Skip to content

Месец: януари 2021

СЛЕД НЯКОЙ ДЕН

След някой ден едно момче ще стане на шестнайсет –
да можех да му вляза в кожата
и с моето сърце
в момичето му да се влюбя.

Ако това се случи и е зима,
ще купя сладолед за устните на младата красавица,
ако е лято, ще разрежа тортата на слънцето
и ще ѝ дам едно парче
насред нощта.

Ако е есен, ще ѝ купя ябълки
и ще ги беля,
докато останат голи
и ябълките,
и момичето.

Ако е пролет – ех, ако е пролет,
ще заведа момичето в гората
и ще се върнем
чак когато сме зелени,
и ще се върнем чак когато сме изкаляни
от пролетна любов.

След някой ден едно момче ще стане на шестнайсет
и мускулите му ще трепкат като мускули на конче,
ръцете му ще се протягат за момичета,
очите му ще гледат долините
и само моето сърце ще знае,
че това къдраво момче
е най-щастливото глухарче.

И само моето сърце ще знае,
че след това пристига вятърът,
и само моето сърце ще знае,
че след това съм аз.

МЪЖКО МЛЯКО

            Дъщерята на Донка Липова беше три-четири години по-голяма от мене. Аз учех в шести клас, значи като смятам, тя е била някъде в девети или малко по-нагоре.
Малко по-нагоре ли? Ваня, така ѝ е името на  моята първа плътска изгора, летеше направо по небето. Както си вървеше по улицата, и директно политаше, а двата ѝ балона, скрити под басмяната рокля, я понасяха по вятъра.
            Винаги съм мразел вятъра. В долината, в която пораснах, вятърът направо ти сваля главата, прерязва те на две.
            Обаче ако същият този вятър вдигнеше балоните на някое момиче във въздуха или му обърнеше роклята наобратно, нямах нищо против.
            Ваня, дъщерята на Донка Липова, имаше страшни гърди за годините си. Така казваха момчетата, така мислех и аз. Като вървеше, гърдите ѝ издаваха различни звуци. Аз поне ги чувах, за другите – не знам.
            Отива за хляб на фурната и гърдите ѝ охкат, сякаш са се опарили от врелия хляб. Тича по игрището край селото и гърдите ѝ шумолят и приплясват като бързеите на Вита. Помага нещо на майка си в „Плод – зеленчука“, а под роклята ѝ си бъбрят я много големи ябълки, я малки динчета и пъпеши.
            Майката на Ваня – великата Донка Липова, беше магазинерка в „Плод – зеленчук“ – много важна длъжност в нашето планинско село, в което освен картофи и лук, друго не можеше да се отгледа.
            Не знам какво правеше тази жена, но мъжете висяха все пред магазина и каквото се получеше за продаване, го купуваха веднага.
            Тогава от село Торос започна да идва къдрав и як мъж с голям мотор. Не с кола, а с мотор. Донка Липова се качваше на мотора и двамата изчезваха в неизвестно направление.
            – На майка ѝ става лошо в кола, завива ѝ се главата от бензина, затова се вози само на мотор. – Така обяснила Ваня на свои приятелки къде изчезва майка ѝ.
            Попитах един наш комшия – чичо Йордан, дали е вярно.
            – Нищо ѝ няма, ама като се качи на мотор, и роклята ѝ се вее като червено знаме.
            Този човек каза и още нещо, което ми размъти мозъка. Как се е сетил да ми го съобщи по такъв начин, не знам – може би защото беше писар в кметството:
            – Леля ти Донка дои от мъжете мляко.
            – Ама те си имат две кози. Защо ѝ е друго мляко?
            – Имат си две кози, но мъжете са говеда и обичат да им доят млякото.
            Чичо Йордан сигурно е предчувствал, че цял живот ще хвърлям по едно око освен на момичетата, и на метафорите, и затова се е изразил така завоалирано.
            – Вярно ли е, че майка ти дои млякото на мъжете? – Попитах една вечер Ваня.
            Живеехме през една улица – ние в по-ниското, те на по-високото.
Пляяс! – И момичето ми отвъртя такъв шамар, че както бях отишъл на тяхната висока улица, прелетях над нашата, стигнах до жабуняците край Вита и се скрих в пещерите на отсрещния бряг.
            Стоял съм там поне няколко години – от срам и от мъка, че не знам какво е да се дои мляко от мъж. Ходех си и из селото, разбира се, учех по малко, ядях, спях, шляех се нагоре-надолу. И все си мислех за глупости.
            Гледам как идва мъглата от манастира – мисля си, че е мъжко мляко. Наблюдавам как Кольо Княза пие мастика в кръчмата – пак същото. Клеча до дядо Дачо, като дои кравата, и в ума ми – мъгла и мляко.
            Да питам пак Ваня – не смея. Бях се изложил толкова много, че не е за приказки. А и тя откъде ще знае какво е мъжко мляко, като баща ѝ беше забягнал с друга жена още преди години.
            И пак отивам при писаря на кметството – този с метафорите.
            – Или ще ми кажеш какво е мъжко мляко, или няма да мръдна от тука.
            Чичо Йордан взе един молив и върху лист от тетрадка написа: „Мъжкото мляко е вятър“.
            Приех го като стих и като се прибрах у нас, измислих продължение: „И мотор с развята рокля на жена“.
            А за дъщерята на Донка Липова написах толкова много любовни стихотворения, че майка ми си палеше една цяла зима печката с тях.

БАЩА МИ Е ВИНОВЕН

            Кажи ми кой е баща ти, за да ти кажа от кого бягаш. Кажи ми кой е баща ти, за да ти кажа къде отиваш.
            Такива работи си мислех това лято, когато в стария гардероб на село видях униформата на татко. Дрехата му на полковник от МВР висеше там от години. Облякох я и ми поникнаха криле. Залепна ми.
            Цял живот съм искал да стана генерал, а го докарах само до полковник, и то с чужди пагони. Малиновите кантове на панталоните, големите златни пагони с везани звезди ми се въртят в ума още от дете.
            Преди много години за пръв път на Лъвов мост видях жив генерал да прескача едни заграждения, високи поне метър и половина. И оттогава нямах мира – готов бях на всичко да стана генерал.
            Ако сега ме попитат давам ли си книгите и стиховете за генералски пагони, ще отговоря мигом – давам ги. И знаете ли защо? – Защото винаги съм мислел, че съм нисък.
            Гледам се на снимките като ученик. Като другите съм, а съм нисък. Самочувствието ми все идваше от друго място – син на полковник от милицията, внук на убит партизанин – все бях стъпил на други рамене.
            Имам една незабравима снимка – още съм съвсем малък, а един наш приятел шофьор ме качил на раменете си и в натрупалия сняг гледаме как залавят Левски в Къкринското ханче. За да видя живата картина на залавянето на Апостола, е трябвало някой да ме носи на врата си. Как да не искаш да станеш хем висок, хем генерал?
            Иначе ръстът ми е сто седемдесет и осем сантиметра, но никога не ми стигаше.
            След снимката в Къкрина имам и друга – войнишка. Наредили сме се новобранци в полукръг и стърчим, убити от студа и тичането по плевенските баири, а нашият лейтенант клекнал отпред. Беше два метра човекът, но клекнал – да не ни излага с височината си пред гаджетата и роднините. И той не стана генерал, но тази снимка е велика и много висока.
            Като се разбра, че и светът, и кариерата ми потъват, генералската ми мечта се изпари нанякъде. Тогава мечтаех не за звезда на рамото, а за малко затишие. Мечтаех да не съм враг на народа, да не съм номенклатура, да ме вземат на работа където и да е, даже в училището за ватмани, ама не стана. Вярно, назначиха ме учител в кварталното училище и радостното беше, че докато вървях натам между къщите в квартала, можех да си откъсна и червени джанки, и лилави малини, и някоя дива ягода. Сладки плодове с генералски цвят.
            Кажи ми какъв е баща ти, за да ти кажа на кого те е яд. Винаги ме е било яд на баща ми. Яд ме беше, че го обичам толкова много, че тайно му мириша ризите, защото обичам потта му, че спях на възглавницата му, когато го нямаше, за да си мисля, че спя до него. Яд ме беше, че не се прибира с дни, че като си дойдеше, го търсеха всяка минута. Яд ме беше, че така и не ставаше генерал – за това ме беше яд най-много.
            И тогава започнах да пиша стихове. Издадох една книга – една звезда на пагона. Втора – две звезди на пагона. Трета, четвърта, но до генералска звезда не стигнах. И за това е виновен баща ми – ако беше станал генерал, и аз щях да съм генерал в поезията.
            Вие знаете кой раздава генералските звезди. В армията и полицията – Правителството и Президентът, в поезията – постът, който заемаш, и конюнктурата.
            В поезията има и родени генерали. Ботев е маршал. Яворов – генерал-полковник, Смирненски – също. Багряна – и тя е генерал.
            Нищо такова в поезията няма, разбира се, и аз ги пиша тези неща, защото душата на човека е объркана. Човек иска едно, иска го с цялото си сърце, а то не става, бяга и го няма.
            Аз наистина мечтаех да стана генерал, но само на думи. Генерал на думи, които ме обичат. И не да ги командвам, а само да се снимам, коленичил пред тях.
            Онази нощ сънувах, че на левия крачол на пижамата си имам малинов кант. Значи съм половин генерал –наполовина генерал на сънища, наполовина – на измислици.
            Но затова е виновен баща ми – полковникът, и никой друг.

РОДНИНИ

Първата снежинка дойде в шест часа вечерта.
Втората – в седем.
А третата снежинка им беше сестра
и те не можеха да дишат без нея.
Четвъртата бях аз, петата – ти…
Господи бял, колко роднини си имахме вече!
И валеше снегът цяла нощ, както вали
сняг, дошъл отдалече.

Колко любов има в това броене на снежинки сега.
И колко е хубаво, че се събират пред къщата
децата на зимата и на снега –
момичета и момчета, които се връщат.
И колко е топло това притискане един до друг в нощта
и това непомръдване след раздялата голяма.
Първата снежинка дойде в шест часа вечерта,
но последната не идва никога и все я няма.

Тя сигурно спи в косите на някоя стара жена
или на носа на бебе, което киха.
снегът си вали, и е такава тишина,
че какво си говорят снежинките,
не чува никой.

ТАКСИ ДО МЛАДОСТ

           Когато през нощта е валял първият сняг, сутрешните таксита трябва да са по-нежни – това си мисля. И пред очите ми е бяло, но не от снега, а от зъбобол, затова чакам такси.
            Шофьорката е жена и като намалява, ми говори от прозореца на колата:
          – Локвите, локвите… Мръдни по-нататък, докато обърна.
            – По Цариградско ли да мина за Младост? – пита тя.
            – По Цариградско, после след Макдоналдс – вдясно по „Киприян“.
            Някакъв мъж, бая разхвърлян, прегърнал зелени клонки – да се чуди човек откъде ги е взел, тропа по стъклото:
            – Няма ли добро утро, алооо! За вас добро утро няма ли?
            – Много луди! Всеки трети, който седи тук – и шофьорката сочи седалката до нея, – е луд. Поне сме на Четвърти километър, ако не друго.
            – Пандемия, стресове… – Обаждам се аз и зъбът ме стрелва като шиш от челюстта до ухото.
            – Ти какъв си? – Пита таксиджийката.
            Виждам, че е жена, която би могла да бъде едновременно боксьор, касиер в Топлофикация, домоуправителка или контрольорка по транспорта.
            – Бях учител, ама се пенсионирах по болест.
            Като казах тези прости и съкровени думи, бяхме на колелото при Площада на авиацията, а когато жената спря да се смее, минавахме покрай спирката на Окръжна болница. И не се смееше като хората, ами си мърдаше шията нагоре-надолу и скимучеше.
            – Ти си бил учител, колега? – И удари по волана. – И защо се разболя? Някой ученик те напсува?
            Зъбът ме стрелна още веднъж, вече от гушата до мозъка. Беше познала.
            –Напсува ме един десетокласник на майка и му се размина.
            – Това е нищо. Една моя бивша колежка от четвърти клас я псували всички.
            – И тя какво?
            – Свикна. Ама аз, да знаеш, за хиляда лева учителска заплата няма да си еба душата. Няма да си еба душата за хиляда лева никога. Един срок написах бая двойки и директорът на училището ме вика. Госпожо Станчева, ти тези двойки ги пишеш на тебе си. И аз – айде, шестици на всички и да си ебават майката!
            Шофьорката, която трябваше да е учителка, говори с езика на истински таксиджия:
            – Синът на моята колежка, напсуваната, наркодилър, ѝ казал: Да ти пикая на заплатата скапана! Аз я изкарвам за два часа. И аз бачкам в училище като тебе за едни пари, ама аз два часа, ти – цял месец.  Голямо лайно е синът ѝ, ама е прав! Наркодилърите и учителите работят на едно място. Те и моите синове са изроди, – продължава жената с таксито, –  но ги опазих. Малкият едва не стана наркоман, но аз държа – бой, панаири по цяла нощ, комшиите викат полиция, ама го опазих. И да знаеш – няма да си еба душата за хиляда лева учителска заплата никога.
            – По какво беше учителка? – питам.
            – По пиано, по пиано… – И свива по улица „Киприян“.
            Снегът ми се вижда черно-бял. Не казвам, че е като клавиши. Казвам само черно-бял.
            И зъбът почти не ме боли.

НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТИ СЕ ОБАЖДАМ

Не знам защо ти се обаждам, но това ми се струва най-важното сега.             Сещам се, че в края на селото ни, досами пътя, имаше тясна цепнатина, викаха ѝ Дупката. Метър – метър и половина широка, но много дълбока. Като хвърлиш в нея камък, и слушаш как подскача и се срива надолу, а накрая се чува едва-едва лай на кучета.
   Казваха, че преди години някой хвърлил малки кученца, те оживели и сега се обаждат.
            Гледам си телефона и той ми прилича на Дупката край селото. В него също можеш да хвърлиш камък или нещо друго – тайни, скрити помисли, тъга. Можеш да хвърлиш любовта си дори в тая дупка, на дъното на която живеят кучета.
            – Тези кучета са слепи. – Това казваха навремето приятелите ми за животните от дъното.
            И аз си представях как лежат в мрака, как се клатушкат и пристъпват едва, като търкат муцуни едно в друго.
            Сигурно затова ти звъня – защото съм едно от кучетата в мрака. Мислиш, че прекалявам? Всички така мислят или поне така говорят. Звъннеш на някого, а той те ободрява: Важното е да се държим, важното е да оцелеем! Я виж колко е хубав светът, люляците по оградата на затвора скоро ще цъфнат.
            Люляците ще цъфнат, но кучетата от дупката няма да разберат.
            Аз знам, разбира се, защо ти се обаждам – защото те обичам. А това означава, че няма да те изоставя.
            Какви признания – няма да те изоставя! Някога ми изглеждаха сиропени и кухи, но сега са важни за мен. Не аз, ти не ме изоставяй – затова ти се обаждам. Защото ме е страх, че може да те няма, да ти стане нещо и да изчезнеш.
            И знаеш ли какво? – Обаждам ти се, защото искам да ме глезиш. Да ми правиш баница с обезсолено сирене, да ми печеш зеленчуци на фурна, и те без сол, да ми переш суитшърта всяка вечер, а тениската, с която спя – по два пъти на ден. И бейзболните шапки, и тях искам да ми переш непрекъснато.
            Обаждам ти се, защото искам и ти да ми се обаждаш без нищо – просто така.
            Не знам дали кучетата в мрака ядат безсолна баница и зеленчуци на фурна, но аз съм гладен, и най-много за теб.
            Гладен съм за провлечените ти изречения, за мълчанията ти, за безсънието и грижите ти – най-много за грижите. Моля те, стани доброволка на живота ми, не помръдвай от мен никъде.
            Ето затова ти се обаждам. Макар че не е сигурно дали кучетата в мрака имат телефони.

ИГЛЕНИК

Добре е, когато иглениците си висят на стената, а не да са вътре в тебе и да те боцкат цял живот.
         Игленик е човекът, само че не се вижда веднага. И иглите също не се виждат.
         Някога жените купуваха много игли. Едни големи, с големи уши – за дебели конци и голямо шиене. Други – средни, за всеки ден, и едни най-мънички – за фина изработка на зашивания материал.
         Шие, шие майка ми и скъса конеца със зъби, после хоп – забоде иглата в игленика. А той един спокоен, плюшен и с достолепие приема бодежните процедури.
         За пръв път станах игленик, когато ми биха пеницилин. Не ми минаваше от нищо – само от бит в дупето пеницилин. И пак милата ми майчица на първа линия с иглата. Тя беше медицинска сестра и инжекциите ѝ бяха като фокуси. Щипне ме с пръст по съответното място и аз докато мисля, че убождането е минало, вече ме е боцнала наистина. Бавно, бавно навлиза пеницилинът, защото иначе боли.          Драсне баба клечка кибрит, обгори хубаво иглата, бодне ме и някое трънче се покаже от пръста ми и кърви, кърви. И аз почвам да смуча кръвчицата, докато пръстът ми стане бял. От малък съм си клиент на иглите.
         В казармата ни караха да си носим игла и конец от вътрешната страна на кепето – ако ни се скъса я копче, я ръкав, я връзка с действителността, да се зашием. Аз обаче там пъхах и писмата от моята ученическа любов Иваничка Мецова – да са ми подръка и да ги чета до припадък, щом мога. Това хубаво, но понякога иглата в кепето пробиваше писмата и изведнъж някоя буква току изчезне. „Обичам те, жабче“ например след намесата на иглата ставаше „очам те абче“. Или „В събота идвам“ се префасонираше във  „ В ъбота двам“ – и смешно, и убодено.
         Наложи се върху бельото да си бродирам с игла и конец номера в ротата. Войниците имат номера, аз бях 38. Представяте ли си как съм бродирал номер 38 върху три чифта наполеонки и три чифта фланелки. Кръв ми капеше от ръцете и от сърцето, ама бродирах. После по тази бродерия си намирах гащите след пране.
         Иглите в казармата бодяха едновременно и любовта ми, и самочувствието ми, дето го нямах никакво. По-грозно избродирано число 38 не съм виждал никога. И по-тъжни писма също.
         После номерът с игленика се разигра в Инфекциозна болница с жълтеницата. Лепнах жълтеница през една далечна пролет – всичко наоколо зелено, само аз – есенен. И игли, и системи, системи.
         Сега е моментът да ви питам кои думи са си по-близки – игла и конец или игла и система. Лично аз се колебая много.
         Години по-късно инфарктът ми и той беше игла. Игла в сърцето – също като любовта. Инфаркт и любов се лекуват по един и същи начин – с игли. Ако си игленик, разбира се, а аз съм.
         Извън протокола ще отбележа, че нашият игленик още си виси на стената, и се надува от себеуважение.

ПРОЛЕТ

Отсега усещам, че е пролет –
птиците ги няма никакви,
а пък мен ръцете ме болят –
значи пръв съм долетял.
Долетял съм тук като кокиче
и сега не ми остава друго –
само да съм бял и малък.
Пръв съм долетял, а птиците
нека се преструват на снежинки
и на ветрове с пера.
Нека свиват като преспи своите гнезда,
нека котката да е доволна,
че ги гледа през прозореца,
и със своята опашка
дълго да им ръкопляска.
Нека печката да пука
със червените си кости,
нека се преструва вечер,
че се е изпепелила
и е болна от любов.
Нека има сняг и огън,
пепел и дърва и нека
аз да съм си долетял до къщата
като птица на два крака,
като птица със ръце.

А пък утре ще е пролет –
няма начин да е друго…

ДИНИ

            Прабаба ми Тота вярваше, че дините са паднали звезди, които трябва да ги разрежеш, за да светнат.
            Някъде към пет часа следобед, когато лятната жега се уморяваше да бъде жега, тръгвахме с нея за бостана.
            Никога не успявах да видя дините веднага. Сливаха ми се тези паднали звезди и пред мен полето винаги си оставаше тъмнозелено и леко наклонено на север.
            Забелязвах пътя, пътечката към сламената колиба насред дините, но дините – не. Прекалено красиви са били, за да ги видя в пет часа следобед.
            Прабаба ми обикаляше минута-две и клякаше. Събираше палеца и показалеца си и почукваше с показалеца по някоя диня.
            – Тази плещи, – казваше тя, – не става. Тази е зелена, не я чувам.
            Накрая намираше някоя, която пращи.
            – А, ето я нашата, пращи!
            И досега се питам дали дините на бостана се познаваха една друга, говореха ли си, или бяха отчуждени. Според мен суетата и слънцето ги правеха отчуждени. Изглеждаха ми, сякаш са оглушали и не чуват нищо друго, освен собствената си захар и сладост.
            Докато се прибирахме, старата жена – а прабаба ми Тота беше на деветдесет и шест години – ми показваше някакви кафяви черти по кожата на динята:
            – Знаеш ли какво е това?
            – Не.
            – Хапана е от заек. Значи е узряла.
            Запомнил съм го – щом динята е с белези от заешки зъби, узряла е.
            Така и не се научих да режа дините като нея. Най-напред направи отгоре, където е дръжката, съвършен кръг, който става и за слънце, и за луна. Но май повече за луна. Дръпне го и ми го сложи на главата, а сокът потече покрай ушите ми.
            После прави съвършени резени, два-три сантиметра дебели, които разчупва накрая и изведнъж. Сякаш не диня, ами зелена нощ се разпукваше – със съзвездия от семки, със захарни сияния и с червени и дълбоки изригвания, които само гладът ми можеше да оцени докрай.
            Прабаба ми Тота понякога разрязваше и жълта диня. Тогава се прекръстваше и хем се радваше, хем пребледняваше, защото дините трябваше да са червени – като нощта над Голяма Брестница.
            А може би жълтите дини не са били звезди, а слънца? Но тя беше толкова уморена, че заспиваше веднага, след като вечеряхме. А сутрин посрещаше слънцето, наведена над бурена в градината си, и нямаше време да види, че слънцето е жълта диня.
            Тя вярваше на червените.