Skip to content

Месец: юни 2021

Интервю в Liberta.bg 25.06.2021

https://liberta.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE

22 ЮНИ 1941 ГОДИНА

Прощавай, дядо, от все сърце те моля да ми простиш, че на днешния ден – денят на нападението на фашистка Германия над СССР, аз се правя все едно, че няма нищо. Ти загина в тази война преди повече от 70 години, а аз пиша за какво ли не, но не и за това, че ти и още стотици хиляди като тебе българи паднаха и защитиха живота ни. Срам ме е и ми се плаче, като гледам по разни телевизии и чета по разни сайтове с какво пренебрежение и злост се споменава тази трагична, кървава и велика дата на проваления ни двайсети век. Прощавай, дядо, че вместо да дойда и да сваля шапка на мястото на гибелта ти – при Страцин в Македония, аз лежа и едва събирам сили да извикам: Какво става бе, хора? Толкова ли сме късопаметни, конюнктурни и повратливи, толкова ли живеем само за да забравяме?
Без 22 юни 1941 година нямаше да има милиони убити, но и нямаше да има милиони раждания и милиони надежди.
Без 22 юни 1941 година най-късата нощ щеше да се превърне в най-дългата нощ.
Без 22 юни 1941 година мирът нямаше да е незабележим и благодатен вече толкова време по нашите земи.
Малко ли е това, кажете това малко ли е? Като се спотаяваме и си мълчим за такива дати и исторически събития, ние, без да усещаме, се смаляваме и колкото и да се напъваме, си оставаме малки.
Прощавай, дядо, прощавайте и вие, души и сърца на всички загинали във Втората световна война.
Моят дядо се казва Никола Милчев Нешев от село Гложене, Тетевенско.
Който иска, нека продължи списъка. Имената са много.

ПЪРВИЯТ ДЕН НА ЛЯТОТО

Днес е първият ден на лятото,
а пък аз си зная, че лятото е момче.
И го чакам вечерта да си изпие млякото
и една шепа череши да изяде.

Чакам го утре да си обуе сандалите,
да прегази реката и да пляска с ръце,
и да гледа как облаците като кореми на крави
плават по голямото небе.

Момче е лятото – моето внуче,
и аз го обичам точно така,
както обичам сладката круша,          
пълна със светлина.

И го обичам като праскова или вишна,
като ябълка и като домат
и като бръмбарче, което скришно
отлита сега от този свят.

Момче е лятото и какво да го правя
в края на неговия най-първи ден,
освен да го изкъпя и да му разкажа
за всичко наоколо и малко за мен.

ЗА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ ПОСЛЕДНИ ЧАСОВЕ

   Много истории съм чувал за последните часове от живота на човека – как хан Кубрат давал уроци на синовете си с лозови пръчки и ги заклевал да са заедно; как юнаци и войводи преди края си наставляват другарите си да се борят и да не се предават. А това, че тези, чиито имена помним и тачим, са загивали с песен на уста и с едно име – България, ми се е врязало в паметта от дете.
            Чел съм и десетки жития на християнски светци, според които нито една мисъл освен тази за Христос не е посещавала душите на избраниците.
            Семейните хроники и памет разнасят легенди как еди-кои си наши прадядо или прабаба събрали родата в сетния си ден, как викали по име синове и внуци и как ги нареждали за в живота.
            Прекрасно, поклон пред тези истински люде, но аз явно не съм от тях.
            Преди дни в болничната стая на онзи висок-висок етаж, по близо до небето, отколкото до земята, аз не изпитах нищо подобно. Нито имах желание да направя нещо подобно.
            Първо светът изчезна изведнъж. Балканът, Витската долина, реката и скалите, ливадите и бахчите, градовете и континентите, приятелите, семейството, хората, суетите и интригите – всичко се изтри. Не се изтри – не беше съществувало никога. Изобщо не ме беше страх, но и не помнех името си.
            От ръцете и гърдите ми, от вените, устата и от други най-деликатни части на тялото ми стърчаха и се виждаха тръби и маркучи, но това не бях аз. Тялото ми се беше превърнало в кутия, дълга и сива. Не знам защо, но усетих сивия цвят на тялото си. И в тази кутия съществувах вече не като Николай, а като разхождащо се наоколо съзнание. Не си мислех за стихове, за разкази и за литература, не си спомнях какво съм работел и правел – само си кръжах и бездействах, и блаженствах в бездействието си.
            Никакво семейство и роднини не са ми били в ума. Това не е много възпитателно и впечатляващо, но имената на потомците и предците ме бяха напуснали завинаги. Бях сам в леглото, сам в стаята и в собственото си отсъствие.
            По едно време докараха две жени в същото положение. Хвана ме яд и на двете, защото задаваха въпроси – колко е часът, колко ми е кръвното, може ли да ми дадете джиесем да се обадя на мъжа си. Хвана ме яд на тях, че изобщо правят нещо, че се напрягат, че произнасят думи.
            Тогава започвах да се рея – хем се рея, хем пропадам. Пропадах в себе си, чувствах се като асансьор на самия себе си. И асансьорът ме отвеждаше при съня. Но не при познатия ми човешки сън, а при този, в който всичко е сън. Сънят стана реалност – сънната реалност ме обвзе напълно. В нея няма нищо конкретно – няма форми и осезаемост, има разтапяне и всепоглъщане. Само да не си помислите, че съм се чувствал едновременно като много неща. Нищо подобно – чувствах се като абсолютно и щастливо нищо. И така е било цял следобед.
            От всяка фибра на тялото ми започва да избликва пот. Потта и мъглата в главата ми съм самият аз. Чувам, че кръвното ми е 60 на 30, после ме няма. Лекари и сестри се суетят, но тази дума – суетят, тогава я няма изобщо. На лекарите и сестрите гледам като на бели врабчета, които говорят и плуват едновременно. Преливат ми плазма. Откъде съм разбрал, че е плазма, не е ясно, но около мен се чува нещо като памуков смях. Казал съм:
            – Ако ми сложите още една плазма, ще гледам Европейското по футбол на голям екран.
            От години не се интересувам от футбол, а изведнъж – плазма, телевизия, Европейско първенство. Някой друг ме е бил посетил на клетъчно ниво, детството ми се е било върнало.
            – Работата върви към втора операция. – Това ми казват.
            Тогава се изправям. Изправям се друг път – диханието ми се изправя и мяучейки като плачещо коте, питам:
            – Докторе, ще спрете ли кръвта?
            – Сто на сто! – отговаря докторът. – Гаранция!
            Нататък са белите коридори, плискането на светлините и заспиването.
            Докато ме карат към операционната, си мечтая за упойката. Викам си – да заспя веднъж, пък каквото е нататък…
            Никакви родове и родини, никакви имена – нищо такова. Само желае да заспиш и последното, което те свързва с този свят, да се скъса.
            И през цялото време думата смърт не съществува. Не е измислена даже, никога не се е появявала. Да се чуди човек откъде се сещаме за нея и защо толкова ни плаши приживе. Нито смърт, нито живот – само реене, пропадане и свиване.
            Оставям романтиката, жестовете и заветите на други, далеч по-достойни от мен същества.

ВЕЧЕРЕН ДЪЖД

От болничната стая виждам булеварда –
коли, чадъри, сенки и дървета.
И облаците ми приличат на тесте от карти,
разбъркани от ветровете.

Дъждът е стар картоиграч и винаги печели,
но аз какво печеля – нямам си идея.
Какво печеля аз – година, две ли,
или че мога още малко между капките да поживея?

Безсмислено е да се взирам повече – угасват
коли, чадъри, сенки и дървета.
Дъждът ще си вали, докато си вали – това е ясно,
но аз дали ще стана облак, ми кажете.

ДЕМОНИ

Мой приятел – известен поет, философ, общественик и страдалец, преди време ми се скара, че често говоря за смъртта.
– Не я предизвиквай, остави я, забрави за нея! – повтаряше той.
Ами като не мога…
Вчера написах, че смърт няма и че хората непрекъснато раждат Вселената, която обитават, или по-точно – части от нея. Наистина съм сигурен, че преди Големия взрив сме били Аз и Вие. Големият взрив е светлина, но и светлината си има тъмна страна.
През онези почти двайсет и четири часа след двете операции, в които не помръдвах, омотан като космонавт с маркучи, тръби, сонди и дренажи, аз видях демоните. Не библейските, не тези от ада – личните си демони видях.
Часовникът на стената срещу мене беше демон. Голям електронен часовник с червени цифри, които скачаха в нищото. 02 часа и 5 минути – и миг по-късно демонът на времето къса част от себе си, за да нахрани кой знае какво.
Толкова обичам часовниците. Носел съм и съм се радвал много на модерните за времето си Сейко и Ориент. А тъмният кръгъл циферблат на Ориента ми е напомнял звездно небе. Вкъщи имам поне пет различни будилника.
А сега всичко беше друго. Не радост, а затъпяващо безсилие изпитвах от това, да гледам как часовникът е жив тази секунда, а в следващата се самоубива, как е навсякъде, а не помръдва.
Голямата сребриста лампа до мен също е демон. Светлината е само измама, защото, заклевам се, лампата приличаше на най-големия ми грях. Направо си беше най-големият ми грях.
Не ми е известно къде живеят греховете ни, но аз видях най-големия си грях – с косите, които помня, с формата на лицето и луничките, с очите и парфюма „Чарли“. Видях най-големия си грях да излиза и да влиза в лампата, да се надвесва над мен и да изчезва вляво и вдясно. После поне десетина демона влизаха и излизаха от масата. Уж маса, а пък прилича на човек, когото съм обидил, излъгал, подвел.
Видях първата си любов, облечена в палто от лисици и гола отдолу. Видях я да крещи и да ме преследва като птица. За да не ме види, легнах на пода на един тото пункт, където бях затрупан от опашки на лисици и числа.
Баща ми, който беше ловец, също се яви, опита се да ми помогне, но не можа.
Накрая все пак домъкна отнякъде един червен светофар и моята първа любов, както си беше с палто от лисици и гола отдолу, се закова на място.
Мислите си, че това са бълнувания на човек, който не е излязъл от упойка, но не е така. Това са демоните – лутанията на изгубената ни хармония, всичко, което искаме да забравим и което държим на края на света си. Демоните са липса на равновесие, те са неизменният дисбаланс. Тъкмо демоните ни пречат да виждаме хоризонта, да сме чисти и прозрачни. Демоните, ако щете, са непожеланата от нас светлина, отложеното разсъмване, сляпото ни влечение към сянката и тъмнината.
И единствено изпитанията ни помагат да се спасяваме от тях.
На другия ден и през другата нощ всичко си беше на място – и часовниците, и лампите, и първата любов. Но знае ли човек…

5 юни 2021 – Кооп фест Банкя, Заедно с хората с увреждания

Разплаках се, едва довърших четенето на един от разказите. Това мога да ви кажа за днешната премиера в Банкя. Не беше премиера на книга, беше магия и мъка, и светлина. Наистина не ми стигат думите, за да опиша с какви хора се срещнах. Добри, мъдри и отворени за света. И най-голямата ми награда беше, че и те подсмърчаха, а после ръкопляскаха. И ми казаха, че са се разпознали. Това е. Останалото е благодарност към Георги Георгиев и организаторите на Кооп фест Банкя. Забравих да ви кажа, че присъстваше и един кралски пудел.

🥰

Защото времето в София се засмя и е Панаир на книгата (Алея на книгата), напомням, че ИК „Знаци“ , шатра № 54 (пред НДК) предлага на вашето внимание много стойностни книги. Между тях са и две мои – сборниците с разкази „Разтуряй, Злато моме, магиите“, излязла преди дни, и второто издание на „Ябълковият човек“.
И още едно напомняне – на 4 юни, петък, от 16 до 18 часа ще се радвам да се видим на щанда на ИК „Знаци“ – шатра 54, и да ви дам автографи.