Skip to content

Интервю във вестник „Над 55“, бр.11 (834) от 16 март 2020г.

            – Разкажете ни нещо за себе си.
            – Роден съм през 1958 година в Плевен, но това е случайно. Просто майка ми е била там медицинска сестра. Неслучайното е, че отраснах на брега на две реки и в сърцето на една планина. Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене – Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима приятели и стотици приятели риби и жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една голяма кошница с книги, които гостите на нашата къща задължително трябваше да ми четат. Обичам и ценя рода си, но когато влязох в училище, видях портретите на писателите по стените и разбрах, че и те са моето семейство.
После учих гимназия в Ловеч и българска филология във Великотърновския университет.
Сега – години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил от университета в Търново, са били отражения – отражения на къщите в реката, на книгите в ума и в душата ми и отражения на хората в очите ми.
После бях общественик, журналист и учител. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, трудно проумях, че светът иска да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите.
През последната година написах и издадох книга с разкази „Ябълковият човек“. Художник на книгата е прекрасната Здравка Брайкова – Николова. Писах книгата омаян и замаян, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкова дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му. И да си припомня един отдавнашен мои стих:
И се смалявам, и не съм разбрал
насън или наяве ще живея.
Във детството животът ми е спрял
и вече нищо друго не умея.
– Четох написаното от вас за рекламата  „Искам колата“. Много хора споделят мнението ви. Толкова ли няма красиви сюжети, за да рекламират евентуална изгода за пазаруващите в съответната верига магазини?
            – В България се рекламират главно две неща – храни и лекарства. Имам чувство, че азбуката на рекламата се състои от две букви. А- Трябва да ям, и Б – Трябва да се лекувам.
Тук виждам и една много тъжна връзка и логика – рекламира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има само супермаркети, а до тях – аптеки. Нищо друго. Напоследък обаче много активно се рекламират и надежди, илюзии – тото, лотарии, коли. Рекламира се това, което може да те накара да забравиш за малко поне за лекарствата и за храната. В този смисъл рекламата „Искам аз колата“ може да се прочете и така: „Искам си колата, която ще ме отведе далече, нанякъде, но не тука“.
Това, което според мен е най-болезнено е, че рекламите все повече заместват реалността. Живеем в рекламен свят – всичко се свежда до пиар, до имидж. Реалността спира да е реалност, а се превръща във фикция, в измислица.
            –  Вие сте известен писател, поет, не изпаднаха ли и родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни писания? Защо почти във всички издателства писателят плаща, за да издаде своя труд, след като подобно отношение принизява и поезия, и белетристика? Нито един министър досега не се отнесе сериозно към ДДС за книгите.
            – По-голяма част от българските издателства не са издателства, а посредници между автор и печатница. Да бъдеш издател е велика мисия – това значи да откриваш таланти, да улавяш тенденции и да им даваш път, да се бориш за утвърждаване на талантливия автор, да работиш за нови естетически критерии.
А какво правят повечето издатели? – Плащаш им и след един месец ти карат книгата вкъщи. И нямат никаква грижа за разпространение, за представяне, за премиери.
Да бъдеш добър издател означава да си изследовател, пътешественик, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята печалбите. Много от българските писатели нямат друг шанс освен да тръгнат сами по този път и сами да издават и разпространяват своите книги. Ще го кажа направо – в България има няколко издателства монополисти, които лансират само няколко имена. И телевизиите и радиата канят и показват само тях. И се получава така, че на поляната, на която трябва да цъфтят всички цветя на българската литература, има само няколко, и то далеч не най-красивите.
Честно казано, аз нямам надежда, че българските управляващи мислят за книгите и за намаляване на ДДС. Тежко е, но ще го кажа – на много от тях книгите им тежат, нервират ги, дразнят ги с присъствието си, защото им напомнят колко много не знаят. И колко далече са отишли по пътя на материалното. Да си управник и да мислиш за книгите, означава да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят само за джобовете си в сегашно време.
            – Да чакаме времето да отсее плявата от истинското майсторство на едно изкуство, не е ли меко казано пълна безхаберност към възпитанието на новото поколение към поезията например? На времето хората четяха в оригинал Пушкин, Лермонтов, четяха новите поети по света. Днес какво предлагат издателствата като поезия? Вие какви книги сте видели с нова поезия? А безпорно такива книги има. Разкажете за най-прекрасните ви моменти с книги, които сте имали?
            – Ще Ви отговоря на този въпрос с откъс от мой разказ – „Книгите“:
         „Тогава дойде мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и любов, на човешки съдби и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.
         Повечето имена аз, разбира се, не бях чувал, но те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване (…)
         Както бях затрупан с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв – бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.
         После както си лежах, вземах внимателно по някоя книга и я претеглях колко тежи. Ако ми тежеше на китките, я оставях. Ако ми беше лека, я разгръщах. И така – затрупан с книги, порязан от книга, мерех колко тежат книгите с ръце (…)
         С годините затрупването с книги продължи. И върху мен се накачулваха и ме омотаваха като копринени буби все повече имена на автори, все повече страници и страници. Дори аз написах няколко книги. Или по-точно се опитах да си подам ръката измежду купчината. Докато един ден не видях в мазето на новата ни къща голям кашон, върху който майка ми с химически молив беше написала: „Памук от 1960 година, стихотворения, писани от моя син и други непотребни неща“.
            – Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?
           – Майка ми беше медицинска сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах между туберкулозно болни и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми – медицинската сестра, ме научи на ред, на чистота и на човеколюбие. Всяко нещо трябва да е на мястото си, да блести от чистота и да грее от любов. От нея съм запомнил мириса на спирт, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на усилията на една жена да обича всички и да подрежда всичко наоколо.
            Баща ми беше полицай полковник и от него ми остана тайнствеността на професията, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан полицай. Сутрин пред вратата на апартамента ни чакаха десетки хора, които имаха нужда от помощ и той им помагаше.

Баща ми имаше и чуден дар да разказва – разказваше истории, от които сърцето ти спираше, а после се взривяваше от сладост.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *