Skip to content

24 май не е ден за балончета с букви

На 24 май – деня на словото и грамотността, „Стандарт“ разговаря с един човек, който едновременно пише поезия и ограмотява тийнеджърите. Това е Николай Милчев -преподавател по литература в 105 СУ „Атанас Далчев“ и поет, чиято последна стихосбирка „Ти и котките следобед“ в момента се превежда на френски.

-Господин Милчев, Вие сте и поет, и преподавател по български език и литература. Какво е за Вас 24 май ?

– 24 май за мен винаги е бил люляци, череши, хора, които са около мен. И едно усещане, останало ми още от родния Ловеч, с думите „Върви, народе възродени, което сякаш залепя хората един за друг. Споява ги и ги кара да разменят помежду си дух.
И защото непрекъснато се говори, че това е празник на духа, аз все по-често си мисля – освен духа, кое е онова триединство, което прави и човека, и духа му, и неговата дълбока същност. Ако това е празник на духа, това е празник на Сина, което означава да изстрадаш духа, и празник на Отеца, което означава да достигнеш до гените, до корените, до началото. До онова осъзнаване, че си част от божественото и от нещо много скъпо. За мен 24 май е празник на хората, които вървят и мислят в една посока.

– Как се усеща този празник при младите?

– Искам да бъда съвършено откровен и да кажа, че празникът се задъхва. Даже в последните години губи от своята притегателна сила. И, колкото и да ми е болно, ще се опитам да сложа пръст в раната. Празникът губи дори от своята държавна почит, защото е прекалено славянски празник. Някои хора, които се опитват да неглижират този празник, искат ние да сме повече европейци и колкото се може по-малко славяни. Това, което сме дали на славяните – този дух, тази азбука, някак остава малко встрани и това ме тревожи. Празниците, особено за младите, в последните години се свързват с анимации. Когато аз бях млад, анимация казвахме на нарисуваните филмчета. Сега лошото е, че казваме анимация на забавленията. Празникът много тясно се свързва със забавления и много по-малко с усилия. На 24 май е време да се вгледаме в очертанията на буквите. В очертанията на кирилицата. И да видим и да си зададем въпроса – защо първата буква от глаголицата прилича на кръст? Защо първите букви, с които Кирил е изписвал Христос, са кръг и триъгълник? Кръгът е всяко нещо, което е завършено, а триъгълникът е духът, отеца и сина. Такива неща трябва да си мислим за 24 май, но тогава няма как особено много да се забавляваме. Аз, разбира се, не съм против забавленията, но 24 май не е балон с букви, които летят във въздуха. Той е нещо много повече. Тай е букви, които са изписани по кожата ни, в паметта ни, които ни правят уникални. Ние имахме държавно ръководство, което постави въпроса да сменим азбуката си. Това стана по времето на управлението на един от бившите президенти, който специално започна дискусия дали не е по-добре да пишем на латиница. Струвало му се по-европейско. Но като започнем да пишем на латиница, ние променяме генезиса си, дори ДНК-то си. Хрумва ли му на някой в Израел да не пишат на иврит? Те възстановиха мъртъв език и азбука, а ние искаме да се откажем от живия език. Но поколенията, особено по-младите, бяха възпитавани в една култура, която според мен в момента дава своите не толкова зрели плодове.

– А според Вас доколко учениците схващат този езиков проблем?

– Учениците едва ли схващат този проблем в дълбочина, те се радват, че наближава края на училището, идва балът. Но това е една вековна традиция и тук си спомням за „Радини вълнения“ и „Под игото“. Вълненията на този празник аз си спомням, като приключване на една духовна година. Получаване на доказателство, че си завършил и израснал с една година, че си извисил духа си с една година. Българинът неслучайно е питаел култ към познанието. В битността си той е чувствал, че има нещо над земята, над оранта. Че тези свети братя, на които ние поднасяме люляци и божури, са между земята и небето. Че те са нашите посланици. Но имам чувството, че този празник при цялата си сила и притегателност не говори за масовост. В свят, в който приоритетът е свързан не с това какво изрича устата ти, а с това какво поглъща и изяжда тя, няма как празникът на духа да бъде толкова ценен. Да, наближава 24 май, имаше ли реклама за това, говорили някой за това. Да, една телевизия излъчва стихове, да се чуди човек кой е правил подбора им. Снощи по тази телевизия прочетоха едно четиристишие на Петя Дубарова. Ами този, който го е подбирал, нито има представа коя е Петя Дубарова, нито кое е най-доброто от нея. Тези неща минават между другото. Всичко е някаква кампания и отбий номер. Изчезнала е стойността на паметника, онзи трепет, онова раздаване на тебешири и креди. Но това се възпитава и изстрадва, но то е по-различно от скеча и хумора. Едно е да разлистиш една книга и друго е да я четеш. Защото, ако я четеш, най-трудното е да намериш изречението, което е за теб.

– Доколко Вашите ученици схващат литературата така, както я преподавате?

– Опитвам се да преподавам литературата не като литература, а като поезия. Опитвам се да преподавам романите не като проза, а като дух. В произведенията, които децата изучават, има една страница, написана точно за тях. И ако всеки намери своята страница или тези два реда от Дебелянов, от Смирненски, които го печелят, това е постижение. Ако усети, че смъртта на Ботев е най-тежкият отпечатък на достоверност за безсмъртие, аз ще бъда доволен. Липсата на система, която да кара учениците да мислят и разсъждават върху произведенията, се свежда до това, че те, дори и да прочетат творбата, искат да я запомнят, да си спомнят неща от нея, а не да ги преживеят, да ги прекарат през сърцето и ума си. Защото без фасадата от произведенията поуката няма никакъв смисъл. Той просто се превръща в една оценка в бележника. Можеш да имаш 6 по литература, но аз искам, мой скъпи приятелю и ученико, да знам каква е библиотеката ти вкъщи. Да знам с какви книги си пораснал, къде отиваш. И тогава тази шестица ще означава много повече.

– Вие напуснахте Съюза на българските писатели, каква е причината?

– Да, напуснах Съюза на писателите с голяма болка. Това за мен бе чест и отговорност. Смятам, че този съюз деградира до кръжок на приятелите на художественото слово, превърна се в инструмент за политическо влияние на ръководството на съюза. А за несменяемостта аз все давам като пример Северна Корея. Раздават си грамоти на приятели, а най-главното – престанаха да съществуват високи художествени критерии, които да изведат авторите напред. Съюзът на писателите има смисъл, през миналата година са излезли две книги на европейско равнище. Другото са заигравки и художествена самодейност на читалищно равнище.

Копирано от standartnews.com

http://standartnews.com/mneniya/24_may_ne_e_den_za_baloncheta_s_bukvi-371898.html

Published inНОВИНИ

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *