Skip to content

Месец: юни 2020

ИВАЙЛО, ИВАЙЛА И ИВАЙЛОВЧЕТАТА

Един въпрос броди из България – ще се възмути ли, ще се обиди ли Цвета Караянчева, след като беше наречена кърджалийски женски възпроизводителен орган, и при това – неинтелигентен.
Гласът, който изрече тези гинекологични словосъчетания, до болка прилича на гласа на Бойко Борисов. А неговият глас, както е знайно, е единствен, разпознаваем и пътеводителен. Вече десет години този глас печели безапелационно конкурса за политически глас на България. Да те нарече така най-важният глас на България, а ти да не го познаеш и да казваш, че е манипулация – колко мило!
Твърдят, че това било обида не само за Караянчева, ами били унизени и обидени държавността и крехката ни република.
И все забравят човека… Все забравят човека и приказката за цар Ивайло – в случая, за Ивайла.
Поставете се на мястото на Караянчева. Представете си чудна лятна нощ и резиденция в Бояна. Звезди са обсипали свода небесен, щурци пеят в двора на резиденцията, чуруликат славеи и фонтани, охраната едва се забелязва. И после – червени килими, спални, кабинети, прислуга. Ами кортежът от мерцедеси и полицейски коли сутринта? Ами телевизиите, привилегиите, делегациите в чужбина? Ами облагите, лобизмът при законите? Ами връзките, ами хората и роднините, които зависят от нея и се надяват на нея?
Това ли очаквате да замени госпожа Председателката на Народното събрание срещу една гола чест и достойнство? Много искате.
Ами приказката за Ивайло, който от свинар станал цар? Ами че тази приказка се е случила с нея, с Цвета Ивайла. И как очаквате Цвета Ивайла да се обиди и да скъса приказката за Ивайло? Очаквате да замени резиденцията в Бояна с живот в Кърджали и най-високия стол – на Народното събрание, с бюро в Кърджали? Наистина искате много.
Приказката за цар Ивайло и Ивайла ще продължи я с посланическо място, я с ново депутатско или министерско кресло, я с нещо друго, до което се стига на колене. Но на колене по червен килим.
Дотук добре, ами ние – останалите Ивайловчета? Нима всеки от нас не носи в себе си един малък Ивайло и не го пази като зеницата на окото си, като трудовата книжка и портфейла си? Да не би след този скандал с детеродния орган и дупарата на бая европейски премиери всички ние да подадохме оставки? Да излязохме по улиците и да се зачервихме от срам и гняв като залязващо слънце? Няма такова нещо – траем си, та пушек се вдига – както винаги.
Ето ви три примера.
Преди много години, докато живеех и работех в Ловеч, на един местен началник му викаха Копривко. Беше се издигнал главно с това, че жена му вареше коприва – сладка и с много сирене, а най-големият ловешки началник умираше да яде коприва. И така – от копривата до началническия стол. Паница по паница – все по-нагоре. Вярно е, другите знаеха за това, ама майната му. Копривко се издигаше.
Вече в наши дни една много известна писателка ми призна, че издателката ѝ, където я видела, я поздравявала с юмрук в стомаха. Същата издателка – любителка на български книги и чужд алкохол, я поздравявала с юмрук в стомаха – ей така, за кеф. Ама че е унизително, майната му. Важното е да се издават книгите на известната авторка и народът да примира. Изкуството иска жертви, нали?
А аз след трийсет години учителстване в едно любимо на Бога софийско училище доживях ученик да ме напсува пред класа. Напсува ме човекът, без да му мигне окото. И какво мислите, че стана – че го наказаха този юнак, че го изключиха? Няма такова нещо. Назначиха комисия, която ме попита дали съм добре със слуха и сигурен ли съм, че гласът е на същия този ученик.
И аз, вместо да напусна веднага училището, обиден и оскърбен, се влачех още една година, докато едва не загинах. Защото нямам друг избор, защото още малко ми остава до пенсия, още някоя и друга заплата… И все такива „разбираеми“ и „човешки“ аргументи се въртяха в главата ми.
Така че когато съдим, трябва да се изправяме пред огледалото. Но не пред огледалото в коридора, в което винаги сме най-красиви, а пред онова в съвестта ни, дето се гърчи, трепери и се чуди на кой свят е.
Ивайло и Ивайла са ясни. Ами ние – Ивайловчетата?..

КАК НЕ СЪМ СЕ СЕТИЛ

Гледам старата дървена люлка.
Как не съм се сетил досега за това –
баба в нея е месела тестото – на светлина от светулки,
а после е лягала като бяла пита в нощта.

И дядо си е отчупвал от питата залче голямо.
Как не съм се сетил досега за това –
залчето е била мама, а после мама
ми е дала от залчето една троха.

Гледам старата дървена люлка.
Как не съм се сетил досега за това –
баща ми през лятото е събирал светулки,
за да светят на челото ми през нощта.

ИЗВИНИТЕЛНИ ОБЯСНЕНИЯ НА ОЧЕВИДЦИ

ИЗВИНИТЕЛНИ ОБЯСНЕНИЯ НА ОЧЕВИДЦИ

Като гледам и слушам какво става около мен, все повече си мисля, че историята е спряла. Нещо повече – че история не е имало никога. Историята, струва ми се, е само извинителни обяснения на очевидци и танц на историята с очевидците.
Страх ме хваща и за българската, и за световната история, като си помисля, че неща, на които съм бил свидетел, се представят в абсолютно противоположна светлина от тази, в която ги помня.
Питам се изобщо имал ли съм очи, какво съм гледал и какво съм виждал. На моето бяло сега някои казват черно и обратно.
Някога бях абсолютно убеден, че социализмът е най-справедливият строй, най-хуманният. Не съм си мислел, че в магазините няма достатъчно стоки и че по радиото говорят само за Тодор Живков и Леонид Брежнев. И моля ви за внимание – никой никога не ме срещна и не ми каза, че социализмът е лош, че трябва да се борим с него, че ни е нужна свобода или друг обществен строй.
Като студент също не видях бунтове и несъгласия. Как нито един мой колега не изпсува комунизма и не му се озъби? Ще кажете – правили са го пред други, все пак – не сте били техен човек. Но на мене ми се иска тогава да го бях видял.
Преди трийсетина години имаше един милион членове на БКП. Казват, че на 9 септември 1944 година членовете на Работническата партия са били не повече от 5-6 хиляди. Само за десетина години стават 200-300 хиляди. От любов към комунизма ли?
Само за месеци след 10 ноември 1989 година на големия митинг на СДС на Орлов мост имаше един милион души, казват. Допреди месеци – един милион членове на БКП, после – един милион срещу БКП.
Ако всички на митинга на СДС (и техните близки) бяха гласували за СДС, дали БСП тогава щеше да спечели изборите? Питам само. И защо са били тогава тези един милион членове на БКП и един милион митингуващи за СДС? Сещате се защо, нали – защото историята е почнала да танцува и да се върти.

Като казвам, че историята за мене е спряла и само се върти , имам предвид следното:
За каквото и да се говореше преди 1989 година, все се стигаше до гнилия капитализъм и тежкото наследство от преди. Сега е точно обратното – за всичко е виновен комунизмът, култът към личността и липсата на демокрация.
Преди лягах и ставах с Тодор Живков и Съветския съюз, сега лягам и ставам с Бойко Борисов, ЕС, САЩ и НАТО.
Преди лягах и ставах с отряда „Чавдар“, сега – с Белене.
Преди лягах и ставах с активни борци, сега – с репресирани.
Преди лягах и ставах с едни образи по телевизията, сега – пак само с едни.
Преди Партията си имаше един Бог, сега всяка партия си има богове.
Преди имаше една Партия и една Телевизия, сега всяка партийка си има телевизия и една Партия си има всичките телевизии.
Преди слушах „Ален мак“, сега слушам Васко Кръпката.
Преди четях Димитър Димов, сега четат Теодора Димова.
Преди гледах Вежди Рашидов, сега пак Вежди Рашидов.
Историята за мен не просто е спряла, дами и господа, тя се върти на едно място и когато си покаже гърба, иска ти да го приемаш за единственото ѝ лице.
В началото казах, че историята е само извинителни обяснения на очевидци. Сега ще добавя – извинителни обяснения на съмнителни очевидци.