Skip to content

Месец: октомври 2020

ВИДРА

            Инфарктът ме беше хванал за гушата и за краката и близо две години не бях мърдал от София.
            А какво е инфарктът – видра. Видра, която лови риба – рибата на сърцето и рибата на страха.
            Зверче е инфарктът и ако не може да те замъкне веднага в сенките си, обикаля около тебе с години.
            Страх е инфарктът, голям страх и от време на време – сън и забрава преди големия сън.
            И точно затова, че не си бях показвал носа извън София, направо полетях за Топилище. Топилище е моето село, в което Вита си търка бедрата и коленете, а Балканът си навежда врата и очите, за да го види.
            Обичам го това село и защото беше пълно с кози и с приятели. По-точно – с две кози и с двама приятели. Нашите кози бяха две, двама бяха и приятелите ми.
            Козите преди много години се качиха в планината, защураха се в едни скали и станаха ангели. А моите приятели тръгнаха след тях. И уж вече пушеха цигари, уж понякога си пийваха ракия, даже веднъж подпалиха плевня със сено, а пък и те станаха ангели.
            Проходил съм в двора на църква, ама никога не съм и помислял, че и кози, и момчета, които пушат и си пийват ракия, могат да станат ангели.
            Откъде знам, че са станали ангели ли? От това, че една зима доих мляко от пряспа точно там, където изчезнаха козите. А една нощ спах на гробището, пиян от любовна мъка, и като се събудих, видях, че съм завит с бебешкото си синьо одеялце. На одеялцето имаше две ангелчета и Дачо и Тони знаеха за това.
            Веднъж с тях носихме  това одеялце да го перем на реката и те много му се смяха. Само те са – няма кой друг да ме е завил.
            Като влязох в къщата, и видях, че е обрана. Да обереш дърво, разбирам – ябълките цъфтят, зреят и се търкалят. Да обереш боба на някого – също. Бобът се вари и се яде. Ама да обереш къщата на някого е все едно да му обереш годините. Как се обират и крадат години, като те са си лично на човека? В тях има и баби и дядовци, и маси и столове, и каренца и одеяла, и целувки, и плач, и шамари, и пружинени легла с нарисувани лебеди, и детство, и мляко, и сланина, и топъл хляб – и всичко.
            И някой да ти преобърне всичко това с краката нагоре. Най-страшното е, че като ти крадат къщата, ти преобръщат времето с краката нагоре и то става бръмбар и маха с крачка, и не може да помръдне.
            Моите комшии и от четирите ми страни ми се сърдят, откакто се помня. Ядосваше ги, че ходех по двора с къси гащи, че майка ми гледаше кози и козите бяха саански, ядосваше ги, че имаме порта от ковано желязо, че в двора ни пищеше банциг за рязане на дърва и че петелът ни беше бял.
            А най-много се ядосаха, когато издадох стихосбирка. От къде накъде – са си мислели моите комшии – той ще издава книжлета, а тиквите на майка му ще се катерят по нашите огради. И баща му ще пие кафе на терасата всеки следобед и няма да сърба силно.
            Стиховете ми ги ядосваха най-вече с това, че освен в книга те се появяваха от време на време и във вестници, с които комшиите си палеха печките. Пали си печката моят комшия Лальо Вътев и хоп – името на Николайчо във вестника. И вестникът вместо да стане на огън, става на смачкана топка.
            Като отпечатат мои стихове във вестник „Тетевенско ехо“ в събота например, и майка ми веднага метне една баница. Извади баницата и – в пенсионерския клуб. Радва се жената и черпи ту с баница, ту със стихове. Ама от почерпката се услажда само баницата, защото майка ми винаги я прави с много сирене и с по десет яйца, и за стиховете не остават сили.
            И ето ме мене, стиснат за гушата от оная видра и страховете, посрещнат от разбита къща и намусени комшии, цъфвам в Топилище.
            Бях издал преди няколко месеца „Ябълковият човек“. Бях си излял в тази книга и майчиното, и козето мляко, бях си излял и живота, и облаците, и любовта, и греховете. Знаех, че книгата се харесва и че дори в моето село чули за нея. Някои се познали, познали и роднините си и се зарадвали. Други обаче казали, че бенките на носа на баба ми не били две, а само една и затова книгата не е вярна. Така казали – книгата не е вярна, защото бенката на баба му беше една.
            Изпратил бях аз по пощата за подарък на читалищната библиотека няколко екземпляра от „Ябълковият човек“. Вижте какъв израз само – „изпратил бях няколко екземпляра“. Че то една книга, ако не се състои от екземпляри, каква книга е?
            Влизам в магазина на площада и продавачката се изчервява. Между щайгите с картофите и лука – изправен като стока и като екземпляр, стои и „Ябълковият човек“.
            – Това какво е? – питам.
            – Даваме я, който иска да я чете. Донесе я библиотекарката на читалището и вика, че е за тукашни работи в селото. Вие да не сте…
            – Аз съм. Върви ли книгата?
            – Досега три жени я взеха да я четат и после я върнаха доста запазена. Аз още не съм я чела. Радвам се да Ви видя, господин Милчев. Дъщеря съм на Дишо Палигоря – били сте заедно с него до четвърти клас. А книгата са я сложили така и в сладкарницата, който иска, да я вземе.
            – Хубаво, и много здраве на Дишо!
            Отвън пред магазина обаче са се насъбрали бая деца. Гледат ме и се подмотват. Оправям си аз побелялата коса, а те се приближават – на един метър са от мен.
            – Може ли да Ви пипнем?
            Трепвам, но ми става приятно.
            – Казаха ни, че си е дошъл известен човек от София и ако може да Ви пипнем…
            – Кой ви каза?
            – Хора ни казаха. Казаха ни, че сте в магазина.
            – Знаете ли как ми е името?
            – Знаем, гледаме Ви по телевизора всяка вечер.
            – Е, чак всяка вечер… Даваха ме напоследък два-три пъти. И как ми е името?
            – Орлин Горанов! Орлин Горанов! – викат децата и махат около мене.
            После тръгвам към Вита и под теления мост чакам да се мръкне. Може пък и да е останала някоя истинска видра и да я чуя как се къпе във вира.

ЗА ДА СЕ ЧУЯТ КАМБАНИТЕ И МИНАРЕТАТА

Да са вечни Царствата на Христос и на Аллах, да се светят имената им и на небето, и на земята, но е крайно време тези двама мъже да седнат и да си поговорят.
Не са добре нещата и над човешкия свят, който Те владеят, надвисват облаци.
Нито мога, нито ми е работа да ги сравнявам. И единият е Бог, и другият – също. Но никак не е божествено, ами е направо убийствено работите да продължават така.
От векове, от хилядолетия кръстът и полумесецът се удрят един в друг и гледат да се счупят, и гледат да си надделеят. Не им ли стигат Небесата, звездите и Космосът, ами наблюдават отвисоко как чадата им се убиват един друг? И всеки от чадата им мисли, че е прав и че неговият Бог го поддържа.
Лошо е, много е лошо от едни карикатури да потече кръв. Страшно е, когато от карикатурите тече кръв. И когато от нефта потече кръв, също е страшно.
На кръста кървеше Христос, в Сирия кърви Аллах. После в Ница – пак Исус, а после в Египет – Аллах. И така е било винаги – няма край това кървене.
И защото Исус и Аллах и да се разберат, ние няма да го разберем веднага, си мисля, че земните господари във Вашингтон и Москва, в Париж и Анкара, в Ереван, Баку и Кайро трябва след една секунда да са седнали на масата и да си говорят. И никъде да не ходят, докато не се разберат.
Да се разберат оръжията да млъкнат и омразата да млъкне, за да се чуят камбаните и минаретата.
Това си мисля аз.
Ама някой мисли за власт, за пари, за влияние, за разделение, за войни и за мрак. Това, което става, е мрак.
А боговете винаги са били светлина. Или са били светлина някога…

ТЪГА

Не ще и дума, не ще и дума –
от любовта ни е останало едно окончание.
И защото за това не е ставало дума,
нека стане мълчание.

С ТЕБЕ

С тебе сме само две странни растения,
които носят нашите имена.
Понякога си четем стихотворения.
И прецъфтяваме. И пада вечерта.

ТРИ МОМЧЕТА

Братовчед ми Лазар Давидов беше кмет на Голяма Брестница вече втори мандат. Обичаше да поправя коли човекът, беше завършил машиннотракторния техникум в Дерманци и разбираше от коли – от счупени коли.
В задния двор на кметството на една асфалтова площадка винаги имаше докарани закъсали коли. Закъсалите коли трябва да ги докараш някъде за поправка – няма как. А щом ги закараш на майстор, и ти олеква. И уж се прибираш после пеша, а летиш от радост, че колата ти е при майстора.
Братовчед ми най-обичаше, като поправя-поправя колите и се омаже хубаво с масло и грес, да тръгне за кметската си стая по стълбите и като стигне до големия прозорец, от който се вижда задният двор, да се любува на легналите по очи и корем коли. Спре се, гледа ги, държи си ръцете разперени встрани, поклаща си леко дланите и човек си мисли, че може да хвръкне. Ставаше му леко, че ги поправя тия коли и че им помага да тръгнат пак по пътя като хората.
Много се гордееше кметът и с това, че беше успял да докара вода в селото.
Село Голяма Брестница е на голям баир и водата се изтласкваше от една помпена станция някъде при Златна Панега. Златна Панега е в ниското, а нашето село е на баир и беше голям зор, докато се намерят пари, тръби, ръце, кирки и багери. Ама водата тръгна – показа се накрая.
От малък знам какво е да носиш вода в едно село. Мъкнеш с котли и дамаджани от долове и кладенци и като си дойдеш вкъщи, ръцете ти ги няма. Или пък ти няма гърба. Имаш глава и скъсени крака, ама ръце и гръб нямаш.
Та затова когато пуснаха водата, всички бяха като замаяни патици и патоци. Хората си пускаха крановете на чешмите и ги гледаха по половин час. Хей така – без нито да наливат, нито нищо. Седят и гледат тези струи от прозрачен живот. После врътваха кранчетата и водата се дръпваше някъде навътре. Къде ходеше тая вода навътре, не е ясно, сигурно струите от чешмите са тичали обратно чак до помпената станция и там са се омешвали като приятели и вече не е личало коя струя на кого е и откъде идва.
Затова помпената станция беше толкова важна. Тя и задният двор на кметството с колите за поправка бяха най-важното нещо за кмета Лазар Давидов.
Знам, че някой веднага ще се жегне и ще каже – ама водата в Голяма Брестница я прекараха преди близо петдесет години и тогава не беше кмет Лазар Давидов, ами Вътьо Йошев.
Може и така да е, ама аз си мисля, че е много добре, ако водата на едно село се докара пак чисто нова и после пак да се докара нова вода и така, докато слънцето пече и докато облаците се надвесват.
Спре ли един кмет да докарва чисто нова вода и да поправя счупените коли и души – край и със селото, и с кмета.
Затова си въобразих, а то си е и истина, че именно братовчед ми Лазар Давидов направи помпената станция и вдигна водата от Златна Панега чак до очите и устата на хората, до чушките, доматите и пъпешите в дворовете. Какви пъпеши и дини стават в Голяма Брестница, не е за приказване.
– Братовчед, трябваш ми в кметството! – казва ми Лазар по телефона и аз хайде – в кметството.
Моя милост съм учител чак в София и за Голяма Брестница съм си голям човек – с опит и слово, дето се казва. А това, че преди години издадох една книжка със стихове, радва най-много майка ми. Тя, милата, от всичките ми стихотворения най обича това, дето ми пише името на корицата.
– Братовчед, кажи ми какво да ги правя тия тримата! Ти си учител по столицата, ти кажи!
Гледам аз – три момчета, бая оцапани, подсмърчат в стаята на кмета и се тикат едно друго към ъгъла.
– Разбили вчера помпената станция! – осведомява ме братовчедът.
– Не сме я разбили! Вратата беше отворена. – Мънка едно от момчетата.
– Отворена била! На една помпена станция вратата никога не е отворена. Как ще е отворена вратата, като там има вода, чиста вода и някой може да отрови селото? – Съчинява си Лазар.
– Как да отрови селото? – чува се гласец.
– Така – ще изсипе един чувал с изкуствена тор в резервоара и край!
Момчетата гледат уплашено и се въртят.
– Купили си бири – продължава историята кметът – бири и кренвирши си купили и влезли в помпената станция. Чак там отишли – до помпената станция да пият. Пили, яли и взели, че хвърлили бутилките и обелките от кренвиршите в резервоара с водата. После какво е било – не знам, ама ги намерили заспали. Не може така, братовчед, тия тримата са ми скъсали нервите. Техните са по чужбина, гледат ги бабите им, гледат ги, ама не могат. Единият обрал смокините на комшийката, другият откраднал моторетката на поп Атанас от Дъбен, третият изпочупил стъклата на старото училище. Тримата заедно запалили една копа сено, докато пушили цигари. Пратихме ги и тримата в интерната в Черни Вит, там уж учат, има и пансион. Там спят през седмицата, ама като си дойдат в събота и неделя, само бели правят… Ще ги дам на следователя!
– Ами как са ги хванали? – питам.
– Намерили ги заспали в помпената станция, нали ти казах. Спят си и пет пари не дават – напили се и спят. – Братовчед ми ги гледа заплашително.
– Не сме се напили. Уморихме се!
– От какво? – Чуди се кметът. – От бира и кренвирши?
– От Димитър се уморихме. Дойде Димитър и ни донесе…
Димитър е по-голямо от тях момче, и то от рискова група, както се казва напоследък.
– Какво ви донесе Димитър? – Бърза братовчед ми. – Ракия ви е донесъл или някаква трева да пушите. Затова сте заспали, затова… Освен бира сте пили още нещо и сте пушили трева. Не издържам, братовчед, нямам нерви! Да е кола, да го поправиш, а то – човек. И да хвърлят шишета и обелки в резервоара…
– И какво ви донесе Димитър? – Опитвам се аз да прекъсна приказките на кмета.
– Костенурка.
– Каквооо? – Пули се братовчедът.
– Донесе ни костенурка. Тръгнал след нас да ни търси и намерил костенурка. Донесе ни я да я видим. Разбрал, че сме в помпената станция и ни я донесе.
– И после? – Питам аз.
– Играхме си с костенурката. Димитър ни каза, че е водна костенурка и ние си играхме много с нея.
– Как ще си играете с костенурка?
– Така. Тя ни гледа и ние я гледаме. Тя лежи, и ние лежим срещу нея. После я пуснахме в резервоара, щото е водна. После сме заспали. След малко аз и братовчедът отидохме в задния двор при счупените коли. Той взе да поправя един стар фолксфаген, а фолксфагените, както знаете, много приличат на костенурки. Направо им викат така.
Аз мислех да си ходя, ама се сетих, че съм пропуснал нещо важно и тръгнах да търся момчетата.
Трябва да им кажа, че костенурките живеят по сто и повече години и е много хубаво, дето са пуснали костенурката. И исках да им кажа, че сега първата работа, която трябва да направят, е да се окъпят.
Поне вода в селото – колкото щеш.

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Искам да ти подаря едно завъртане на Земята
и едно завъртане на пета, и замайване на главата.
И едно трепване на опашката на стърчиопашка,
и една паяжина, която виси прекрасно.

Искам да ти подаря листо в кутийка за пръстени
и за това листо никога да не е късно.
И да ти подаря една шипка – като камъче скъпоценно,
и едно парченце луна – сладко и ментово.

Искам, много искам да ти подаря и обувки –
и жълти, и червени, и вечерни, и утринни –
обувки, с които по цял ден да те няма
и да не ходиш никъде, освен до есента ми.

Искам да ти подаря и страха си, че когато си тръгна,
няма кой да ти подари един пуловер вълнен
и ти ще зъзнеш, наметната само с една разходка,
а аз като стърчиопашка ще трепкам наоколо.

СТЪКЛО ОТ ОЧИЛАТА НА БАБА

         На една стръмна улица в село, по която с баба ходехме на фурната за хляб, видях изгубено стъкло от очила – от бабешки очила. Откъде знам, че очилата са бабешки ли? Ами те си личат.
         Бабешките очила и стъклата им преувеличават всичко, абсолютно всичко.
         Наведох се над падналото стъкло и се загледах. Под него парченце от листо изглеждаше колкото цяло листо. Съвсем-съвсем мъничко камъче беше голямо, а една мравка, пропълзяла под стъклото, си беше направо царица на мравките.
         Тогава ми светна, по-точно ме убоде мисълта, че изгубеното стъкло от очилата е на баба ми Дона. Тя имаше голям нос с брадавица на него, която аз обичах, и носеше очилата си само от уважение към селото, за което клюкарстваше по цял ден.
Баба обичаше да послъгва и да преувеличава. И ако някой питаше например къде е баща ми, а той беше отишъл до Тетевен, тя казваше, че е в Ловеч. Ей така, заради очилата си и лъжите, а сигурно и за да не искат от баща ми непрекъснато ходатайства.
         Баба преувеличаваше също. От високото кръвно я болеше главата много и когато я питаха колко ѝ е кръвното и боли ли я главата, тя отговаряше:
         – Горното ми кръвно е на манастира, а долното е във Вита. А главата ми я няма изобщо.
         Тази дума – изобщо, беше чула отнякъде и все я буташе пред хората.       Боже, колко стръмна беше улицата, по която ходехме с баба за хляб и на която аз си мислех, че съм намерил стъкло от бабините очила. Толкова беше стръмна тази улица, че като ме бутнеше през зимата баба с шейната по нея, аз чак след няколко светлинни години се блъсках в касетките с топъл хляб на входа на фурната. И толкова беше топъл и врял хлябът, че аз кацах, дето се вика, с шейната си на слънцето.
         Първият човек, кацнал с шейна на слънцето, съм аз.
         А когато през лятото дойдеше големият дъжд откъм манастира и стръмната улица станеше море, баба ме качваше на една лодка и ме изпращаше за хляб с махане на ръка и с дъждобран, който беше от сребро или калайдисан. Блестеше този дъждобран и това си е.
         След минута или след век аз пристигах на Острова на фурната, а на острова беше пълно с вулкани и лава. На Острова на селската ни фурна хлябовете бяха горещи като лава. Слагах в брезентовата чанта два хляба от лава и хайде обратно.
         Ама ме е научила баба да лъжа! И носът ми е голям като нейния, само е без брадавица, и очила вече си имам.
         Всичко ми е както беше при нея, само баба си нямам. Но си имам стъкло от очилата ѝ.
         Остана да уточня дали е дясното, или лявото стъкло. Няма начин да не е лявото. Лявото стъкло никога не ѝ е трябвало чак толкова.
         Баба ми послъгваше или преувеличаваше, но винаги гледаше със сърцето си.

КАТО ДЕТЕ, КОЕТО ОЩЕ НЯМА СПОМЕНИ

Навсякъде около мен израстват сгради. Никнат една до друга. Кварталът, в който живея вече трийсет години, е от престижните. Големи бетонни блокове, сгради и всякакви други създания ден след ден пъплят към небето.
Тук пораснаха дъщерите ми, тук – в квартал „Изток“, ги водехме на забавачници, на сладкарници, тук тръгнаха в първи клас.
После видях как една железопътна линия бавно обраства с бурени и коприва. Видях как спряха влаковете и на мястото на теснолинейката докараха кранове, приличащи на гигантски жирафи.
А по тази теснолинейка децата беряха къпини и джанки, гонеха скакалчета и гущери, пушеха тайно цигари и тайно си глътваха по малко вино даже.
От тази жп теснолинейка аз изкопах едно младо орехово дръвче и го посадих в градината пред блока.
Няма да повярвате, но славеите нощем се надпяваха с пъшкането на локомотива и аз можех да позная кой точно локомотив минава и кой точно славей пее. Локомотив и славей заедно на концерт – как ви се струва?
А сега вместо тях железен жираф е боднал врат в небето.
Преди години срещу нас пасяха кози, а от другата страна на дипломатическите блокове – в една къща, маршируваше петел и се разхождаха кокошки из двора. И дипломатите гледаха от прозорците си как стопаните на къщата вадят мед от кошерите си или берат краставици от лехите.
Знам, че животът върви напред. Знам, че едни къщи остаряват и падат и на тяхно място се строят нови. Знам, че човекът иска да е все по-нагоре и по-високо, че иска да живее в облаците.
И си казвам – добре, ама защо строите вашите Вавилонски кули точно върху моите спомени и моя живот?
Мили собственици на апартаменти, на офиси, небостъргачи и облаци, земята може да е вече ваша, цялата Земя може вече да е ваша, но спомените все още са мои и аз не съм съгласен да строите върху тях.
Не искам точно до детската психиатрия да има парти клуб за деца на новобогаташи.
Не искам до малкото езеро, в което ловяхме риба, да има офис на застрахователна компания.
Не искам до автогарата на младостта ми, откъдето тръгваха пет-шест стари, но горди автобуси, сега да има затворен и забранен град. До малката автогара не искам да има затворен град, пазен от бодигардове, камери, власт и банкови сметки.
Не искам по улицата с най-красивите чинари на света да има резиденция с бодлива тел, огради с гипсови лъвове и училищен двор с черешови топчета.
Не искам в двора на детските ясли да има три блока на бивш шеф на банка.
Не искам там, където растяха най-сладките круши, сега да мига магазин за маркови дрехи.
Спрете, ако обичате, да строите върху сърцето ми, върху живота и спомените ми.
Спрете се за малко, ако е възможно.
И защото нищо такова не е възможно, аз или трябва да изчезна завинаги, или да изляза на терасата и с една сламка и чашка със сапунена пяна да правя балончета, докато се стъмни.
Като дете, което още няма спомени.

ПРЕДИ ГОДИНИ

Докато чаках пред кабинета на доктор Хлебарова, разбрах, че умирам. Доктор Хлебарова е кардиолог, а по коридора пред мен премина мъж с бутилка вино в джоба.
И тогава разбрах, че умирам. Какво му трябва на човек, за да умре – една доктор Хлебарова, един мъж с бутилка вино и един инфаркт.Инфаркта още не го знаех, но знаех, че ще умра.
Тогава до мен седна жена – млада, кльощава и бледа.
– Ти трябва да продължиш да пишеш стихове.– казах ѝ аз
.– Аз никога не съм писала стихове. – отговори ми тя.– Нищо. Продължавай да пишеш. И докато пишеш, не спирай да плачеш.
Нямаше никаква жена, разбира се, но аз я видях и я упътих в творчеството.
Кардиограмата ми при Хлебарова стържеше като нокът на дявол по ламарина, стържеше като ръждив пирон, като бодлива тел и като грак в гърло на гарван. Такава кардиограма направо ти реже вените, капилярите и аортата.
– Исхемична болест – имаш признаци на исхемична болест. – И докторката разгърна кардиограмата, сякаш е дърводелски метър.
– Вземай такси и в Пирогов веднага! – Това ми съобщи Хлебарова и се разпиля на трохи и трохички.
В таксито шофьорът ми разправяше, че е бил келнер и че може да познае колко бакшиш ще му даде клиентът само по обувките.
– Я да видя с какви си обувки! – И шофьорът се обърна и наведе глава. – О, ти си пътник. С тези гуменки направо си пътник.
В Пирогов ме упътиха към спешния кабинет. Ходех сам и пеша. И бях пътник.
Разминах се с мъжа, който носеше в джоба си бутилка вино – този път празна. И пак разбрах, че умирам.
После стана тихо, хората се стопиха. Нямаше никого.
Влязох в спешния кабинет и докато ме преглеждаха, никой не продума. Нямаше нито една дума, която да чуя. Нищо. Само мека, матова белота.
И отново дойде слабата и бледа жена.
– Написах стихотворение. – Чух мислите ѝ.
– Нали ти казах – притворих аз очите си.
И тя ми го прочете наум, и плачеше, докато го четеше.
И вместо стихотворение, заваля сняг.
Валеше сняг, докато бях в инванзивното.
Валеше сняг и в реанимацията.
Валеше сняг и докато един самоубиец от съседното легло пушеше на отворения прозорец.
Валеше сняг и докато една жена говореше в тъмното, че от години сади в градината си домати, а растат невени.
Валеше сняг и на сутринта, когато едни циганета се въргаляха в преспите във вътрешния двор на болницата.
Валеше сняг и докато сънувах тази несъществуваща жена.
Господ да поживи доктор Хлебарова – за професията ѝ и за трохите хляб.
Господ да поживи и мъжа с виното.
Таксиджията дано отново стане келнер и Господ да го поживи.
И Пирогов, и инвазивното, и реанимацията – Господ да ги поживи и да ги пази.
Само тази жена, дето не пишеше стихове, а заваля като сняг, я няма. Може да е била майка ми като млада – дано да е била тя. Само така няма да умра никога.
Господ да поживи и снега, който не спираше да вали.

ПУКАНКИ

         Кутиите, в които някога се продаваха пуканки, за мене бяха магически кутии. Прозрачни и големи като аквариуми, те привличаха хората, сякаш са магнит. Привличаха и моята малка влюбена милост.
         Бях влюбен в Камелия, а майка ѝ продаваше пуканки. Единствената продавачка на пуканки в града.
         Къде пукаше пуканките, не знам, но ги изнасяше в една голяма прозрачна пластмасова кутия и оттам гребеше тези вълшебства. Сипваше ги в хартиени фунии, а народът подхвърляше топлите солени снежинки във въздуха и ги ловеше с уста. Голяма забава падаше с тези пуканки по главната улица.
         Като излезеше на Камелия майка ѝ и почнеше да продава, цялата улица се белваше. Продаваше ли тя пуканки, и зимата идваше. И август месец да е, пак е зима. Цялата земя побеляваше от ефирните бели цветове.
         Майка ми също пукаше пуканки в една очукана тенджера на печката и аз бях станал голям спец в тази област. Познавах царевицата, от която стават хубави пуканки. Кехлибарени, тъмнокехлибарени, восъчни, светловосъчни или бели, зърната на пукливите мамули се познаваха и по това, че не бива да са нито много големи, нито много малки, а средни. Тогава пуканките ставаха тип-топ.
         Много се отчайвах, като си помислех, че Камелия може да усети, че аз не разбирам от пуканки, а пък я обичам. Нейната майка продава пуканки, пък аз не разбирам коя пуканка е хубава и коя не е.
         Самата моя Камелия е балерина. Ходи на танци, стои на палци и си върти, върти едното краче – Андерсенова, приказна работа.
         Разтръсква майка ми тенджерата с пуканки на печката и аз внимавам в картинката. Най-напред пукането на зърната е вяло – пук! – и чакаш няколко секунди до второто пукане. Пук-пук! – и пак чакаш. После пукането се усилва, става като картечница, капакът на тенджерата подскача, майка ми е изплезила език и натиска капака, докато стрелбата на разцъфналите царевични зърна не утихне. И пуук-пук – престрелката спира.
         – Майко, много обичам Камелия! – казвам аз.
         – Коя?
         – Камелия от нашия клас, дето майка ѝ продава пуканки.
         – Е?
         – Какво да правя?
         Майка изсипва пуканките в една тава, ръсва ги със сол и в сладката пара ме напътства прекрасно:
         – За тези глупости питай баща си!
         Питам аз баща си за тези глупости, а той се смее половин час.
         – Майка ѝ на Камелия е много хубава, знаеш ли?
         – Ама аз обичам Камелия – мънкам – за майка ѝ не знам.
         – Слушай, кажи ѝ така – и баща ми намига – Кажи ѝ: Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         И се смее още половин час.
         Много голяма помощ получих тогава от родителското тяло във връзка с моята любов. Но пък ядях пуканки безкрай – ту вкъщи, ту от магическата кутия, докато започна да ми пада гласът и почти онемях. Оттогава като ям пуканки, и ми пада гласът.
         С паднал, отмалял и изчезнал глас един ден казах на моята любов:
         – Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         Камелия трепна, изправи се на един крак, стори ми се, че се завъртя на пръсти и ми залепи шамар. И се разплака, и отлетя.
         Тогава заваля сняг – един от най-солените снегове, които някога съм опитвал.
         Аз ям снежинки непрекъснато. Цял живот ям снежинки – през зимата във вид на кристалчета, през пролетта във вид на акациеви цветове, после във вид на глухарчета, а през есента във вид на мънички облачета, дошли да си вземат довиждане с лятото. Непрекъснато ям снежинки.
         Разбрах веднага какъв идиот съм и тичах след нея да ѝ се извинявам и все повече затъвах в снега, докато потънах до гуша.
         Имало е за какво да потъна в преспите. На другия ден братът на Камелия се обеси в мазето на тяхната кооперация. Беше по-голям от нас, имал психически проблеми, за които не се говореше, и се обеси с тел.
         Тогава кутията с белите пуканки се счупи. Разпръсна се тази вълшебна кутия и снежинките почнаха да валят от долу нагоре и затрупаха и света, и небето чак.
         Когато видях Камелия след десетина дена, тя беше облечена в черно и майка ѝ също. Как става така, Господи, че само за миг нещо, което е бяло и ефирно, се превръща в тъмно и тежко?
         Майка ѝ ме спря и ме хвана за ръката:
         –Кажи на баща си, че това, дето те е научил, не е смешно, никак не е смешно…
         Не можех да помръдна, нито знаех къде съм, нито кой съм.
         Миг преди да се разделим, моята Камелия, моята единствена, нежна и съсипана Камелия прошушна:
         – Аз нищо не съм казвала на майка. Казала ѝ е една пуканка…