Skip to content

НОЩНА РЕКА

Приближаваш ли се нощно време към река, вървиш към нея с мозъка си, а не с очите си. Знаеш, че е някъде там, и вървиш. Краката ти затъват в пясъчни могилки, пясъкът влиза в гуменките ти – влажен и хладен. Спъваш се в камък, камъните стават все по-начесто, бодили и малки храсти се мотаят под стъпките ти.
Особено невидими са малките локвички. На двайсет-трийсет метра от брега са се плиснали. През деня в тях шават жабета, попови лъжички – щях да напиша попови лунички, и малки рибета. Тези локви са тънки като басма и през нощта буквално се диплят в нозете ти. Гуменките ти почват да джвакат.
Нощната река никога не е там, където си я оставил по светло. Какво е станало с нея в мрака не е ясно, но е слязла по-дълбоко в земята, потънала е и се е преместила към скалите на Балкана.
С нощната Вита при Гложене е така. Сигурно ѝ е студено на реката, щом се свива надолу и се завива с още мрак. Или пък я хваща страх и бяга да се притисне към скалите като дете към майка си.
Когато си близо до реката, чуваш как някой плете пуловер. Доближиш ли се съвсем, чуваш как някоя невидима твоя прабаба плете с тънки шишове – куки пуловер. Реката не шумоли, не бълбука, не тече, а леко трака като при плетене. Сигурен съм, че тъмната вода се вие, увива се, играе си около камъните и леко подрънква, сякаш стара жена плете в мрака.
Плетенето обаче се чува само ако си близо до бързеи. Само там можеш да доловиш движението от плетенето. Размотава се реката, къдри се, сякаш е кълбо, и пръските ѝ стават прежда за мокър пуловер. Чудото е в това, че този мокър речен пуловер не е тежък, а е фин, мек, ефирен и топъл. Направо можеш да си го облечеш през глава, ако си човек на метафорите. Нощно време реката винаги е топла и пуловерът ѝ е топъл.
Ако си стигнал до някой вир обаче, не чуваш нищо. Чуваш само как тишината е дълбока и може да те покрие целия, ако влезеш в нея. Чуваш дъното на вира и можеш да видиш рибите, но само в главата си. Можеш да ги видиш как спят, или по-скоро – дремят.
Не знам как хората ловят риба в река нощем, как рибите намират стръвта от въдицата и как се лутат в тъмното, вместо да спят. Къде ходят тия риби в тъмното? И досега ми е чудно и си мисля, че ако хванеш някоя нощна риба на въдица, тя трябва или да страда от безсъние, или да се е стреснала насън и да не знае какво прави.
В тъмния вир през нощта слизат много сенки, затова мракът е с много цветове. От върбите мракът се зеленее, от скалите и големите нападали камъни е бронзов, от тревата и храстите – мек и пухкав, от вятъра – палав и тръпнещ.
Спокойната вода те тегли да я преплуваш – да отидеш на среща с нея като с непозната жена. Вировете са жени – няма съмнение. Само жена може така да те вика, а да не казва нищо; само жена може да е абсолютно навсякъде около теб, а ти да забравяш името ѝ. И да я прегърнеш, и да ѝ поговориш, да се съблечете голи накрая в мрака, и да се въртите, докато премалеете.
Винаги съм се смял на тази приказка, че не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река. Идете на Вита през нощта и ще разберете, че това не е вярно. Вита не мърда никъде, чака те и те обича повече, отколкото обича камъчетата и рибите си. Идете през нощта на Вита и ще видите, че тя седи на брега, загърнала се е с пуловера, който е изплела, и чака. И винаги е боса. С пуловер е, а е боса. Аз никога не мога да си представя, че реката има обувки, колкото и красиви да са те. Реката винаги е боса.
Някога, преди много години, в едно горещо, трудно и бедно лято, когато си строяхме в Гложене къща, с майка и татко всяка вечер ходехме на Вита. Ходехме да се къпем и да си отморяваме душата, както се пее в песните. Майка ми носеше леген с дрехи, переше, седнала на брега, после с татко минаваха оттатък реката. Там само ги чувах до едно време. Чувах, че нещо си говорят, смеят се, чувах как баща ми пляска с ръце във вира, чувах един-два удара с крак по водата, докато плува, после – нищо – само бронзовия и зеления, и мекия, и пухкавия мрак.
По някое време откъм брега, където бяха изчезнали майка ми и баща ми, се долавяше кадифено и ситно тичане – туп-туп-туп – и тихо.Туп-туп-туп – и тихо. Сърцето ми и то – туп-туп-туп. Това са видрите, мисля си, те правят така. Те тичат така. Няма начин да не са видри – играят си и се гонят.
– Там ли сте, майко? – викам.
Никой не ми отговаря.
След малко родителите ми се връщат сияещи и въздушни, сякаш са прелетели насам над реката. Очите и зъбите им лъщят от сладка и изкъпана умора. Татко леко захапва майка за врата – закача я.
– Чухте ли видрите? – питам.
– Нищо не сме чули.
Отнякъде избликват двама серкмеджии. Беше забранено да се лови риба със серкме и затова те не смееха денем, а ходеха нощем. Знаеха, че строим къща, и ни дават риба. Дават ни все едно пари – да готви майка на майсторите. Вадят от брезентовите си торби пет-шест скобара и скобарите светят сребърно. После се чува как шляпат нагоре към бързея и как серкметата им свистят и се пръсват над водата. Ако не можеш да хвърлиш серкмето си така, че да покриеш всички сенки на реката, от тебе серкмеджия не става. А тези оловни топчета в края на мрежите сякаш са момчешки топчета. Игра – рибарска, нощна, любовна.
Като се прибираме, аз си лягам и се нося из леглото, и плувам. В главата ми е нощната река, и в корема ми е. Скърцам от чистота и от река, и от вятър. Леко потрепервам и макар че е лято, си мятам едно одеяло.
А майка е проснала прането и държи в ръката си калъпа сапун, сякаш е луна. Прибира сапуна в шкафа и лекичко скимти като видра.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *