Skip to content

Автор: Николай Милчев

ИЗМИВАНЕ НА КОСА С ДЪЖД

Цял ден вали – ту силно, ту едва-едва.
Легенът се напълни и прелива вече.
И ти с вода дъждовна миеш своята коса,
и тя е чиста толкова, че скърца меко.

Цял ден вали – ту силно, ту едва-едва.
И аз навеждам устни, за да те целуна,
и чувам как проскърцва твоята коса,
измита от дъжда и от сапуна.

ДЪЖД НА ДВОРА

           Когато на двора ни всичко се измокряше от дъжда, аз се показвах и до кожата ми се допираше хлад. Дъжда вече го няма, слънцето си суши главата, а прохладата е под ризата ми.             Лятната прохлада след дъжд прилича на мигновен допир до лед. Усетиш го за минутка, после изчезва.
            Голямо чудо е дъждът. И чудото му е в това, че въздухът почва да вали. Валенето е вълшебството. Има въздух и няма въздух, има вода и няма вода, има мокра пелена и няма мокра пелена. И има звук на валенето и звуци на валенето.
            Ако не гледаш, а само слушаш, ще разбереш, че дъждът се усилва, защото не се чува нищо – само съсък, който почти се слива със земята. Съсък и ручене. Вали от небето, а се чува от земята.             После валенето бръмчи. Бръмченето показва, че дъждът се уморява и облаците почват да се местят и шават встрани. Улукът, който само е бучал, се задавя, а след малко – преглъща, щом валенето намалее. Чува се барабанчето на капките по някоя ламарина, пльоскането им в локвичките, чува се дори пръскането им в светлината при първите слънчеви снопчета. Навсякъде в двора ни е хладина, мокреж и калчица.
            Тогава идват миризмите.
            Камъкът на стъпалата е станал по-тъмен и вече не мирише на напечен камък и на жега, а на хладка вода, по която можеш да слезеш.
            Здравецът е полудял и те удря по носа със зелен и лилав мирис. Зеленият мирис е по-остър, лилавият – почти копринен.
            Бръшлянът лъщи и в това лакирано лъщене има нещо вечерно и тайнствено.
            Дрянът издава кръгъл мирис и от още неузрелите му плодове капе стипчивост. Плодовете на дряна са големи и едри – като грозде са. Щом ги погледна, венците ми се свиват и челюстта ми се схваща. Сега дрянът мирише на нещо, което може да те пореже, листата му след дъжд  са като изпръхнали.
            Лукът и марулите, ако ги опиташ, не са точно лук и марули, а от дъжда са по-сладки и сякаш уморени. Лукът не ти ли изстиска сълза, какъв лук е, а марулята губи от хрупкавия си характер.
            По-големите наши кокошки са се смалили и от перата им идва дъх на прах, на кокоша кожа и на уплах. Миришат на замаяно. Всяко тяхно перо мирише различно – перата по крилете почти не се усещат, докато тези по гърба и по корема са с възкисел мирис.
            Червените кокошки са по-хладни след дъжд, черните са по-топли, а белите се свиват като топки сняг и посивяват. Притреперват-притреперват кокошките и крият главите си под крилото. Страх ги е и дремят с глави на сушина в самите себе си.
Пилетата и ярките почти са изчезнали и от писукането и въртенето на глава миришат на оклюмване и ранно заспиване.
            Дъждът е направил петелът да ухае на облак. Този наш шарен петел винаги е бил дъга в небето, винаги е бил най-високият петел и затова е някак по-студен и ветровит. А оранжевият му мраморен клюн трака толкова тържествено и теракотено, че не знам по него капки ли се отцеждат, или намерения за любовни думи.
            Един дъждовник е станал цвете. Червеите са още по-розови, още по-прозрачни и заплетени и още по-тъмни и с бели пръстени по тях. Колко ли ще са сладки те за мрените във Вита?
            Целият ни двор ухае според това, какво му е дал от себе си дъждът.    Най-важна от всичко обаче е калчицата – тя е навсякъде.  Тя не е само кал и затова толкова се радвам, че като е валяло силно, едно мое изгубено стъклено топче се е показало и свети. И по него има калчица, но е най-хубавото стъклено топче.

СЕЛСКИ ХЛЯБ

Хлебарят сутрин си изпича хляба – просто е.
Излиза и седи пред фурната. А после?
После жени отнасят хляба във престилки
и се издуват на коремите като родилки.

Красиви са жените – парят, парят,
сега хлебарят им е и мъжът, и царят.
И викат, и се смеят, и се гонят,
и носят хлябовете, сякаш са мадони.

Като си помисля какво са годините,
виждам къща и долина.
И там някъде аз – от пролетите до зимите,
и край мене – жена.

Жената е мама и мирише на гладено,
на мляко, на хлебчета със сусам.
И аз я обичам толкова, и съм гладен
и от любов мога да я изям.

И от любов мога само да я попитам:
„Хубав ли съм, майко, кажи?“
И от любов тя си навежда косите
и казва: „Най-хубавият си ти.“

Аз тогава подскачам и съм толкова хубав,
колкото ми казва тя.
И така е изгладена моята блуза,
че свети като звезда.

После всичко е друго – и любовта, и думите,
после нищо не е каквото е.
И кой да ти каже, че ти си най-хубавият,
ако не си дете?

И кой да ти каже, че няма нищо
по-хубаво от това,
да видиш как в долината пред къщата
седи жена.

ЛИПА

Каква липа, каква висока чаша
за светлина и аромат.
Липата беше в двора ни и беше наша –
една липа над целия ми свят.

И аз седях под сянката ѝ майска,
подскачах с пилетата и си бях петле.
И как да знам, че съм в градина райска,
в която моята душа расте?

И как да знам, че лято подир лято
сърцето ми е ставало пчела
и всеки дъжд ми е сладил устата
със капки мед от нашата липа?

И как да знам, че слънцето избликва
не от небето, а от липов цвят?
И как да знам, че вече няма никой
и прецъфтява моят малък свят?

Не ми се мисли и не ми се гледа,
но ми се пие чаша силен чай –
червен до залез, липов и последен.
И предпоследен – един чай безкрай.

МАЙКИ

Изтънява, изтънява на косата ми косъмът
и полека се смаляват водите на Вита и Осъма.
Потреперват, потреперват коленете ми слаби пред залеза,
а край мене вечерта се разхожда и размахва ръкави.

И се чудя в тази сетна минута, милостиво оставена,
дали Осъма или Вита за опашката бяла да хвана,
дали Осъма или Вита да помоля да ме вземат нататък
и с реките на моята кръв да изчезна в полята.

И се чудя в тази сетна минута, дето свършване няма,
дали двете реки са реки, или са ми мама и мама.
А пък моята майка Мария вече вдига прането с легена
и отива да пере под луната, и не ще да ме вземе.

***

Чак в края на следобеда разбрах,
че нямам кръв, а козе мляко.
Качих се на скалите и люлях
нозете си над долината.

Когато слизах от върха,
видях козаря да ме чака –
изгубил бе една коза…
И двамата поехме в мрака.

ИМА-НЯМА ТРИ КИЛОМЕТРА

           

Разстоянието от село Гложене до махала Топилище има-няма три километра. Нищо работа, но когато пътеката е стръмна и понякога си ходиш по корема, е бая зор.
             Какво нещо са пътеките! Леко ли ти е на сърцето, хубаво ли ти е на очите, вървиш и разстоянията ги няма. Тежко ли ти е, кахърен ли си, натежаваш и краката ти почват да треперят.
            Простичко казано, пътищата и разстоянията и ги има, и ги няма. Понякога можеш да ги прелетиш, а можеш и да креташ по тях безкрайно.
            Иначе пътеката за Топилище е като дрянова тояга – тънка, но жилава и красива. Шарена пътека, която расте от земята. Над нея често се е провесил ръкав от листа на дървета, а вляво от време на време избликва Гложенския манастир.
            Този манастир, откъдето и да го зърна, все ми прилича на пощенска картичка – толкова ми е хубав. Описвал съм го поне сто пъти. И гнездо съм му казвал, и пряспа сняг, и облак… Сега ще кажа, че е голяма къща във въздуха.
            Защо Гложенският манастир да не е голяма къща във въздуха?
И нека в тази къща живеят и дух божи, и монасите, и нашите човешки терзания, надежди и молитви.
            Къщата ни беше в Гложене, но преди години родата живеела, пасла овце и варяла ракия от сливи и ябълки в Топилище. Там, в махалата под манастира, моите дядовци и прадядовци се губели в баири, в букови гори, в снегове и мъгли. Губели се в облаците.
            И досега още имаме колиба там и макар и вече отлитаща към земята – къщите не отлитат към небето, а към земята – понякога се отбиваме да я видим и тя да ни види.
            В полето колибите са сламени и обикновено са по лозята и бостаните, а в Балкана колибите са си къщи, до които отделно строят шатри за готвене. Колиби и шатри – това има по махалите в Балкана.
 Тревите, тръните и дърветата отвсякъде обсаждат вече нашата колиба и тя скоро ще изчезне в пущинака на времето. Но такъв е животът на самотните къщи – отлитат към земята и изчезват в пущинака.
            Някога ние много често ходехме на колибата. През ден, през два – и сме там. Все се измисляше някаква работа, та да се отиде. Нещо да се изнесе, нещо да се поправи, нещо да се свали от там.
            И баба ми Дона ме хващаше за ръка и хайде – нагоре.
            Тази жена миришеше на теменужки. Потта ѝ миришеше на теменужки и аз, още малко момче, си мислех, че сигурно всички жени миришат на цветя. Лято е, жега е, изпотили сме се с баба, пот капе и от носовете ни, а тя мирише на теменужки.
            Отивахме на колибата и тази теменужка почваше да плаче – прозорец се пукнал, една крина я няма, откраднали са ни лесата за сушене на сливи и ябълки, плоча на покрива се е пукнала. Все бели намираше да са ни станали.
            А ако заварехме овцете на някой комшия колибарин в двора, побесняваше. Не беше по-голяма от пумпал, но се завърташе като вихрушка и порастваше, и помиташе и овце, и комшия.
            После сядахме на каменните стъпала пред къщата и тя запяваше. Пееше толкова хубаво, че потръпвах, свивах се до нея и можех да чуя как лекичко пропуква дървенията на входната врата. А песента на баба минаваше първо през двора – ей така – стъпка по стъпка, после през гробището и тръгваше към манастира.
             Затова ходехме с баба на колибата – тя да се ядосва, после да запее, а аз да се свия до нея и да се отнеса нанякъде.
             Години по-късно с майка ми Мария също ходехме на Топилище. Тя обаче не само че не можеше да пее, ами на всяка Нова година освен ние да сме живи и здрави, си пожелаваше Господ да ѝ даде глас да пее.
             –Ееех, ако имах и глас да пея,– мечтаеше тя – цена нямаше да имам.
            С майка ми на колибата вече беше различно. Тя умираше да готви, животът ѝ беше готвене и носеше разни и различни работи – яйца, сирене, пита, чушки, малко сланинка, някоя наденица, кюфтенца, ракийка и шарена сол – задължително шарена сол, правена от нея самата.
            Често пъти майка вземаше в една тавичка пържен боб. Правеше го с масло и зърната ми се стапяха в устата. А коричката отгоре – леко хрупкава от червения пипер, едва се поклащаше.
            Ядяхме с дървени лъжици и вилици. В Гложене – с железни, тука – с дървени. Като ми се докоснеше езикът до дървената лъжица, и бобът ставаше още по-благ и мек, блажен и приятелски.
            Сядахме двамата с майка ми и ядяхме доволно и предоволно. Ядяхме почти през целия следобед. Постилахме одеяла в тревата до няколкото липи, които растяха в кръг, и лежахме до тях. Аз не мислех абсолютно нищо освен за това, че накрая на двора има тъмнозелени подкови трева, което значеше, че там растат гъби.
            Печурките растяха „на подкови“ и се познаваше отдалече къде се спотайват по тъмнозелената трева над тях.
            Едва когато слънцето почваше да пада ниско, тръгвахме за село. Ходехме на колибата да ядем, да полежим и да сме нависоко.
             Сега аз ходя сам – рядко, и като стигна, веднага заспивам. Толкова съм уморен, че съм стигнал до колибата сам, че на мига заспивам.
 Алергичен съм към слама, ама на Топилище спя на сламеник – не на дюшек, и ми няма нищо. Иначе ставам на петна по врата, а там всичко е наред. Спя и искам да сънувам нещо, а не мога, само спя.
            Когато се събуждам, ми е стреснато и студено в главата. Студено ми е в главата, защото ме хваща страх, че няма никого и че като погледна в двора, няма да видя подковите на печурките.
            За да дойда на себе си, отивам при липите и дишам дълбоко – дишам, докато се съвзема.
            Животът е сън, но това вече са го казвали други. Аз само ще добавя – и песен, и хляб, и чак тогава сън – това е животът. Има-няма три километра.

ЛЮБОВНА ПРОЛЕТ

Какво става с тази пролет, не знам –
от толкова време вече се бави.
А един щъркел е тръгнал и пеша върви насам,
и не вярвам на зимата да ни остави.

Ще попитате защо щъркелът не лети
и защо е заменил облаците със земята.
И точно тогава ще дойдеш ти
и ще ми погалиш перата.

И аз ще си спомня, че някога съм летял
и като вятър по устата ще те целуна.
А щъркелът, който пеша е вървял,
ще ти каже, че си зелена и хубава.