Skip to content

Автор: Николай Милчев

ДОКАТО ЧАКАМ КРАЯ НА СВЕТА

Какво спасение ни връхлетя само! За да бъдем спасени, трябва да бъдем смачкани. Нашето спасение е в Техни ръце – НОЩ-и, лекарски началници и социолози, математици и премиери, президенти и слънца – това са новите спасители. Боговете от телевизорите.
Защото Второто пришествие е настъпило, прости ми, Боже, който и да си ти и както и да е малкото ти име.
Никога, ама никога не съм вярвал, че за броени дни – за няколко месеца само, светът ще оглушее за всичко, което не е КОВИД. Сякаш „метла“ – единна и могъща метла, измете от великия световен ефир всичко останало. Няма войни, няма пожари, няма суши и бедност, тероризъм няма, няма рак, СПИН, даже никаква друга смърт освен КОВИД- смърт няма.
Изтръпвам, като си помисля, че за стотина дни аз знам за КОВИД повече неща, отколкото знам за поезията и литературата, с които живея от петдесет години. Никой нищо не знае за КОВИД, но всички знаем за него повече от всичко.
Не е имало тема през моя живот, която така властно, тотално и всеобхватно да е била налагана като единствено важно нещо за света. Спомням си и други теми, от които сме треперели – ядрената война, Студената война, непрекъснатите горещи войни, свинския грип, лудата крава, финансовите кризи и предсказанията за края на света. Но те бяха бледи, бледи подобия на сегашния бяс.
Светът е подгонен като стадо овце и натикан в ъгъла от своя страх от смъртта. Краят на света е настъпил и се търсят спасители. И спасение.
Светът се надпреварва да търси ваксини, лекарства, хапчета, инжекции и илюзии. А някой да иска пари – всичките пари на света.
Това, което вчера беше ясно и полезно, днес е мътно и вредно. Първо КОВИД беше грип като останалите, после стана смъртоносен – най-смъртоносният. Първо не ловеше младите хора и децата, сега най-много лови тях. Първо бяха нужни аспиратори, сега аспираторите били вредни. Първо май беше тръгнал от Китай, сега се доказва, че бил латентен и винаги го е имало по целия свят.
И почнахме да се лекуваме – с каквото ни падне и с каквото ни кажат: с белина, с хинин, с ветеринарни хапчета, с джинджифил и гроздова ракия, с аспирин и боров въздух. Но най-вече се лекувахме с лични и собствени затвори, с килии и самота.
Промени се всичко – лицата ни, ръцете ни, облеклото ни, усмивките ни, очите ни.
Дори рекламите се промениха и вече ни агитират, че затворът на четирите стени бил завръщане у дома. Представяте ли си – когато си затворен, си се завърнал у дома? Остава отнякъде да се появят и „белоцветните вишни“ във вид на дезинфектанти.
И се разделихме на КОВИД- лоялисти и КОВИД- дисиденти, на КОВИД-вярващи и КОВИД-атеисти. КОВИД е новият Бог. И иска жертвоприношение и ритуали, и жреци, и пари.
Континентите станаха територии и лагери, държавите – дворове с телени огради, народите – племена, домовете – пещери. От сутрин до вечер по телевизии, радиа, вестници, в интернет, по пейки, градинки, по ел. инсталации и чешми тече КОВИД. И бавно-бавно всичко изчезва. Няма движение, няма култура, няма природа, няма общуване. Има страх, парализа, недоверие, омраза. И разделение – разделение, разкъсване и разцепване.
И като си помисля защо, единственото, което ми идва на ум е – защото някои са много алчни, а всички останали сме много слаби. И защото можем без хоризонти, без върхове и долини, без срещи и любов, без звезди и облаци, можем без изкуство и култура – без всичко можем. Но без страховете си не можем.
Не можем вече и без удължаване на извънредни положения, карантини, усложнени епидемиологични обстановки и така – до есента, до изборите, до края на следващия век и докато дишаме.
За другите не знам, но за себе си съм наясно: Писна ми. И не ви искам вече грижите, не ви искам вече спасяването, мерките, забраните, ужасиите, пресите, чуковете, експертизите, затворите и килиите.
И докато още мога да мисля, вземам няколко книги и изчезвам. Знаете ли кои са книгите? „Антихрист“, „Спасителят в ръжта“, „Под манастирската лоза“, „Игра на стъклени перли“, „Планински вечери“, приказките на Андерсен и още поне хиляда. Дано ми стигнат, докато чакам края на света…

ПОД ОРЕХА

Там, където вадата на електрическата централа се вливаше във Вита, се беше образувало неголямо езеро. Брегът на реката –от баластра и пясък, подпираше водите на вадата и езерото си нямаше никаква друга работа, освен да лежи по гръб и да гледа небето.
Сутрин при разсъмване водите на това малко водно огледало бяха лилави, по обед – руси, вечер – от вишневи до тъмнозелени. Всеки час на деня даваше различен цвят на езерото. И съм сигурен, че мренките, кленчетата и таранките, които се въдеха в него, бяха различни на цвят двайсет и четири часа – веднъж бледосини риби, после слънчеви, сенчести, нощни, след това лунни и накрая – изгревни.
И ето ти – електрическа вода, електрическо езеро, електрически риби. Не че имаше електричество в тях и можеха да те раздрусат, ако ги пипнеш – светлинен дух и просветления имаха тези води и риби.
Водата във вадата правеше електричеството на ВЕЦа и след това, пълна с енергията на невидими частици, стигаше до Вита, почти светеща. Магична вода беше тази. И езерото, макар и пълно с риба, рядко беше посещавано от рибари. Езерото най-често беше посещавано от моето детство, което от време на време скачаше в него, за да занесе на дъното я някоя тайна, я някоя чута дума, я каквото се сетите.
На брега имаше кръчма, по-точно – фургонче, от което през лятото едно младо момче Вени продаваше лимонада, бира и ракия. Фургонче, а през прозорчето му се показват ръцете на Вени.
Колко ми се иска сега това кръчме да беше Антимовският хан, да имаше едни красиви кръчмарки, един Калмук да лежи пред вратата на хана, ама няма. Има фургонче и младо момче, което продава. И от време на време – някое магаре, тръгнало да се развява по ливадите зад реката.
И все пак Господ е милостив – беше нарисувал тук един орех, дето го няма по света. Орехът беше голям мъж, облечен в сиви панталони, със зелен пуловер, с коси от дъжд, слънце и мъгла и с пълен джоб орехи през есента.
Голям мъж беше орехът, но не пиеше нищо друго освен вода от езерото. И я пиеше със стотиците си устни от листа, което значеше, че може и да целува със стотици устни, ако се влюби в някоя жена с изтръпнала от топлината кожа.
Сянката на този орех струваше поне тон ракия или сто кила риба, или хиляда целувки, или хиляда и една мъки.
От раменете на този орех аз скачах в езерото и в електрическата вода. Скачах от мъка, от радост, от жега, от несвъртък и от бяс. И от нямане как да скоча в морето, което беше на другия край на света.
Кръчмата на Вени, известна още с името „Под ореха“, си имаше три-четири маси и на тях сядаха само отнесени от вятъра хора и напечени от слънцето същества.
Седях и аз – момче, на което главата му беше по-голяма от луната през нощта и от слънцето по пладне. С такава голяма глава и с тънки като бучиниш крака какво можеш да правиш, освен да седиш на маса под ореха, да пиеш лимонада и да слушаш?
– Това гребенче – почваше Лазар Фелдшера, – ми е от майка ми.
Лазар е фелдшер пенсионер и никога не е бил женен за никого, освен за любовта към майка си.
– Мама всяка сутрин чистеше зъбите на гребенчето с клечка за зъби, да е чисто. После навиваше памуче на клечката за зъби, топваше я в спирт и чистеше зъбите на гребенчето със спирт. Това гребенче затова свети, защото го чистеше мама, докато имах коса.
И заръчваше една ракия след бирата, като казваше:
– Я дай една ракия, па майната му!
А аз поглеждах към ореха и ми ставаше жега.
– Като умря мама, – продължаваше вече с ракия в очите Лазар – аз това гребенче си го сложих под дюшека да лежи настрани. А като легна, и ме гложди. Надигна дюшека – гребенчето си лежи настрани. Легна – ще ме прободе. И го сложих на столчето до печката, дето седеше мама. Виждали ли сте гребенче да седи на столче до печка?
И аз – буух! – и скачах от ореха в езерото. Не издържах повече на приказките на фелдшера и исках да ги скрия под водата.
Като скачах във водата, чувствах, че ме удря ток, ама студен ток. Отварям очи – размазано. И сякаш от дъното светят малки лампички. Докато потъвам, гледам разни треви, водорасли, риби, парченца слънца и си мисля – къде да скрия сега тази дума гребенче? И я скривам в едни много рошави треви на дъното и хайде – обратно.
– Жега ли ти е? – пита ме кръчмарчето Вени.
– Жега ми е. – И къдравата ми коса е станала като поляна през нощта – черна и мокра.
Вени е правнук на водопада, който е край селото. Абсолютно сигурно е, че родът му е оттам, защото и дядо му, и баща му, когато почне да вали дъжд, бягат към водопада и му се молят да влязат в него – иначе дъждът ще ги отнесе и никога няма да се върнат. И водопадът почва да бучи и да става по-голям от дъжда и от небето, отваря вратите на къщата си и дядото и бащата на Вени се прибират у тях.
Вени прави същото, само че го прави, когато слънцето грее като лудо. Полудее ли слънцето, Вени се затичва към водопада, съблича си дрехите, още докато тича, и изчезва зад водната стена. След това се явява сияещ пред кръчмето и продава лимонада, бира и ракия.
Аз много обичам да седя под ореха. Орехова сянка имам ли си – имам си, езеро с електричество имам ли си – имам си, риби с различни цветове, лято и уши имам ли си – имам си.
– Кольо, голяма работа си, да знаеш! – чувам гласът на едно бирено шише, което е изпило най-малко пет бири. – Да намериш баба Атанасица умряла и да седиш един час до нея да ѝ четеш приказки… Голяма работа си, ей!
И аз, ама за секунда – пак на ореха. И буух – във водата. Вярно е, четох приказки на баба Атанасица, като беше умряла, ама и тя ми четеше още преди да се родя. Чувах я тази самотна наша комшийка да ми чете приказки още преди майка и татко да се запознаят. Чувам я и сега, когато съм на дъното на езерото. А там едни приказни същества, дето не им знам името и рода. Кажете ми, как се крият тези приказни същества точно на дъното на нашето езеро? Ако беше жива баба Атанасица, щях да я питам, тя сигурно щеше да знае.
Лятото в Балкана свършва бързо. Сякаш някой изведнъж му обръсва златната брада и го изпраща да си ходи в полето. Лятото в планините свършва по средата на лятото. Един дъжд на Свети Илия – и го отнася. И кръчмата под ореха – и тя свършва, и тя се отнася от дъжда.
И тъкмо да съобщя на Вени, че догодина ще пия и аз бира, и чувам:
– Николайчо, можеш ли да скочиш от върха на ореха? Ако скочиш, ще ти кажа най-важното нещо.
Докато летя от върха на ореха, стомахът ми се залепя за устата, мозъкът ми е изстинал, а главата ми е по-голяма от луна и слънце, взети заедно.
Езерото ме обгръща отвсякъде – станало е море и мога да скрия в него думи, страхове и цялото село мога да скрия.
Когато си показвам главата над водата, лятото го няма, кръчмето го няма, няма никого. Само един огромен зелен скакалец ме гледа, потрепва с крака, мига и казва:
– Най-важното нещо е да скочиш!
Тревата под него се огъва доземи и той скача над мене.

ИВАЙЛО, ИВАЙЛА И ИВАЙЛОВЧЕТАТА

Един въпрос броди из България – ще се възмути ли, ще се обиди ли Цвета Караянчева, след като беше наречена кърджалийски женски възпроизводителен орган, и при това – неинтелигентен.
Гласът, който изрече тези гинекологични словосъчетания, до болка прилича на гласа на Бойко Борисов. А неговият глас, както е знайно, е единствен, разпознаваем и пътеводителен. Вече десет години този глас печели безапелационно конкурса за политически глас на България. Да те нарече така най-важният глас на България, а ти да не го познаеш и да казваш, че е манипулация – колко мило!
Твърдят, че това било обида не само за Караянчева, ами били унизени и обидени държавността и крехката ни република.
И все забравят човека… Все забравят човека и приказката за цар Ивайло – в случая, за Ивайла.
Поставете се на мястото на Караянчева. Представете си чудна лятна нощ и резиденция в Бояна. Звезди са обсипали свода небесен, щурци пеят в двора на резиденцията, чуруликат славеи и фонтани, охраната едва се забелязва. И после – червени килими, спални, кабинети, прислуга. Ами кортежът от мерцедеси и полицейски коли сутринта? Ами телевизиите, привилегиите, делегациите в чужбина? Ами облагите, лобизмът при законите? Ами връзките, ами хората и роднините, които зависят от нея и се надяват на нея?
Това ли очаквате да замени госпожа Председателката на Народното събрание срещу една гола чест и достойнство? Много искате.
Ами приказката за Ивайло, който от свинар станал цар? Ами че тази приказка се е случила с нея, с Цвета Ивайла. И как очаквате Цвета Ивайла да се обиди и да скъса приказката за Ивайло? Очаквате да замени резиденцията в Бояна с живот в Кърджали и най-високия стол – на Народното събрание, с бюро в Кърджали? Наистина искате много.
Приказката за цар Ивайло и Ивайла ще продължи я с посланическо място, я с ново депутатско или министерско кресло, я с нещо друго, до което се стига на колене. Но на колене по червен килим.
Дотук добре, ами ние – останалите Ивайловчета? Нима всеки от нас не носи в себе си един малък Ивайло и не го пази като зеницата на окото си, като трудовата книжка и портфейла си? Да не би след този скандал с детеродния орган и дупарата на бая европейски премиери всички ние да подадохме оставки? Да излязохме по улиците и да се зачервихме от срам и гняв като залязващо слънце? Няма такова нещо – траем си, та пушек се вдига – както винаги.
Ето ви три примера.
Преди много години, докато живеех и работех в Ловеч, на един местен началник му викаха Копривко. Беше се издигнал главно с това, че жена му вареше коприва – сладка и с много сирене, а най-големият ловешки началник умираше да яде коприва. И така – от копривата до началническия стол. Паница по паница – все по-нагоре. Вярно е, другите знаеха за това, ама майната му. Копривко се издигаше.
Вече в наши дни една много известна писателка ми призна, че издателката ѝ, където я видела, я поздравявала с юмрук в стомаха. Същата издателка – любителка на български книги и чужд алкохол, я поздравявала с юмрук в стомаха – ей така, за кеф. Ама че е унизително, майната му. Важното е да се издават книгите на известната авторка и народът да примира. Изкуството иска жертви, нали?
А аз след трийсет години учителстване в едно любимо на Бога софийско училище доживях ученик да ме напсува пред класа. Напсува ме човекът, без да му мигне окото. И какво мислите, че стана – че го наказаха този юнак, че го изключиха? Няма такова нещо. Назначиха комисия, която ме попита дали съм добре със слуха и сигурен ли съм, че гласът е на същия този ученик.
И аз, вместо да напусна веднага училището, обиден и оскърбен, се влачех още една година, докато едва не загинах. Защото нямам друг избор, защото още малко ми остава до пенсия, още някоя и друга заплата… И все такива „разбираеми“ и „човешки“ аргументи се въртяха в главата ми.
Така че когато съдим, трябва да се изправяме пред огледалото. Но не пред огледалото в коридора, в което винаги сме най-красиви, а пред онова в съвестта ни, дето се гърчи, трепери и се чуди на кой свят е.
Ивайло и Ивайла са ясни. Ами ние – Ивайловчетата?..