Skip to content

Месец: април 2021

НА БРЕГА

Вървиш, вървиш – земята свършва,
пред тебе е река.
И сядаш под върбите къдрави,
и чакаш вечерта.

Не мислиш, че това е краят,
а просто си седиш.
Търкаля месецът кравая си
и като хляб дими.

И знаеш, че пристига мракът
и свършва твоя ден,
и се отпускаш, и заспиваш
щастлив и уморен.

И ето – ненадейно сякаш
ти вече си върба,
и жабите, които крякат,
изчезват в тишина,

и рибите, които скачат,
са твоите сестри,
и ти потъваш бавно в здрача,
и много ти се спи.

Но само миг преди да стигне
сърцето ти отвъд,
се сещаш за любовен стих и
се връщаш на брега.

СВАТБИТЕ НА БАТЕ ВАСИЛ

         Бате Васил се женеше всяка година за около десетина дена – някъде от десети докъм двайсети август. А не се беше женил никога.          Как ставаше тази работа, не знам, но той се женеше всяка година за Дафина – голямата си любов от младини.
         Дафина отдавна живееше във Варна, имаше си и мъж, и деца и си идваше на село само по веднъж в годината – от десети до двайсети август.
         Сватба нямаше. Така, както не беше станала някога, преди много време, така не ставаше и сега. Но аз чувствах, усещах с порите на кожата си, че бате Васил се жени.
         Първо – спираше да души с нос над хлябовете, които продаваше. Беше продавач на фурната и докато подаваше врелите кръгли хлябове, си бърчеше носа и вдишваше толкова дълбоко мириса на изпечената кора, че съм си мислел, че ще припадне или ще му прилошее. А той само замираше за миг, отлепяше се от земята и после спускаше слънцата в торбите на хората.
          Друг важен белег за наближаващата сватба беше начинът, по който слагаше хляба в торбите. Винаги доближаваше долната страна на кръглите същества една до друга, отъркваше ги за секунди, после бавно ги залепяше, сякаш са едно цяло, и чак тогава ги пускаше.
         Сега беше нехаен по отношение на този любовен хлебен ритуал и бързаше с продаването. За сметка на това триеше ръцете си една в друга и макар че беше лято и хлябът пареше, сякаш искаше да ги сгрее.
         Имаше навик да ходи с престилката, с която продаваше хляб, и до къщата си, и из селото, а сега я мяташе на един стол и я забравяше. На мястото на престилката идваше зеленото яке.
         Бате Васил имаше зелено платнено яке с цип, който леко подрънкваше и проблясваше на слънцето. Сложеше ли това яке, времето на сватбата приближаваше. Лято, жега, а бате Васил със зелено яке, сякаш самият той се е запролетил.
         Между другото, в Гложене вечер винаги излиза силен вятър и без връхна дреха направо си замръзваш, но това зелено яке не беше да му пази студ, а да го жени.
         По онова време мъж да се бръсне вкъщи сам беше срамота. Трябваше задължително да ходиш на бръснар, да те видят, че си човек на място и да приказваш с други мъже в бръснарницата.          Бръснар в Гложене идваше само в понеделник и в четвъртък и това никога не е било проблем за бате Васил, но сега отиваше направо в Тетевен, защото нямаше време да чака.
         Ако само можехте да го видите как слиза от рейса! Не продавачът на хляб, не шейсетгодишният стар ерген, не най-големият рибар на селото, нито пазителят на хорските тайни, ами самият крал на любовта пристигаше на спирката. Да се бръсне в Тетевен отиваше бате Васил, а се връщаше женихът на света.
         Много беше обичал той Дафина. Като ви казвам много, значи много. Работата вървяла на добре, но техните му преправили – така се казваше – преправили, не му дали да я вземе за булка, щото пеела по ресторанти и бирарии. Кой ще ти даде да се ожениш за певачка.
         Не съм сигурен дали ви е известно, но балканджийските майки са като гъби печурки. Не се виждат много-много в тревата, ниски са, но иначе са много серт.Хем са печурки, хем са серт. А за синовете си тези майки и сватби преправят, и още какво ли не. Печурки са майките – могат да нахранят синовете си, но стане ли дума за снахи, работата е страшна. По нашия край е така.
         И майката на бате Васил се метнала на мренè, дето се вика, и не му дала да се ожени за Дафина, щото е певачка. Преправила му.
         Бате Васил си гасил фасове в ръката, рязнал се с брадва по ходилото на десния крак, изпил кило и половина сливова ракия за един следобед – едва не умрял, един месец се крил по дупките и пещерите над Вита, но сватба нямало. И така останал цял живот ерген. Цял живот ерген, ама се женеше всяка година от десети до двайсети август.
         Слезеше ли от рейса – бръснат и със зеленото яке, идваше номерът с обувките. Точно защото се беше резнал нарочно от любовна мъка по ходилото на десния крак, обуваше чешките обувки.
         – Боли ме кракè, Николайчо, – казваше той, – нали се осакатих, и освен чешки обувки други не обувам.
          Обуваше той и други обувки, и с подпетени галоши ходеше нагоре-надолу, но дойдеше ли Дафина в село, изскачаха чешките обувки.
         – Чешките обуща са екстра, изобщо не ми убиват кракè!
         В Гложене екат и на крака му викат кракè.
         И бате Васил вадеше не един чифт, ами три еднакви чифта.
         – Аз така си купувам обуща – по три чифта и само чешки,         иначе кракè ме скъсва.
         Той така си купуваше и само френски такъми за риба – марка „Костенурка“, кукички – само „Орлов нокът“, четеше само списание „БТА паралели“, пушеше само цигари БТ с твърда кутия. И обичаше само Дафина.
          Тези десетина августовски дни той не приличаше на себе си изобщо. Лицето му се избистряше и веничките му просто показваха как тече кръвта през тях. Косата му ставаше на вълни и лимби, устните му, иначе лилави, порозовяваха и той главно спираше да ходи по земята. Каквото и да правеше, знаех, че седи пред къщата на Дафина и я чака. През цялото време усещах, че е там.
         Аз, честно казано, тази Дафина не я видях никога. По-точно мернах непозната жена в селото няколко пъти, но така и не съм сигурен, че е тя. Мисля си, че е тя, но може и да е друга. Запомнил съм само, че докато я гледах в гръб, ми приличаше на чайка, каквито в Балкана няма и каквито бях виждал само по телевизора. Но като знаех, че живееше във Варна, може и чайка да беше станала.
         Къде са се срещали, къде са се женили и какво изобщо е ставало, не съм сигурен. Бате Васил никога не казваше нищо. Той беше пазителят на тайните на селото и от неговите уста можеха да се чуят само приказки за топъл фурнаджийски хляб, за кленове и мрени във Вита и за чешки обувки.
         И все пак няма начин да не са се женили всяка година. Иначе защо аз точно в нощите от десети до двайсети август винаги сънувах сватбарска музика? Сънувам сватбарска музика, а нищо – абсолютно нищо от свирнята не се чува.

МАЗЕТО

            Докато слизах в мазето на къщата ни, винаги ме е било малко страх. Още на второто стъпало се спъвам в стара обувка, в кошница с кълбета прежда, оплитам се в топка сезал, а на завойчето една паяжина ми се лепи по носа и устата. Паяжината е почти като захарен памук, само дето не е сладка, а прашна и по-хладна. Но и паяжината, и захарният памук изчезват невидими, разтапят се сякаш и се чудиш има ли ги, или ги няма. Паяжината обаче остава по косата ми като нещо тайнствено, като нещо от бъдещето.
            Аз често слизах в мазето без всякаква работа, без да мисля, а и сякаш за да ме полазят тръпките на лекия страх.
            Слизам и гледам чайникът, който в стаята блести, чугунен и врящ, в мазето е успокоен и олющен.
            Тенджерата, в която са врели манджите на поне две поколения, си е търкулнала похлупака и не се интересува от него. Диша ѝ се на тенджерата и ѝ се мълчи.
            Обущарският чук на Кольо Княза – великия брат на баба ми, е с една тъпа като зурла предна част и с една задна, раздвоена като език на змия. На светло този чук винаги е бил весел и готов за работа, в мазето вече е полегнал, обгърнат от спомени.
            В мазето ми се струва, че горните етажи на къщата могат да потънат и това, което е над мене, може да се срути. Чувам как ходи майка ми, как татко се прибира отнякъде и се разхожда напред-назад, чувам как тракат столовете, усещам как тежат шкафът и печката,усещам даже и втория етаж и тавана и очаквам след малко да бъда затрупан.
            Тогава почвам да гледам компотите. Винаги съм имал по-голямо доверие към по-старите и с прах по капачките. Представял съм си, че плодовете им са попили повече захар и са по-сладки.
            Компотите от череши са ми любими – понякога тъмночервени, понякога розови. Ягодите с техните сърца ме стряскат, пък и семките им са някак особени – като бенки са . Компотите от дюли са най-тежки – сиропът им тежи и като ги повдигнеш, ръката ти се уморява. Прасковите компоти са сериозни същества и будят пълно доверие, а крушовите са с парченца зелена и жълта луна зад стъклото. Най-обикновени са джанковите – те са с възкисел характер. А сливовите са важни с листата индрише и с това, че сокът им мени цвета си – от пурпурен до тъмносин.
            Рафтовете са пълни с всичко, което цъфти, зрее и живее. Печените чушки, млените домати, зелето, картофите, царската туршия, сиренето в каче, затиснато с объл камък от Вита; лукът, сплетен на плитки, ябълките, разстлани на леси, орехите в торба, крушите и черничевото буре с ракия, надениците, сплескани с лимонадено шише и сланината, увита в блажна хартия и стегната с канап, правят от мазето свят, в който се мълчи и се преглъща.
            Така е – в мазето не се говори, само се преглъща и ако се каже нещо, то е шепнешком.
            – Защо шушнем? – питам майка.
            – Защото така! – отговаря тя, поглежда надолу и преглъща.          Като си помисля, всичко, което е било отгоре на земята, все някога слиза в мазето. И затова трябва мълчание, нужно е уважение към дошлите под земята вещи, плодове, благини и спомени.
            През лятото слизах да спя в мазето от жегата. Къщата се напичаше така, че само в мазето можеше да се подремне следобед. Лягах на един стар креват, инсталиран с тази цел и постлан с черги, и отплавах.
            Следобедният ми сън едва ли е бил повече от половин час, но блаженството на прохладата и изчезването ме изпълваше. Сега това усещане ме плаши, но тогава наистина изчезвах с радостна умора. Младостта не се страхува да изчезне дори в мазе.
            Като се пробудех, стоях със затворени очи поне няколко минути. Усещах мириса на тънката плесен, на неподвижността, на следобеда, на тая разбърканост и подреденост.
            После се измъквах на светло и нищо, ама абсолютно нищо не виждах от слънцето.

ЙЕРУСАЛИМ

Вървим си с теб и за ръцете се държим,
и твоята ръка за мене е Йерусалим.
А Господ? – Господ чурулика в храста
и ми прилича на врабец пораснал.

И ми прилича Господ на кокиче,
на слънчице, което ни напича,
и на това, че двама си вървим
и все ще стигнем до Йерусалим.

ИЗМИВАНЕ НА КОСА С ДЪЖД

Цял ден вали – ту силно, ту едва-едва.
Легенът се напълни и прелива вече.
И ти с вода дъждовна миеш своята коса,
и тя е чиста толкова, че скърца меко.

Цял ден вали – ту силно, ту едва-едва.
И аз навеждам устни, за да те целуна,
и чувам как проскърцва твоята коса,
измита от дъжда и от сапуна.

ДЪЖД НА ДВОРА

           Когато на двора ни всичко се измокряше от дъжда, аз се показвах и до кожата ми се допираше хлад. Дъжда вече го няма, слънцето си суши главата, а прохладата е под ризата ми.             Лятната прохлада след дъжд прилича на мигновен допир до лед. Усетиш го за минутка, после изчезва.
            Голямо чудо е дъждът. И чудото му е в това, че въздухът почва да вали. Валенето е вълшебството. Има въздух и няма въздух, има вода и няма вода, има мокра пелена и няма мокра пелена. И има звук на валенето и звуци на валенето.
            Ако не гледаш, а само слушаш, ще разбереш, че дъждът се усилва, защото не се чува нищо – само съсък, който почти се слива със земята. Съсък и ручене. Вали от небето, а се чува от земята.             После валенето бръмчи. Бръмченето показва, че дъждът се уморява и облаците почват да се местят и шават встрани. Улукът, който само е бучал, се задавя, а след малко – преглъща, щом валенето намалее. Чува се барабанчето на капките по някоя ламарина, пльоскането им в локвичките, чува се дори пръскането им в светлината при първите слънчеви снопчета. Навсякъде в двора ни е хладина, мокреж и калчица.
            Тогава идват миризмите.
            Камъкът на стъпалата е станал по-тъмен и вече не мирише на напечен камък и на жега, а на хладка вода, по която можеш да слезеш.
            Здравецът е полудял и те удря по носа със зелен и лилав мирис. Зеленият мирис е по-остър, лилавият – почти копринен.
            Бръшлянът лъщи и в това лакирано лъщене има нещо вечерно и тайнствено.
            Дрянът издава кръгъл мирис и от още неузрелите му плодове капе стипчивост. Плодовете на дряна са големи и едри – като грозде са. Щом ги погледна, венците ми се свиват и челюстта ми се схваща. Сега дрянът мирише на нещо, което може да те пореже, листата му след дъжд  са като изпръхнали.
            Лукът и марулите, ако ги опиташ, не са точно лук и марули, а от дъжда са по-сладки и сякаш уморени. Лукът не ти ли изстиска сълза, какъв лук е, а марулята губи от хрупкавия си характер.
            По-големите наши кокошки са се смалили и от перата им идва дъх на прах, на кокоша кожа и на уплах. Миришат на замаяно. Всяко тяхно перо мирише различно – перата по крилете почти не се усещат, докато тези по гърба и по корема са с възкисел мирис.
            Червените кокошки са по-хладни след дъжд, черните са по-топли, а белите се свиват като топки сняг и посивяват. Притреперват-притреперват кокошките и крият главите си под крилото. Страх ги е и дремят с глави на сушина в самите себе си.
Пилетата и ярките почти са изчезнали и от писукането и въртенето на глава миришат на оклюмване и ранно заспиване.
            Дъждът е направил петелът да ухае на облак. Този наш шарен петел винаги е бил дъга в небето, винаги е бил най-високият петел и затова е някак по-студен и ветровит. А оранжевият му мраморен клюн трака толкова тържествено и теракотено, че не знам по него капки ли се отцеждат, или намерения за любовни думи.
            Един дъждовник е станал цвете. Червеите са още по-розови, още по-прозрачни и заплетени и още по-тъмни и с бели пръстени по тях. Колко ли ще са сладки те за мрените във Вита?
            Целият ни двор ухае според това, какво му е дал от себе си дъждът.    Най-важна от всичко обаче е калчицата – тя е навсякъде.  Тя не е само кал и затова толкова се радвам, че като е валяло силно, едно мое изгубено стъклено топче се е показало и свети. И по него има калчица, но е най-хубавото стъклено топче.

СЕЛСКИ ХЛЯБ

Хлебарят сутрин си изпича хляба – просто е.
Излиза и седи пред фурната. А после?
После жени отнасят хляба във престилки
и се издуват на коремите като родилки.

Красиви са жените – парят, парят,
сега хлебарят им е и мъжът, и царят.
И викат, и се смеят, и се гонят,
и носят хлябовете, сякаш са мадони.

Като си помисля какво са годините,
виждам къща и долина.
И там някъде аз – от пролетите до зимите,
и край мене – жена.

Жената е мама и мирише на гладено,
на мляко, на хлебчета със сусам.
И аз я обичам толкова, и съм гладен
и от любов мога да я изям.

И от любов мога само да я попитам:
„Хубав ли съм, майко, кажи?“
И от любов тя си навежда косите
и казва: „Най-хубавият си ти.“

Аз тогава подскачам и съм толкова хубав,
колкото ми казва тя.
И така е изгладена моята блуза,
че свети като звезда.

После всичко е друго – и любовта, и думите,
после нищо не е каквото е.
И кой да ти каже, че ти си най-хубавият,
ако не си дете?

И кой да ти каже, че няма нищо
по-хубаво от това,
да видиш как в долината пред къщата
седи жена.

ЛИПА

Каква липа, каква висока чаша
за светлина и аромат.
Липата беше в двора ни и беше наша –
една липа над целия ми свят.

И аз седях под сянката ѝ майска,
подскачах с пилетата и си бях петле.
И как да знам, че съм в градина райска,
в която моята душа расте?

И как да знам, че лято подир лято
сърцето ми е ставало пчела
и всеки дъжд ми е сладил устата
със капки мед от нашата липа?

И как да знам, че слънцето избликва
не от небето, а от липов цвят?
И как да знам, че вече няма никой
и прецъфтява моят малък свят?

Не ми се мисли и не ми се гледа,
но ми се пие чаша силен чай –
червен до залез, липов и последен.
И предпоследен – един чай безкрай.