Skip to content

Месец след като съм се родил, съм се набозал с гной от гърдата на майка ми и едва не съм умрял. Мляко и гной – каква комбинация само. И не се уплаших. Не си спомням, че не съм се уплашил, но не се уплаших.
            Като дете си срязах с дебела бирена чаша глезена на крака до кокал. Щеше да ми изнече кръвта. И не се уплаших. Почти съм сигурен, че не се уплаших.
            После в казармата си срязах на две носа и челото. Цяла нощ лежах като в Ботева балада и не се уплаших – това го помня със сигурност.
            Преди три години получих инфаркт. Ходих до Космоса, без да мърдам от леглото в инвазивното, и изобщо не се уплаших. За това се подписвам с две ръце.
            Но сега съм уплашен.
Уплашен съм, защото съм безпомощен да видя какво идва. Не си мислете, че се надявам да видя бъдещето. Аз не съм врачка или прорицател. Само ми се иска да разбера какво ще е времето в главата ми няколко дена напред. В сряда ще бъде ли отчаяно лошо време? В четвъртък ще има ли щастливи ветрове? В петък дали ще мога да кажа на облаците да ми се махнат от очите? А най-важното е да разбера дали в неделя ще мога да напиша стихотворение за сняг. За сняг, който разказва топло.
            Страх ме е, че ще умра. Страх ме е, че сега наистина ще умра от срам, че комшиите ми в градинката не чакат Годо, а евтина храна с кюфтета и картофено пюре по европейска програма.
            Страх ме е, че ще умра от мъка, дето богаташите в квартала слагат в дворовете си изкуствени дървета, а в тях слагат изкуствени гнезда, а в тях изкуствени щъркели. Слагат изкуствени щъркели и мислят, че е пролет.
            Страх ме е, че ще умра от срам, дето по запустялата жп линия точно пред детската психиатрия растат бетонни чудовища, офиси и небостъргачи, а не бръшлян, шипки и здравец.
            И ме е страх, че ще умра от това, дето в главата ми се леят гласове на политици, на бандити и на малоумници, на шмекери и метреси, а не се лее дъжд – хубав и дълъг есенен дъжд.
            Някога не ме беше страх, сега вече се страхувам. Толкова се страхувам, че докато гледам буквите, с които пиша, си мисля, че са станали точици. И уж пиша думи, а изписвам многоточие. А с многоточие най-много да стигна някъде, където няма букви и смисъл, и дъх.

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *