Skip to content

ПОДПАЛКИ

Само като си помисля, че тогава подпалките падаха от небето, и подскачам от радост. Лумвам от радост, че е имало такова нещо като небесни и като хвърчащи подпалки.
Преди години, когато дърводелската фабрика в Гложене все още работеше, подпалките хвърчаха из въздуха. В най-големия цех, където буковите, чамовите и дъбовите трупи ставаха на дъски и на дървен материал, имаше поточна линия за изрезки. Големите стоманени дискове обрязваха ненужната кора на дърветата, отхапваха кога повече, кога по-малко и от дървесината и поточната линия понасяше тези изрезки към края на цеха. Изрезки, летви, дъски, ама си бяха дърва. За по-лесно им викаха подпалки.
А там от един много висок прозорец, поне от четири-пет метра, подпалките летяха надолу и се трупаха на земята, където ги чакаха хората. Като се чуеше, че зъбите на дисковете пищят, хората си кривяха вратовете и чакаха от прозореца дървесната благодат. По пищенето на диска хората се бяха научили да познават какви ще са подпалките и летвите. Ако дискът се задъхваше, ако режеше по-бавно и даже спираше, значи идваше по-голямо дърво. Ако ръмженето беше равномерно и весело, подпалките щяха да са тънки.
Летвите, които идваха от небето, бяха различни на цвят – в зависимост от дърветата, от които произлизаха. Чамовите например бяха бистри, матови и мъгливи. Буковите – бледожълти и млечни, а дъбовите – по-тъмни и дълбоко наситени.
И как светваше прозорецът само! Иначе беше забулен с паяжини и стърготини, а като почнеха дърветата да скачат през него, светваше.
Хората вземаха изрезките от дърветата без пари. Предприятието им ги подаряваше, така да се каже. И хората ги беряха, така казваха на това събиране – берем си дърва.  Правеха се списъци кой кога ще чака подпалките, кога ще ги събира, колко ще събира и кога ще си ги откара в къщата.
Тези подпалки, летви и изрезки бяха побъркали цялото село. Всеки имаше нужда от тях, стремеше се към тях с цяло сърце и душа. И да не си помислите, че най-много им трябваха да си палят печките с тях. Не, това беше последната роля на подпалките. Вярно, служеха и за да лумне огънят, но истината за тях е много по-различна.
Бабичките например си правеха от тях колове за домати. Затова се пляскаха по коленете от радост, когато от прозореца на цеха политаха прави летви. Направо примижаваха от удоволствие и примляскваха с език, като си представяха какви домати ще се увиват около тях. И колкото повече прави летви слизаха от небето, толкова повече домати имаше в Гложене. И толкова повече ракия се изпиваше. Няма да е пресилено да се каже, че количеството изпита ракия беше в съответствие с правите изрезки. И друго – върху тези гладки, фини и жълтеникави бабини колове за домати можеха да се завържат без проблем стотици шарени парцалчета, с които да се плашат скорците и врабчетата.
Жените пък умираха да имат огради за кокошките си от такива изрезки и подпалки. Много беше модерно да имат такава дървена ограда. Мъжете им забиваха тези божии благини в каменистата балканска земя и пернатите създания бяха на сигурно място.
Най табиетлиите мъже с дни рендосваха, шкуреха и боядисваха оградите, но това се приемаше като престараване и гузна съвест, затова подобни действия не се толерираха.
Като станеше готова оградата, тя миришеше на ново, на талаш и слънце, на смола и вятър и кокошките почваха да снасят повече. Истинско чудо ставаше, когато от кората на летвите започнеха да шават и да излизат червейчета, личинки, паяци и пеперуди. Кокошките бяха във възторг и си устройваха и пир, и скандали.
Как да не са доволни жените от такава политика на дърводелската фабрика, как да не се редят за подпалки и как да не се взират в небето?
Аз обаче ходех при крилатите летви само за да гледам. Случваше се – вярно, много рядко, но понякога под прозореца за дървено злато нямаше никого. Летвите падаха и падаха в самота, а аз преглъщах от удивление и унес. Представях си, че летвите са акробати, че се въртят под купола на цирк, че правят най-сложните и рисковани номера, и ръкоплясках от изумление. Може и да не ми повярвате, но понякога рибите от Вита също скачаха и се премятаха, и като ме гледаха да ръкопляскам – ръкопляскаха и те.
После, когато дървените изрезки се натрупваха, гледах каква форма приемат. Най-много се радвах, като станеха пирамида. Мислех си, че съм фараон и наглеждам строежа на собствената си пирамида. Малък фараон в Балкана. А пирамидата растеше, слънцето се промушваше между летвите като бог Ра и аз политах в небето. После се връщах до пирамидата, близвах си малко от триците, полепнали по някоя летва и усещах вкуса на вечността.
В реалността ми на селско момче ме връщаше ненадеен воден плъх, който избликваше отнякъде и потъваше в порасналата дървена пирамида.
За отнесени работи при летвите ходех не само аз. Момчетата от махалата до читалището цял месец дебнеха за такива дървени същества, които да приличат на китари. Искаха да си намерят китари. И им трябваха летви – хем прави, хем издути като китари. И когато най-накрая ги намериха, си направиха група. Кръстиха я „Пеещите летви“, но още на втората си репетиция се сбиха и счупиха китарите в главите си. При толкова домати и ракия в селото и при толкова хубави момичета всичко може да се очаква.
Момчетата от Горната махала пък, която е под гробището, си правеха от летвите ски. Избираха такива, дето са като дъги. Кривяха ги, сушаха ги, опалваха ги, слагаха им кожени ремъци и политаха с тях по снега. В Гложене друго може и да няма, ама сняг – колкото искаш. И пързалки колкото искаш. И летяха момчетата от гробището към реката. Пързалката беше такава.
От тези летви и подпалки се правеха още хиляди неща – дюшене за кочината на свинята, въдици за риба, дръжки за метли, зайчарници, кошари за овцете и козите, даже някои си облицоваха с тези изрезки битови стаи в мазетата и летните кухни.
Един старец си избра мълчаливо десетина широки и по-дебели летви за легло. За последно легло, каза, но хората се сетиха, че приказва за ковчег. Не беше пред умиране старецът, но искаше да си направи последно легло. После се разбра, че не си направил ковчег, само сложил дъските най-отдолу на леглото и върху тях метнал една черга. Да свиквам, казал. Ама с какво, не е много ясно.
Стана дума, че хората събираха подпалки без пари. Стана дума, че правеха от тях какво ли не. Но истината е, че най-вече си палеха печките, защото зимите в Гложене са студени. И пролетите са студени, и летата са хладни, и есените са мъгливи. Честно казано, тези подпалки бяха за много хора истинските им дърва – хем подпалки, хем дърва. С тях караха цяла година и цял живот.
От многото подпалки обаче някои печки прегряваха. Подпалките правят огъня бърз, скоклив, много луд и изгарящ. И печките от такъв огън стават розови, и кюнците стават розови и се палят. Така изгоряха къщите на един-двама от тези, които караха само на подпалки, но никой не смееше да си признае – все казваха, че е от друго. А то си е така – караш ли цял живот на подпалки, изгаряш.

Лека-полека фабриката за дървен материал и изрезки се стопи, изчезна, закриха я. И правилно – с това глобално затопляне и климатични промени за какво са им на хората дървени подпалки? Времето наистина се затопли, температурите се вдигнаха и печките станаха излишни. Сега хората в селото се греят от климатичните промени, а когато случайно захладнее и навали сняг, се топлят със спомените си за силен огън и най-вече един друг. Прегръщат се, където се видят, и така се топлят. Много силно почнаха да се обичат хората и тази обич ги сгрява през зимата, както се пее в песните след две ракии.
Фабриката я няма.Няма го и прозореца, от който летяха подпалките. Ама аз отидох да погледам – както винаги – да погледам. И видях…
Видях една чисто нова, дето се вика, подпалка. Този път наистина паднала от небето.
И докато се чудех какво да правя с нея, стана вечер. Беше утро, а стана вечер. И като стана вечер, се сетих. Ще я запаля аз тази подпалка, ще я запаля – да ми трепка и да ми свети, докато си отивам у нас.
А не е малко път дотам…

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *