Skip to content

Автор: Николай Милчев

ПРОЛЕТНО МОМИЧЕ

Момичето, което седи пред мен в автобуса,
едва ли има и двайсет години.
Момиче – зелено растение, като череша сладко
и светещо, и далечно като млада градина.

Момичето има коса от въглени, спрели да парят –
черна коса, пред която нощта е нищо.
За такава коса и сърца, и ножове се вадят.
И мъжете умират и се съживяват, и не могат да дишат.

Зелено растение, а пътува в автобуса пред мене.
И гаси слънцето и очите ми с тези нейни смрачавания.
С тези къдрици от тъмнина ми пълзи по лицето и вените
и аз гледам и не виждам, и не мога да стана.

Момичето има черна коса и три бели като облаци косъма –
три реки, три снежинки, три внезапно дошли отчаяния.
И тогава разбирам, че любовта винаги виси на косъм
и че няма по-дълго и по-бяло от това разстояние.

Аз съм само на косъм от нея, на косъм… И ми става студено,
и ми става зелено и болно, и горещо, и тихо.
И си мисля – любовта е узряла, Господи, дай я на мене –
дай я на моята есен и не казвай на никого.

Обещавам ти, Господи, че четвърти бял косъм няма да има.
Обещавам ти, че децата ни някога ще летят като косове.
Обещавам да ѝ купя череши и да кръстя черешите на нейното име,
обещавам ти на ръце до последната спирка само аз да я нося.

Обещавам ти, Господи, шофьорът да не спира и да не спира,
и ние да се въртим и въртим, и да обикаляме като ехо земята.
И аз да галя на кобилката зелената и слънчева грива,
и тя да ме гледа и да си тръска косата.

ПОСЛЕДНАТА ЯБЪЛКА

Давам ти последната зимна ябълка на света –
и соковете, и залезите, и захарта ѝ.
Опитай ябълката, отхапи я, вкуси ѝ кръвта,
изпий всичките ѝ въздушни и невидими сили.
 
Опитай ябълката, отхапи я, стигни до белите ѝ недра
и нека ароматът на ябълката те изпълни докрая.
Давам ти последната зимна ябълка на любовта,
давам ти соковете си, залезите си и цялото тяло.
 
Давам ти семките и живота, и дрехите, и солта –
само ти знаеш, че ябълката е захарна, но и солена.
Отхапи ябълката, опитай я, вкуси ѝ смъртта,
вкуси последната капка на нейната вена.
 
Разрежи ябълката на парчета – разрежи ѝ плътта,
раздели резените на всичките ни години.
И обичай ябълката – обичай я като светлина,
като кръгла планета, където с теб ще заминем.
 
И иди при градината и при дървото с листа,
и събличай листата от дървото и от телата ни – късни и голи.
Давам ти последната зимна ябълка на света
и те чакам при реката, която върви надолу.

ГРАДИНА

Искам да ми кажеш едно-единствено нещо –
защо зърното на лявата ти гърда прилича на лешник
и защо зърното на дясната ти гърда прилича на грозде?
Това искам да ми кажеш и нищо повече.

Освен още едно нещо – единствено и последно –
дали да забравя градината, или да посегна
и каквото докосна, да е кръгло и тихо.
Само това ми кажи. И дано да не чуе никой.

ПЕПЕРУДА В ДЪЖДА

Валеше дъжд. И с мокър глас
полепнах в цветето накрая.
„Какво си мислиш?”- казах аз.
А то: „Благоухая…”

Защото имам две крила,
оставени ми свише,
му казах: „Моля те, ела!”
И досега го дишам.

И както с цветето летим,
за цветен дъжд се мислим.
Дъждът вали неуловим.
Дано да ни разлисти.

ЛОВ

Понякога – рядко, но се случва, по време на лов птицата умира от страх още на земята, преди да излети. А тръпката в такъв лов е излитането, фюфюкането, пърхането, полетът нагоре, изстрелът.
Кучето е направило стойка, трепери от носа до опашката, посочва, че е видяло дивеч, а птицата лежи между тревите и не мърда. Сивее се, зеленее се птицата, просветва в жълто и в червено, но се притиска към земята и не излита. Не излита, защото е мъртва – от напрежение, от ужас, от слабост, от мъка – мъртва от липса на небе.
Тогава ловецът се навежда, вдига птицата, хвърля я напред във въздуха и стреля встрани.
Ловецът прави това, защото мисли за кучето. Защото кучето е на лов и трябва да тренира – всеки път едно и също. Кучето трябва да продължава да мисли, че всичко е както винаги – дивеч, полет, изстрел, смърт.
Каква игра на смърт и какъв тъжен ред в смъртта, какъв вечен ред в смъртта, какъв театър.
И каква прилика с нашия стаен, нисък и заплетен в тревите живот.

ПОЛЯНА

Тиха, зелена окръжност
с бавни, прозрачни дървета.
Сенчесто, меко и пълно 
с въздух от тук до небето.

Тази окръжност е малка –
колкото гъба голяма.
Господи, нека погледна
тук ли Си, в тази поляна.

МАЛКИ ГРАДЧЕТА

Малки градчета – хората си омесват и потта, и шапките,
омесват си приказките и жените, и хляба.
Ходят един до друг и един след друг и стъпките им са ласкави
и по-далече от техните погледи няма.

Малки градчета – ако падне перце, ще се чуе.
Ако падне снежинка, ще блести и ще киха.
Ако мислиш да идеш на гости, ще трябва да се събуеш,
ако мислиш любов – ще трябва да мислиш тихо.

Малки градчета – колкото да си разходиш душата.
От единия до другия край са петнайсет минути.
Десет – да си кажеш: „Аз вече отивам някъде“
и пет – да се върнеш с кутия локум, която си купил.

Ако вземеш локумчето и оближеш пудрата захар,
ще остане петънце по носа ти и по езика ти.
И тогава ще оставиш кутията и ще заплачеш,
защото от теб не остава нищо и никой.

Защото в малкото градче си се смалил до копче
и сега няма кой за тревата да те зашие.
Само една оранжева котка се върти и по дивана ти дращи
и с лапите си иска следобеда да изтрие.

И тогава през прозореца се чува шляпане на обувки
и музика, и после камбана и всичко там каквото се чува.
И един местен вестник с размазани главни букви
се върти из въздуха и като балон се надува.

ЛЮБОВ

 

Получих си детството, получих си омайването, получих си старостта.
Получих си бенгалския огън и цветовете, ще си получа и свещта.
И не ме е страх от угасването, от безцветието и от смъртта.
Страх ме е, че където отивам, ще дойде и тя.

ПОСЛЕДНОТО СЕЛО

Аз умея да шушна в шушулките бобени
и да виждам в зърната обеците отронени.

Аз умея в градината с дъжда да се стичам
и да светя в кайсиите с аромат електрически.

Аз умея с картофите да се рея в подземия
и да скачам към утрото с разцъфтели растения.

Аз умея да дишам на бръшляна със устните
и да зная, че всичко това е пропуснато.

Аз умея с години да се сливам със сянката
и да бъда коремчето на политнала мрянка.

Аз умея насън да приспивам реката,
за да могат върбите да преплуват оттатък.

Колко много умения… И какво нетърпение
да съм нота от вечерното жабешко пеене,

да съм капка от мляко на козите изгубени
и конецът безкраен от пашкула на бубите.

Искам всичките работи, за които ме бива,
да цъфтят по ръцете ми с коси на коприва.

Искам шепа вода – да си плисна очите
и да гледам как далечно маршируват тревите.

Искам няколко страници с дълбоки подножия
и един скакалец върху мен. Ако може.

ПОЕТИ НА ВОДАТА

Поетът на морето си личи –
започнеш ли да го четеш, не се завръщаш,
докоснеш ли листа, полепва сол
и пръстите ти като октоподи
прелистват облаци и острови, и страници.

Поетът на морето прави кораб
от срички и от хоризонт
и знае, че Земята не е кръгла,
и пада от ръба ѝ, стигне ли до края.

Поетът на морето носи миди,
за да сънува бисери.
А винаги сънува бягащи жени –
жени, които бягат в сушата навътре.

Поетът на реката също си личи –
реката му извира от косите,
пъстървите са неговите птици,
брегът му е и бряг, и двор с кози.

Поетът на реката прекосява цялата река,
като я гледа дълго.
Играе си с детето на върбата,
което винаги се казва сянка.
Щом ожаднее, пие от реката
и после никога луната не изгрява.
И винаги сънува бягащи жени,
които винаги намират кораб,
с който да отплуват.

Поетът на морето
и поетът на реката
не се познават –
само се усещат.
Защото пишат за вода,
която никога не могат да опишат.