Skip to content

Месец: юни 2020

ХАЗЯИТЕ

Когато отидох студент в Търново, хазяите ми бяха пощальони. Съпруг и съпруга, които разнасят писма. И аз вместо в патриотическото минало, заживях в адресното настояще. За нула време научих имена на квартали и улици, запомних фамилии и получатели.
Тогава разбрах, че човек не живее в години, векове или епохи, а в думи – ако е човек на думите.
Велико Търново ми харесваше много. Очароваше ме, но и ме караше да вися на една страна. Градът е амфитеатрален и усещането ми е било, че винаги вися на една страна и че трябва да пазя равновесие, за да не се изтърколя надолу.
И това оглеждане на старите търновски къщи в реката. Тези хора при рибите ли живеят? – Това си помислих най-напред, като видях този местен жив акварел на къщи, паднали в реката.
Като студент българска филология се бях надъхал, че веднага ще се гмурна в този наш роден език и ще стигна до корените на неговата велика сила. Не знам защо, но в Търновския университет каквото и да учиш, все учиш история. Така ти се набива в главата тази вековна история, че каквото и да учиш, все го изкарваш на патриотизъм. Четеш по западноевропейска литература да кажем, но четеш с някое момиче на Трапезица и се проникваш от незабравимото ни минало. Тръгнеш на изпит по фонетика – в ушите ти звучат бойни тръби. И тая Балдуинова кула е навсякъде. Париж си има Айфелова кула, Търново – Балдуинова. И над нея все витае духът на невярната търновска царица, влюбена в пленения рицар.
На мен лично Балдуиновата кула ми е приличала ту на шахматна фигура, ту на човешки кътник. Нещо между средновековна шахматна политика и човешки зъб има в тая Балдуинова кула.
Моите първи търновски хазяи са виновни да мисля така. И аз вместо да се подковавам исторически и граматически, се затрупвах с адреси, марки и печати, недоставени писма и подробности, подробности.
А подробностите убиват всичко. Те правеха така, че като гледах Царевец, не виждах Патриаршеската църква и дворците, а разхвърляни бои, тухли и строителни материали. Виждах дочените дрехи и гумените цървули на работници, виждах ако щете и мазолите по вечно отпуснатите им ръце.
Цял живот живях в строежи и в подробности.
Подробностите правеха така, че вместо книгите в Университетската библиотека аз виждах картони и картончета, срокове, забрани, четения в полутъмни читални и още други безсъдържателни неща по отношение на великия ни език и великата ни литература.
Вместо да вървя, здраво стъпил на земята, аз вървях наклонен и все ме беше страх, че ще се изтърколя в Янтра.
Сега се сещам нещо много важно. Аз, който толкова обичам реките, който съм правнук на река, женена за облак, не можах да почувствам Янтра близка. Все ми изглеждаше като част от туристическа картичка, в която се оглеждат къщи. Как пък нито веднъж не отидох при нея – да я пипна, да поискам да се окъпя, да погледам рибите ѝ?
Може би дял за това има и Стамболовият мост. Толкова е високо над реката, че Янтра изглежда захвърлена в пропаст и по-скоро плаши, отколкото вдъхновява.
Моите мили хазяи – пощальоните, по едно време взеха да ме карат да си купя пощальонска чанта и с нея да ходя в университета. Било много удобно и се събирали много неща. И почнаха да ми показват преградите на пощальонската чанта и да ми хвалят тези прегради. Ето – тук са писмата, можеш да си носиш тетрадките. Тук слагаме телеграмите – носи си химикалки и бележник. Тези прегради са за малки пратки – ще си слагаш книгите. И дебели книги можеш да слагаш. В тази преграда си слагай баничката и бозата – кожата е много здрава и нищо не пропуска.
И на мен ми ставаше лошо, защото целият ми любим старопрестолен живот моите хазяи искаха да поберат в една раздаваческа чанта. Те имаха това – своите две чанти с имена, адреси, ред и порядък.
А аз имах своята мъка, че живея в техните думи и прегради. Хазяите ми бяха станали родители, университет, живот и съдба.
С нас не е било така, ще кажат някои. Ние бяхме свободни, волни птички бяхме.
Може и да сте били волни птички, защото умеете да пеете. А аз по пеене винаги съм имал три. Имах шестица само по слушане на думи. И това ми тровеше живота – и студентския, и последвалия.
Защото винаги имах хазяи – на стаите, в които живях, на идеите, в които вярвах, на думите, които обичах да измислям. Имах хазяи, докато не излязох навън и не тръгнах бос през лука и през тревите.