Skip to content

Автор: Николай Милчев

ПЪТЕШЕСТВЕНИК

От толкова години вече
ти тиктака куфарът.
Сложи на дъното му 
много топли цветове
и борова гора,
и километри.
И си мисли,
че този сняг ще стане сладък
като пуканки,
и си мисли,
че сняг не е валял,
защото е изчезнало небето.

Нали не беше ходил никъде,
освен от А до Я на думите,
нали не беше пипал челото
на полюса,
освен на картата с пингвини?
Ловецо на растения
и повелителю на пеперудите
и пумите,
иди в пустинята
при преспите от сняг,
навеяни от хиляди години.

Иди при детството си –
детството обича куфарите
да са вятърни.
И да са пълни
със прищраквания
на изчезнали ключалки.
Иди при капката,
която е правнуче на мъглата,
и виж в мъглата колко ясно
става всичко…
И кристално.

Благодари на куфара –
на този странен щъркел,
който те отнася
до другия етаж на времето
и до прозореца на друга пролет.
Благодари на тази мека гениалност,
с която небесата
не разрешават
никой никъде да ходи.

Като се върнеш в стаята,
преди да си излизал някъде,
пусни една снежинка
от стихотворение
във въздуха
да мига.
Изпий си бавно най-голямата
от всички чаши с мляко
и прочети на котката
една далечна детска книга.

КОСАТА ТИ

Докато гледам
как прииждат денонощията в твоята коса
и гледам гребена,
който гребе на път косата ти
и никъде не ходи,
аз съм щастлив, че този черен океан
сега е у дома
и пръстите ми плават в него
като параходи.

Благодаря ти,
че до островите от вълни
достигам със протегната ръка
и че усещам
дъх на шампоан
и на възглавница,
и водорасли.
Благодаря ти,
че главата ми се вие
и се върти като планетата Земя
и че не давам косъмче да падне
от косата ти изящна.

Ако понякога съм тъжен,
то е, защото липсва фотоапарат,
за да заснема хоризонта
на косите ти
и всички графики
и очертания.
Липсват ми пуканките по косите ти
и електрическите облачета в тях,
и тази водоравна тишина,
пълна с познание.

Липсва ми даже смелостта
да изоставя този стих,
защото те обичам повече
от дължината на косата ти,
която е невидимост.
Сега остава да напиша
един невидим стих
и след това да гледам
как невидимо
расте косата ти
и да те видя.

СУТРИН

Не ме интересува слънцето…
Интересува ме как твоята ръка
донася светлината
от прозореца до мене,
как твоята ръка разтваря пръсти
и слънцето подскача по косите ми,
как твоята ръка описва кръг
около шията ми
и как завършва нашето
околосветско пътешествие
за сънища.

Интересува ме как твоята ръка
ми разкопчава всички топли копчета,
макар че аз си лягам
без излишни платове по себе си.
Как твоята ръка се е превърнала на моя
и аз не знам дали не ѝ подхожда твоят пръстен,
как твоята ръка ми пише някаква бележка
и аз разбирам,
че това е стих,
който след малко ще измисля.

Не ме интересува слънцето –
то вече е каймак на мляко,
палачинка,
обърнато към улицата огледалце,
окото на красива обеца
или кристалче захар с удивителни сияния.

Не ме интересува слънцето.
Интересува ме ръката ти,
която слага ключа във ключалката
и после облаците
вече са навсякъде.

АВТОПОРТРЕТ

Обувките ми – пешеходни кораби,
а ризата ми – риза с много заливи.
Косата ми – мъгла и здрач в мъглата,
а шапката ми – шапка. Нищо повече.

И се видях с лунички на небето.
И се видях с две риби върху дъното.

ЗИМА

Въпрос на темперамент е
или пък на конци –
си мисля,
като гледам
как снегът закърпва
всички кръпки в долината.
Вали с изящна точност.
И блести.
И прави бял тегел
по бреговете на реката.

Снегът е като майка ми –
и плах, и мек.
И колкото да гледам,
няма никога да видя
как този сняг зашива
ръкавиците на снежния човек
и слиза със снежинките в реката,
и е тиха мида.

Въпрос на красота е
или може би на студ,
щом двете патици в реката
ми изглеждат сребърни
и щом по-синята от тях остава тук,
а по-далечната изчезва
в други измерения.

Или пък е въпрос
на сетива и на талант
с едно перце да нарисуваш
цялата картина.
Снегът е повече от всичко
и е разпилян,
и е кристално същество
от хиляди години.

И ако там в началото бе сняг
и долина
и кръпките изчезнаха,
и всичко беше тихо,
сега си мисля –
трябва ми река,
за да запиша по леда ѝ
тези стихове.

ПРИТЧА

В царството на Голямата игла
конецът е единствена възможност –
ми каза възелчето.
След това изчезна.

ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР

Литературният клуб към Столична библиотека и Асоциацията на учителите по български език и литература организират поетична вечер, която ще се проведе на 5. декември 2018 г. от 19.00 часа в Литературния клуб на Столична библиотека. В поетичната вечер ще участват учителите поети – Милена Караангова, Николай Милчев и Веселин Геренов, които ще представят свои нови текстове. На творческата среща ще имате възможност да участвате в диалог с авторите и да изразите своите впечатления и размисли за развитието на съвременната българска поезия.

КАКЪВ СНЯГ

Вали общественополезен сняг…
Помага на тролеите да си изправят раменете
малко по-нагоре,
помага на комините да си запалят
есенната притаеност,
помага на кокошките да заприличат
на големи бучки захар,
помага на реката,
като я лишава от вълнения,
помага на търговците на платове
да си представят как обличат
цялата окръжност на земята.

Снегът отива до хлебарницата
и пазарува пара от препечена кора,
сваля прането от простора,
сякаш е декор от някаква пиеса,
помага на деня да не запалва лампите,
преди да стане късно вечер.
Помага и на котката да си измие
пръстите със сняг
и ноктите ѝ от това да бъдат
матови и нощни.

Вали общественополезен сняг –
по-безполезен от каквото си помислите.
Добър,
разпердушинен,
необятен,
изчезващ,
топъл
и егоцентричен.

Особено егоцентричен сняг,
когато е на преспи.

СНЯГ ПО ТЕЛЕФОНА ТИ

Чувам снега по телефона ти.
По приглушената мъгливост на гласа ти
чувам снега 
и твоята задъханост.
Представям си
как парата от устните
се появява,
за да се промуши
през шала ти,
през гласните ти звукове,
през капчицата влага по нослето.

Студено е от толкова снежинки,
които преминават през пространството
и стигат до живота ми,
до пръстите,
до мозъчните окончания, които
са винаги далечни окончания.

И този телефон е толкова далечен,
когато завали
и ти ми се обаждаш.
Снегът е скъпо удоволствие, защото
ни струва разстояния
и зими,
и отклонения,
и ревност,
и пропадане…

А този разтреперан звън прилича
на мъничко умиране от страх.
И на лавина от изтръпване прилича,
защото чувам
как снегът вали
и как затрупва
твоя глас
и телефона ти.

А уж живеем в някакъв си век,
в който се чувало
дори когато мислиш,
в който се чувало
дори това,
което се белее.