави на расото си. Пиенето в манастира е забранено и пушенето също, но кой ти обръща внимание на такива дреболии в Зограф.
Ние си носехме от България за всеки случай и за „комка“ ракия и вино. Мога и да спестя това, че с нас имаше и две малки момчета – синове на един от поклонниците, но няма да го спестя. Нека да видите на какво е способен българският религиозен дух и как се изявява той даже пред деца.
Иначе – да не драматизираме. Момчетата са с нас в Зограф, малки са, ще видят монаси, църкви, светлини, друг живот, а ние седим вечерта и разпиваме пред тях. Не е най-големият грях на света, нали?
Монахът с празното шише започна да закача момчетата – научи им имената, нещо им разказваше. След това започна да пие. Пиеше бързо, почти светкавично и все говореше за света, все питаше за родината. Разбрахме къде е роден, къде е бил монах, преди да дойде в Зограф, и все такива работи.
Ракията започна да го хваща и той се престраши –извади празното шише и започна да прелива от нашите питиета в него. Наливаше ракия, после върху ракията вино, после дори малко водка – каквото имаше, сипваше в шишето. Ръцете му трепереха, разливаше от пиенето, докато го пресипваше и смесваше. Накрая шишето се изпълни и той каза:
– Аз не трябва да съм тука. Братята ще разберат и ще ми се карат. Те ще разберат, ама…
Сега ако кажа „толкова мъка имаше в думите му, че токът угасна“, ще е ефектно, но няма да е вярно. Просто човекът знаеше, че монасите ще разберат, че е идвал при нас, че е пил и така нататък. Знаеше и че ще го накажат по техните канони, но беше дошъл и си напълни шишето с всичко, което имаше за пиене.
Стана ми смешно и се смутих, че точно смешно ми стана от случката с пиещия монах. Ама аз какво съм очаквал – че като съм на Атон, тук живите същества не ядат и не пият? Монасите какви са – ангели до един? Има и ангели, имаше и един с празно шише.
Главата ми се въртеше страшно и веднага си легнах. Въртенето продължи доста дълго, докато в мрака не чух лястовичи глас. Пак тези лястовици бяха влезли в стаята. Монахът си отиде и лястовиците от първата нощ се върнаха. Ами ако се е върнал самият монах с мъките и с разкаянията си?
Какви зографски сънища само.
***
Утре ще публикувам последната част от зографските ми писания – „Как е написана и разпространена „История славянобългарска“

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Днес е ред на третия фрагмент от моите зографски писания

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Нощите в пролетния Зограф са копринени. Това може и да не е най-подходящият плат за монашеските раса, но като определение за светогорска нощ – става.
Мракът идва отвън, отвън стените на манастира. Влиза през каменния свод на портата и се вейва навсякъде. Сградите се свиват и прегъват рамене, калдъръмът изчезва, а църквата е вече предчувствие.
Службите на Атон са дълги. По-дълги са от живота на монасите, от живота на Византия са по-дълги и от разстоянието между камбаните и звездите също.
Нощта срещу Цветница е от големите празници тук. Не мога да съм полезен със сведения от религиозен характер, но се надявам да ви поднеса усещанията си за зографската Цветница.
Часът е два след полунощ. Манастирското клепало не удря, а пука и леко пращи. И пукането му се плъзва по стъклата на килиите.
Когато чух клепалото в онази априлска нощ, си помислих, че това е кълвач. Помислих си, че из манастира крачи голям черен кълвач и удря с клюна си по дървената дъска. И както се разхожда този кълвач и удря с дървеното чукче, пъди червеите на съня от мозъците на монасите.
Евангелието разказва една притча- за десетте девици.Смисълът е, че трябва да се будува и да се чака Младоженеца, а не да се спи, защото никога не се знае кога Синът Божий пак ще дойде на земята.
И как да не си каже човек, че в два часа през нощта само кълвачът на спасението може да буди душите и така да ги спаси?
Всяка нощ, и в тази Цветнишка нощ също, зографските монаси в два часа през нощта започват службата в централната църква на светата обител.
Когато влезеш в църквата, копринената нощ става безмълвие. Нищо не се чува, нито нещо се вижда. Монасите са свикнали да бъдат невидими и невидимо да се разхождат и в църквата, и във въздуха, и до небето. И каква е тази нощна походка на монасите само! Не е походка или ходене, ами е прелитане. Монасите не стъпват, а прелитат, сякаш са птици и прелитат, за да се поклонят от икона на икона. Нито обувките им са летящи, нито имат пера по ръцете, а прелитат. И никаква метафора не е това, никакво стихотворение, а самата истина.
За монасите – добре, те не ходят, а прелитат, ами аз? Аз едва се домъкнах до една стасидия (място за сядане) и опипом можах да приседна на много тънката ѝ седалка. Сега съм сигурен, че магията – ах, каква неточна дума за църква – идва от мрака и от лилавата светлина на полилея под тавана. И свещиците трепкат, и иконите проблясват, и монасите шумолят и нещо пеят, но мракът и лилавата светлина приближават обикновения човек като мене до Бога.
Не съм се опитвал да внимавам какво правят монасите, какво четат, какво и как пеят. Оставих се на течението на тази божествена светлина, наречена мрак, здрач, полумрак, копринено мълчание и каквото искате още. Оставих се на лилавия полилей.
Зографските монаси не се кръстят, както се кръстят хората, а сякаш се приковават сами на кръста с пръстите си. Толкова отривисто, ясно и силно се кръстят, че просто изтръпваш. Как е възможно това почти изтрито и прости ми, Господи, замазано в света движение, каквото е кръстенето, тук да бъде и ясно, и силно, и спиращо дъха? Като издигне дяснато си ръка монахът, и ти виждаш, че вдига сърцето си чак до мозъка, а после го сваля надолу, а после вдясно – върху самото си рамо, а после го връща на мястото.
Зографските монаси се кръстят не с пръсти, а със сърце.
От стасидията си виждах как се сменят да четат, как някои от по-старите монаси сядат или се облягат, виждах как някои коленичат и остават на пода през цялото време на службата.
Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и провидях, че тъмнината е светла. Видях олтара, иконите и ковчежетата с мощи на светци. Десетки мощехранителници с мощи на светци, между които и частици от мощите на свети Йоан Кукузел.
Като споменах Йоан Кукузел, няма как да ми се размине непосилната за ръката и ушите задача да опиша биенето на зографските камбани. Казах ви аз, че съм недостоен, недостоен съм, щом приемам описанието като задача и щом си позволявам да напиша, че камбаните бият.
Преди камбаните на Зограф да започнат да пеят, да трептят, да летят и да се възнасят, нека ви кажа нещо за лилавата светлина. Лилавата светлина в главната църква на Зографския манастир идва от един огромен полилей, който виси под самия купол. Лилавата светлина, ако питате мен, е от звездите, които първо са се окъпали във водите на Бялото море, а после са дошли тук да блестят. Лилавата светлина идва и от очакването за зората, която винаги влиза в църквата по време на служба. Лилавата светлина блика и от мощите на светците, и от иконите, и от въздуха, който се пълни с думи, молитви и песни.
По време на службата полилеят бавно започва да се спуска от купола. Спуска се бавно, тържествено и лилаво и накрая застава срещу образа на Христос.
Сега ако ме изправят пред Библията и ме накарат да се закълна, че всичко по време на службата е било така, няма да посмея да го направя. Няма да посмея, защото изобщо не съм сигурен, че съм бил на тая служба и че съм видял храма, монасите и лилавата светлина.
Но когато лилавата светлина все пак озари иконата на Христос, тогава камбаните идват и започват да отнасят всичко със себе си. Казват, че тези песни на камбаните ги е написал самият Йоан Кукузел. А пък аз казвам, че светецът музикант е написал и думите, и музиката, и всичко и самият той удря камбаните на Зограф всяка нощ. Особено тази, в която аз бях там на Цветница.
Тези камбани не могат да бъдат управлявани нито от един, нито от трима, нито дори от дванайсет души. На тях може да свири само Йоан Кукузел. Музиката идва от всички възможни посоки – тънка музика, музика, която мълчи, после вика, после ти влиза под кожата и в душата, после те изповяда, после плаче, после ти трие сълзите.
А после – тин-тин-тин – вали-вали-вали.
А после – там-там-там – някой идва-идва-идва.
А после – ах-ах-ах – цъфтят цветя, листата зеленеят.
А после – къде-къде-къде – и тръгваш някого да търсиш.
А после – звуци, звуци, звуци, звезди и цветове.
Не знам колко са камбаните на големия храм, но въжетата им трябва да са хиляди и всички да са вързани с единия си край на небето.
Пак ви казвам – там бях, видях и чух, ама не съм сигурен – може и да ми се е причуло, може и да ми се е присънило. В Зограф тези служби са в два часа през нощта, а тогава всичко се случва и нощите са копринени.

Следва продължение…

ЗАД ПОРТАТА НА ЗОГРАФ

Днес публикувам втория фрагмент от моите зографски писания.

ЗАД ПОРТАТА НА ЗОГРАФ

Ако можех да легна по корем и така – по корем и пълзешком, да вляза в манастира, щях да го направя, но ме досрамя. Досрамя ме да не си помисли някой, че се престаравам и разигравам религиозни пиеси, в които за добро или за лошо – никога не съм вземал участие. Не съм от най- вярващите, по-скоро съм срамежливо вярващ, но омаята на Зографския манастир ме залепи за земята. Да стоя повече прав беше изключено и затова веднага седнах на пейка в двора на Зографския манастир. И видях скелета на една яребица – много голяма яребица.
Вляво от входа едно от крилата на манастира беше изгоряло и сега приличаше на скелет на яребица. Баща ми беше ловец и бях виждал кости на яребица, затова изгорялото крило на Зограф ми напомняше нещо такова.
Обикновено след пожар костите на сградите са черни и опушени, но тези бяха бели и снежни. Няма начин, когато гори манастир, да не стане някое чудо – я дъжд ще завали, я сняг ще падне, я някой светец ще спре огъня и после въглените не са просто въглени и пепел, а знамения и знаци.
Затова изгорялата част на манастира ми е приличала на скелет на яребица – защото тук птиците са на особена почит. Света Богородица Мария, която е покровителка и игумения на Света гора, не може да не е обичала птиците. И кокошките и пиленцата, и врабчетата и славеите, и лястовиците и яребиците. Помнете ми думата – Света Богородица гледа на манастирите като на божии пилета и затова е направила така – изгорялата част на Зографския манастир да ми прилича на скелет на яребица. Нещо като мощи на света Яребица Зографска.
И какво да правя, като в живота ми до святото и свещеното винаги са вървели делничното и земното, и опиващото, разбира се.
– Това е зографска ракия! – Каза ми монахът, който продаваше в магазина след входа на светата обител.
Първото нещо, което ми показа този божи човек като ценност, беше ракията – тъмножълта и гъста като зехтин, със сила четирийсет и два градуса и половина и греховна, както продължиха разсъжденията на монаха.
В магазина на Зограф имаше свещи, икони, иконки, синджирчета, кръстчета, библии, мед, билки и ракия, за която казах, че беше спомената първа.
Нещо много тихо имаше в този религиозен магазин, много тихо и слънчево. И на мене ми стана леко и радостно. Никакво, ама никакво смирение не ме обвзе тогава.
– Медът прилича на жена – продължи монахът продавач. – Услажда устата и тялото и наврежда на човешката душа. – И монахът завъртя един буркан мед в ръцете си. Вдигна го към прозореца и погледна през него. – Ако хапнеш една лъжица, добре. Но после ти прилошава и едва се оправяш. Медът е много бъбрив, много му е бъбрив езикът – И монахът продължи с асоциации и метафори за меда и жената, като стигна и до приказката за меда и жилото.
Личеше, че нещо много дълбоко в него го караше да ми говори против жените. Вярно, на Света гора традицията не позволява да ходят жени, но този човек нещо лично се беше опарил по женска линия и сега просто не можеше да спре.
На Света гора жени не се допускат, а пък закрилница на всички манастири и игумения е тъкмо Божията майка Света Дева Мария. Не мога да си обясня как може да се говори срещу жените така. Има ли друго същество на света с две сърца като майката? Веднъж с нейното сърце и втори път – със сърцето на детето си. Ами Богородица – тя колко сърца има?
Същият монах – продавачът в магазина, се оказа и с послушание да настанява гостите в манастирската гостоприемница – архондарика.
Дали от пътя, дали от очите на Бога, дали от изгорялото крило, дали от приказките за ракията и меда, но той усети, че съм напрегнат.
– Закъде бързаш? – попита.
–Уморих се.
– Е?
Дигнах рамене.
И тогава последва великата проповед за времето, което е в себе си, и за всичко останало, което е в себе си.
Както ни водеше към архондарика, монахът се спря:
– Тук всичко е в себе си. Църквата е в себе си – никъде не ходи и е в себе си. И кипарисите, и те са в себе си. Пътят, по който сте дошли, е в себе си, щом не ви е завел на друго място. Работниците, дето реставрират изгорялото крило, работят в себе си, макар че не го знаят. И братята, и камбаната, и гълъбите – всичко е в себе си. А вие сте се разбързали, закъде?…
После ни сипа по една малка ракия в стаята, където си записахме имената, и ни даде одеяла и чаршафи.
Стаите, в които спят гостите на Зограф, са на последния пети етаж. Смисълът е, докато се качваш по високите стълбите, да разбереш колко е мъчно да вървиш към вярата си – стъпало по стъпало, стъпка по стъпка.
Който е майсторил коридорите на Зографския манастир, е обичал широките пространства. Много, много широки коридори, по които през деня можеш да срещнеш светлината и вярата си, а нощно време да се разминеш със съмненията и страховете си. Широките коридори са пълни с вятър, със сенки и копнежи, с крушения, възторзи и далечина. И съм абсолютно убеден, че този майстор, дето е обичал широките коридори, ги е правил не от дърво, а от птичи пера – висят във въздуха леки и ефирни и никога не падат.
Стаята, в която легнах да спя, беше бяла. Пролетта я беше белосала с топлия си беломорски въздух и тя сияеше, сякаш е запалена свещ. Огледах я бавно от долу до горе. Както си лежах, разгледах тъмнината на белите ѝ стени, разгледах ъглите на стаята и тяхната внезапна близост – ъглите винаги са вътре в себе си и са близко един до друг. Видях прозорците и стъклата им, разделени от дървени кръстове, видях сладката си радост, че съм в Зограф. Най-накрая зърнах умората си и заспах.
На сутринта в стаята ми имаше лястовиче гнездо и в него се бяха накачулили едно до друго три лястовичи муцунки и три човки – сладки и жълтеникави. В стаята ми през нощта се беше родило лястовиче гнездо и беше излюпило три лястовичета. Три дечица си имаше това гнездо.
Зарадвах се толкова много и даже не помислих, че вечерта нямаше никакво гнездо в стаята, че прозорците бяха затворени и че за една нощ нищо не може да поникне току така. Не може, ако не си в Зограф.
А аз бях в Зограф и както стана ясно, Света Богородица Мария много обича птици.