Skip to content

Като си помисля какво са годините,
виждам къща и долина.
И там някъде аз – от пролетите до зимите,
и край мене – жена.

Жената е мама и мирише на гладено,
на мляко, на хлебчета със сусам.
И аз я обичам толкова, и съм гладен
и от любов мога да я изям.

И от любов мога само да я попитам:
„Хубав ли съм, майко, кажи?“
И от любов тя си навежда косите
и казва: „Най-хубавият си ти.“

Аз тогава подскачам и съм толкова хубав,
колкото ми казва тя.
И така е изгладена моята блуза,
че свети като звезда.

После всичко е друго – и любовта, и думите,
после нищо не е каквото е.
И кой да ти каже, че ти си най-хубавият,
ако не си дете?

И кой да ти каже, че няма нищо
по-хубаво от това,
да видиш как в долината пред къщата
седи жена.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *