Skip to content

Месец: февруари 2021

ЛЮБОВ

Когато ме гледаш, искам да се виждат очите ти,
когато се смееш, искам да се виждат зъбите ти,
когато говориш, искам да се виждат думите ти,
когато ме прегръщаш, искам да се виждат ръцете ти,
когато заспиваш, искам да се вижда сънят ти,
когато се будиш, искам да се вижда утрото,
когато си тръгваш, искам да се виждат косите ти
и нозете ти също.

И тогава ще ти кажа: „Ела си!“
И ме гледай от сутрин до вечер,
и се смей като сняг,
говори ми възхитително бавно,
прегърни ме от глава до пети,
подари ми луна от съня си,
събуди ме на края на утрото
и недей да си тръгваш, защото
за косите ти купил съм гребенче,
за нозете ти имам легло.

ПЪДПЪДЪЧЕ ЯЙЦЕ

            Леля ми Йовка си беше направо пъдпъдъче яйце. Лицето ѝ – малко и накапано с кафяви точици, съвсем приличаше на пъдпъдъче яйце. Ако го сложеше някой в паничка с памук, можеше да служи за украшение.
            Ожени се тя за чичо Вътко – ветеринарен лекар, първи братовчед на баща ми.
            Чичо ми Вътко беше толкова хубав, че за него се биеха една драматична актриса от Добрич и една унгарка – жителка на Будапеща, но той взе пъдпъдъчето яйце. Сигурно се е решил на тази стъпка заради това, че Йовка живееше на квартира в една къща – на втория етаж. За да достигнеш заветната моминска стая, трябваше да се качваш по външна дървена стълба. Колко сложно и романтично изкачване!
            И когато веднъж най-горното стъпало не издържало и се счупило под чичовия крак, той не можел повече да се колебае и с навехнат глезен поискал ръката на Йовка.
            А може и да я е обичал и да не се е оженил за нея само от болка в глезена.
            Тя беше докторка в туберкулозното отделение в града и по цял ден гледаше на рентген. Седеше с едни червени очила и гледаше болни и кандидат-болни на рентген. Рентгенът притискаше болните толкова силно по гърдите, че можеше да ги сплеска, но нямаше друг начин да се направят надеждни снимки.
            Веднъж се примолих да ме погледне и мене на рентгена и тя отстъпи. Като видях снимката, помислих, че на нея са ребра на агне, уплаших се и едва попитах:
            – Болен ли съм?
            – Болен си! – Каза ми пъдпъдъчето яйце. – Болен си от бяс.
            И аз завинаги я отписах като леля.
            Не я отписах съвсем, но вече си имах една снимка на агнешки ребра на ум.
            – Чичо, ти защо я взе? – Измънках един път.
            – Кое?
            – Леля.
            – Ааа, леля ти… защото ми викаше котка.
            – Ама ти си ветеринарен доктор, не си котка.
            – Така е, но като ти каже една жена котка, и се жениш за нея.
            Чичо ми Вътко имаше страшно чувство за хумор.
            Веднъж ме качи на москвича с цвят на слонова кост и излязохме извън града. Беше лято и миришеше на жега. Чакахме десетина минути и откъм  люцерните се чу подсвирване:
            – Пъд-пъдък! Пъд-пъдък!
            После – нищо. После пак – пъд-пъдък, пъд-пъдък.
            – Това какво е? – Прошепнах.
            – Пъдпъдък, не си ли чувал?
            – Не съм. Мислех, че пъдпъдъците говорят.
            – Как да говорят, като са птици?
            И ние с чичо Вътко тръгнахме през люцерната към пъдпъдъка. Вървяхме поне пет минути или час и срещнахме една драматична актриса от Добрич. После срещнахме унгарка, жителка на Будапеща, накрая открихме едно пъдпъдъче яйце. Насред люцерната, положено върху сламчици, светеше малко, накапано с точици яйце.
            – Къде е пъдпъдъчката? – Попитах.
            – Изчезнала е. – Каза чичо Вътко и взе яйцето, както си беше със сламчиците.
            На връщане към колата слънцето напече толкова силно, че ме залепи за земята като рентген. Легнах и не можех да мръдна.
            – Какво ти е, да не си болен? – Попита чичо.
            – Не съм болен, бесен съм. А леля Йовка я няма да ме прегледа.
            Докато се връщахме към града, чичо мълчеше и аз усетих, че докторката също пътува с нас в колата. Пътува във вид на пъдпъдъче яйце. Знаех, но си мълчах, защото яйцето можеше да се счупи.
            После всичко се случи така: Доктор Йовка Палагачева отлетя с един доктор по упойките и двамата кацнаха чак в Пловдив. Вътко Наков – ветеринарният лекар, остана в града – да лекува болни сърца на лъвове и птици. В града ни има голям зоопарк и тази работа с лекуването на лъвове и птици е в реда на нещата.
            Аз ходих един-два пъти до рентгена, но само наблюдавах отстрани как един след друг излизат мъже и жени и по изражението на лицата им се мъчех да отгатна дали и на техните снимки има агнешки ребра или нещо, за което ме беше страх и да си помисля.
            После много се чудех защо тя избяга от чичо. Първото нещо, което се сещах, е че се е излюпила от яйцето и е излетяла. С такова лице на пъдпъдъче яйце какво друго да ѝ дойде на ум?
            Второто беше, че ѝ е омръзнало да прави рентгенови снимки в тъмна стая и е решила да подиша чист въздух.
            Допусках и че се е влюбила в доктора по упойките, защото кой не обича да е упоен и да спи, докато други хора се грижат за него?
            Казвах си и че жена, която се казва Йовка Палагачева, няма как да живее с мъж на име Вътко Наков, докато накрая ми светна – стълбата, стълбата към нейната моминска квартира беше виновна. Нали на нея чичо си навехна глезена, преди да се оженят? Ама разбира се, съвестта ѝ е проговорила и тя не е могла да живее повече с тази вина за навехнатия глезен.
            А може и да е било нещо съвсем друго – жените са потайни като пъдпъдъци – чуваш ги как пеят, а тях вече ги няма.

19 ФЕВРУАРИ

         На днешния ден преди 148 години е обесен Васил Левски.
         Още от дете всяка вечер в Ловеч на 19 февруари с факла в ръка тръгвах по стъпалата към огромния паметник на Апостола. Около мене хора, много хора и факли.
         От тъмнината и факлите паметникът не се вижда. Виждат се лицата на хората, които ту светват, ту изчезват.
         От речите и словата не съм запомнил нищо – нито дума.
         Помня, че накрая ръката ми отмаляваше и факлата угасваше.
         Знаех само, че на този ден е станало нещо, към което трябва да се изкачваме по стъпала и да стигаме до там задъхани.
         После разбрах, че 19 февруари е Разпети петък за българите и трябва да сме тъжни, много тъжни.
         Разбрах, че молитвата ни за Апостола е една – „О, майко моя, родино мила…“, и че „Обесването на Васил Левски“ е нашето „Отче наш“.
         Разбрах и че докато търсим гроба на Левски, губим гробовете на майките и бащите си, защото Родината ни тъне в тръни и бурени, в безпросветност, безсрамие и лицемерие.
         Понякога си мисля, че ако все пак гробът на Апостола бъде открит, до него сигурно ще има кладенец със студена вода – да пийнем и да си плиснем очите.

ГОЛЕМИЯТ СТУД

            В сутрините с най-големите студове в кухнята до печката е пълно с духове.
            Майка ми е внесла прането от терасата и чаршафите стоят прави. Такъв мраз е бил нощес навън, че ризите на баща ми са разперили ръце, а един пешкир се рее, сякаш е летящо килимче.
            – Малеее, прането е на кокал! – Казва майка ми и си духа на ръцете, които са посинели.
            След малко печката почва да размеква духовете. Чаршафите подгъват колене, ризите си свиват ръцете, пешкирът мирише на студ. Мирисът на студеното пране е чист – като въздух е и не може да се разбере дали майка е прала със сапун или с въздух.
            Гледам трите бора през прозореца. От студеното дърветата са потънали надолу и снегът по тях виси като на закачалка. Една сврака си върти раменете и прави гимнастика, каквато съм виждал да правят кондукторите на първите сутрешни автобуси.
            Минава камион с натоварени букови трупи от Балкана. Толкова са бели, че не знам дали са букови трупи, или са великани от лед, които спят в каросерията. Като минава камионът, дворът ни се тресе, даже котката леко се тресе и не може да се разбере дали ѝ е студено и трепери, или е от минаването на камиона.
            Тогава откъм небето падат парчета от черги. Не са парчета от черги, гълъби са. В студа тези летящи същества изглеждат тъмни, сини, прозрачни, някои даже се розовеят.
            От това трепери котката – от гълъбите, дето падат от небето като парчета черги; от глад, от бяс, от студ и от това, че е котка в студа.
           Баба донася дърва. Наредила ги е високо върху лявата си ръка и ги подпира с нос, така пази равновесие. А носът ѝ е толкова голям, че направо е идеален за тая работа.
            Пипам една цепеница и се опарвам, толкова е замръзнала. Пари, а още не е станала въглен.
            Какво ли щяхме да правим без въглените? Как щяхме да си печем по някоя и друга мръвка на тях и после да я ядем с пепелта. По-сладко от пепелива мръвка няма. Как баба щеше да вари греяна ракия в джезве, да я кипва три пъти и да разтапя в нея бонбон лукче, ако не бяха въглените? Как после комшийките щяха да я пият, докато почнат да си допират челата и да говорят по високо от Радио София?
            Как бате Васил щеше да си пали цигарите една след друга, да ни опушва къщата и да приказва за риби и стара любов, ако не бяха въглените?
            Само въглените, те и никой друг ни спасяваха от големия студ.
            Макар че лично аз нямах нищо против този дошъл за някой и друг ден зимен човек.

ХИРУРЗИ

            Като прехвърлям в главата си благородните професии на хората от моя род, се сещам поне за двайсетина такива.
            Откъм баща ми най-много са били овчарите. Имало е един казанджия на ракия, игумен на манастир, който забягнал в Русия с любимата си – сервитьорка в крайпътна механа, имало е и дърводелец, милиционер, общ работник по строежите, пияница и една плетачка на елечета и чорапи.
            Откъм страната на майка ми положението е по-различно и по-благородно. Срещат се професии като ветеринарен фелдшер и ветеринарен лекар, инженер по технология на саламите, завършил в Чикаго, биволар, търговец на медицинска апаратура – втора ръка, няколко начални учители. Имало и един дядо Нако, който непрекъснато съдел хората от селото за каквото му дойде на ум. Също и продавач в смесен магазин, двама поети и като за капак – една балерина.
             Над всички обаче грееха хирурзите. Няколко велики хирурзи с различни специалности и съдби.
            Вуйчо ми Александър беше ненадминат коремен хирург. Иначе работеше като шофьор на камион за баластра, но коремната хирургия се беше впила дълбоко в него.
            Когато по Коледа нашето прасе тръгнеше към по-добри и дебели светове, той разрязваше корема му с нож, който ту се виждаше, ту изчезваше. Не беше по-голям от дланта му, нито беше бял и блестящ. Най-обикновен нож си беше, но имаше способността да става невидим. Сигурно и с истинските скалпели е така – не трябва да се виждат от непосветени и странични хора.
            Разрязваше вуйчо ми Сашо корема на прасето, като държеше палеца и показалеца на лявата си ръка силно разтворени и така маркираше пътя на ножа. От корема избухваше пара – синкава и матова, в студения януарски въздух. Дали това е била душата на свинята, остава тайна, но нашият хирург си държеше главата настрани и аз никога не разбрах дали си пази очите от нещо, което не иска да види, или плаче от внезапно връхлетяла го мъка.
            Бавно, сантиметър по сантиметър, отделяше вътрешностите и ги изсипваше в едно голямо дървено корито. Точно тогава зимното слънце се надвесваше като хирургическа лампа и вуйчо Сашо започваше най-важната част от операцията. Чер и бял дроб, тънки и дебели черва, бъбреци, бабе – всичко се сортираше, миеше се с гореща и студена вода и дворът се изпълваше с дъх на предстоящи наслади.
            В хирургията едва ли се пие пред очите на всички заинтересовани. Чувал съм, че се слуша музика, класическа най-вече, но в нашия случай се удряше по една голяма чаша греяна ракия през десетина минути. Сипе майка с чайника греяната ракия и вуйчо Сашо я изпие с такова отмятане на глава назад, че треперех да не изгубим през този ден и неговата глава. А киселата краставичка, която му се подаваше почти в устата, му идваше като шоколадов бонбон.
            Процедурата преминаваше от коремна в обща хирургия. Оправяха се бутовете, рибиците, кокалите и ребрата. Сланината си беше отделен свят, който се белееше на снега повече и от сняг.
            Ще спомена с по няколко думи и други заслужили славата си мои роднини хирурзи.
            На първо място е Кольо Княза – брат на баба ми Дона, обущар. Той редовно си режеше главата с ракия. После режеше главите на останалите змейове в кръчмата с песните си, а накрая режеше наред де когото види. Псуваше главно властта и един наш комшия – писар в Кметството. Спеше по два дена и отиваше със серкмето за риба във Вита.
            Не по-малък майстор в тази деликатна професия беше дядо Дачо, мъж на бабина първа братовчедка Дилка. Той умееше да реже хляб. Ако беше живял в евангелските времена, сигурно щеше да е апостол. И в притчата за петте хляба и двете риби името на дядо Дачо щеше да свети с непомръкваща сила.
            Всяка вечер режеше по два черни хляба на кравата си. Режеше ги толкова дълго, че вечерта и нощта преминаваха, а той режеше и режеше. Правеше малки кубчета с кривото си ножче и на мен тези кубчета ми изглеждаха толкова красиви, че ми се е искало да ги закача на небето за украса. Два хляба бяха това, а не свършваха и не свършваха и от тях се наяждаха и кравата Аржентина, и кучето, даже и котаракът си хапваше, но той беше претенциозен и не ядеше черен хляб, освен ако не е залят с мляко.
            А кравата се казваше Аржентина, защото голямата любов на дядо Дачо беше заминала някога със семейството си за Аржентина и той така си спомняше младостта.
            Според мен обаче над всички хирурзи в моя род се извисяваше баба ми Събка. Тя беше направо първа категория мозъчен хирург. Според нея зелките не бяха зелки, а глави, които трябва да се разгледат отвътре и на които трябва да се помогне да станат рязано зеле.
            И почваше тя лекичко, деликатно, с един голям и изкривен назад нож. Първо махаше по три-четири шумки, сякаш приготвяше пациентите си за сложна операция, и трепанацията започваше. С едва изплезен език и с нож в ръка, тя навлизаше в деликатната зелева мозъчна тъкан и зелките след час се превръщаха в ароматни купчинки, готови да приемат новата си форма в стъклените буркани.
            Баба ми Събка умираше за ситно нарязано кисело зеле в буркани и си го правеше с апетит и внимание. Кочаните на зелките ръсеше допълнително със сол и ми даваше да се докосна лично до тази сложна процедура.
            Така постъпваше тя и като цепеше ябълки, сливи и круши за ошав. Режеше ги на полумесеци, на звезди, на планети и космоси. Но това го виждах само аз и ми беше доста странно после да ям от ошава. Притеснявах се да не наруша хармонията и световния ред.
            А майка ми, която беше медицинска сестра, се явяваше неизменна част от хирургическия екип и така да се каже, довършваше работата. Зашиваше кървавиците и бабето след гастрола на вуйчо Сашо, зашиваше скъсаната дреха на Княза след поредния запой, зашиваше кожения гръб на един стар албум със снимки на дядо Дачо, зашиваше порязания пръст на баба ми Събка – тя, милата, продължаваше с рязането и когато ръцете ѝ трепереха от паркинсон.
            Зашиваше ми и на мене по един шамар от време на време, защото само се мотаех, щъках нагоре-надолу и не правех абсолютно нищо от полза за къщата.

ВОДА ОТ СЕЛСКАТА ЧЕШМА

            – Иди донеси вода от селската чешма! Ама да не донесеш от Биволарското кладенче, че ще позная веднага!
            Така ми казваше дядо и аз тръгвах.
            Водата от селската чешма беше най-сладка. Какво имаше скрито в нея, не зная, но дядо го усещаше по езика си и по умората, която се разнасяше нанякъде.
            – Екстра работа! – Казваше. – Вода един път! – И изтриваше уста с горната част на дланта си.
            Селската чешма беше далече, а Биволарското кладенче – на пет крачки. Но трябваше да ходя за хубавата вода, иначе не може, излагах се.
            Тръгвах аз с едно голямо бърдуче и поне двайсетина минути вървях между къпини, джанки и две изоставени къщи.
            В първата е живяла стара жена с двамата си болни синове и ми се струваше, че и сега ще ги зърна да лежат на чардака, завити с черги, и да гледат нагоре.
            Както и да изглежда изоставената къща, тя заприличва на тези, които са живели някога в нея. Пак си е къща с прозорци, с врати и стълби, но е и  човек – с очи, с ръце и с дрехи – опасна работа. Мога да се закълна, че чувах как говорят тези болни братя и как майка им нещо се караше. Видяла се е била в чудо жената, не е издържала и заедно със синовете си един ден е тръгнала към небето.
            Докато преминавах по пътя покрай болната къща, пораствах поне с пет години.
            След това беше къщата на излюпеното яйце. И тя изоставена, но вече с вид на голяма кошница, в която се садяха кокошки да мътят яйца.
Ходехме ние там с едно момиче, Персефона. Да се чуди човек откъде се беше излюпило на село такова име – Персефона.
            Сигурно е било пролет, когато за пръв път влязохме с нея в двора на изоставената къща. Цветята бяха разхвърляни навсякъде, разхвърляни, но хубави. Тревата – като черга, стъпиш ли, потъваш в меко. Бръшлянът –направо гердан за гушата на Персефона.
            Да не си помислите, че разказвам митове. Само до старогръцки митове за пролетта ми е било тогава. Разказвам за соковете в мене.
            Усетих, че съм върба, пълен бях с мъзга и сокове. И Персефона ми се видя като яйце. Намерихме се в една стая и тя клекна. Защо клекна, не знам – може би е клекнала, защото са ѝ омекнали краката. Но аз веднага се наведох над нея и почнах да я мътя. Мътех я със сянката си, с мъзгата и соковете си. И тя се свиваше още и още и се белееше. Не, не се белееше, а светеше и ставаше топла, пара се вдигаше от нея, от мене – също. И се излюпваше Персефона, и ставаше пиленце.
            Минавах покрай къщата на излюпеното яйце за минута, но пораствах още поне с пет години.
            Малко преди великата селска чешма живееше кака Добринка. Тя се беше излюпила отдавна и беше толкова хубава в качеството си на кака, че аз си гълтах езика. Забравях за Персефона и гръцката митология и се подувах в панталоните от любов.
            Думата любов винаги ми е изглеждала като прикритие на нещо друго. Има и любов може би, но аз откъде да зная какво е това, като отивам за вода от селската чешма и в панталоните си имам къртичина.
            Кака Добринка ме спираше за нещо, закачаше ме и миришеше на домашен сапун, на шарена сол и малко пушек от печка. Аз прежълтявах дотолкова, че каката ме пощипваше по бузата и така ме връщаше на този толкова греховен свят.
            След къщата на кака Павлинка пораствах с още пет години.
            На самата прочута селска чешма наливах бърдучето с вода и отворчето, от което се пиеше, ми приличаше на зърно на цицка. Как ми е приличало на зърно на цицка, като не бях виждал гърди на жена, си остава тайна.
            Какво мислите, че ставаше после – че съм се връщал у нас и дядо е ахкал, че пие най-сладката жива вода? Може и така да е. Но може и да съм оставял бърдучето на чешмата и да съм продължавал нататък покрай дворове и къщи, за които не знаех нищо и за които не бях и чувал, че съществуват.

СПОМЕН ЗА ЕЗЕРО

Ако този живот още малко продължава така,
като бент ще се скъсат клепачите ми
и сълзите ще ме удавят.
А аз имам да те обичам още и да те държа за ръка,
и да те заведа при езерото,
където звездите като патици плуват.

Нали виждаш как времето ни превърна в животинчета,
плувнали в пот,
в паяжини,
в прозорчета, разтреперани от страх и вятър?
Нали виждаш, че само на дъното има живот,
а нашето езеро
е най-хубавото езеро на земята.

Нали виждаш, че всичко мирише на болница и на йод,
нали виждаш, че не се вижда нищо наоколо?
Ако този живот
още малко продължава така, не е живот,
а сълза,
която се страхува да напусне окото.

Ако този живот не се вземе в ръце сега
и не се залюлее сам, сякаш сам си е майка,
няма смисъл в езерото
най-красивата патица да е звезда
и опашката на патицата
да е най-голямата тайна.

Затова искам да тръгнем
и да не заключваме къщата след нас,
и да вървим,
докато можем да различаваме образи и дървета.
И колко е тъжно,
че е останал само нашият глас
и той като дива патица
лети към небето.

ДА НАМЕРИШ И ДА ИЗГУБИШ

Майка ми цял живот си намираше различни неща, докато ходеше насам-натам.
Тази моя любима родилка винаги ходеше насам-натам.
Когато отиваше натам, стигаше до реката и намираше моята малка милост с въдица. А когато се връщаше насам, ме държеше за ръка и ме стискаше доста силно.
Каквото и да намереше майка ми, аз бях главното ѝ откритие. Намери въшки по главата ми, бележник с двойки по математика, малка кутия с цигари „Фестивалки“, автоматично ножче с пружина, откри в якето ми и презерватив.
– Това какво е бе, магаре? – попита откривателката.
– Това е… онова…. – Смутолевих.
– Ааа… онова! – И с два пръста бавно, като че държеше плужек, хвърли презерватива в кофата за боклук.
После майка, вместо да ме пребие, намери гинеколог – да спасява положението ми на малолетен любовник. Намери и шише с ракия, което тайно донесе в казармата за рождения ми ден. Намери и хирург да ми зашие пияното срязано лице след рождения ден. Какво ли не намери само милата ми майчица за мен…
А за себе си все някакви други работи намираше – фиба с калинка, дървено гребенче, чорапогащник с бримка, неплатена отпуска да гледа сляпата ми баба, рецепта за силни лекарства. Намираше си и бележките за вноски по заемите, които теглеше цял живот. Цял живот фишът ѝ за заплата беше или за две, или за три стотинки. Как да не е щастлива с такива съкровища?
След години почна да не намира нищо – само да губи. Загуби брат си, сестра си, загуби татко, загуби си пътеката, градината, кокошките, козите, докато си изгуби и ключа за къщата. Ключа за къщата си губеше три пъти подред. После си изгуби паспорта, пенсията и портмонето и потъна в мъглата.
Преди да ѝ се слеят имена, хора и пейзажи, все пак успях да я попитам:
– Защо аз никога не намирам нищо?
– Щото си не гледаш в краката. – Отговори тя.
– А защо човек все губи?
– Щото е изгубен човек, затова.
И започна да ми се хвали с новите си бели чехли, даже потропваше леко с тях.
Забравила беше, че това са старите ѝ чехли на медицинска сестра.

КАКВО ГОВОРЕНЕ САМО

            Близо трийсет години съм наблюдавал и слушал как говорят учениците. От това съм бил и щастлив, и развълнуван, но и тъжен и уплашен.
            През последните години обаче забелязвам все повече, че ритъмът на говорене се забързва, думите стават все по-чести и все по-близо една до друга. Забързването вече се превръща в проблем на разбирането, в проблем какво се произнася и какво се чува.
            Аз не съм психиатър, нито лингвист или логопед, но си мисля, че новите времена, новите технологии и дигитализации – тези роботски, железни и стоманени гласове, които идват от компютри, анимации, игри и т.н. превръщат човешкия говор в тичане. Тембърът е почти ламаринен. Младите все по-често тичат, докато говорят. Между думите няма антракт, липсват въздух и тишина.
            И лека-полека словото отстъпва място на темпото.
            Мислите престават да гледат на думите като на красиви свои одежди, а ги преместват една след  друга, сякаш са дрехи в магазин втора употреба.
            Струва ми се, че този ритъм на говорене прави от речта на децата и младите хора не поток на мисълта, а наводнения и потопи. Не е добре вихрушката от информация и звуци да се превръща в електрическо напрежение, наподобяващо слово.
            И парадоксът е, че в социалната тишина и дистанцираност на тези несвършващи пандемични месеци младият говор е още по-картечен, куршумен и стряскащ. Колкото по-тихи и далечни са разстоянията между хората, толкова по-бързо и високо е говоренето. Сгъстеното време на общуване води до изключително засилено производство на думи. Младите говорят като в реклама – сякаш искат да прочетат „ситния текст“ на говоренето.
            Най-много ме е страх, че младите произвеждат много думи, планини от думи, които не могат да изкачат. И произвеждат думи за секунди – без мяра и без край.
            А на тези, които ще кажат “да ти имам проблемите“, ще отговоря: „Ами имайте ги! Защото утре може да не се чуваме какво говорим изобщо“.

            И накрая, под черта, едно лирическо, „интонационно“ отклонение.
            В селото на майка ми жените пееха, докато говореха. По-скоро пееха и плачеха едновременно. Говореха, като че се изповядваха с песен, разказваха си живота напевно.
            В селото на баща ми пък думите на жените бяха направени от мед. Капеха от устата им, захарни и протяжни. Баба ми Дона винаги удължаваше последните срички на думите, с което им придаваше по-голяма тежест и тайнственост. Кажеше ли нещо по-остро и не толкова приятно, си триеше устата с ръка.
            И такова говорене имаше някога.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

            Чета Иван Хаджийски. Услаждам си душата с неговите писания за бита и душевността на народа ни. Няма такъв майстор на глъбините, на сенките и светлините в българското сърце. Чудя се защо портретът му не е във всяко училище, защо учебниците по история, психология, социология, литература и български език не отразяват както трябва великолепието на този троянски гений.  
Това, което е написал той, не е само наука. То е още любов, роман, комедия, трагедия, епос – всичко, което е живот и дух на българите от миналите вече времена.
            Чета и за любовта на българката и българина. Очите – всичко се е казвало с очите. Устата е мълчала, говорело се е с очите. Това е смисълът на написаното от Иван Хаджийски за любовта на нашите предци.
            И ми идва на ум поетичната икона на Яворов „Две хубави очи“. Колко страници са изписани само за това, чии са тези хубави очи – на Дора Габе ли са, на Мина Тодорова ли са или на някоя трета и четвърта. И колко анализи и прехласвания за магията на женските очи, за техния цвят, вкус и излъчване.
            А става дума за мълчание. Двете хубави очи казват всичко, като мълчат. Хубави са, защото мълчат.
            И почват мъдрувания над стихове като: „Музика, лъчи, страсти и неволи, булото на срам и грях“, почват приказки за огледални композиции и за „душата ми се моли, дете, душата ми се моли.“
            Дума няма, Яворов е изключителен майстор, един от най-големите, той е самата поетична музика, самото страдание и любов,но това ли е всичко?
            Да ме прощават професорите, но най-важното е мълчанието на очите. Поетът даже не е толкова важен.
            А какво казват очите, не знае никой. Очите все още са дете. Любовта е дете. После и любовта, и детето ще пораснат и ще се превърнат в нещо непознаваемо.
            Написаното от Иван Хаджийски е най-точният литературен анализ на „Две хубави очи“. Защото не е литературен анализ, защото изобщо не се отнася за „Две хубави очи“, а е живот, от който започва литературата.