Skip to content

СТЪКЛО ОТ ОЧИЛАТА НА БАБА

         На една стръмна улица в село, по която с баба ходехме на фурната за хляб, видях изгубено стъкло от очила – от бабешки очила. Откъде знам, че очилата са бабешки ли? Ами те си личат.
         Бабешките очила и стъклата им преувеличават всичко, абсолютно всичко.
         Наведох се над падналото стъкло и се загледах. Под него парченце от листо изглеждаше колкото цяло листо. Съвсем-съвсем мъничко камъче беше голямо, а една мравка, пропълзяла под стъклото, си беше направо царица на мравките.
         Тогава ми светна, по-точно ме убоде мисълта, че изгубеното стъкло от очилата е на баба ми Дона. Тя имаше голям нос с брадавица на него, която аз обичах, и носеше очилата си само от уважение към селото, за което клюкарстваше по цял ден.
Баба обичаше да послъгва и да преувеличава. И ако някой питаше например къде е баща ми, а той беше отишъл до Тетевен, тя казваше, че е в Ловеч. Ей така, заради очилата си и лъжите, а сигурно и за да не искат от баща ми непрекъснато ходатайства.
         Баба преувеличаваше също. От високото кръвно я болеше главата много и когато я питаха колко ѝ е кръвното и боли ли я главата, тя отговаряше:
         – Горното ми кръвно е на манастира, а долното е във Вита. А главата ми я няма изобщо.
         Тази дума – изобщо, беше чула отнякъде и все я буташе пред хората.       Боже, колко стръмна беше улицата, по която ходехме с баба за хляб и на която аз си мислех, че съм намерил стъкло от бабините очила. Толкова беше стръмна тази улица, че като ме бутнеше през зимата баба с шейната по нея, аз чак след няколко светлинни години се блъсках в касетките с топъл хляб на входа на фурната. И толкова беше топъл и врял хлябът, че аз кацах, дето се вика, с шейната си на слънцето.
         Първият човек, кацнал с шейна на слънцето, съм аз.
         А когато през лятото дойдеше големият дъжд откъм манастира и стръмната улица станеше море, баба ме качваше на една лодка и ме изпращаше за хляб с махане на ръка и с дъждобран, който беше от сребро или калайдисан. Блестеше този дъждобран и това си е.
         След минута или след век аз пристигах на Острова на фурната, а на острова беше пълно с вулкани и лава. На Острова на селската ни фурна хлябовете бяха горещи като лава. Слагах в брезентовата чанта два хляба от лава и хайде обратно.
         Ама ме е научила баба да лъжа! И носът ми е голям като нейния, само е без брадавица, и очила вече си имам.
         Всичко ми е както беше при нея, само баба си нямам. Но си имам стъкло от очилата ѝ.
         Остана да уточня дали е дясното, или лявото стъкло. Няма начин да не е лявото. Лявото стъкло никога не ѝ е трябвало чак толкова.
         Баба ми послъгваше или преувеличаваше, но винаги гледаше със сърцето си.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *