Skip to content

Месец: септември 2020

НАЛИ ТИ КАЗАХ ДА НЕ СЕ ОБРЪЩАШ

Вървя си през Борисовата градина. По средата на пътя, до оградата на обсерваторията, срещам бивш депутат. Забравил съм името му, но се сещам, че беше царист. Няма как да не си спомням смаленото му колкото длан или юмрук лице, залепналата за черепчето му тънка и бледа кожа. А катинарчето от посребрена брада прави образа му още по-депутатски и паметен. Тъмносиният му костюм сигурно струва повече от надеждите ми за топла зима.
А есента в парка прелива и се стеле навсякъде.
Малките кули на обсерваторията са наклякали, сякаш са гъби, и си пекат бронзовите шапки на слънце.
С депутата върви дама и води куче. Кучето е сетер и бледокафявата му козина лъщи кестеняво.
Депутатът е тържествен, почти отнесен, а парфюмът му се развява във въздуха чист, прозрачен и боров.
Този човек не е в парка, на Шанз-Елизе е, мисля си аз, като го гледам. И на Северния полюс да е, и в пустинята да е този тъмносин костюм, винаги е на Шанз-Елизе.
Сетерът се закача с гълъбите, гони ги, замира пред тях. Гледа шипките, души червената калина. После вдига крак и се умълчава.
Дамата се е разтворила в есента.
А депутатът не вижда нищо, абсолютно нищо – ни листа, ни паяжини, ни дървета, ни синевата в небето.
От толкова самовлюбеност са се стреснали даже кулите на обсерваторията и са се изравнили с тревата. Уж бяха гъби, а сега ги няма.
Не искам да се обръщам, ама се обърнах да погледам този син костюм в гръб. И виждам – божеството със смаленото лице има крив крак. От коляното надолу левият му крак се вгъва навътре. Обувката му даже се е изкривила навътре. И бившият народен избраник го знае. Подозирам, че усеща как го гледам, и се мъчи да си изправи крака, мъчи се да го измести наляво. И не може, и не може, и се предава.
Тогава един гарван почва да ми се смее. Навежда си шията и главата към земята, изправя ги, поглежда ме и чувам:
– Нали ти казах да не се обръщаш? Нали ти казах…

„РАЗТУРЯЙ, ЗЛАТО МОМЕ, МАГИИТЕ“ – разказ от едноименния ръкопис, който, ако е рекъл Господ, скоро ще види бял свят

         Като почнеха да пият нашите мъжки змейове в понеделник, в сряда следобед бръснарят от Тетевен идваше да ги бръсне, както са по масите в кръчмата. Вземаше им главите от ракията, както се казва, и ги бръснеше във въздуха. Главите и брадите на пиещите висят във въздуха, а той ги бръсне. От неволното клюмване обаче по бузите им оставаха петна от брада и после всички се майтапеха, че имали туфи по бузите си и можели да крият там червилото на чужди булки.
         Голямо пиене падаше. Ракията в юзовете изчезваше, сякаш стъклените шишенца бяха пукнати и никой не броеше ни юзове, ни ракии, ни обществени строеве, ни пари в джобове и банки.
         Кръчмарят викаше нарочни музиканти. В кръчмата пееше Кольо Княза.
         Как пееше Кольо Княза съм разказвал вече. Той беше брат на баба, обущар, серкмеджия и любовник и като запееше, кръчмата почваше да се върти като грамофонна плоча – и маси, и столове, и тезгях, всичко се върти. Пее Княза, а останалите жадни същества му ставаха и братя, и обожатели, и крепостни селяни, ако обичате.
         Музикантите, които кръчмарят викаше за тези седмични ракиени олимпиади, бяха от Торос – едно село на двайсетина километра от Гложене надолу по Вита, под Боаза. Викаше точно тях за музика, защото освен с пръстите си, тези музикални зверове свиреха и с носовете си. Подушваха от сто километра кой каква болка има и му свиреха за нея. Ако си болен от любов – любовни свирни, ако ти се е зачернил животът – разплакани музики, а ако ти се живее бавно – свиреха полека.
         Подушваха тези тороски свирджии кой какво иска и с една цигулка, един кларинет и тъпан правеха така, че кръчмата ту да умира, ту да се съживява. И да ви кажа честно, освен всичко друго имаха и много дълги носове – едни такива големи и дълги.
         Ако съм човек на място, ще призная, че в гложенската кръчма играеха и ножове и пищови. Имаше и такива работи, но аз ще си премълча за тези хладни и огнестрелни преживявания. Ще спомена само две – да не е без хич.
         Скараха се за жена двама титани на ракията – Лачко Лисицата и Петьо Памука. Скараха се така, че Памука намушка десетина пъти Лисицата с малка чикийка. От Лисицата вместо ракия взеха да излизат мехури – розови кървави мехури, и когато всички мислеха, че Лисицата ще си подвие опашката към рая, той както баладично лежеше и пъшкаше, поиска да пуши. Изпуши две цигари и оздравя. Оздравя и плака за невярната си любов, заради която получи пробождания с малка чикийка по тялото.
         Вторият случай беше с пищов. Горският на селото беше голям стрелец и като се напиеше, искаше да гърми по цигари в устата на присъстващите в кръчмата юнаци:
         – Ти на мене вяра имаш ли ми? А кажи ми де! Имаш ли ми ти на мене вяра? – питаше горският някой отчаян от живота тютюнджия.
         – Как да ти нямам? – отговаряше осъденият на смърт и слагаше в устата си цигара, сякаш си слагаше въжето.
         Прааас! – В стаята плъзваше мирис на барут и цигарата хвръкваше, счупена на две. Праас! – Още един куршум в тавана – за всеки случай и за келешлък.
         И на горския сърцето му идваше на място.
         Само ще спомена като лек детайл, че от устата на нашия осъден капеше и кръвчица, ама това е нищо работа, детайл.
         Пиенето на ракия почваше в понеделник, бръсненето се организираше в сряда, в четвъртък идваше музиката от Торос, ножовете и пищовите обикновено се случваха в петък, а в събота свършваше мезето.
         Това мезе винаги свършваше в събота и ставаше страшно. Да изпиеш толкова ракия, да изядеш толкова зеления за салата, да си подлагаш толкова сланина и накрая всичкото това съкровище да изчезне. Ракията в Гложене никога не свършва – тя е като кръговрата в природата. Хората си варят по два-три тона сливова за свои нужди и ракията просто няма как да свърши. Но виж, зеленията за салата и сланината за мезе се изгубваха по някое време на този четирийсет и два градусов маратон за жадни мъже.
         Ще попитате кога спяха тия хора? Те не спяха никога, не бяха спали откакто се бяха родили, та до ракия ли ще заспят?
         Свършваше салатата и кръчмарят се хващаше за косата. Не за косата на главата, както си мислите, а за косата, която виси в сайванта и служи за косене на трева и люцерна. И защото работата беше на живот и смърт с тая салата, той бързо, със замах в кръста, отчаяно и почти в безсъзнание  правеше няколко откоса в люцерната, която растеше в задния двор. Събираше я в кръчмарската си престилка и след малко пълнеше чиниите с люцерна. В задимената кръчма тази новородена салата имаше тъмнозелен цвят, но кой ти гледа зелени цветове при тая подчертано жълта на цвят ракия?
         Нашите герои след няколко часа се подуваха от люцерната, коремите им отскачаха напред и се заобляха, но го отдаваха на неспането, лошия въздух и влажния планински климат.
         Ако някоя крава в селото, не дай си боже, се напасеше с люцерна и се подуеше, викаха ветеринарния фелдшер, той я дупчеше по корема с едно шило и работата се оправяше. Но понеже ветеринарният беше въздържател, никой в кръчмата не се сещаше за него и работата се разминаваше от само себе си и от щастие, и от любов към живота.
         Когато обаче свършеше сланината за мезе, работата добиваше катастрофални размери. Да свърши гложенската сланина е все едно да свършат слънцето и въздухът за всяко живо същество, все едно да свърши животът на милата ни планета.
         Тази сланина е налагана със сняг, прозрачна, мека, памукова, блажничка, с малко кожичка, оваляна в стрити билки, с много червен пипер, опушена с орехови черупки и непременно увита във вестник, пристегната с канап и увисена в тъмно мазе.
         Тя се реже по специален начин – тънко, бавно, настрани, с изплезен език и с леко криво ножче.
         Направих това описание, защото сланината свърши и кръчмарят – нека му споменем името – Палигоря, трябваше немедленно да достави на пиещите от една седмица точно такава незабравима сланина.
         Този Палигоря, на когото му се беше запалила главата, тича насам-натам, а сланина няма и няма. Свършила в цялото село и в Тетевен, и в Рибарица свършила. Няма и на връх Вежен, даже и на Луната няма.
         Музиката от Торос е заспала и свири само във вид на хъркане. Княза гледа с бялото на очите си, потропва юзчето със сливовата ту в челото си, ту в масата. Другите водовъртежи на ракията са настръхнали и ръмжат и Палигоря разбира, че е настъпил кулминационният момент на пиесата.
         Сеща се нещо, изтичва в несвяст до една тайна стаичка, отваря една ракла, останала от старите времена и от Присъствието, рови се, рови се в нея и накрая вади един турски фес. Вади от раклата този избелял, изтънял и просветнал от годините фес и тича в кръчмата. Тайно зад тезгяха разглежда феса, вижда, че не е баш червен, а розов, че е мазничък покрай ушите, вижда му се тънък и лееко-леко и с изплезен език почва да го реже. Почва да реже този турски фес на тънко, както се реже сланина. Докато реже, все пак си мисли – ами ако някой каже, че е жилава?
         След малко юзчето на Княза се дрънва за наздраве в други юзчета, чува се „да живейш, бай Кольо“, някой примлясква с последната сланина и точно тогава Княза запява: „Разтуряй, Злато моме, магиите…“
         Ех, каква песен е тая:

         Разтуряй, Злато моме, магиите,
         и твоите, Злато моме, и моите…

         Разтуряй ги тия магии, ама като не можеш? А и като не искаш…
         От такова пеене всичко живо започва да плаче, но и отива да поживее за малко на небето, докато трае песента.

ЖАР-ПТИЦА ПРЕД ЗЪБОЛЕКАРСКИЯ КАБИНЕТ

Младият зъболекар е от най-кадърните в София. Кабинетът му е като космически кораб – на компютрите встрани се въртят и уголемяват цветни триизмерни изображения на зъби и венци, мигат цифри и диаграми.
Зъболекарският стол ляга така, че на мен или ми се приспива, или изтръпвам от ужас, че съм в инвазивната кардиология на Пирогов. Спомени за сърце… Но съм при зъболекаря.
Този следобед редът с часовете нещо се обърква и процедурите закъсняват. В чакалнята седи и бая дебел мъж около седемдесетте. Лицето му е мораво, до лилаво. Лице на човек – любител на месните изделия и ракията.
Мъжът прелиства вестник и на всяка страница трепва с глава, сякаш пъди муха, плюнчи си и пръстите.
На времето човек като четеше вестник и си плюнчеше пръстите, от лошия печат по езика му оставаха букви. И така душата се пропиваше от истини за света и живота.
Сега е същото, само дето няма букви по езика.
В устата си тоя морав пациент имаше само два зъба – отдолу вляво и вдясно. И зъбите му стърчаха, сякаш останки от наколно жилище на минали софри и страсти.
– Какво ти има? – пита ме.
– Пулпит.
– Каквоо?
– Пулпит. Лоша работа.
– А на мене ми има чене. – И пак си плюнчи пръстите.
Вестникът му се сгърчва на дивана с хартиена въздишка.
Чакалнята на зъболекарския кабинет е обзаведена с рекламен кът на електрически четки, избелващи зъбите без натиск. Има саксии с цветя, календари, кашони, на които пише „Не пипай“, и на стената – една голяма огнена картина с полетяла жар-птица.
Не ми е ясно какво прави картината с жар-птицата точно тука. Може би изобразява възкръсването на болните зъби след посещението при зъболекаря. Макар че не съм чувал жар-птиците да имат зъби.
– Това какво е? – сочи мъжът към огнената картина.
– Жар-птица.
– Като е жар-птица, що не е в заведение за печени пилета?
– Е, това е картина, не е за ядене. Нещо като надежда. – Обяснявам въпреки пулпита.
– Не е за ядене, не е и за пиене… – успокоява се мъжът. – Ами ти откъде си?
– От Балкана, от Тетевенския.
– Високо ли е там, Балканът висок ли е?
– Много, повече не може.
– Тая София ни съсипа зъбите, да знаеш! – И мъжът окончателно сгъва омачкания вестник. – Съсипа ни и зъбите, и живота. Каруцарски град. Ееех, Пирине, Пирине! – въздъхва той, става и целува картината с огнената жар-птица.
Мене ме извикват в космическия кораб на зъболекаря, а мъжът остава да чака с Пирин в сърцето и с два зъба в устата.

ЗА ПРАЗНИКА НА НЕЗАВИСИМОСТТА

Празник на независимостта е. Честваме Независимостта на България.
Като си помисля обаче – този празник все още ни предстои.
Предстои ни не само защото рядко сами сме решавали съдбите си, а защото рядко се осмеляваме да извикаме какво ни боли, какво искаме и на какво се надяваме.
Независимостта не е само манифест, речи и заря проверка. Тя е преди всичко честна дума, честен избор и честна позиция.
Като дете зависех от майка си и баща си, от приятелите си и училището. После зависех от страстите и заблудите си, от любовта и професията си, зависех от хиляди обстоятелства, които няма как нито да си спомня, нито да изброя.
Но през целия си живот истински съм бил свободен само в любовта си към литературата. Само тази любов ме е правила и безкрайно зависим, и безкрайно щастлив.
Независимостта на България, разбира се, е друга работа – държавна, но тя е и лична, много лична. Без лична и осъзната зависимост към човешката ни същност няма независимост нито в човешки, нито в държавнически смисъл.
Като осъзнаеш, че обичаш да рисуваш или да правиш хубав хляб, ти вече си независим от картината и житото, защото самият си и картина, и жито.
Останалото е политика и високи думи.
Честита Независимост и на България, и на сърцата ни.
Честит Празник на оная Независимост, която все още ни предстои.

ДА РЪКОПЛЯСКАШ НА ЗАКЪСНЯЛ ПОРТРЕТ

Гледам поредния рейд на свещената джипка из родния ми Ловешки край. Гледам и спонтанно докараните с цел посрещане на премиера щастливи граждани. Гледам и кметицата на люляковия град, дошла на строежите на автомагистрала „Хемус“, за да благодари на Борисов от сърце и душа за любовта, въздуха и слънцето и даже за рибите в река Вит.
Посрещане като по тоталитарно-демократичен учебник. Има и ръкопляскания, и пърхане, и пристъпване на хората към Слънцето от Банкя, изгряло пред очите им.
Има и клетви, и молби да не подава оставка, има, разбира се, и шеги, и закачки, и ведри небеса над родината.
И се сещам за едни отминали времена. Било е средата на осемдесетте години на миналия век. Най-вероятно първомайска манифестация в Ловеч. Слънце, люляци, лалета, венци, глъч, хора, знамена….
Манифестацията си върви, както си е вървяла винаги. Минава си манифестацията и викат ура училища, фабрики, канцеларии, предприятия и т.н., и т.н.
Идва ред и на завод „Балкан“ – най-големия в окръга. В него освен че се сглобяваха автомобили „Москвич“ се сглобяваха и разни други работи – явни и тайни. Много народ – няколко хиляди души си изкарваха хляба там.
От ръководството обаче бяха решили, че като сглобяват москвичи, няма да е лошо да ги използват и за целите на пропагандата, и за целите на първомайската манифестация.
Наредили се един след друг петнайсетина автомобила – новички, измити и лъскави, а над купетата им – закачени големи портрети на актуални партийни величия. Тодор Живков най-отпред, с най-голям портрет на първия автомобил. След него членовете на Политбюро – Гриша Филипов, Добри Джуров, Пенчо Кубадински и останалите по реда си.
Хората ръкопляскат, подсмихват се на москвичите с портретите, вяло викат ура, а от трибуната ловешките първенци махат усмихнати.
Москвичите отминават и манифестацията продължава.
След пет минути обаче по улицата, по която преминава манифестиращите, се чува пищене на клаксон, форсиране на кола, смях и свиркане с уста и викове, и глъч.
– Бравоо, браво! Ха-ха-ха! – И хората се люшват от смях и се свиват встрани.
Тогава като в тъжен филм се задава един изостанал москвич. Изостанал от групата с портретите, а на него – светлият лик на Цола Драгойчева. Къде се е бил запилял този москвич – закъснял ли е, изгубил ли се е , повредил ли се е – не знам, но се появи след пет минути. И на него Цола Драгойчева – сам-самичка се носи извън времето, извън света и извън манифестацията.
Същото е, същото е – това си помислих, като гледах премиера с джипа на автомагистрала „Хемус“ в Ловешкия край.
Милите ми съграждани – винаги са знаели как да посрещат, да ръкопляскат и да се подсмихват на портрети, закъснели и извън времето си. Нищо, че не е Първи май и няма манифестация.
Някога Цола Драгойчева, а сега – Бойко Борисов – самотни портрети извън хода на времето, извън манифестацията на хората, ако щете.
С една разлика – някога портретът на Цола Драгойчева мълчеше, а сега този на Бойко Борисов не спира да говори.

НОВИТЕ БЪЛГАРСКИ КОСМОНАВТИ


Не е вярно, заблуда е, че България си има само двама космонавти – Георги Иванов и Александър Александров, полетели между звездите през миналия двайсети век. Нашето съвремие и нашият печален политически живот изстреляха пред очите ни поне още няколко персони в Космоса. Пръв полетя премиерът Борисов. Неговата джипка се превърна в совалка, която с всеки изминат ден се отдалечава от планетата на илюзиите, наречена България, и потъва в далечния Космос. Натам – към далечния Космос, се е запътила и Деница Сачева, която като истинска тъмна героиня от „Междузвездни войни“ брани Империята и Реда от бунтовниците. Компанията на звездните хубавци се допълва от Биково – Харалановата армия, въоръжена с телевизии, сайтове, социологии, лъжи и манипулации. Близо до кораба майка – джипката, се реят загадъчният габровски мъдрец Томислав Дончев, развеселяващата народа абревиатура от кърджалийския красив край, както и още кандидати за извънземна политическа слава. Няма да е честно, ако пропуснем извънорбиталните военизирани пътешествия на космонавти от рода на Каракачанов, Симеонов, Джамбазки, Андрей Слабаков и още знайни и незнайни извънземни пазители на Реда и Тишината. За Доган, Пеевски и Гешев не смея и да си помисля – те са паралелни Вселени. Пред тях науката и човешкият разум са безсилни. Те или си говорят с Господ, или са негови инструменти.Всичко си имат тези нови космонавти – власт, пари, жени, чекмеджета, полиция, приятели по света и у нас. Само едно си нямат – почва под краката, земя и реалност. И време вече си нямат. А може би там някъде – в красивия, но суров Космос, ги чака или Планетата на възмездието и правосъдието, или Планетата на забравата, защото значението на думата Космос е Красота, Ред и Хармония.
P.S. Списъкът с новите космонавти може да бъде продължен с имена от всички сфери и стратосфери на нашия политически, икономически, културен и всякакъв останал ни живот.

ПРЕДИ 15 СЕПТЕМВРИ

Някога преди 15 септември винаги ми ставаше мъчно, много мъчно. Разболявах се от мъка, че лятото се е изнизало и трябва да тръгвам на училище.
В махалата в Ловеч имах един приятел – Иван Динков, малко по-голям от мене, с когото яко си пийвахме в навечерието на първия училищен звънец. Удряхме по някоя чаша вино от мъка, главите ни се замайваха и така някак си по-леко се насочвахме към заветния 15 септември.
Сега някои от моите набори реват, че тогава сме ходели на бригада и през септември, че се бил развалял учебният процес. Аз обаче треперех от страх да не би да се отмени бригадата. Не ми се ходеше на училище и това си е. Готов бях да бера грозде и сливи, да вадя цвекло и какво ли не още, но само и само да не уча. Исках ваканцията да е винаги и вечна – като любовта с някоя ученичка.
Подозирам, че и сега работата не е много по-различна. Карантината направи от училището ваканция. Училище на ваканциите – това получихме всички ние. Вярно, има онлайн обучение, но като си сложим ръка на сърцето и махнем от очите си превръзките на страха, трябва да си признаем – учи се, ама май наужким.
От двайсетина ученици в онлайн час внимават три-четири. Другите се протягат по диваните и по леглата и имитират присъствие. Като не можахме да въведем униформи, въведохме пижами. Пижамено обучение – това въведохме.
Не че в училище не е горе-долу същото, но все пак – близостта и това, че ученик и учител са очи в очи, променя малко положението. Ученето „на живо“ винаги си е живо учене.
Няма да анализирам никакви образователни, психологически, възпитателни, интимни, духовни и социални аспекти на „невиждането“ и на „далечното“ обучение. Нито имам сили и нерви да повтарям едно и също. Правя го близо трийсет години – непрекъснато. И имам горчив опит, че колкото и да викаш, възможността да не те чуят е голяма.
Но все пак ще кажа – неприсъствието в училище е беда, голяма беда за учениците. И за нашето бъдеще. По-точно – за тяхното.
Кой какво печели, ще стане ясно след време. Кой колко милиони и милиарди е натрупал – също. Но че губим всички, е ясно. Ясно е за тези, които гледат с очите си.
И изобщо не си мислете, че децата няма да се радват на това, че не ходят на училище. За тях карантината си е безкрайно лято. Дано само не правят като мене и моя приятел – да си пийват вино от мъка, че наближава 15 септември.
И моля ви, не се въсете и не цъкайте с език на това, което написах. Иска ми се да не е било така, ама беше. Признат грях – половин грях и една единица намалено поведение – за тези, които знаят за какво говоря.
Честит 15 септември и дано да не свърши в средата на октомври.

АВТОГРАФИ НА АЛЕЯ НА КНИГАТА

Приятели, в събота, на 12 септември 2020 година от 16,00 до 17,00 часа ще бъда на щанда на Издателска къща „Знаци“ – шатра № 29, Алея на книгата. На щанда ще може да намерите и последните ми две книги – „Ябълковият човек“ и „Ти и котките следобед“.
Събота е хубав ден, ще се радвам да се видим.