Skip to content

Автор: Николай Милчев

ПЪТЯТ

Всяка събота някъде към два часа следобед тръгвахме с колата за село. Тогава се работеше до един часа в събота и в два вече бяхме в колата. Майка винаги се мотаеше- празни буркани, манджи, връхни дрехи, лекарства за комшиите, някое одеало или китеник за пране. Едва издържах, а татко се напомпваше като вътрешна гума, ръцете му се изпотяваха, изпотяваха се и челото и косата му и заприличваше на облак, седнал да кара кола.
Преди път е така – пътят сякаш е човек, който иска да ти каже, че сте братовчеди, и няма търпение да се видите.
Този път – братовчеда, който ние изминавахме всяка събота от Ловеч до село Гложене, аз го знаех наизуст като стихотворение.
Докато изпълзявахме от града, беше голяма мъка. Завои, теснотии – прилошаваше ми. Ладата ни – колата ни беше лада, си събуваше, дето се вика, обувките по тия стръмнини и серпентини, пъшкаше, но пък навсякъде около пътя имаше люляци – зелени и лилави баири с люляци и после равно.
Имената на селцата в нашия край винаги са ме умилявали.
Изворче – така се казваше първото селце по пътя. И сякаш край ушите ми прошумоляваха и сянка, и водица. Изворче – как да не ти е роднина това селце.
После – Соколово. Нашата фамилия е Соколови и затова всички много се надувахме, като видехме табелата. Изпълвахме се със самоуважение. Умилявахме се и баща ми казваше винаги едно и също:
– Тука има много соколи.
И веднага някое соколче почваше да трепери над прозореца на колата. Много треперят тези соколчета – студено ли им е или са големи пеперуди?
Край село Микре имаше язовир, а след него – блата. Край блатата бяха дърветата с подскачащия сняг. Много големи дървета със сняг, който подскача върху тях. Не беше сняг, а чапли – стотици чапли висяха по дърветата и премигваха от белота.
Майка ми се оглеждаше в огледалото на колата и точно тогава си намираше по някой нов бял косъм.
– Я, още един! – И се опитваше да го отскубне. – И тука още един бял косъм…
От Микре до село Сопот пътят е прав и лесен, само че не се свършва. Преминавахме го за десетина минути, но ни се струваше без край. Спирали сме, гледали сме – и нивите, и дърветата, и асфалта, и камъните и сме се чудили защо не се свършва този път. Сигурно Господ го е сложил тук, за да се знае, че пътищата са най-дългото нещо на света и понякога правите и уж лесни пътища отвеждат другаде. Как пък нито веднъж не видяхме по тоя път човек или крава, или магаре, или жирав, или лъв, или кит? Нищо – само свиване, свиване и от време на време по някое облаче върху антената на колата.
Помашките села, които идваха по-нататък по пътя за Гложене, винаги бяха разцъфнал панаир – глъчки, цветове, гърлен говор, щъкане, шалвари, кърпи и красиви до небето жени.
Баща ми спираше ладата да се поразтъпчем, но най-вече да се услади как му се радват хората. Беше полицейски началник, но хората го обичаха. И моментално го притискаха до колата. Говореха му непрекъснато, шушнеха му, молеха го за помощ, бутаха в ръцете на мама ракия, ябълки, сирене или мед. Обичаха го, но може и да са се страхували от него – кой знае.
Докато баща ми се къпеше във всенародната любов, аз влизах в книжарницата на това помашко село. Не беше книжарница, а пещера – хладна, тайнствена и дълга. Пещера със съкровища. От тази пещера аз излизах натоварен с такива скъпоценности като „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, „Пентименто“ на Лилиан Хелман, „Отец Сергий“ на Толстой, „Котка в дъжда“ на Хемингуей, стиховете на Емили Дикинсън. Тези стихове на Емили Дикинсън смалиха целия свят и го оставиха в очите ми.
Преди да тръгнем по долината на река Вит нагоре към Балкана, минавахме през Боаза. Боазът е място, където се вливат реки. Аз никога не видях как се вливат двете реки там, но виждах как се вливат ветровете. Виждах тополите, чиито зелени върхове се мятаха и се сливаха със синия въздух. Виждах вятъра и водата във въздуха.
– Дойдохме си в България – казваше баща ми и ладата си разкършваше, така да се каже, гръбнака по пътя за Гложене.
Баирите от черен мрамор и глогът върху тях, отвесните ливади, ябълковите бахчи, манастирът, реката – всичко ми се сливаше и почваше да мирише на нашия двор.
Пристигахме. Вратницата се разсмиваше от радост, отваряше си устата и въздъхваше:
– Добре сте ми дошли!
Майка ми стоваряше багажа поне два часа или два живота, а баща ми отваряше докрай всички врати на колата – е така, да влезе вятър.
И аз заспивах. Както седях на задната седалка, се свивах и заспивах. От радост, че сме си дошли в къщата, и от умора, че съм пътувал толкова дълго в Космоса.
Докато спях, не сънувах нищо. Само чувах как нашите нещо си приказват и как мирише на здравец.
Сигурно и в Космоса е така – когато си дойдеш вкъщи, чуваш как вашите си говорят и как мирише на здравец

ОЧИ

Какво да правя сега с очите си и какво да им покажа,
освен вътрешната страна на клепачите и мъглицата от влага;

oсвен сърцето си, което като малка планета
обикаля в гърдите ми и трепка, и понякога свети;

oсвен страха в стомаха си, свит на бодлива топка –
какво да покажа сега на очите си, освен гърба на Господ?

И как да ги накарам да видят, че тревата пука от сила,
а през нея само едно бръмбарче и едно паяче ще минат?

И как да ги накарам да видят, че пролетта е гола
и трепери на отсрещния прозорец като окъпана пролет?

Къде да заведа сега очите си и над какво да ги надвеся,
освен да търкулна пред тях по килима няколко лачени кестена?

Къде да заведа сега очите си, освен в душата на книга,
и да чета, и да не помня нищо, и като врабче да мигам?

Къде да заведа сега очите си, освен при счупена дума
или при изгубен следобед, който цял следобед сънува.

И какво от което обичам да им поднеса за вечеря,
освен река и пейзаж и една снежинка от вчера?

Или пък е най-добре за мене да ги заведа до леглото,
а снегът да завали навсякъде – пролетно и дълбоко?

ВРЕМЕТО НИ НАПИСА ДВОЙКА ПО ЖИВОТ

Вестник „Стандарт“, бр. 76, петък, 27 март 2020

– Господин Милчев, напоследък много се говори, че в името на спасяването на телата трябва да замразим душите за известно време. Така ли е?

– В момента ни е зададена гатанка – гатанка, която в Древна Гърция я задава Сфинксът. Гатанка на живота и смъртта. Сфинксът пита кое е това същество, което сутрин се движи на четири крака, по обед – на два, а вечер – на три. Отговорът е, че това е човекът. Отговориш ли – оживяваш, не отговориш ли – изчезваш. Сега гатанката е друга – как човекът може да победи, но не на бойното поле, а заключен у дома. Как може да победи самотата. Аз не съм герой от митологията и не знам отговора. Или, честно казано, се страхувам от него, защото ако някога отговорът е бил човекът, сега отговорът е самотата. Очевидно е, че коронавирусът е голямата гатанка и първата голяма Световна война на 21 век. При война вкъщи оцеляваш, но можеш ли да победиш? Спомням си великата мисъл на Хемингуей: „Човек можеш и да го унищожиш, но не и да го победиш“. Сега е обратното – за да оцелееш (победиш), трябва да се изпепелиш. Парадоксът е, че страхът сега е най-голямата победа. Но аз казвам – уж победа. Аз нито съм сляп, нито съм толкова храбър – виждам колко сили се напрягат, виждам какви мерки се вземат (на всеки от нас се вземат мерките), виждам как изгряват нови месии от телевизорите, виждам как телевизорите се сдобиват с пагони и лампази и лично се чувствам объркан и безпомощен, защото разбирам, че човечеството не само е чупливо, а че то вече се е счупило. А и като бивш учител си мисля друго – човечеството е изправено пред черната дъска и времето написа на хората двойка по живот. Имаме ресурси, наука, интернет, в Космоса ни има, но нямаме човещина, тръпка нямаме, милост нямаме. И сме изгонени от час, защото не сме си написали домашното. На обикновените хора като мен ни е оставена само една възможност – да се спасяваме, като се отдалечеваме. И ако това трябва да напишем в домашното си – че спасението е отдалечаване – аз много се съмнявам и няма да го напиша. Казват, че нямало друг начин. Но защо няма кой една човешка дума да каже? Няма ги духовните лидери, няма кой да помилва душата на човека, останал сам. Не искам, когато се разминаваме по улиците, да си обръщаме главите и да си крием главите, не искам да сме хора без глави. Този вирус е цар. Царят на манипулациите. Например на манипулациите да се късат връзките между поколенията. Няма нищо по-страшно от това, да си мислим, че като пълзим и изкачваме планината, сме вързани с едно въже, а въжето да го няма. Когато в „Прикованият Прометей“ богът титан изрежда какво е направил за хората, той казва следното: „На смъртните отнех да виждат края си. Надежди слепи вселих в душите им“. Това значи, че хората някога са знаели точно кога ще умрат и Прометей, след като им е дал всичко друго, им е отнел провиждането на бъдещето. И се питам – дали трябва да благодарим на Прометей за това, че вече не виждаме линията на свършващия хоризонт. Защо е вселил в душите ни надежди, а ги е нарекъл „слепи“? Как едновременно ни дава огън, за да бъдем хора, и скрива от нас бъдещето? Сега имаме толкова много време да мислим и да четем. Трябва да препрочетем „Прикованият Прометей“. Всичко дава той на хората, включително и слепите надежди, и после страда заради хората, прикован за скалата.

– А може би трябва да четем и „Чумата“ на Камю?

– Тази книга на Камю няма свършване. „Чумата“ е книга, която сама се дописва. Сегашното ѝ „издание“ сигурно ще отмине, но това свиване, това притискане, този зараждащ се вече Стокхолмски синдром на „четящите“ на живо „Чумата“ мен лично ме плаши. Искам хората да спазват това, което е необходимо, да са отговорни, но това премазване, свиване в ъгъла, вменяване на вина ми идва в повече. За първи път в живота си гледам снега и стъпките в снега и това ми изглежда плашещо. Ако Бог е създал човека от пръст, човек създава свое подобие от сняг. Снежният човек е нашето подобие. А сега не смееш един снежен човек да направиш в градината.

– Какво най-лошо може да извади тази принудителна изолация от нас и какво най-добро?

– Най-лошото е тишината между хората. Най-лошото е да спрем да се чуваме, да не искаме да си чуваме гласовете. Да не си срещаме гласовете и погледите. Тишината, сгъстената тишина между хората, болната тишина може да ни съсипе. А най-хубавото е, че сигурно ще видим пътища, за които не сме и подозирали, че ги има досега. Едно от хубавите неща на изолацията и на самотата е, че имаме време да помислим можем ли без толкова пътища. Без път не може, но без толкова много пътища, които водят кой знае къде, сигурно може. Тази война ни дойде изневиделица и тази тишина ни дойде изневиделица. Има един много хубав филм- „Адвокат на дявола“. Когато Дяволът учи сина си как да успее в живота, той му казва: „Най-важното е да дойдеш на хората изневиделица. Искаш ли да победиш, трябва да дойдеш на хората изневиделица.“ В това има тъжен код, който трябва да се разчете. Вижте колко неща, които до този момент вървяха по телевизията например, станаха безсмислени- всички конкурси за цици, дупета и устни вече не са от значение. Силиконът се пръсна, разпиля се. Всички реалити шоута – маски, капки, кафета, кафенета, на мен лично сега ми изглеждат от друг свят – от света на суетата и глупостта. Кулите на суетата се сриват в този момент. Но аз имам един много голям страх – че всичко ще се забрави, когато това отмине. Човек има необяснимата способност да не помни и да не се учи от нищо. Така му е по-леко, по-спокойно, по-весело. И отново ще изпъплят хора, които бяха по екраните – от сутрин до вечер ще слушаме кой футболист с коя е бил, а в свят, в който клюката е модел, е трудно да наместим правилния начин на мислене. Клюката е нашият бог, защото ни развлича и не ни кара да мислим за гатанката на Сфинкса.

– Появи се и следната мисъл: „В свят, в който човек мисли, че е открил всички отговори, Бог променя въпросите.“ Има ли такова нещо?

– Бог винаги помага при отговорите на въпросите. Бог подсказва на хората непрекъснато. Бог е разказал много притчи и те трябва да се препрочитат – и за синапеното семе, и за блудния син, и за десетте девици, и за Страшния съд. Господ е направил и едно голямо чудо – един урок ни е дал за пътищата и Пътя. Той е ходил по вода. Господ може да ходи по водата, той може да ходи и по въздуха, но дори апостолите не са посмели да ходят по водата. А ние искахме да го направим – да ходим по водата на суетите си. Това е много-много опасно. Ние искаме да променим Вселената, но тя е пълна с тайни, а тайната е хубава, когато ни свети. А ние какво правим – искаме тайната за джоба си. Искаме я само за себе си. И затова правим дарение под условие, и затова мислим само за себе си, и затова цифрите от банковите ни сметки са единствените изречения, които сме прочели.

– А от гледна точка на социалната система как рецесията ще се отрази на хората, които ще останат евентуално без работа и без доходи?

– Всеки ще остане сам на своя остров. Много хора, които са сами в домовете си, ще разберат, че домовете им са самотни острови. И тогава ще си проличи какъв свят и каква държава сме построили, какво изобщо сме направили. Спомняте ли си как само до вчера се изтъпанваха учени подмазвачи и казваха: „Много са болниците, в България болниците са прекалено много, трябва да се съкратят.“ Преди години училищата ни бяха много и ги съкратиха, селското стопанство ни беше много и го съкратихме – всичко си съкратихме. Сърцата си съкратихме. И сега – какво? Опряхме до болниците – те са нашите надежди. Как до вчера нямаше по сто лева за медицинските сестри, които висяха по балконите на властта, а сега им ръкопляскаме от нашите балкони? Криза ли трябваше да дойде, за да видим, че обществото, което изграждаме, не е хуманитарно, а озъбено? Хората, които ще останат без нищо, ще са сами на своите острови и тогава онези, които трябва да отговарят и да дават отчети, ще стоварят всичко на коронавируса. Този коронавирус ще бъде универсална бърсалка и оправдание. От сега се правят политически сметки кой какъв ще стане след епидемията. Сметките се правят без кръчмар. А сега за сега корона вирусът е кръчмарят.

Интервюто взе Стела Стоянова

ВЕЧЕР

Всичко изчезна…
Разпръсна се всичко –
дори твоите гърди с шоколадовите лунички,
дори твоите венички по вратлето надолу,
дори кожата ти и нейната гола история;
дори пръстите ти, с които се спускаш
по гърба ми и гукаш, и звуковете разпукваш,
дори кръглият ритъм на планетите топли,
дори вкусът на притеглянето – дълбок и мокър,
дори това взривяване на хълм и подножие –
всичко изчезна…
Изчезна ли, Боже?

Всичко изчезна,
разпръсна се,
скри се –
разпиля се като белите зърна на ориза,
като лещата и граха, като житото и брашното
и като вечерята, която ми носиш в леглото.
Всичко изчезна, освен една вкусна подробност –
че езикът ми от горе до долу те помни
и вкусът на вечерята – тих и затворен,
ухае на тебе от горе до долу.

ЦВЕТОВЕ

Когато всичко свърши, ще усетим сладка умора. Краката ни бавно ще омекнат, по кожата ни ще мине ветрец и спокойствието ще избие в няколко капчици пот по челата ни. Размина ни се – това ще си кажем.
И ще видим цветове. Зеленото ще е трева, жълтото – глухарче, бялото – облак.
И като бучка захар в чай ще се разтопим и ще забравим всичко.
Ще забравим за другите цветове – за сивия – на страха и спотаяването, за кафявия – на пръстта и края, за черния – на мишите дупки и бездните.
Тези цветове вече няма да ги помним, защото около нас всичко ще е зелено, слънчево и меко. Такива сме хората – пълни с цветове, които искаме да помним, и с цветове, които забравяме.
И всичко ще тръгне както винаги е било – ще ни олекне, ще ни се успокои душата, ще ни се доспи. Боже, как лекуват умората и забравата! Боже, как ще ни олекне! Колко много хора перца ще има тогава и как ще се носят те из въздуха.
Иска ми се тогава и аз да се рея из въздуха като перце, но и да си спомням за всичките цветове. За всичките.

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Ти си жената на Бога и ще родиш от него река –
каза ветрецът на върбата.
И се наведе върбата, и видя във водата жена,
която държи на ръце реката.

ВЕЧЕР

Не излизай от шала си, не отстъпвай от мен –
и защото е вечер и светът е студен,
и защото там някъде, край черния път,
снегът умира от бяла смърт.

ПИСМО

Цял живот съм искал да напиша писмо
до снежинките.
И в писмото да има само една дума – дано.
И листът да е бял като зимна градина.

Нищо, че снежинките са малки деца
и докато четат, сричат.
Аз ще им напиша писмо – от мъгла,
и в края на листа ще кихне кокиче.

КЪСЕН СНЯГ

Снегът вали и спиране няма.
И снежинките ходят до планината и отново се връщат.
А в стаята седи един снежен човек и това е мама,
и не знае, че е снежен човек, и ме прегръща.