Skip to content

Месец: март 2021

ПЪЛНОЛУНИЕ

През целия ден имаше пълнолуние от снега
и аз искам при това пълнолуние да те заведа,
да ти напълня врата със съзвездия и студ –
нищо друго не искам. Само сняг и ти да си тук.

Нищо друго не искам… Освен пролет след няколко дни
и пътечка с бели камъчета, по която да минеш ти.
И едно пълнолуние от иглики и всякакви други цветя,
и едно пълнолуние от твоята бяла коса.

ДЕН

Всяка сутрин се питам едно и също –
това бавно разсъмване дали е за мене.
Върти се земята и една джанка е цъфнала
и в нея пчелите пристигат с важно жужене.

И не е важно разсъмването, важно е, че джанката се върти.
Тя сега е побеляла от любов и пчелите го знаят.
Всяка сутрин се питам защо сърцето ме боли
и защо през целия ден абсолютно нищо не правя.

Радвам се, разбира се, че на петела му е добре
и перата му лъщят, сякаш някой ги е лакирал.
И се радвам, че магаренцето най-после ще спре
да тича след майка си и ще погледне баира.

Хубаво ми е, че не очаквам никакви новини,
защото новините станаха пепелянки.
И ми е хубаво, че понякога през деня вали
и от това става още по-бяла главата на джанката.

Ако случайно някой се сеща за мен,
това е кълвачът, изтръпнал на тополата суха.
Няма по-отчаяно същество от кълвача, който през целия ден
ми разказва, че тополата е болна, и аз го слушам.

И не спира да ме изумява как едно гущерче си върви
и гледа слънцето, и изобщо не мига.
Всяка сутрин се питам какви са тези мъгли
в главата ми и защо през целия ден не се вдигат.

Всяка сутрин се питам защо са ми тези думи накуп
и защо ги събирам като малки грамади.
И защото не знам, започвам да режа лук
и да помагам с каквото мога да се готви обядът.

СЕЗОНИ

Някога край пътя виждах яребици и виждах сърни,
дори веднъж една яребица ми се поклони,
а една сърна ми помаха.
Някога край пътя растяха жита и в житата растяха жени,
и облаци над света растяха.

Някога една река ме пристягаше като колан
и ме обличаше от глава до пети с дрехи от лято.
Някога в джоба си имах камъчетата на целия Балкан
и всичките узрели джанки, пръснати по тревата.

Някога имах правото да бъда малко момче
и да подскачам от радост, че козлето подскача до мене.
Някога бях Николайчо и Колето и бях врабче,
което се разхожда между слънца и растения.

И не мислех, че някога край пътя ще падне сняг
и снегът ще е мълчалив и бял като старец;
и не мислех, че този сняг ще бъда аз,
и никой повече няма да ме познае.

И не мислех, че ще се чудя кое е било и кое не е
и къде са всичките градини и приказки, и любови;
и не мислех, че накрая ще остане само едно врабче
и врабчето ще се казва Николай, и ще подскача отново.

И докато подскача това измръзнало същество,
едно момиче ще долети и ще започне да чурулика.
И аз ще си кажа, че само това е било
и че от началото до края само теб съм обичал.

ПТИЦА В МЪГЛАТА

            Бяхме се преместили да живеем от Тетевен в Ловеч и баща ми си купи пушка – надцевка, збрьовка, чешко производство.
            Това, дето цевите й бяха една над друга, ме влудяваше. Пушката ми харесваше толкова, че я гледах с часове, мерех се през прозореца по каквото прелети, миришех я, милвах я, даже си близвах по съвсем малко смазка, с която се мажеха цевите.
            Като заничах през цевите, се чудех как може по тях да се стича толкова сребро – не слънце, сребро. А тия спирали отвътре, които едва се забелязваха, връщаха обратно светлината кой знае къде.
            Ако можех, щях да спя с пушката в леглото или да я взема с мене в училище.
            Не знам как се получаваше, но вкъщи тя ми вдъхваше самочувствие и не ме беше страх да оставам сам. Не ме беше страх и да преспивам, когато майка ми и баща ми ги нямаше в събота и в неделя.
            Живеехме близо до Осъма и аз всеки ден ходех да гледам реката. В Тетевен Вита е къде-къде по-малка, прищипната е от клисурата и все тича да ти се качи по краката. А тук, особено когато придойдеше, Осъма си беше направо море. Макар че какво ще е това море, което тече все надолу?
            Дойде зимата и в мъглите над реката за пръв път видях дива патица. В Балкана диви патици няма или ако има, аз не ги бях срещал. Видях я как плува с големите си криле, как поклаща глава, как се извива и рисува някакви си патешки работи.
            Не бях наблюдавал дива патица, но веднага я познах – и в мъглата я познах. Усетих я с корема си, със страстта и зъбите на малко зверче, в къщата на което има пушка.
            Няколко дни поред мръзнех на брега срещу ветеринарната лечебница и дебнех дивите патици. Нямаше най-много – две-три да са били, но пък като ги чувах да кряскат и да се издигат нагоре-надолу, оставах без тяло. И аз изчезвах с тях.
            – На Осъма има диви патици. – Съобщих на татко.
            – Еее?
            – Да идем с пушката.
            –Има ли хора? – Попита баща ми.
            – Няма никой.
            Отидохме и зачакахме. Баща ми сложи две гилзи трети номер, затвори пушката и прищракването ме оглуши. Не ме оглуши, ами започнах да чувам десет пъти по-силно, като куче. Ако имаше каишка и ми я окачеше на врата, щях да стана ловджийско куче.
            Чакахме, а мъглата се увиваше около нас, увиваше се около тополите и ветеринарната лечебница, около реката и кожарската фабрика на другия бряг.
            И ето че една патица започна да се приближава – първо като кълбо прежда, размотавано из въздуха, после като хартиена голяма топка и накрая като птица.
            Баща ми се мереше, плъзгаше пушката по посоката на летенето, но на мене ми се стори, че това мерене няма край.  Накрая гръмна.
            Най-хубавото на гърменето на пушката е, че се чува изведнъж и когато си близо до него, сякаш остава в ушите и в главата ти.
            Патицата се завъртя като перка, почна да пада бавно и се удари във водата. Осъма я заля за миг, после тя изплува и едва-едва тръгна по течението.
            – Готово! – Каза баща ми и мирисът на гръмнал патрон се омеси с мириса на студ.
            Докато той каже „готово“, аз се бях събул по къси гащи и бос нагазих във водата. Не усетих нищо – нито че ме преряза, нито нищо.             Татко обаче ме хвана за врата и почти насила ме издърпа обратно.
            – Ще хванеш пневмония, луд ли си?
            Патицата бавно се носеше и изчезваше, удряше се в камъни, спираше се за малко о някоя туфа и скоро щяхме да я изгубим.            Аз пощурях, разревах се, треперех, сочех патицата и баща ми отстъпи. Нагази в реката и хвана убитата птица. Хвърли я до мене:
            – Доволен ли си?
            Зъбите ми тракаха, но измънках:
            – Много…
            – Какво правите бе, хора? – Извика един облечен в дочени дрехи мъж, дошъл да изхвърли тор от ветеринарната лечебница с количка.
            – Нищо, ударихме дива патица.
            – Ама това е чайка! – И мъжът вдигна птицата във въздуха. – Това е чайка, не е патица.
            Баща ми стана блед и се изпоти, смутолеви, че не е сигурно – имало и такива, по-бели патици.
            – Има, ама няма. Това е чайка, акъл нямате! – И мъжът хвърли птицата обратно в реката и тя завинаги замина надолу.
            Докато се прибирахме, баща ми сложи пушката през гърдите ми, дръпна два-три пъти ремъка, нагласи го да не ми е голям и ми изтегли ухото. Изтегли ми ухото много силно.
            Ами като не знаехме кое е дива патица, кое е чайка? А и тази мъгла…

НЕ МИ Е ИНТЕРЕСНО НИЩО

Не ми е интересно нищо, освен ти –
седи ми се до теб и с теб ми се говори.
И знаеш ли, откакто те обичам,
не се измъчвам, че не мога да измислям повече.

Не ми е интересно и ми се мълчи, но само с теб,
без теб не искам да направя нито крачка.
И знаеш ли, откакто виждам колко ме обичаш,
не искам в погледа си нищо повече.

Не ми е интересно нищо – даже пролетта
да е зелена повече от якето и блузата ти,
аз ще седя до теб и ще те гледам чак до вечерта,
и няма да ти кажа, че съм тъжен.

И няма да ти кажа, че когато свърши този ден,
ще ми е все едно дали сезоните са минали.
Сега сложи да хапнем и легни до мен,
и не забравяй – аз не спя с години.

И не забравяй, че обичам само теб,
и не забравяй, че не ми е интересно нищо друго.
Сега заспи до мен, а утре сутринта
ще ми е интересно как ще те събудя.

ПРОЛЕТ

Моя пролет, моя малка пролет,
моля те, не дишай през устата,
не излизай никъде навън и
се пази от щъркели и облаци.

Ти сега си болна и не знаеш –
ти не си каквато беше някога –
пак си пролет, само че заключена
от любов към следващите пролети.

Пролет моя, лягай си, заспивай
и сънувай как потокът скача,
и сънувай как сърне отпива
от челото му вода студена.

Ти нали обичаш да играеш
по поляните, с треви поникнали –
трябва да почакаш, моя пролет,
пътят към поляните се свърши.

Ти нали обичаш да говориш
на козите, свраките и жабите –
замълчи си, много си пресипнала,
глас не ти остана от мълчание.

И не идвай в двора и в градините,
не пълни очите ми със прелести,
ако ме обичаш, стой си вкъщи,
стой си вкъщи и не ме подмамвай!

Аз съм слаб и само ако мигнеш,
ще изтичам и ще те прегърна.
Моя пролет, моя малка пролет,
обич моя, цялата зелена.

ЛЮБИМИ ПОЕТИ С ЛЮБИМО СТИХОТВОРЕНИЕ ПАВЕЛ МАТЕВ

Поезията на Павел Матев винаги ме е успокоявала. Била е билка за мен, прохлада, доверие и друг свят . Не знам да има по-важно нещо и в живота, и в поезията, от доверието. Стиховете на Павел Матев, които обичам, са крехки, но аз се осланям на тях и не се страхувам. Толкова са фини, а стоят здраво и сякаш летят.
Думите на Павел Матев са залепнали една за друга, а дишат. Няма и милиметър разстояние помежду им, а всяка е сама за себе си и в хармония с всички останали. Словото му се лее, както се казва.
И какви заглавия на стихосбирките – „Чайките почиват на вълните“, „Натрупани мълчания“, „Повикан от щастливи бездни“, „Внезапни паузи“, „Когато птиците летят по-бавно“. Това не само са заглавия на стихосбирки, това са стихотворения, кодове за поезия, начало на поезия.
И след толкова красота не спират да ми се въртят в главата стиховете му:

Аз не съм красавец – аз съм грозен.
Моите родители са прости.
Но дойдох по южни коловози
като бос езически магьосник.

Още докато бях студент, знаех, че стане ли януари, в списание „Септември“ и „Пламък“ ще има цикъл от десетина стихотворения на Павел Матев. И вървях през снега на Велико Търново, за да си купя книжките и да имам с какво да си грея душата. Никак, ама никак не беше случайно, че именно в началото, през януари, излизаха стихове на големия поет.

Много се учудих, когато разбрах, че Павел Матев по веднъж-два пъти в годината си вземал отпуска, изчезвал нанякъде и започвал да пише стихове. През останалото време си водел бележки в един тефтер – запише дума, метафора, идея, а после си вземал отпуска, за да станат записките стихотворения.
Чудех се как е възможно, защото тогава аз почти денонощно пишех стихове и в наивната си младост не съм и подозирал, че за да стигнеш до сърцевината на думите, трябва да си вземеш отпуск от всичко – ако трябва, и от самия живот. Това е правел поетът – вземал си е отпуск от всичко.
През ония години той беше голям началник – нещо като министър на културата. И именно затова лириката му беше още повече лирика. И именно защото беше голям началник, сега стиховете му се затулят, прикриват и премълчават. Когато си Павел Матев, трудно можеш да угодиш – и някога, и сега. Тръпки ме побиват, като си помисля как може автор от такава величина да бъде подбутван и забравян – дори в родния му край, да ме прощават Господ и земляците му. Каквото и да се говори, след Яворов в Чирпанския край другият поет е Павел Матев.
Беше издал една от последните си книги и ми се обади по телефона. Да ти се обади Павел Матев по телефона си е доста стряскащо, а още по-стряскащо беше, че ме покани, ако искам, да говоря за поезията му в читалище „Добри Чинтулов“ в София. Кой знае какво ми е било в главата, но най-вероятно от глупост или пък от страх да не се изложа, като говоря за толкова голям поет, но смутолевих, че нещо съм зает, че съм болен и че не мога.
Сега не се побирам в кожата си от яд и от мъка, дето съм пропуснал възможността да кажа и на Павел Матев, и на хората, които щяха да дойдат в читалището, че той е една от българските цигулки „Страдивариус“, на която поезията изнася концерти. Само ще вметна, че баща му е бил цигулар и е знаел стотици песни. Това няма как да е случайно.
Има и нещо друго. Така съм свикнал с илюстрациите на Евгений Босяцки към стиховете на Павел Матев, че вече ми се струват едно и също нещо – поезия като картини и картини като поезия. Жени, птици и думи, и далечина, и изкуство.
По стихове на Павел Матев бяха изпети много песни – и за отрязаните коси на мама, и „Любов, магическа реалност“, и още колко други…
Вслушайте се в думите на тези песни и ще усетите, че това не са само думи – това е влюбен вятър, шепот, копнеж, зов, болка. И над всичко – любов.

ЕЛЕГИЯ

Замислено небе стои над мен.
И синева, която не усещам.
Дъбът съсед мълчи озадачен
и чака скромни ветрове отсреща.

Над жълтите треви кръжат пчели
и само шепотът им се долавя.
От спомени душата ме боли
и аз на тази болка се оставям.

Оставям се на нечии ръце,
които и насън ще ме погалят.
И още вярващ в женското сърце,
не мога и насън да съм печален.

Неповторимо въздухът трепти.
Пространството мълчи като картина.
И знам, че тука ще ме посети
забравена любов. Ако я има.

Павел Матев

Любими поети с любимо стихотворение ПЕТЪР АЛИПИЕВ

За Петър Алипиев се говореше, че е странна птица. Пишел рядко, по едно-две стихотворение на година само и всичките били хубави. Коментираше се също, че книгите му винаги се казвали „Лирика“ и вече към написаните стихотворения прибавял по няколко нови.
Като казах, че за него се говореше като за странна птица, да кажа, че за мен това е птичето кадънка. Някак си от само себе си ми остана в главата и в сърцето неговото стихотворение „Смъртта на една птица“, което аз наричам „Кадънка“.
Чета и харесвам много негови неща, но като чуя Петър Алипиев, и виждам кадънка. Кадънките са шарени, топчести и накокошинени, с много жълто около човката и по челото и с червени и черни петна по перата. Нещо като големи цветни врабци.
Като четете за кадънката на Алипиев, сигурно ще усетите фолклорни интонации, Яворови интонации даже. Но именно в това преливане на традиции е силата на нашата поезия.
Много харесвам и стихотворението „Лисиче“, защото усещам в него нещо йовковско – митично и мистично. Неразгадаема работа.
Знам със сигурност обаче, че Петър Алипиев е мяра за поезия, че поезията му е сдържаност и повествователност, природа и естественост.
Знам, че е бил и мяра за поведение, че не си е поплювал нито в стиховете, нито в живота. Като чета какво е мислел и говорел, като знам какви книги на прехвалени лирични божества справедливо е върнал от издателството, си викам: Браво на таланта! И се сещам какво му е коствало това.
Взирам се в негови снимки – корав човек, корав мъж, корен, измъкнат от земята. Самотен корен.

СМЪРТТА НА ЕДНА ПТИЦА

Между камъни, коприва,
на цъфтяща трънка,
в местност неорана, дива,
сви си дом кадънка.

Висне над гнездото меко
кукувича прежда.
Лъхне вятър отдалеко,
клончето привежда.

Душно е, гори, припича.
Тя яйцата пази.
Заек някъде притича,
облак тъмен лази.

Ето го – гърми в полята,
слънцето затули,
вятър клонища замята,
град листа обрули.

Падаха връз нея бясно
удари корави.
Ви се тя в гнездото тясно,
но не го остави.

Немощна, криле разпери
до гнездото вънка.
Сутринта овчар намери
мъртвата кадънка.

Петър Алипиев

Любими поети с любимо стихотворение Петър Караангов

Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче.
Бил съм студент във Велико Търново и Караангов представяше новата си стихосбирка. Тогава изведнъж нещата си дойдоха на мястото – и пастелната мекота, и финесът на детайлите, и тази притаеност на пейзажа – всичко в поезията на Караангов беше писано от момче, от есенно момче.
А иначе беше мъж и половина.
Години по-късно, вече в София, една негова муза ми е споделяла, че когато поетът бил в чужбина, всеки ден ходела на летището и го чакала да кацне. Знаела, че няма да си дойде днес, но го чакала да кацне.
– Като птиче го чаках. – Въздъхваше тя и пускаше оная велика песен:

И се рони брегът на един наш сезон,
и се рони моето лято.

После имах шанса няколко години всяка събота да се срещам с него и с още двайсетина от най-изтъкнатите културни дейци на България в кафенето на улица „Елемаг“, близо до гроба на Дънов. Тук идваха Тончо Русев, Евтим Евтимов, Величко Минеков, Панчо Панчев, Павел Писарев, Кольо Георгиев. Идваха и политици, генерали и още различни видни люде.
Аз се свивах в ъгъла на голямата маса, слушах, траех си и главно отговарях за това, младата сервитьорка да не се отдалечава от компанията. Много питиета се изпиваха, много приказки се изприказваха.
Говореха главно другите, Караангов – почти никога. Понечи да каже нещо, и Тончо Русев точно тогава си поръча още една малка водка. Понечи да каже нещо пак – и Кольо Георгиев си продължи несвършващата никога мисъл. Вярно, умна, но несвършваща.
Така и не дочаках Караангов да каже думата си в кафенето на „Елемаг“, но всички бяхме дочакали голямата му тиха поезия.
Като казвам „тиха“, нямам предвид свита и притеснена, а сенчеста и лековита. Караангов беше роден в Сандански, а там е юг, пек, жега, наровете се търкалят по улиците. Там от Пирин слиза река като сребро, там са чинарите, ливадите и сенките. Там беше музиката на поезията.
Там бяха и стиховете на Караангов  – природа, изсвирена на пиано.
Голяма е заслугата му, че успя да опази поезията си от високите патетични тонове, от фалцетите и барабанния ритъм, от патриотарството и разветите байряци. Неговата философия беше друга – философията на омиротворената красота и любов.
Уж беше кротък, уж беше свит, а веднъж скочи на Николай Хайтов. Бях член на Управителния съвет на СБП, Хайтов беше председател, а Караангов – негов заместник. Трябваше да приемем отчетен доклад и Хайтов прочете нещо, което приличаше на съчинение на ученичка от десети клас. Явно големият писател беше дал на някой друг да пише доклада и този някой си беше оставил ръцете.
– Ама какво е това? – Попита Караангов. – Това е подигравка.
Хайтов се ядоса и подхвърли листовете във въздуха.
– Като не го харесваш, седни и го напиши ти!
– Да го напиша, – отговори поетът, – ама така никога няма да мога.
И слава богу, че не написа никакъв доклад. Той вече беше написал стиховете си и те бяха приети на най-високо място – хората бяха приели стиховете му с възхита.
Чудно ми е какво още чакат литературните критици, институции и всякакви там съюзи, та не кажат, че крехкият поет е създал фина и крехка, но нечуплива поезия. Защо не признаят, че думите на Караангов замъгляват очите ни и ни карат да имаме нужда от есенна мекота и от любов?
И защото не знам кога и какво ще бъде казано, аз ще кажа нещо от мен – Петър Караангов е един от най-големите български поети на двайсети век.
Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче. Когато го видях за последен път, си помислих: Момчето е уморено вече и иска да се прибере…

Топъл дъжд

Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите,
о, аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите.

Долавям как се движи пролетта –
в кръвта ми, в соковете на стъблата
и как се връщат тихи над света
зелените лъчи на светлината.

Приветствам пролетните ветрове,
които над земята ни минават –
ще се издигнат нови класове,
реки ще бликнат в тихите дъбрави.

Ще израсте висока буйна ръж,
ще се събудят спомени изстинали –
дъждът сега е само топъл дъжд,
изгубил спомена за свойто минало.

Топъл дъжд, чакан дъжд,
плиснал в миг и отшумял.
Как светът изведнъж
стана по-красив и бял.

Ще се завърне слънцето от юг
и над града във тая утрин рано
ще мине светлият лиричен звук
на някое, на някое пиано.

Дъждът ще влезе в стаите при нас
– измитите стъкла ще се засмеят
и нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят.