Skip to content

Автор: Николай Милчев

СЪРЦЕ

Сърцето чука на вратата. И се прибира.
Събува си обувките и ляга на леглото. И умира.
Не споменах, че си оставя шапката на закачалката.
Сърцето не умира никога. Освен за малко.

ЗИМНО ВРЕМЕ

ЗИМНО ВРЕМЕ

Не искам нищо повече от зимата,
освен да дърпам твоята шейна по хълма.
И хълмът да расте снежинка по снежинка,
докато стане белобрад и гърбав.

Тогава ще те пусна със свистене
да си летиш от хълма с вятър по ушите
и с вятър по очите, и със сняг в чорапите.
И хълмът ще ти стане дядо
вместо мене.

***

В приюта за бездомни скакалци
пет-шест тревички правят цялата поляна.
Понякога прелитат пеперуди,
но само толкова. И слава Богу.

ЛЮБОВ

Навеждам се над теб,
за да ти кажа –
това, което правим с теб, е сняг –
една идея по-красиво
от снега,
една идея само.

С теб винаги
разделяме снежинката надве.
Разделяме снежинката надве
и после я събираме отново –
една идея по-красива
от снега,
една идея само.

ПИТИЕ

Където и да седна,
аз винаги съм си поръчвал
чаша с изглед към реката.
И сервитьорът винаги ми носи
сянка на върба с парченце вятър.

И после си приказвам с рибите,
които се оплакват,
че от много дъжд
им се върти главата.

***

Долина –
от планина с дървета, боднати за ризата ѝ,
от хубава река с ботуши,
от къща, на която стълбите са тикви,
от няколко кокошки, легнали да мътят снежни топки,
от куче, за което всичките овце са облаци,
от баба ми – най-малката жена на двора с камъчета,
от черепите на картофите, които светят,
като ги изровиш.
И от това, че долината тръгва
и скача
в един вир
да си поплува.

ЗИМА

Това листо
с малинов кант на панталона
е генерал на няколко червеношийки,
слезли на земята.

***

С теб никога не губим форма
на единствени листа.
И ако си повикаме такси за някъде,
от есента
ще ни изпратят ехо –
да ни върне у дома,
между дърветата.

ТАЙНА

Къде е косата му и къде са нозете?
Къде са листата и клоните, и ръцете?
Къде е умът му и хоризонтът,
и пулсът, и ветровете –
къде са?
И е невидимо
и преплетено,
и да го различа не мога –
дървото е йога.