Skip to content

Месец: юни 2020

НА ПЪРВИЯ ЧИН

Въведе ме в училище за ръка. От целия първи клас мене държеше за ръка и каза:
– Соколче, ти седни тука, на първия чин.
И аз седнах.
Другарката Харитонова – моята първа учителка, ме обичаше много. Като казвам много, означава, че лицето ѝ ставаше прасковено от умиление, като ме погледнеше, но и петънцата по него, които тя криеше с какво ли не, отново побеляваха леко. Чудна работа – радваше ми се, а петънцата по лицето ѝ изплуваха отнякъде и белееха. Никога не разбрах защо е така. Може би срамът, че ме е обичала заради нещо друго, може би гузната съвест, че ме е обичала неправилно и грешно – кой знае? Но фактът си беше факт – щом погледнеше през мене с поглед на жена, и лицето ѝ ставаше като праскова и белите петънца се появяваха.
Харитонова беше влюбена в баща ми, а оттам и в мен като в умалено подобие бащино, което е пред очите ѝ. Как да не ме сложи на първия чин – няма начин винаги да не съм на първия чин.
– Соколче, Соколче – шепнеше Харитонова и навиваше на дългия си фин пръст някоя от къдриците ми.
Боже, каква къдрава коса имах – като на негърче. Цялата ми коса беше на копчета, както казваха тогава, и приличах и на момче с облак на главата, и на кошер, който жужи някъде дълбоко.
Викаха ми Соколче, защото фамилното ни име беше хвъркато и птиче – Соколови. Баща ми беше Соколов – Калоян Соколов. А името ми приличаше, защото си бях отнесен отвсякъде.
Никога не можах да запомня какво учим в клас, нито да реша една задача през живота си. Докато децата сричаха азбуката, аз събирах скакалци в кибритена кутия; докато децата събираха и изваждаха числа, аз гледах как петелът се върти и прижумява покрай кокошките. Децата рисуваха пейзажи и поляни, аз нарисувах половин къща, и то обърната настрани; децата пееха, аз ръмжах и така нататък.
Но седях на първия чин, защото Харитонова беше влюбена в баща ми.
Беше го видяла някъде в града, срещнала го тоя мой баща – хубавец, сладкодумец, че и началник някакъв, и край – гръмотевица, любов. Той – хубавец и началник, тя –изгубена в славянобългарската азбука и педагогиката. И с петънца по лицето на всичко отгоре, и с мъж, който мечтае да стане ловец.
Разбрах, че една вечер ѝ заявил:
– Ако не стана ловец, няма живот.
И тя, какво да прави, сетила се, че баща ми може да помогне…
Искам да ви уверя, дами и господа, че от първия чин винаги се вижда най-хубаво. Виждаш черната дъска, виждаш как на черната дъска с бял тебешир се появяват букви, числа, думи, вселени. Виждаш как светът на науката оживява за теб.
Виждаш, ако гледаш където трябва. А аз в този момент гледах не към прозореца и хоризонта на черната дъска, а някъде надолу. И както гледах от първия чин надолу, видях гащичките на другарката Харитонова – бели и далечни. Срам ме е, едва го написах – един първокласник да има такъв поглед, ама като гледам не където трябва…
Харитонова си беше разтворила леко колената и бедрата и аз с моя първокласен поглед стигнах до белотата в края на картината. Веднага зажумях, но белотата си стоеше под клепачите ми. Срам ме е и ме е страх да погледна пак, а в очите ми – все белите гащички на учителката.
– Майка ти с какво ти мие косата, та ти стои така бухнала? – попита ме Харитонова.
– С домашен сапун – отговорих аз и изохках, защото тя този път нави на пръста си повече от една къдрица и ме оскуба.
– А от какво вари сапуна?
– От маста на прасето, ама слага липов цвят в казана, докато го вари. – И пак изохках.
После Харитонова се наведе и мина цял час, докато устните ѝ преминаваха през косата ми – целуна ме тази жена и докато се навеждаше и ме вдишваше, чувах жужене на пчела. И не ме беше страх, че ще ме ужили.
После баща ми и мъжът на Харитонова тръгнаха заедно на лов. Баща ми го уреди да стане ловец, даже го заведе до Плевен да му купят пушка.
Тази пушка за какво ми беше сега? Но щом съм я споменал, няма да я чакам да гръмне в края на пиесата, а ще обясня, че с нея мъжът на Харитонова гръмна доста зайци, фазани и даже една лисица. Опашката на лисицата цъфна веднага на врата на моята начална учителка, а зайците и фазаните ще се явят след малко.
Чудна, вълшебна приказка е любовта на жената. Особено на учителка, чийто мъж е ловец отскоро. Жената обича по принцип мъжът да е ловец и тя да бъде плаха гургулица, обича да седи до огнището вечер, а любимият да се връща с улов. А ако тази жена е учителка, то тя обезателно ще изнесе на любимия си урок, че много закъснява вечер след лова, и ще му пише отсъствие в дневника.
Татко и мъжът на Харитонова ходеха всяка неделя на лов, а в понеделник тя идваше или със заешка опашка на дръжката на чантата си, или с фазаново перце на баретата си. Много заешки опашки и фазанови перца минаха пред очите ми тая година.
Изглежда любовта между моята начална учителка и баща ми беше разцъфтяла, защото къдриците ми бяха скубани почти непрекъснато от дългите ѝ пръсти.
– Соколче, – питаше ме тя пред целия клас – коя ти е любимата песен вкъщи?
Аз, разбира се, нямах никаква любима песен, ама лъжех:
– Тих ветрец е вече спрял, ясен месечко изгрял… Това ми е любимата песен.
– А „Зайченцето бяло“ обичаш ли я?
– И нея я обичам много.
И музикалните ми лъжи нямаха край.
Не ми е известно къде са се срещали с баща ми – тогава моралът се крепеше на липсата на квартири и на невъзможност да се ходи по хотели, но че са се виждали често, е повече от ясно. Харитонова спря временно да порозовява, като ме гледа, и лицето ѝ се избистри. Много красиво лице имаше тогава.
Още тогава се научих да познавам влюбената жена. Нещо меко слиза при нея от небето, движенията ѝ се изпълват с плавност и продължителност. Влюбената жена спира да върви по земята, а плува на няколко сантиметра над нея.
В случая с моята начална учителка се стигна дотам, че тя почти спря да ни преподава и да ни изпитва. Аз бях останал без коса, дето се вика, но продължавах да седя на първия чин и от време на време да съзерцавам неща, за които си признах без бой в началото.
Животът обаче бързо писа двойка на тайната любов между другарката Харитонова и баща ми. Тяхната любов беше изгонена от училището, от града и от света. Мъжът ѝ разбрал, казал на майка и хайде – Соколчето прехвръкна в друг клас.
– Ти повече в този клас няма да учиш! – Съобщи майка.
– Защо?
– Питай баща си!
И отиде да реве в спалнята.
Не питах никого, но се разбра. Учениците от училището шушукаха какви ли не глупости и даже ми се плезеха. Да ги питаш защо се плезят на любовта на хората?
Харитонова не знам как събра сили и ни жива, ни умряла дойде да ме заведе в новия ми клас. Миг преди да ме предаде по списък и по опис на новата ми учителка, тайно ми пъхна нещо в ръката.
После каза на колежката си:
– И ако може, сложи го на първия чин. Иначе се върти и не внимава.
Като седнах, видях, че ми е дала едно перце от фазанка – сиво и крехко. На Соколчето си беше дала перце от фазанка, много мило, нали?
Няма как накрая да не спомена две важни подробности. Едната е, че съм бесен, дето майка ми рева в спалнята и очите ѝ почервеняха – за това съм бесен на Харитонова. Ама съм ѝ много благодарен, че искаше все да сядам на първия чин.
Иначе как ще виждам какво става пред мен?

ЛЯТНА ГРАДИНА

В градината с узрелите домати грее слънце
и грееш ти.
Един домат не иска повече да е червено съзерцание
и скача на земята.
И устните му се разпукват, и потича сок.

Така е хубаво, че сокът стига устните ти
и имаш семчици по устните,
а моите се червенеят и изпръхват.

В градината с узрелите домати има грах,
малини, даже две-три тикви.
И сянка, за която лешникът не иска благодарност.

Така е хубаво, че имаш петънца от лято по езика си.
Така е хубаво, че имаме градината
с узрелите красиви намерения.
Така е хубаво, че лешникът си сваля шапката
и ни похлупва с нея, докато изчезваме.

ДА СПИШ В НЕПАЛЕНО

– Ще спиш в непалено.
Това чувах като малък и носът ми изстиваше. Влезеш ли в непалена стая, първо ти изстива носът, после ушите, вратът, ръцете и така до пръстите на краката.
В селската ни къща някога рядко гореше повече от една печка и обикновено всички, освен баба, която спеше в кухнята при печката, си лягахме в непалени стаи. Майка и татко – в една, аз – в друга.
Непалената зимна стая винаги изглежда чиста. Чистотата идва от студа. Стените, дори и да са опушени, са бели, най-много мръснобели, както казваха за този особен, недотам бял цвят.
През зимата непалената стая има стени, на които от студ им излизат малки брадавици – невидими песъчинки, останали във варта, миниатюрни камъчета и кой знае още какви дребосъци изпъкват по стените и можеш да ги усетиш, ако прокараш длан по тях. От дюшемето вее хлад и човек се чуди дали е в къща, или ходи по гърба на вятър, който е спрял да си почине за малко.
Студеното дюшеме пращи, издава звуци на болен от артрит и затова неволно почваш да ходиш на пръсти – за да облекчиш болката му, а и за да не ти изтръпнат от студ ходилата. И през вълнените терлици студът се чувства.
Много интересна в непалената стая е електрическата крушка. Почти не чуваш как щраква ключето, почти не виждаш как светва токът. Сякаш токът е бил винаги запален. Студът и електричеството сигурно са роднини, защото много се уважават. Колкото е по-студено, толкова повече електричеството се чувства добре и свети също студено. Матово свети.
Погледнете зимните улични лампи – те светят по-силно и съсредоточено и по-мъдро, ако питате мене. През лятото на електричеството му се дреме и това е видно, а през зимата електрическите крушки се разсъняват и греят с удоволствие и много сериозно.
– Ще спиш в непалено. – Майка ми повдигаше червения юрган и аз, облечен набързо в една бархетна пижама, се заковавах в леглото.
Някой ми беше казал, че ако спиш със закопчано горно копче на пижамата, можеш да се задушиш, докато се въртиш нощем, и да умреш, затова винаги проверявах и пръстите ми опираха в ледено копче.
Тези големи кокалени бели копчета така изстиваха, че като ги пипнех, се опарвах от студ. Но пък се успокоявах, че няма да се удуша. През врата ми лека-полека слизаше мраз, защото горното ми копче беше откопчано.
Няма по-красиви завивки от големите червени юргани, разграфени на ромбове – гладки и лъскави, те можеха да завият сънищата на цялата къща. Не летящите килимчета, а летящите юргани помня аз от моите детски нощи. Юрганите са направени, за да разделят реалния от спящия свят, да служат за поляна, за небе, за ниви с узрели макове или жито, за море, за хоризонт.
Като ме завиеше майка ми с големия червен юрган, и аз първо усещах ледени пламъци. Усещах как студът е запален и същевременно е гладък и ме обгръща. Беше ми и приятно, и меко, и вкочаняващо. Най-вече ми беше приятно, защото чувствах, че юрганът е с най-естетически намерения и скоро ще ме стопли със самата си красота.
– Ще ти метна отгоре и това. – Казваше майка ми и хвърляше върху мен едно родопско одеяло.
Родопските одеяла бяха на мода. Хем красиви, хем битови, хем топлят.
Битовото много се ценеше тогава и хората си бяха направили битови стаи в къщите. Наковаваха стените с чамови летви, опушваха летвите с горелки, безиросваха ги и провисваха по тях черги и престилки. Правеха миндери и маси и пиеха яко. Това бяха битовите стаи. Бит, патриотизъм и най-вече ракия. Честно казано, патриотизмът дойде доста по-късно. Тогава патриотизмът беше битова стая.
– Много ги обичам тия родопски одеяла ! – Смееше се баща ми и милваше с ръка едно от тях. – Ресните им са големи и ме гъделичкат като плитки на ученички. – И се завиваше с родопско одеяло.
Аз се ядосвах, че баща ми говори за плитки на ученички, но от друга страна си представях, че дългите ресни на родопските одеяла са ту косите на Злателина, ту на Надка от нашия клас.
На Злателина косите миришеха на утро и едва-едва на пържени филийки. Живееха в една стая под наем хората и всичко им беше заедно. Но виж, косите на Надка миришеха на пагони на старшина – баща ѝ беше старшина в секретното поделение в Балкана и това вече беше респектиращо ухание.
Като хвърляше върху мен родопското одеяло, майка ми все едно хвърляше серкме. Жените не хвърлят серкмета, но така ми изглеждаше. Сякаш майка ми ме хващаше като риба на дъното на спряла река. Върху мен е юрганът – спрялата река, а отгоре едно серкме ме хваща и ме притиска към дъното.
Бог да благослови родопските одеяла и тяхната тъкан, и тяхната порода и същност. Като си помисля само как хиляди власинки си преплитат ръцете и пръстите, как се съединяват в това чудо, и се стоплям. Те и само те през годините спомогнаха за спасението на толкова зъзнещи същества, обречени да спят в непалени стаи.
Това стига, за да се направи паметник на родопското одеяло.
– Я стани малко, стани! Тя така няма да стане! – И майка ми вдига всичко от мен. – Стани малко! Виж! – И майка дъхва във въздуха и парата от устата ѝ се вижда. – Лед студено е, без китеник не може.
Постила китеник на леглото и аз лягам върху китеника.
Веднага усещам, че откакто е постриган с ножица този китеник и е станал равен, прическата му е направо слънце. Плътна, силна и гъста, вълната на китеника бавно-бавно почва да сгрява младите ми кости и аз се чувствам обгърнат отвсякъде с надежда.
Китениците на село ги използват главно за красота. По тях цъфтят божури и лалета, разхождат се пауни и екзотични птици, но този ме грееше като бавна и мъдра фурна.
– Сега как е? – Пита ме майка.
– Добре е. – Чувам гласа си само аз.
И непалената стая отлиташе някъде другаде и ме оставяше да спя.
Трябва да изясня още две неща. Леглото беше желязно, а топките от четирите краища на таблите бяха по-големи от главата ми. Преди да изчезна в съня си, тези топки ми се струваха като планети, които се въртят около несвършващото ми детство. Било е знак, че и Вселената е студена и трябва да те завие майка ти, за да се стоплиш и да заспиш.
И накрая ще кажа, че има голяма разлика между студена стая и непалена стая. Аз никога не лягах в студена стая. Студените стаи са студени завинаги и около тях няма никого.
Лягах си в непалена – а тя винаги е до кухнята, където печката не спира да гори.

ГЪЛЪБОВ ПОЧЕРК

Ако си доближиш ухото близо, много близо до гълъба, ще чуеш как перата му скърцат. Не така, както скърцат другите неща, а както скърцат пера на гълъб. Чува се разгръщане на страница и затваряне едновременно – скръъъц! – Хем гладко проскърцване, хем изчезващо. Все едно гълъбът си търка перцата, провлачва ги едно върху друго и така може и самият въздух да светне.
Това скърцане събира целия гълъб в едно перце само. Уж е гълъб, а пък е перце, което се придвижва ту напред, ту назад, без да ходи никъде.
Скърцането на гълъбовите пера е особено и някак разперено. Освен че можеш да го чуеш само ако си сложиш ухото на гълъба, ти можеш и да го видиш, ако си доближиш очите до гълъба. Тогава от перцата се показват едни много, ама много малки пухчета, които почват да се разрошват и да шушнат. Те шушнат обаче само ако си представиш, че могат да шушнат. Тези пухчета също допринасят за скърцането и имат връзка с почерка на гълъбите. Точно те правят почерка ефирен, изчезващ и незабележим за тези, които не си доближават достатъчно очите до гълъбите.
Гълъбите, които живееха на нашия таван, имаха различни почерци.
Един златистолилав гълъб например имаше много четлив почерк. Когато искаше да ми каже „добро утро“, оставяше слънцето да се търкулне по главата и гърдите му и тогава перцата му изписваха „добро утро“ на езика на много цветове.
Когато искаше да каже на гълъбката си, че я обича, той се въртеше, въртеше около нея и ѝ се покланяше и покланяше с отворена човка, докато думите му стигнеха до женското ѝ сърце.
Когато искаше да ми каже, че следобедът е хубав, същият златистолилав гълъб отиваше да спи в гладките клони на дюлята – и той златист, и дюлята златиста.
Вечер си мушкаше главата под крилото и така слагаше точка на нашата кореспонденция.
Гълъбите балонки са дарени направо с детски почерк. Техните гуши се разтягат толкова много, че можеш да си помислиш, че не летят с крила, ами се издигат във въздуха с балони. И това е техният почерк. Видят ли дете, започват да се надуват и така казват на детето: „Аз съм балон и ако ми кажеш нещо, ще отида да го кажа на облаците.“
Гълъбите балони пишат кръгли писма и писма, които ту стават големи, ту се смаляват – в зависимост от това, какво очаква човек от писмото и колко въздух са поели гълъбите в гърдите си.
С пощенските гълъби положението е най-ясно. Техните писма са завити на малки масурчета и летят в пространството. Чудил съм се какво ли значи да носиш писмо с краче. Пощенските гълъби носят писмата с крачета и така произвеждат поне за мен голяма загадка. Толкова ли са небрежни тези птици, та не могат да разнасят писмата с крила, ами ги доставят с крачетата си? Не знам, но имам една хипотеза – пощенските гълъби имат такава служба – да носят чужди писма, писани не от тях, и може би затова постъпват по тоя странен начин. Ако те бяха написали писмата лично, сигурно щяха да ги носят със сърцата си. Те това и правят…
Ако пък гълъбите паунки решат да напишат съчинение за своята любов, разказът им щеше да започва от долния ляв ъгъл на листа, после да се качи до горната част на листа, а после да се спусне в долния десен край. И разказът щеше да е във вид на ветрило.
Паунестите гълъби са от тези, чиито пера проскърцват най-много, когато разперят опашки. Ветрилото на тяхната красота ги прикрива от любопитните погледи на други гълъби, които непрекъснато си извиват врата след тях и ги обсъждат.
Чувал съм да казват, че паунките непрекъснато мислели, че са на бал и затова от сутрин до вечер се разхождали с бални рокли в най-различни разцветки – от чистоснежни до розови и светлозелени.
Много ми е интересно дали посещават курсове по класически танци, или всичко се случва по рождение.
Като гледам гълъбите паунки, си мисля, че са играчки, направени от две части. Предната част прилича на съвсем малко изящно конче, а останалата част е като платно на кораб. Изящни малки кончета, които плуват по вятъра – това са гълъбите паунки и затова историята на тяхната любов е винаги много далече – през девет вятъра в десети.
И написаното от тях прилича на дъга. Разказът за тяхната любов е дъга.
Почеркът на дивите гълъби гривеци е най-мъчен за описание. С тези черни черти на гушите гривеците сигурно знаят някакво друго, много древно писмо. Може да е с черти и резки – черти по гушите им и резки от човките им по кората на дърветата.
Но като съм учил, че с черти и резки по нашите земи се е писало преди приемане на християнството, а и като знам, че гривеците живеят близо до нашия манастир, не ми се вярва да е точно така.
Ами ако дивите гълъби са езичници, ако тяхната писменост и почерк идват от началото на вековете и горите? Тогава какво – да се правим, че няма такава гълъбова писменост с черти и резки ли? Не ми изглежда нито правилно, нито научно. Затова като видя гривек с черти по гушата, аз му махам с ръка и драсвам две резки във въздуха.
И той прочита, че го поздравявам.
На света има и едни най-тъжни гълъби, чийто почерк и писма са тъжни докрая. Гълъбите преметачи са самоубийствени същества – издигат се високо във въздуха, почват да се премятат през глава и опиянени от играта, понякога се разбиват в покривите на къщите.
Гледал съм как се въртят тези акробати – като почнат да се въртят, и не се разбира гълъб ли е, топка перушина ли е, малка мълния ли е, парче от слънцето ли е. И изведнъж – удрят се в покривите и почеркът им е червен и разпръснат.
Тогава няма как – скърцането на гълъбовите пера спира. И полетът, и летенето, и премятането спират.
И аз спирам, защото на детската площадка двайсетина гладни гълъба чакат да им хвърля парченца хляб. А после, докато те се прескачат и блъскат за трохичките, гукат и се карат, докато си говорят, закачат и пощипват даже, аз забравям, че мога да чета, да пиша и да мисля.
И само ги гледам.

ДОКАТО СЕ ВАРИ РАКИЯТА

Ракиджийниците са последните места, на които можеш да срещнеш доктор гинеколог. В такива кабинети на последната радост и мъжка забрава обикновено срещаш други екземпляри, но аз срещнах гинеколог. Беше дошъл да вари сливова и се видяхме.
Ракиджийниците имат вътрешност на алхимична лаборатория – големи казани, медни тръби, лули, кофи, каци, маркучи, шишета… И всичко необходимо за великия експеримент, който превръща плодовете на земята в течно злато.
Алхимични лаборатории за великани – това са тези селски ракиджийници, в които още след прага можеш да се спънеш в пънчета дърва, в гумени ботуши, в цървули, в пластмасови туби и канчета, в паяжини и мътни електрически крушки, в стари дюшеци и сламени възглавници.
Можеш да се спънеш и в истории като тази, която ми разказа гинекологът.
Като ракия от петдесет грама, която се пие за отскок, докато чакаш да потече първакът от казана, ще ви кажа, че доктор Дочев беше гинеколог в Червен бряг.
Като още една ракия от петдесет грама ще ви кажа, че беше много добър гинеколог. Търсеха го сутрин, обед и вечер да съветва, да преглежда, да лекува и „оправя работата“ на закъсали от любов женски създания.
И като последни петдесет грама преди голямото пиене ще споделя, че първото нещо, което докторът ми каза, беше:
– Бог да го прости Кънчо! – И отля една капка ракия.
Капката не падна на пода, а полетя и се окачи на една паяжина.
– Бог да го прости! – И аз също отлях една капка ракия. Моята капка падна на пода.
Гинекологът провери дали всичко с варенето на ракията е наред и го видях да си пъха ръката в огъня и да не изгаря. Опипа тестото, което обвиваше капака на казана, както се опппва женски крак. Погледна мъждивата крушка с разсеяно електричество в нея, както се гледа далечна луна. И седна на сламената възглавница върху стария дюшек.
Мисля, че е редно да се представя и да ви кажа, че аз съм една от многото ракии, които докторът изпи тази нощ. И за да ви е по-лесно, можете да ме наричате Кольо – Кольо Ракията, ракията, която може да помни.
Гинекологът не е човек, а кентавър – така си мисля аз. С главата си е мъж, а с тялото си – кон. Или пък е наобратно – не съм сигурен. Но знам, че гинекологът е на ръба на земята. Наведе се към тъмните тайни на Вселената и потъне в тях. Върне се на земята и се чуди кой е.
Освен кентавър женските доктори, както ги наричат в Червен бряг, са и изповедници, съдии, любовници, тайни същества, спасители от календара, ангели и дяволи – всичко са те. На тях се крепи животът, както се казва.
Това, че съм ракия, беше шега, разбира се, но приемете, че доктор Дочев направо ми изпи мозъка, като ме попита:
– Ти с мъж бил ли си?
– Как?
– Така – бил ли си с мъж един върху друг?
Казах ви, че ракиджийниците са алхимична работа, но кой да ти вярва, че в тях се правят експерименти с половата любов.
Той – самият доктор Дочев, геният на изражданията и абортите, спасителят и покровителят на червенобрежките женски тела и души, ме попита дали съм бил с мъж. И то как ме попита само – бил ли си с мъж един върху друг.
– Кольо, – продължи докторът – с Кънчо бяхме приятели от деца. Лека му пръст! – И погледна нагоре, където върху паяжината вече блестяха няколко капки ракия.
– Виждаш ли тая сламена възглавница? – Попита докторът и я удари с юмрук. – Същото е.
– Кое? – Попитах аз.
– Същото е като сламата в сламената възглавница. Усещането е, че си седнал на слама и сламата е в тебе.
Много, много ракия трябва да се пролее и изпие, за да чуеш от гинеколог приказки за слама. И то за сламата в живота ти.
– Цял живот мисля за това. – Продължи докторът. – Видях голи всички жени, които срещнах, много от тях прегледах и без ръкавици. А за пръв път бях с момче. Борехме се с Кънчо у тях, мерехме си момчешките сили, въргаляхме се по леглото им и по чергите им, по тавана и във въздуха се въргаляхме и се възбудихме. Първо се възбудих аз, после той. Много съм се чудил след време как не се възбуждат борците и защо като гониш някого и го стигнеш, и го събориш на земята, се възбуждаш и лумваш.
Бяхме с анцузи и после бяхме без анцузи. Ластиците ни бяха прищипнали ходилата и не можехме да мръднем. После усетих сламата в себе си. Нищо друго не изпитах освен срам и спадане на гумата. Докато съм лежал под него, гумата на душата и тялото ми е спаднала. И останах без въздух.
Като остане едно момче без въздух, или плаче, или се превива. Аз нито плачех, нито се превивах. Само ме беше страх да не се върнат техните и да не ни видят – залепени и спаднали като гуми на колело.
След два дена казах на Кънчо:
– Сякаш ме боцка слама в гащите.
– Така е винаги. – Отговори ми той, като че ли е разбирал нещо от боцкане на слама. Нищо не е разбирал, ама се перчеше.
И на двамата след месец ни купиха колелета. Голяма радост беше да обикаляме от небето до земята с напомпани гуми.
Капките ракия от паяжината започнаха да падат една по една върху главата на доктора.
Хубавото на старите дюшеци е, че можеш да ги изхвърлиш. Ама със сламените възглавници не е така, защото шушнат и все имат нещо да ти казват.
Това, последното – за дюшеците и възглавниците, е от мен, защото ми се замая главата и ми се доспа.
В ракиджийниците винаги по някое време придремваш.
Миг преди да ми се отнесе главата, си помислих – ама и доктор Дочев да стане гинеколог в Червен бряг…
И се смях, и плаках, докато се събудих.

ДНЕС ЧЕСТВАМЕ И БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

ДНЕС ЧЕСТВАМЕ И БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

На 2 юни честваме Ботев и загиналите за свободата на България.
Честваме и Ботевата поезия. Кълнем се, че ни е любима, че я носим в сърцата си… Съмнявам се.
Аз лично изтръпвам от стиховете на Ботев, възнасям се и се смалявам, но да кажа, че ми е любима – не мога.
Ботевата поезия трудно може да ни е любима поезия, защото тя трябва да е наша съвест, а коя съвест е любима на човека? Съвестта тревожи, засрамва, укорява, съвестта е бъдеще, а бъдещето плаши.
По-честно е, ако си кажем, че днес честваме не Ботевата поезия, а плахата си надежда, че там, в бъдещето, може би тази поезия ще стане част от нашата съвест.
Ще го кажа още по-ясно – на 2 юни честваме несъстоялата се наша съвест, излята в съвършен стих.
Между „настане вечер, месец изгрее“ и „слънцето спряло сърдито пече“ минава животът ни.
И от нас зависи дали ще имаме очи да прочетем:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Или ще зяпаме тържествената заря проверка в небето и ще ръкопляскаме на фойерверките.
Защото едно е „звезди обсипят свода небесен“, друго са фойерверките.