Skip to content

Автор: Николай Милчев

ДА СПИШ В НЕПАЛЕНО

– Ще спиш в непалено.
Това чувах като малък и носът ми изстиваше. Влезеш ли в непалена стая, първо ти изстива носът, после ушите, вратът, ръцете и така до пръстите на краката.
В селската ни къща някога рядко гореше повече от една печка и обикновено всички, освен баба, която спеше в кухнята при печката, си лягахме в непалени стаи. Майка и татко – в една, аз – в друга.
Непалената зимна стая винаги изглежда чиста. Чистотата идва от студа. Стените, дори и да са опушени, са бели, най-много мръснобели, както казваха за този особен, недотам бял цвят.
През зимата непалената стая има стени, на които от студ им излизат малки брадавици – невидими песъчинки, останали във варта, миниатюрни камъчета и кой знае още какви дребосъци изпъкват по стените и можеш да ги усетиш, ако прокараш длан по тях. От дюшемето вее хлад и човек се чуди дали е в къща, или ходи по гърба на вятър, който е спрял да си почине за малко.
Студеното дюшеме пращи, издава звуци на болен от артрит и затова неволно почваш да ходиш на пръсти – за да облекчиш болката му, а и за да не ти изтръпнат от студ ходилата. И през вълнените терлици студът се чувства.
Много интересна в непалената стая е електрическата крушка. Почти не чуваш как щраква ключето, почти не виждаш как светва токът. Сякаш токът е бил винаги запален. Студът и електричеството сигурно са роднини, защото много се уважават. Колкото е по-студено, толкова повече електричеството се чувства добре и свети също студено. Матово свети.
Погледнете зимните улични лампи – те светят по-силно и съсредоточено и по-мъдро, ако питате мене. През лятото на електричеството му се дреме и това е видно, а през зимата електрическите крушки се разсъняват и греят с удоволствие и много сериозно.
– Ще спиш в непалено. – Майка ми повдигаше червения юрган и аз, облечен набързо в една бархетна пижама, се заковавах в леглото.
Някой ми беше казал, че ако спиш със закопчано горно копче на пижамата, можеш да се задушиш, докато се въртиш нощем, и да умреш, затова винаги проверявах и пръстите ми опираха в ледено копче.
Тези големи кокалени бели копчета така изстиваха, че като ги пипнех, се опарвах от студ. Но пък се успокоявах, че няма да се удуша. През врата ми лека-полека слизаше мраз, защото горното ми копче беше откопчано.
Няма по-красиви завивки от големите червени юргани, разграфени на ромбове – гладки и лъскави, те можеха да завият сънищата на цялата къща. Не летящите килимчета, а летящите юргани помня аз от моите детски нощи. Юрганите са направени, за да разделят реалния от спящия свят, да служат за поляна, за небе, за ниви с узрели макове или жито, за море, за хоризонт.
Като ме завиеше майка ми с големия червен юрган, и аз първо усещах ледени пламъци. Усещах как студът е запален и същевременно е гладък и ме обгръща. Беше ми и приятно, и меко, и вкочаняващо. Най-вече ми беше приятно, защото чувствах, че юрганът е с най-естетически намерения и скоро ще ме стопли със самата си красота.
– Ще ти метна отгоре и това. – Казваше майка ми и хвърляше върху мен едно родопско одеяло.
Родопските одеяла бяха на мода. Хем красиви, хем битови, хем топлят.
Битовото много се ценеше тогава и хората си бяха направили битови стаи в къщите. Наковаваха стените с чамови летви, опушваха летвите с горелки, безиросваха ги и провисваха по тях черги и престилки. Правеха миндери и маси и пиеха яко. Това бяха битовите стаи. Бит, патриотизъм и най-вече ракия. Честно казано, патриотизмът дойде доста по-късно. Тогава патриотизмът беше битова стая.
– Много ги обичам тия родопски одеяла ! – Смееше се баща ми и милваше с ръка едно от тях. – Ресните им са големи и ме гъделичкат като плитки на ученички. – И се завиваше с родопско одеяло.
Аз се ядосвах, че баща ми говори за плитки на ученички, но от друга страна си представях, че дългите ресни на родопските одеяла са ту косите на Злателина, ту на Надка от нашия клас.
На Злателина косите миришеха на утро и едва-едва на пържени филийки. Живееха в една стая под наем хората и всичко им беше заедно. Но виж, косите на Надка миришеха на пагони на старшина – баща ѝ беше старшина в секретното поделение в Балкана и това вече беше респектиращо ухание.
Като хвърляше върху мен родопското одеяло, майка ми все едно хвърляше серкме. Жените не хвърлят серкмета, но така ми изглеждаше. Сякаш майка ми ме хващаше като риба на дъното на спряла река. Върху мен е юрганът – спрялата река, а отгоре едно серкме ме хваща и ме притиска към дъното.
Бог да благослови родопските одеяла и тяхната тъкан, и тяхната порода и същност. Като си помисля само как хиляди власинки си преплитат ръцете и пръстите, как се съединяват в това чудо, и се стоплям. Те и само те през годините спомогнаха за спасението на толкова зъзнещи същества, обречени да спят в непалени стаи.
Това стига, за да се направи паметник на родопското одеяло.
– Я стани малко, стани! Тя така няма да стане! – И майка ми вдига всичко от мен. – Стани малко! Виж! – И майка дъхва във въздуха и парата от устата ѝ се вижда. – Лед студено е, без китеник не може.
Постила китеник на леглото и аз лягам върху китеника.
Веднага усещам, че откакто е постриган с ножица този китеник и е станал равен, прическата му е направо слънце. Плътна, силна и гъста, вълната на китеника бавно-бавно почва да сгрява младите ми кости и аз се чувствам обгърнат отвсякъде с надежда.
Китениците на село ги използват главно за красота. По тях цъфтят божури и лалета, разхождат се пауни и екзотични птици, но този ме грееше като бавна и мъдра фурна.
– Сега как е? – Пита ме майка.
– Добре е. – Чувам гласа си само аз.
И непалената стая отлиташе някъде другаде и ме оставяше да спя.
Трябва да изясня още две неща. Леглото беше желязно, а топките от четирите краища на таблите бяха по-големи от главата ми. Преди да изчезна в съня си, тези топки ми се струваха като планети, които се въртят около несвършващото ми детство. Било е знак, че и Вселената е студена и трябва да те завие майка ти, за да се стоплиш и да заспиш.
И накрая ще кажа, че има голяма разлика между студена стая и непалена стая. Аз никога не лягах в студена стая. Студените стаи са студени завинаги и около тях няма никого.
Лягах си в непалена – а тя винаги е до кухнята, където печката не спира да гори.

ГЪЛЪБОВ ПОЧЕРК

Ако си доближиш ухото близо, много близо до гълъба, ще чуеш как перата му скърцат. Не така, както скърцат другите неща, а както скърцат пера на гълъб. Чува се разгръщане на страница и затваряне едновременно – скръъъц! – Хем гладко проскърцване, хем изчезващо. Все едно гълъбът си търка перцата, провлачва ги едно върху друго и така може и самият въздух да светне.
Това скърцане събира целия гълъб в едно перце само. Уж е гълъб, а пък е перце, което се придвижва ту напред, ту назад, без да ходи никъде.
Скърцането на гълъбовите пера е особено и някак разперено. Освен че можеш да го чуеш само ако си сложиш ухото на гълъба, ти можеш и да го видиш, ако си доближиш очите до гълъба. Тогава от перцата се показват едни много, ама много малки пухчета, които почват да се разрошват и да шушнат. Те шушнат обаче само ако си представиш, че могат да шушнат. Тези пухчета също допринасят за скърцането и имат връзка с почерка на гълъбите. Точно те правят почерка ефирен, изчезващ и незабележим за тези, които не си доближават достатъчно очите до гълъбите.
Гълъбите, които живееха на нашия таван, имаха различни почерци.
Един златистолилав гълъб например имаше много четлив почерк. Когато искаше да ми каже „добро утро“, оставяше слънцето да се търкулне по главата и гърдите му и тогава перцата му изписваха „добро утро“ на езика на много цветове.
Когато искаше да каже на гълъбката си, че я обича, той се въртеше, въртеше около нея и ѝ се покланяше и покланяше с отворена човка, докато думите му стигнеха до женското ѝ сърце.
Когато искаше да ми каже, че следобедът е хубав, същият златистолилав гълъб отиваше да спи в гладките клони на дюлята – и той златист, и дюлята златиста.
Вечер си мушкаше главата под крилото и така слагаше точка на нашата кореспонденция.
Гълъбите балонки са дарени направо с детски почерк. Техните гуши се разтягат толкова много, че можеш да си помислиш, че не летят с крила, ами се издигат във въздуха с балони. И това е техният почерк. Видят ли дете, започват да се надуват и така казват на детето: „Аз съм балон и ако ми кажеш нещо, ще отида да го кажа на облаците.“
Гълъбите балони пишат кръгли писма и писма, които ту стават големи, ту се смаляват – в зависимост от това, какво очаква човек от писмото и колко въздух са поели гълъбите в гърдите си.
С пощенските гълъби положението е най-ясно. Техните писма са завити на малки масурчета и летят в пространството. Чудил съм се какво ли значи да носиш писмо с краче. Пощенските гълъби носят писмата с крачета и така произвеждат поне за мен голяма загадка. Толкова ли са небрежни тези птици, та не могат да разнасят писмата с крила, ами ги доставят с крачетата си? Не знам, но имам една хипотеза – пощенските гълъби имат такава служба – да носят чужди писма, писани не от тях, и може би затова постъпват по тоя странен начин. Ако те бяха написали писмата лично, сигурно щяха да ги носят със сърцата си. Те това и правят…
Ако пък гълъбите паунки решат да напишат съчинение за своята любов, разказът им щеше да започва от долния ляв ъгъл на листа, после да се качи до горната част на листа, а после да се спусне в долния десен край. И разказът щеше да е във вид на ветрило.
Паунестите гълъби са от тези, чиито пера проскърцват най-много, когато разперят опашки. Ветрилото на тяхната красота ги прикрива от любопитните погледи на други гълъби, които непрекъснато си извиват врата след тях и ги обсъждат.
Чувал съм да казват, че паунките непрекъснато мислели, че са на бал и затова от сутрин до вечер се разхождали с бални рокли в най-различни разцветки – от чистоснежни до розови и светлозелени.
Много ми е интересно дали посещават курсове по класически танци, или всичко се случва по рождение.
Като гледам гълъбите паунки, си мисля, че са играчки, направени от две части. Предната част прилича на съвсем малко изящно конче, а останалата част е като платно на кораб. Изящни малки кончета, които плуват по вятъра – това са гълъбите паунки и затова историята на тяхната любов е винаги много далече – през девет вятъра в десети.
И написаното от тях прилича на дъга. Разказът за тяхната любов е дъга.
Почеркът на дивите гълъби гривеци е най-мъчен за описание. С тези черни черти на гушите гривеците сигурно знаят някакво друго, много древно писмо. Може да е с черти и резки – черти по гушите им и резки от човките им по кората на дърветата.
Но като съм учил, че с черти и резки по нашите земи се е писало преди приемане на християнството, а и като знам, че гривеците живеят близо до нашия манастир, не ми се вярва да е точно така.
Ами ако дивите гълъби са езичници, ако тяхната писменост и почерк идват от началото на вековете и горите? Тогава какво – да се правим, че няма такава гълъбова писменост с черти и резки ли? Не ми изглежда нито правилно, нито научно. Затова като видя гривек с черти по гушата, аз му махам с ръка и драсвам две резки във въздуха.
И той прочита, че го поздравявам.
На света има и едни най-тъжни гълъби, чийто почерк и писма са тъжни докрая. Гълъбите преметачи са самоубийствени същества – издигат се високо във въздуха, почват да се премятат през глава и опиянени от играта, понякога се разбиват в покривите на къщите.
Гледал съм как се въртят тези акробати – като почнат да се въртят, и не се разбира гълъб ли е, топка перушина ли е, малка мълния ли е, парче от слънцето ли е. И изведнъж – удрят се в покривите и почеркът им е червен и разпръснат.
Тогава няма как – скърцането на гълъбовите пера спира. И полетът, и летенето, и премятането спират.
И аз спирам, защото на детската площадка двайсетина гладни гълъба чакат да им хвърля парченца хляб. А после, докато те се прескачат и блъскат за трохичките, гукат и се карат, докато си говорят, закачат и пощипват даже, аз забравям, че мога да чета, да пиша и да мисля.
И само ги гледам.

ДОКАТО СЕ ВАРИ РАКИЯТА

Ракиджийниците са последните места, на които можеш да срещнеш доктор гинеколог. В такива кабинети на последната радост и мъжка забрава обикновено срещаш други екземпляри, но аз срещнах гинеколог. Беше дошъл да вари сливова и се видяхме.
Ракиджийниците имат вътрешност на алхимична лаборатория – големи казани, медни тръби, лули, кофи, каци, маркучи, шишета… И всичко необходимо за великия експеримент, който превръща плодовете на земята в течно злато.
Алхимични лаборатории за великани – това са тези селски ракиджийници, в които още след прага можеш да се спънеш в пънчета дърва, в гумени ботуши, в цървули, в пластмасови туби и канчета, в паяжини и мътни електрически крушки, в стари дюшеци и сламени възглавници.
Можеш да се спънеш и в истории като тази, която ми разказа гинекологът.
Като ракия от петдесет грама, която се пие за отскок, докато чакаш да потече първакът от казана, ще ви кажа, че доктор Дочев беше гинеколог в Червен бряг.
Като още една ракия от петдесет грама ще ви кажа, че беше много добър гинеколог. Търсеха го сутрин, обед и вечер да съветва, да преглежда, да лекува и „оправя работата“ на закъсали от любов женски създания.
И като последни петдесет грама преди голямото пиене ще споделя, че първото нещо, което докторът ми каза, беше:
– Бог да го прости Кънчо! – И отля една капка ракия.
Капката не падна на пода, а полетя и се окачи на една паяжина.
– Бог да го прости! – И аз също отлях една капка ракия. Моята капка падна на пода.
Гинекологът провери дали всичко с варенето на ракията е наред и го видях да си пъха ръката в огъня и да не изгаря. Опипа тестото, което обвиваше капака на казана, както се опппва женски крак. Погледна мъждивата крушка с разсеяно електричество в нея, както се гледа далечна луна. И седна на сламената възглавница върху стария дюшек.
Мисля, че е редно да се представя и да ви кажа, че аз съм една от многото ракии, които докторът изпи тази нощ. И за да ви е по-лесно, можете да ме наричате Кольо – Кольо Ракията, ракията, която може да помни.
Гинекологът не е човек, а кентавър – така си мисля аз. С главата си е мъж, а с тялото си – кон. Или пък е наобратно – не съм сигурен. Но знам, че гинекологът е на ръба на земята. Наведе се към тъмните тайни на Вселената и потъне в тях. Върне се на земята и се чуди кой е.
Освен кентавър женските доктори, както ги наричат в Червен бряг, са и изповедници, съдии, любовници, тайни същества, спасители от календара, ангели и дяволи – всичко са те. На тях се крепи животът, както се казва.
Това, че съм ракия, беше шега, разбира се, но приемете, че доктор Дочев направо ми изпи мозъка, като ме попита:
– Ти с мъж бил ли си?
– Как?
– Така – бил ли си с мъж един върху друг?
Казах ви, че ракиджийниците са алхимична работа, но кой да ти вярва, че в тях се правят експерименти с половата любов.
Той – самият доктор Дочев, геният на изражданията и абортите, спасителят и покровителят на червенобрежките женски тела и души, ме попита дали съм бил с мъж. И то как ме попита само – бил ли си с мъж един върху друг.
– Кольо, – продължи докторът – с Кънчо бяхме приятели от деца. Лека му пръст! – И погледна нагоре, където върху паяжината вече блестяха няколко капки ракия.
– Виждаш ли тая сламена възглавница? – Попита докторът и я удари с юмрук. – Същото е.
– Кое? – Попитах аз.
– Същото е като сламата в сламената възглавница. Усещането е, че си седнал на слама и сламата е в тебе.
Много, много ракия трябва да се пролее и изпие, за да чуеш от гинеколог приказки за слама. И то за сламата в живота ти.
– Цял живот мисля за това. – Продължи докторът. – Видях голи всички жени, които срещнах, много от тях прегледах и без ръкавици. А за пръв път бях с момче. Борехме се с Кънчо у тях, мерехме си момчешките сили, въргаляхме се по леглото им и по чергите им, по тавана и във въздуха се въргаляхме и се възбудихме. Първо се възбудих аз, после той. Много съм се чудил след време как не се възбуждат борците и защо като гониш някого и го стигнеш, и го събориш на земята, се възбуждаш и лумваш.
Бяхме с анцузи и после бяхме без анцузи. Ластиците ни бяха прищипнали ходилата и не можехме да мръднем. После усетих сламата в себе си. Нищо друго не изпитах освен срам и спадане на гумата. Докато съм лежал под него, гумата на душата и тялото ми е спаднала. И останах без въздух.
Като остане едно момче без въздух, или плаче, или се превива. Аз нито плачех, нито се превивах. Само ме беше страх да не се върнат техните и да не ни видят – залепени и спаднали като гуми на колело.
След два дена казах на Кънчо:
– Сякаш ме боцка слама в гащите.
– Така е винаги. – Отговори ми той, като че ли е разбирал нещо от боцкане на слама. Нищо не е разбирал, ама се перчеше.
И на двамата след месец ни купиха колелета. Голяма радост беше да обикаляме от небето до земята с напомпани гуми.
Капките ракия от паяжината започнаха да падат една по една върху главата на доктора.
Хубавото на старите дюшеци е, че можеш да ги изхвърлиш. Ама със сламените възглавници не е така, защото шушнат и все имат нещо да ти казват.
Това, последното – за дюшеците и възглавниците, е от мен, защото ми се замая главата и ми се доспа.
В ракиджийниците винаги по някое време придремваш.
Миг преди да ми се отнесе главата, си помислих – ама и доктор Дочев да стане гинеколог в Червен бряг…
И се смях, и плаках, докато се събудих.

ДНЕС ЧЕСТВАМЕ И БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

ДНЕС ЧЕСТВАМЕ И БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

На 2 юни честваме Ботев и загиналите за свободата на България.
Честваме и Ботевата поезия. Кълнем се, че ни е любима, че я носим в сърцата си… Съмнявам се.
Аз лично изтръпвам от стиховете на Ботев, възнасям се и се смалявам, но да кажа, че ми е любима – не мога.
Ботевата поезия трудно може да ни е любима поезия, защото тя трябва да е наша съвест, а коя съвест е любима на човека? Съвестта тревожи, засрамва, укорява, съвестта е бъдеще, а бъдещето плаши.
По-честно е, ако си кажем, че днес честваме не Ботевата поезия, а плахата си надежда, че там, в бъдещето, може би тази поезия ще стане част от нашата съвест.
Ще го кажа още по-ясно – на 2 юни честваме несъстоялата се наша съвест, излята в съвършен стих.
Между „настане вечер, месец изгрее“ и „слънцето спряло сърдито пече“ минава животът ни.
И от нас зависи дали ще имаме очи да прочетем:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Или ще зяпаме тържествената заря проверка в небето и ще ръкопляскаме на фойерверките.
Защото едно е „звезди обсипят свода небесен“, друго са фойерверките.

ХАЗЯИТЕ

Когато отидох студент в Търново, хазяите ми бяха пощальони. Съпруг и съпруга, които разнасят писма. И аз вместо в патриотическото минало, заживях в адресното настояще. За нула време научих имена на квартали и улици, запомних фамилии и получатели.
Тогава разбрах, че човек не живее в години, векове или епохи, а в думи – ако е човек на думите.
Велико Търново ми харесваше много. Очароваше ме, но и ме караше да вися на една страна. Градът е амфитеатрален и усещането ми е било, че винаги вися на една страна и че трябва да пазя равновесие, за да не се изтърколя надолу.
И това оглеждане на старите търновски къщи в реката. Тези хора при рибите ли живеят? – Това си помислих най-напред, като видях този местен жив акварел на къщи, паднали в реката.
Като студент българска филология се бях надъхал, че веднага ще се гмурна в този наш роден език и ще стигна до корените на неговата велика сила. Не знам защо, но в Търновския университет каквото и да учиш, все учиш история. Така ти се набива в главата тази вековна история, че каквото и да учиш, все го изкарваш на патриотизъм. Четеш по западноевропейска литература да кажем, но четеш с някое момиче на Трапезица и се проникваш от незабравимото ни минало. Тръгнеш на изпит по фонетика – в ушите ти звучат бойни тръби. И тая Балдуинова кула е навсякъде. Париж си има Айфелова кула, Търново – Балдуинова. И над нея все витае духът на невярната търновска царица, влюбена в пленения рицар.
На мен лично Балдуиновата кула ми е приличала ту на шахматна фигура, ту на човешки кътник. Нещо между средновековна шахматна политика и човешки зъб има в тая Балдуинова кула.
Моите първи търновски хазяи са виновни да мисля така. И аз вместо да се подковавам исторически и граматически, се затрупвах с адреси, марки и печати, недоставени писма и подробности, подробности.
А подробностите убиват всичко. Те правеха така, че като гледах Царевец, не виждах Патриаршеската църква и дворците, а разхвърляни бои, тухли и строителни материали. Виждах дочените дрехи и гумените цървули на работници, виждах ако щете и мазолите по вечно отпуснатите им ръце.
Цял живот живях в строежи и в подробности.
Подробностите правеха така, че вместо книгите в Университетската библиотека аз виждах картони и картончета, срокове, забрани, четения в полутъмни читални и още други безсъдържателни неща по отношение на великия ни език и великата ни литература.
Вместо да вървя, здраво стъпил на земята, аз вървях наклонен и все ме беше страх, че ще се изтърколя в Янтра.
Сега се сещам нещо много важно. Аз, който толкова обичам реките, който съм правнук на река, женена за облак, не можах да почувствам Янтра близка. Все ми изглеждаше като част от туристическа картичка, в която се оглеждат къщи. Как пък нито веднъж не отидох при нея – да я пипна, да поискам да се окъпя, да погледам рибите ѝ?
Може би дял за това има и Стамболовият мост. Толкова е високо над реката, че Янтра изглежда захвърлена в пропаст и по-скоро плаши, отколкото вдъхновява.
Моите мили хазяи – пощальоните, по едно време взеха да ме карат да си купя пощальонска чанта и с нея да ходя в университета. Било много удобно и се събирали много неща. И почнаха да ми показват преградите на пощальонската чанта и да ми хвалят тези прегради. Ето – тук са писмата, можеш да си носиш тетрадките. Тук слагаме телеграмите – носи си химикалки и бележник. Тези прегради са за малки пратки – ще си слагаш книгите. И дебели книги можеш да слагаш. В тази преграда си слагай баничката и бозата – кожата е много здрава и нищо не пропуска.
И на мен ми ставаше лошо, защото целият ми любим старопрестолен живот моите хазяи искаха да поберат в една раздаваческа чанта. Те имаха това – своите две чанти с имена, адреси, ред и порядък.
А аз имах своята мъка, че живея в техните думи и прегради. Хазяите ми бяха станали родители, университет, живот и съдба.
С нас не е било така, ще кажат някои. Ние бяхме свободни, волни птички бяхме.
Може и да сте били волни птички, защото умеете да пеете. А аз по пеене винаги съм имал три. Имах шестица само по слушане на думи. И това ми тровеше живота – и студентския, и последвалия.
Защото винаги имах хазяи – на стаите, в които живях, на идеите, в които вярвах, на думите, които обичах да измислям. Имах хазяи, докато не излязох навън и не тръгнах бос през лука и през тревите.

ЯГОДОВАТА ГОРА

С годините на черно-белите снимки им остава само усещането за снимки. Гледаш ги как пожълтяват и изтъняват и запълваш петната по снимките с усещания.
Имам и аз една такава снимка, на която сме трима – моя милост, Ицо и малката му сестричка. Аз и Ицо сме някъде в първи клас, а сестричката му Мая е на три. Колко е мило да видиш, че си с плетено елече и плетени панталонки, че обувките ти са сандалки и че някак странно си се курдисал в единия край на снимката.
Снимките бяха с накъдрени краища, а на тази къдравите краища криволичеха, сякаш са пътечка. И пътечката обикаля цялата снимка, и ние тримата стоим там, а сякаш се въртим в кръг.
Аз съм в единия край, Ицо и сестричката му – в другия. Чудя се защо сме така, и виждам, че помежду ни има слънчево петно – слънцето оставя такива петна по годините и по снимките.
Усещам, че тая работа не е случайна, дето седя в единия край на снимката. И като си седя така, снимката почва да се накланя към Ицо и сестричката му и а-хаа – аз ще се претърколя от картинката. Детето е такова същество, че му дай само да се изтъркулва от снимки, от столове, от легла, от ливади.
И как няма да се изтърколя, като на моя приятел му личи колко е щастлив, че си има сестричка? Личи му по пръстите на ръцете. Сплел ги е на коремчето на момиченцето, закопчал го е за себе си, един вид, и изведнъж са станали толкова важни, че снимката няма как да не се наклони към тях.
И не мога да си обясня как на тях им личи цветът на дрехите. Снимката е черно-бяла, избеляла е в средата, аз съм с плетено елече и плетени панталонки, сиви, а те греят в ягодовочервено. Ицо също е с плетени дрехи, а сестричката му е с кадифена червена рокля.
Чудя се тази снимка дали не е изпреварила времето си, или просто се е оцветила от дивите ягоди. Или пък има нещо друго, кой знае?
Моя малка милост е с няколко листа в ръце, а Ицо и сестричката му държат букетчета диви ягоди. И ягодите също се червенеят. Аз – сив в единия край, те – ягодови в другия. А помежду ни – ягодовата горичка, само дето е избеляла и я няма.
Нямам спомени кой е правил тази снимка. В селото нямаше фотографи, нямам спомени и кой специално би ни завел точно до ягодовата горичка да ни снима.
Като се роди сестричката на Ицо, в корема ми се събра топка. Гледам я тази жива топка и в моя корем – също топка. Топката плаче и на мен първо ми се надува главата, а после ми дожалява и ми се доплаква. Сестричката е на Ицо, а пък е моя. Е, не е моя, та да си я взема у нас, но ходя всеки ден да я видя. Приятели сме с Ицо, а аз ходя у тях заради малката топка.
Почнат да я къпят тази малка Мая, и на мен главата ми се замайва. Топло е в стаята, водата пари, разхлаждат водата, опитват я с пръст дали е добре, слагат Мая в коритото и почват да плискат вода върху нея с длан.
Майките имат такава длан, с която плискат вода върху бебетата си, и тази длан е създадена точно да загребва топла вода и да къпе бебета. Къпе майката на Ицо Мая, прозорците на стаята се запотяват, аз се изпотявам, зад ушите ми тръгват струйки, но приближавам до коритото и пипам водата, пипвам и малкото телце. Много е гореща водата и на мен ми се завива свят и изхвърчам от стаята.
Обичам това момиченце и се молех на майка и ние да си имаме една Мая, ама си нямаме.
– Искаш ли да ѝ берем диви ягоди? – Попита ме Ицо след време.
– Искам.
И се почна брането на диви ягоди. Момиченцата според Ицо трябвало да ядат диви ягоди и ние открихме тази гора край селото. Тя винаги си е била там, но ние сега я видяхме.
Дивите ягоди винаги са ми приличали на тревички с капка кръв. Все едно тревичката си е убола пръста и капката кръв, преди да капне на земята, е застинала и е станала дива ягода. То ако помислиш – и вкусът им е един малко див. Сладък е, а пък е соленичък и леко киселее.
Хубавото на дивите ягоди е, че растат на малки туфички и като ги откриеш, бързо можеш да направиш букетче. Ние с Ицо правехме на Мая по едно букетче и всеки ѝ даваше своето. Като ѝ дадях моето, тя го миришеше, сякаш е цвете, а Ицовото го ядеше, като откъсваше ягодките една по една. Чудна работа – и аз ѝ берях ягоди, а тя ги миришеше, сякаш са цветя.
Сега съм сигурен, че нашата ягодова гора е била нарисувана или измислена, или магьосана, или приказна, а тогава си беше истинска горичка.
Имаше си гъби – булки и манатарки, млечници и пачи крак, и диви ягоди. Имаше си дървета – и липа, и дъб, и клен, и един орех, прескочил отнякъде, малко шипки, малко лешници и диви ягоди.
Имаше си поляна с трева и бръмбари и с пеперуди лимонови резанки – Ицо така им викаше на тези жълти пеперуди, и царски пеперуди имаше, и малки бели пеперуди, и пауново око. И скакалци – зелени, кафяви, големи и средни, и съвсем мънички скакалчета. И диви ягоди.
И много нападали листа имаше по поляната.
Като наберяхме по едно букетче ягоди, аз вземах десетина листа и ги слагах в пазвата до корема си. Бях си наумил, че като взема тези листа и ги занеса у нас, като ги пръсна по леглото на нашите – и аз ще си имам сестричка. Тогава исках и аз една Мая и затова почнах да пръскам листа от ягодовата гора по леглото на майка и татко. Слушах нощно време до вратата им дали шумолят листата, защото вярвах, че ако шумолят листата, майка и татко се обичат и сестричката ще се появи.
– Марче, – чух една сутрин да казва баща ми – затваряй го тоя прозорец, че много листа влизат в стаята.
Абе човек, как ще влизат листа през прозореца, като ги пръскам аз и ги чакам да зашумолят нощем?
Като не стана работата с листата, се сетих за коритото с топла вода. Сетих се за майчините длани, дето са измислени да къпят бебета, и веднага сгрях вода на печката, изсипах я в нашето корито и легнах в него.
Като влезе майка ми, и си изпусна чантата.
– Какво правиш бе, Коле? – И ме издърпа от водата.
Мери ми температурата, даде ми аспирин, зави ме с три одеяла, да се изпотя. Мислеше, че съм болен.
Тази работа с дивите ягоди продължи няколко века, после Ицови се преместиха да живеят в София. Баща му беше агроном и отиде да агрономства в София. На столиците по света винаги са им нужни агрономи.
Аз останах на село. Всеки ден ходех до ягодовата горичка, но нито берях ягоди, нито си пълнех пазвата с листа. Само обикалях.
Един ден ягодовата горичка изчезна и знам защо – защото предната нощ бях сънувал, че аз, Ицо и Мая се снимаме пред нея и фотографът ни казва:
– Разделете се малко, за да хвана и горичката, и ягодите!
Ние се разделихме и той щракна…
Беше по залез, а тогава слънцето е толкова червено, че може затова Ицо и сестричката му да изглеждат ягодови.
Името на фотографа не го запомних, защото нямаше никакъв фотограф – снимаше ни самият залез и оттам са петната по средата на снимката. От залеза на слънцето са.

КОГАТО ТЕ ЗАБОЛИ ГЛАВА

Най-трудно се описва как те боли глава. А прадядо ми – ветеринарният фелдшер, беше голям майстор на такива описания. Сто и три годишен човек, главата му голяма колкото баира на селото, ушите му като на магаре, а за носа му да не говорим. Протягаше той дългия си един метър пръст и почваше от върха на черепа:
– Боли ме тука-тука-тука – И пръстът му стигаше до лявата вежда, спускаше се по огромния нос, тръгваше от дясната устна надолу и свършваше в края на челюстта. И все повтаряше – боли ме тука-тука-тука – и си бръчкаше кожата на лицето така, че сто и трите му години изглеждаха като двеста и три.
Много стар човек беше той.
– На младини бях два метра и сто и десет килограма – хвалеше се и разправяше, че през 1900 година руски офицери го избрали да учи за ветеринарен фелдшер. Бил висок два метра и можел както стои, да си сложи ръцете на гърба на кон, без да се повдига.
– Ветеринарната медицина е заради войската и заради конете – продължаваше прадядо ми. – И изпитът беше това – да си висок два метра и да искаш да учиш за ветеринар.
Като казах, че най-трудно се описва как те боли глава, имах предвид и това, че болката е най-деликатното за разказване нещо. Иди опиши как те боли пръст например. Най-много да кажеш – забрал ми е, подул се е, изкълчен е, възпален е, ами после?… Как се описват конците на болката, възелчетата на болката, игличките? Мъчно можеш да направиш с думи така, че другия да го парне и да го заболи. Освен ако не е нещо за сърцето.
Кажеш ли „боли ме сърцето“, и на хората им е ясно, че става дума за любов. И почват – и на мене така ми се случи, и на мене ми се е пръскало сърцето. Особено напоследък е на мода да се говори, че някой ти е разбил сърцето. Сякаш сърцето е паница, чиния или чаша и някой може да ти я разбие о пода. Разбиват ти се илюзиите, а не сърцето.
Обаче прадядо ми беше голям ветеринар. Скопяваше прасета до деветдесетата си година човекът и си разбираше и от работата, и от болка на глава, и от болка на крак, а както се оказа – и от болка на сърце.
– Кольо, старата ни къща я боли главата и ще трябва да я бутнем.
Аз само мигам и си мисля – имаме си нова къща от 1934 година. Имаме си и стара къща. Новата ни къща е кръгла и ако щете ми вярвайте, през цялото време се върти. Кръгла е и се върти, и грее. И всичко живо в двора се върти около нея. А старата ни къща е още от турско време. Добре си е в края на двора между малините и лука – хем се върти около новата ни къща, хем гледа с очи към зелената река. Защо да бутаме старата къща?
– Много я боли вече главата. – Повтори прадядо ми и след няколко дена дойдоха мъже от селото да я бутат.
Тая стара къща ми е била като люлка. Като се засиля от чардака ѝ, и скачам направо в зелената река. Няма майтап – разстоянието от нашия двор до Златна Панега е най-малко стотина метра, но аз го прелитах и скачах направо във вира. И като скочех във вира, се оплитах във водорасли и мехурчета.
В старата къща се оплитах в прежди и кълбета, в паяжини и плетени кошери, а тук се оплитах във водорасли и водни балончета. Отварям си очите под вода и гледам. Светът е различен, сякаш го е рисувала с водни бои моята съученичка Вела – един замъглен свят, леко загадъчен такъв.
Аз изобщо не можех да рисувам, но Вела рисуваше така, че като скочех от чардака на старата къща, падах в нейните рисунки, а не в Златна Панега. Как да не ме е страх, че ще бутат старата къща, като повече няма да скачам от нея в рисунките на Вела?
Само ще спомена, че веднъж Вела нарисува две гугутки, които се въртят една около друга, и аз вместо при рибите, скочих при гугутките. Уж съм под водата, а съм между две птици и птиците се въртят и се прегръщат. Така се стреснах, че щях да се удавя. Добре, че беше небето над старата ни къща – то ме спаси.
– Като видиш Вела, какво ти става? – попита ме веднъж прадядо, който беше подушил с големия си нос, че се оплитам.
– Иде ми да хвръкна!
– Ами тогава скачай! – И старецът ме плясна по врата и се заливаше от смях.
И плочите от покрива на старата ни къща почнаха да скачат.
Мъжете само поглеждаха плочите и те сами скачаха от покрива и се самоубиваха. Тези от тях, които бяха с мъх по коремите, се пръсваха тихо и невидимо, други, които бяха изтънели от времето, се разтваряха във въздуха и изчезваха в свистене и прах, трети направо поемаха към небето и свиреха.
Не знам дали сте гледали как падат плочи от покрив на стара къща, но аз съм гледал и мога да ви кажа, че плочите свирят с уста. Като ги хвърлят от покрива, те свирят с уста, сякаш си дават кураж и казват – хайдеее – и стават невидими.
И на къщата ѝ се махна главата.
Тогава разбрах защо прадядо ми сочеше болката по огромната си глава с пръст и я очертаваше – защото искаше да я запомня. И когато и неговата глава отиде при облаците, аз да знам какво е болка и че болката си има път по човешкото лице.
Ама къщата не можеше да говори и да очертава с пръст болката си, затова си изпрати покрива направо на небето.
Уж мъжете рушаха старата ни къща, а на двора около нея нямаше нищо счупено и пръснато. Така де – поне да имаше греди, пръти, черчевета, врати, дюшеме, а то нищо нямаше. Всичко полетя.
Остана само едно голямо парче от стъкло и аз се огледах в него. Както се оглеждах, и видях Вела. Разбира се, че в единственото парче стъкло ще видя Вела, какво друго да видя? И веднага побягнахме към реката.
Там се гмуркахме десетина години. Гмуркахме се и аз гледам под вода как на Вела ѝ растат гърди, как бедрата ѝ стават дълги чак до Дунава, как косата ѝ става зелена и пълна с водни мехурчета и как накрая излиза на брега и литва като гугутка.
Това, че литва като гугутка, изобщо не е убедително, но пък нали веднъж нарисува две гугутки и аз затова ѝ сложих сега криле. Иначе моята Вела си беше пъстърва от Панега, пъстърва, която отплува, отплува към друга река.
Като се върнах от реката, прадядо ми – фелдшерът, лекуваше един кон, стъпил в кофа с калиев перманганат, а дядо ми, милият – неговият син, началният учител, свиреше на цигулка. Представяте ли си само – старата ни турска къща бутната, на мястото ѝ легнало едно прясно бяло петно, прадядо ми лекува кон, а дядо ми свири на цигулка.
Такава картина нито се рисува, нито се описва, нито се преживява. Аз я преживях обаче и вечерта попитах:
– Прадядо, защо ти е толкова голяма главата?
– За да не ме отнесе вятърът.
– А защо са ти толкова големи ушите?
– За да чувам как тичат конете.
– А защо са ти толкова дълги пръстите?
– За да израждам теленцата и да прегръщам баба ти Тота.
И се разплака – този сто и три годишен старец се разплака и плака поне сто години. Когато спря да плаче, ми каза:
– На прабаба ти Тота майка ѝ е била туркиня. Туркиня е била… И затова живеехме някога в тази стара турска къща. Обаче къщата остаря много и я заболя главата. И затова я бутнахме. А прабаба ти Тота беше агънце, така да знаеш – приличаше на агънце.
А Вела прилича на гугутка и на пъстърва, помислих си аз.
И усетих как ме заболя главата, как пръстът на дясната ми ръка се удължи и започнах да говоря на турски и да обяснявам на смаяния си прадядо къде точно ме боли главата.

ПИСМОТО

Когато дядо ми започнал да чете това писмо, завалял сняг:
„Драгане, пиша ти това писмо и сълзите капят от очите ми. – Започвала писанието си баба ми Събка. – Тебе те няма, а Марчето си има приятел от гложенските колиби. Те са съученици с него и момчето е сирак. Много ме е страх, Драгане, защото Марчето му готвела брашняна каша и ядяли в нейната квартира, ама имало и други, докато ядат. Марчето готви сладко, ти знаеш, ама му дала и няколко купона за бял хляб, от нашите купони, щото той нямал.
Драгане, страх ме е, че работата е сериозна. Аз разпитах за него и се изясни, че баща му е загинал през четирийсет и четвърта на фронта в Сърбия. Момчето било много слабо телесно и нашата затова му е дала сигурно тези купони за белия хляб.
Момчето било с къдрава коса и това е добре, щото иначе може и много грозно да ни се види.
Името на момчето е Милчо и аз никак му не харесвам името, Драгане, щото къде е Драган, къде е Милчо.
Чудя се дали не сбъркахме, като преправихме на Марчето и не я пуснахме да учи в Русе за народни танци. Ябланица е близо, вярно, не е като в Русе, ама това момче е от колибите. Не ме е яд, че момчето е от колибите. И нашата къща е на баир, ама поне селската чешма ни е до портата, а там ходели за вода чак в един дол. В колибите е така – ходят за вода по долищата.
Дванайсет овце имали, което не е малко, и крава също, дето през година близнява. Как се оправя майка му сама, не зная.
Разпитах аз едно момиче от Малка Брестница, дето учи с тях в Ябланица в гимназията, и то ми съобщи, че Марчето му отказала първия път да танцуват на една вечеринка. Той попитал: „Може ли?“, а нашата му рекла: „Мерси, не танцуваме“. И защо го е излъгала, че не танцува, като искаше да учи в Русе за народни танци? После играли казачок и Марчето се представила екстра. Обаче му казала най-напред: „Мерси, не танцуваме“.
Драгане, спирам, че яйчарят вика до оградата…
… Дадох петнайсет яйца на яйчаря и оставих за къщата пак толкова. Разклопала се е една кокошка и се чудя дали да я насадя да мъти, или да дам яйцата на Марийка, като си дойде в събота. Момчето било слабо и това никак не е хубаво, дето ще го напиша, ама носът му бил много голям.
Ти, Драгане, си ми казвал – човек може да няма външна красота, но вътрешна трябва. С тоя нос това момче дано да има вътрешна красота.
Страх ме е, че тези колибари са много ниски – всичките са ниски като гъби тия от гложенските колиби. Но дано Марчето си е избрала някой по-висок.
От друга страна пък косата му била къдрава. На нашата косата също е на масури, ти знаеш, обаче напоследък се е вгледала, че имала мъх по бузите. Иска да го маха тоя мъх и ме е много страх, че ще си съсипе лицето. Аз като го погледна този мъх срещу слънцето и не ми се вижда да ѝ пречи. Срещу слънцето ми изглежда добре.
Много сапун ѝ давам напоследък, забелязвам. По-рано – по един калъп на месец, сега – по два. Какво се пере толкова? Ама ѝ давам по два ператни сапуна. Не вярвам да го пере и него, щото хазяйката ѝ ще види, като простира мъжки дрехи, но много сапун харчи. Вярно, водата в Ябланица е мека и иска много сапун, ама чак толкова…
И да ти кажа, Драгане, че по пътеката за самалъка две от плочите са се пукнали, клатят се и пръскат кал.
За яйцата също работата е съмнителна. Давам ѝ по десетина и до сряда – нямала. А пък Марчето готви сладко, ти знаеш.
И сега най-главното – страх ме е да ти го кажа, ама момчето си е счупило крак и Марчето му пишела домашните. Това ми го съобщи пак момичето от Малка Брестница.
Капят ми сълзите от очите, като ти пиша, ама като си счупи крак човек, не може ли да си пише домашните? А Марчето по математика хич я няма, пък казват, че му решавала задачите. Ами почеркът? Ти си учител, Драгане, и знаеш, че почеркът издава човека и се познава кой е решавал задачата.
В мазата пак изби влага по стените, отде е тая влага, ама на картофите и лука им няма нищо.
Завършвам, че вкъщи сме добре. Йотко и Тотка те поздравяват и ти изпращат нарисувано едно човече.
Кажи ми последно какво да правя с тая работа с Марчето. Дали да не я спра от гимназията, или като си дойдеш, да му мислим за народни танци в Русе.“
Когато дядо ми Драган, който бил изпратен за учител в село Сокол, Силистренско, получил писмото, видял, че баба е сложила дата – 1 февруари 1955 година. Почнал да го чете и заваляло сняг. А когато стигнал до края му, било по Великден.
И отговорил само с един ред: „Събке, аз на Марчето ѝ имам пълна вяра. Тя си знае.“
А Йотко и Тотка, дето се явяват накрая на бабиното писмо, не са нарисували някакво човече, а са нарисували точно мене. Те там, в писмото, още са деца, ама после ми станаха вуйчо и леля.
Голямо писмо, голям род…

УГАСНАЛИЯТ ВУЛКАН

Хората какви места си избират за живеене само! Едни спират върху дебели и плодородни черноземи, където тревата е по-висока от дърветата, други се заселват по морските брегове и чакат рибите сами да скачат на масите им, трети отиват на други континенти, където има ленивци, и си живеят живота.
На мен много ми се ще да живея на континент, където има ленивци. Гледам ги – едни като хора са тези животни, ленивците – висят по дърветата надолу с глава и изобщо не се движат. Така остават незабелязани и оцеляват. Оцеляват и съзерцават. Там е точно за мене – на мене ми дай ленивци и съзерцания.
А нашето градче се е заселило под вулкан – под угаснал вулкан, за успокоение. И то в планина. И хората нарекли този вулкан Острич или Остриля.
Като бях малък ученик, си представях, че Остриля е острилка за моливи, и много се смеех на мисълта, че мога да си подостря моливите с него. Как се острят моливи с вулкан не е ясно, но аз исках да е така.
Водеха ни на наблюдение на този угаснал вулкан по едни баири и ни питаха как си го представяме, като го гледаме.
Едно момиче каза, че му приличало на кука, с която баба му плетяла каренца за покриване на радиото.
Друго момиче определи угасналия вулкан на триъгълник – то беше много добро по математика и дори после стана професор в БАН.
Синът на козаря каза, че му прилича на шиш за чеверме, и учителката му направи забележка, че е много натуралистично. Така го скастри – голям си натуралист. Момчето веднага се поправи:
– Купа сено е!
И учителката кимна одобрително.
Внучката на бай Любен Дамския шивач съобщи, че според нея това е иглата на дядо ѝ, само че много голяма и зелена.
Синът на Йото Хлебаря каза, че е дългата лопата, с която баща му вади кръглите пшеничени слънца от фурната. Много поетично се изрази момчето.
На мен най-много ми хареса сравнението с лопатата за хляб, защото един угаснал вулкан си е лопата за вадене на хляб, но си замълчах и не ръкоплясках, защото и другите неща за вулкана много ми харесаха.
– А на тебе? – попита учителката.
– Какво на мене?
– На тебе на какво ти прилича?
– На пъпка. – Казах и се търкулнах през глава от срам по стръмната ливада, че съм изтърсил такава неприлична глупост.
Можех да измисля поне двайсет неща, но казах пъпка, защото в нашия род имаме пъпки по главите и по лицата си. И аз бях свикнал с тези пъпки. Нещо повече – обичах ги, ако щете, и непрекъснато целувах пъпката на големия нос на баба.
Баща ми имаше пъпка на бузата, а аз – над лявото ухо на главата.
И до ден днешен като ходя да се постригвам, всеки път показвам тая пъпка на бръснаря и го предупреждавам да внимава с ножицата и машинката – да не я отреже.
Като казах, че угасналият вулкан ми прилича на пъпка, аз си защитих правото на семейна чест, един вид. И изобщо всички от моите съученици бяха оприличили този велик вулкан на каквото им е пред очите вкъщи. Но всеки и скриваше по нещо, преглъщаше по нещо, дето не е за приказване.
Момичето, което разказваше, че вулканът ѝ приличал на кука, с която баба му плете каренца, си замълча, че баба му никога не сложи тези каренца на радиото, защото бяха бедни и нямаха нищо, освен един прозорец. Никакво радио нямаха. Тя не разказа и това, че веднъж баба ѝ отиде на площада, един час гледа към фунията на голямото градско радио и плака през цялото време.
Момичето, дето стана професор по математика и определи Остриля като триъгълник, не каза, че баща му е инвалид и цял живот се придвижваше с една малка кола, на която викахме калинка. Тя имаше само три гуми и страшно приличаше на триъгълник. Тази красавица не съобщи и тайната вест, която беше обиколила градчето – че майка ѝ е избягала с един тираджия и живеят в Пловдив. Тази същата богиня на геометричните фигури тогава нямаше как да знае, че след някоя и друга година ще ми прободе сърцето, като отхвърли моята проста като две и две любов. Бях я попитал най-важното нещо за един човек – обичаш ли ме, а тя ми отговори: „О, я стига!“ Но това щеше да е след години, когато майка ѝ вече се беше прибрала от Пловдив през една нощ, за да не я види никой.
Синът на козаря – момчето с двете определения за вулкана – чеверме и купа сено, не каза, че отрязаха десния крак на баща му и той вече не беше козар, а пазач в мраморната кариера. Мисля си, че ако това нещастие беше станало по-рано, момчето щеше да определи вулкана като пирамида от резедав пролетен мрамор. Даже щеше да каже, че пирамидата има цвят на априлска шума, която козите умират да бръстят.
Никога, ама никога няма да проумея защо хората казват това, което им е най-близко до устата, а не онова, което им е на сърцето.
Ето, да вземем Екзюпери. Неговият Малък принц също има вулкани под ръка. Вярно, действащи, но пък много по-малки от нашия Остриля. И какво прави Малкият принц, преди да тръгне от планетата си? Почиства ги, това прави. Защото, казва той, никога не се знае.
А ние – не! Не само че не ги почистваме, ами си измисляме истории за тях и това показва, че не ги уважаваме достатъчно. А хора, които не си уважават достатъчно вулканите, а си измислят истории за тях, не са много за вяра.
Ето ви пример. Внучката на бай Любен Дамския шивач каза, че нашият вулкан е игла, с която дядо ѝ шие рокли, и веднага си убоде пръста тая принцеса и заспа за сто години. И когато на бял кон дошъл принцът да я целуне, вместо да се събуди в някоя къща из Балкана, тя се събудила в Англия или в САЩ – изберете си вие къде ви е по-приятно.
Синът на Йото Хлебаря се оказа по-голям поет от мене, но то си личеше още в началото. Вместо да седи до фурната на баща си и под дремещата жарава на нашия угаснал огнен човек, взе, че замина в Скандинавските страни. Много го е напекло в Тетевен, та чак на Северния полюс отиде и ми написа този мой съученик и колега по слово писмо:
„ Кольо – пишеше ми той – белите мечки били черни. Бялата козина отгоре била за камуфлаж – да се сливат със снега и ледовете. Отдолу козината им била чисто черна – да задържа светлината на слънцето и да ги топли.“
Веднага ми стана ясно защо е избягал от нас – за да види, че белите мечки са черни и да ми напише писмо. Аз иначе как да разбера, че е така?
Той с белите мечки е добре – открил си е света. И другите – и те са добре. Ами аз с мечтата си да съм ленивец и с обичта си към съзерцанията и родовите пъпки – какво да правя?
Нищо, освен да пипна с пръсти пъпката над лявото си ухо, да се убедя, че е там, да си сложа шапката и бавно, много бавно – като ленивец – да погледна към Остриля. И да си подостря с него моливите.
И после ако мога, да опиша този угаснал вулкан, защото, както казва Малкият принц, нищо не се знае с тези вулкани.

АЙТЕН

Първата жена, която някога видях с кожата си, беше момиченце. С очите си бях виждал мама, баба и другата си баба, и роднините си жени, но с кожата си най-напред видях нея.
Бяхме в детската градина и тя се спускаше над главата ми по една пързалка. Аз седях в пясъка под пързалката, а тя се спускаше отгоре ми. Сандалките ѝ стържеха по наклона на пързалката, чувах слабичките ѝ като сламчици бедра да се приплъзват по сребърната ламарина и примирах. Айтен сякаш се спускаше по облак, слязъл в детската ни градина, и самата тя беше едно облаче. Приличаше ми на ония бонбони лукчета, които като ги сложиш в устата си, първо леко те щипват по езика, а после те разхлаждат и изпълват. Мислех си, че е коте с рокля и докато се спуска по пързалката, драска с пръсти. Мислех си, че е паста от витрината на единствената сладкарница в града.
Но знаех, че е Айтен, и го запомних с кожата си.
Никога не съм могъл да помня имена на хора. Помня как произнасят буквите, как мигат, каква е походката им, как мислят помня, но имената им – не. А нейното го запомних.
Още в детската градина знаех, че я обичам. Това беше седмична детска градина и ние живеехме в нея от понеделник до събота на обяд. През деня Айтен се пързаляше над главата ми, а нощно време аз ѝ подарявах различни неща – подарявах ѝ ги наум. Леглата ни бяха едно до друго и печката беше досами леглата.
Като се мръкнеше и си легнехме, най-много исках в тъмното да ѝ подаря фарове на коли. Прозорците на стаите, където спяхме, гледаха към улицата и от време на време минаваха коли, а фаровете им тичаха по стената. Тръгнат от единия ъгъл на стаята и тичат до другия. И аз ѝ подарявах тези отражения, за да не се страхува в тъмното.
Когато дълго време нямаше коли, чиито фарове да подаря на Айтен, започвах да се моля. Молех се с ушите си. Казвах си – хайде уши, хей сега ще чуете, че идва кола. Само слушайте силно!
И колата идваше, и фаровете от колата бяха подарени.
Как ли е заспивала моята любов от толкова светлини и любов?
След това ѝ подарявах огън. Като усетех, че печката в стаята изстива, ставах и слагах по едно-две чамови дръвца. Беше ни абсолютно забранено, но аз ставах и слагах чамови дръвца в печката. Усещах, че печката става прозрачна, виждах червено-лилавите ѝ страни да се изпълват с топлина и се успокоявах. Сгрявах Айтен.
Една нощ дървата ги нямаше и легнах при нея да я топля. Легнал съм до нея в безсъзнание – и да я топля, и да я усетя. Бархетната ѝ пижамка, ръбчето на пижамката, копчетата, дантелите по гушката и ръкавите – всичко помня. Помня и името ѝ – Айтен, момиченцето от турската махала на града – моята първа любов, моята първа нощ до телце и ухание на момиче.
Айтен миришеше на съненост, на хладно коляно, на бархет, на конци и копчета, на сплетена коса, на пръсти на ръце, които минават през вратлето ми, на уплах и притеснение.
Когато се събудих, лелките от детската градина се бяха събрали на вратата на стаята и се смееха така, че коремите им подскачаха, и ни сочеха, и викаха всички хора от улицата, от града и света, за да ни видят, че сме в едно легло и мигаме като мишлета.
С Айтен после учехме в едно училище, но в различни класове. Аз още я обичах така, че момчетата от нейния клас редовно ме биеха да спра да я обичам, но аз не спрях. Купих ѝ за един Осми март фиба за коса с цвят на светлини – светлинна фиба ѝ купих. И разбрах, че докато съм ѝ подарявал светлини в детската градина, самият аз съм заставал пред фаровете и не съм виждал нищо друго – влюбен и заслепен. И ми олекна. Ще я обичам, пък да става каквото ще, така си казах.
Веднъж, в края на учебната година в пети клас, тя ме повика в нейната класна стая. Беше дежурна и оставаше да трие дъската след часовете. Гледа ме моята Айтен дълго – колкото поне пет учебни часа, и като остави гъбата, ми каза:
– Обичаш ли ме?
– Много.
– Колко много?
– Колкото фарове на кола.
И тя бавно си разкопча блузката и аз видях две светлини – две кръгли бели светлини.
– Искаш ли да ги пипнеш на голо?
Така ме попита – искаш ли да ги пипнеш на голо?
Приближих се и пипнах двете ѝ малки голи гърди. И потеглих с тях на път в тъмното. Беше по обяд, а аз пътувах по тъмното шосе на любовта и в ръцете ми две малки голи гърди просветваха.
Когато спрях с устни на вратлето ѝ, влезе чистачката и се развика. Трясна вратата и тръгна да ни докладва на боговете на морала.
Погледнах Айтен – нея я нямаше. После се сетих, че най-напред някога я видях с кожата си, и разбрах, че сега няма как да я видя, защото бяхме станали едно и също нещо.
Едно и също нещо, което можеха и да го изключат от училище.