Skip to content

Автор: Николай Милчев

ДА ВИДИШ ФРАНЦИСК

ДА ВИДИШ ФРАНЦИСК

Днес отидох да видя папа Франциск.
Пред „Александър Невски“ – много хора, блъскат се, настъпват се, бутат се, суетят се, гледат.
– Абе аз да съм пет-шест сантиметра по-висок, и щях да го видя! – оплаква се мъж.
– Мене ме остави, ама дано детето да го види, както съм го качил на врата си – казва друг.
– Ей, понаведи се малко! Нищо не се вижда от теб! – сърди се трети.
А папата говори, казва неща и никой не слуша – всеки иска да го види.
– Не можаха ли да направят по-висока трибуна? – чувам отдясно.
– Всичко е от съображения за сигурност – да не стане нещо с папата, щото ние, българите, сме се парили от такива работи…
– Съображения за сигурност… Какви съображения за сигурност – всяка неделя говори от висок прозорец във Ватикана.
И пак никой не слуша – всеки иска да го види. А има екрани, субтитри…
И изведнъж се сещам за Йордан Йовков и за бялата лястовица. Бяла лястовица е папа Франциск, бяла лястовица. Само че мъчно се вижда –
трябва да си или врабче, или трева пред гроба на Иван Вазов.
Аз съм висок метър и осемдесет и едва го видях…

ПРОЛЕТНИ РЕКИ

Тази пролет реките са изумруденозелени
и студеният цвят на водите е толкова красив.
Искаш ли да се изкъпем в тях – като влюбени мрени,
и който от нас не е риба, да не остане жив.

Искаш ли да плуваме във водите с ледени пръсти
и устните ни да имат вкуса на лед?
Съблечи се, любов… Съблечи си страха,
че за двама ни вече е късно.
Виж – снегът е безкраен, а и той ще умре.

Най-добре е сега ти да плеснеш с опашка по бързея.
Боже, колко си бяла и как ти прилича студът!
Най-добре е за мен да те гледам и да замръзвам –
да замръзвам от страх, че се свършва светът.

Най-добре е да плуваме един срещу друг като луди,
да плуваме като камъчета, като песъчинки, като любов.
Съблечи се завинаги, съблечи си завинаги старите думи!
Говори ми, говори ми – както риба разказва любов.

Говори ми, макар че си капка и жена, и снежинка,
разкажи ми за дъното, към което аз тръгвам сега.
Тази пролет реките са зелени и красиви, и димни
и димят, и текат като моя душа.

А душата ми няма никакво време да чака.
Тази пролет е толкова хладна, че ме втриса съвсем.
Облечи се, любов, облечи си дебелите дрехи
и ела на брега – да поседнеш за малко при мен.

РАЗГОВОР С ЛЮЛЯК

– Говорите ли български? – попита люлякът.
– Съвсем малко – отговорих аз.
– С всички ни е така – каза люлякът.
– С всички ни е така – отвърнах аз.
– Извинявайте, че имам лилав акцент! – каза люлякът.
– Това е прекрасно – премълчавам аз.
– Не Ви чувам – прошепва люлякът.
– Сега е лилаво – си мисля аз.

СТРАХ

Господи, който си направил елените,
защо си направил за елените вълци?
Студено ми е, Господи – от страх ми е студено –
страх ме е и за елените, и за вълците.

За вълците ме е страх, защото си имат майки.
И нашите майки, Господи, са вълчици красиви.
Гледай ги, милите – седят на гробището накрая
и нито нас пускат, нито на белия свят излизат.

И за елените ме е страх – за сърцата им и за очите,
и за тяхното дълбоко и влажно пеене.
Кошути са майчиците ни, Господи, кошути са
и посред нощ в ръцете си ще ни люлеят.

Страх ме е, Господи, страх ме е, че планината
не си седи вече на мястото,
а слиза и носи гръм на рогата си
и вой, който дълго затъва в преспите.

И ме е страх, че един ден – един ден отнякъде
ще дойдат виелици и мраз, и покруса.
И аз ще усетя, че в душата на вълците
моята еленова душа се скита.

Затова ти се моля, Господи – като на Бог ти се моля –
дай ми да видя как вълците си отиват
и как елените идват и мама ги води.
И е толкова малка, че е страшно красива.

КАКЪВ ДЕН Е ДНЕС?

 

 

Днес е Първи май. Какъв ден е той – на труда, на работника, на унижените и оскърбените? Не, този ден все по-малко е ден на направеното с ум и ръце, на бъдещето и надеждата и все повече е ден на изгубените илюзии, на алчността и партизанщината.
В държава, в която повече от милион и половина души живеят с по-малко от 350 лева на месец, Първи май би трябвало да е всенароден празник – национален празник на проваления живот и на мизерията.
В държава, в която синдикатите са рекетьорски организации с мафиотизирани ръководства, Първи май би трябвало да е ден, в който всички телевизии да показват само филма „Кръстникът“. Избройте наум шефовете на синдикалните организации през последните години, помислете си кои са те и свят ще ви се завие. Камора.
В държава, в която сдруженията на богаташи, индустриалци, банкери и прекупвачи са винаги на власт и са истинските господари на България, Първи май е смехотворен и празен ден.
Държава, в която партии си поръчват Първи май като предизборно меню, не е държава на хората, а на партиите.
Във времена, когато България се командва дистанционно и на лизинг и когато Брюксел, Берлин и Париж са много по-важни от София, Видин и Ловеч, Първи май е оперетъчен и скръбен ден.
Страхувам се, че от държава, в която разпъват пеликани по пътищата (според последните новини) ще се превърнем в държава на разпънатите човешки души и протегнатите за милост ръце. Каквато всъщност сме.
И честит празник на онези, които всяка сутрин с честни очи се гледат в огледалото.

СЛЕДОБЕД

Вдясно от телевизора има жирафа –
дървена и издължена – с тъмни петна.
До телевизора има книга и цвете в гарафа
и в гарафата има вода.
 
Филмът по телевизора е френски – хубав.
Какво е хубав филм отдавна не знам.
Жирафата си стои и никъде не пътува,
и аз една ябълка ще изям.
 
Филмът ще свърши – черно-бял, не цветен.
Цветето в гарафата ще ръкопляска дори.
Аз ще запаля цигара, защото не пуша никога,
и в стаята ще се стъмни.
 
Ще посегна към книгата, ще я разгледам.
Преди това лампата ще разтърка очи.
Ще почета малко и ще си легна.
И докато спя, няма да ми личи.

КАК РИСУВА ДЕТЕ

Отдолу вляво – няколко охлюва,
наоколо – сребърни нишки.
И едно листо наместо мостче,
и на мостчето – една въздишка.

Право нагоре – небе с парцалки,
небе с парцалки и бели дрешки.
И две-три точици от химикалка,
и многоточие като безбрежност.

Отдолу вдясно свети горичка,
в горичката има от птиче мляко.
Има поляна с цъфнали срички,
думи, и жаби, които подскачат.

Право нагоре – слънце се плези.
Господи мили, колко е кръгло
и се търкаля, преди да залезе,
и от умора почва да хълца.

И е препълнена с работи разни
тази картина, наум изговорена.
Повече нищо… Врабчетата гладни
кълват в средата мушици и спомени.

ЯБЪЛЧИЦА НА ВЕЛИКДЕН

Христос воскресе, ябълчице, Христос воскресе!
И ябълчицата косите си бели среса.
И дъждът ги уми, и сега те зелени светят…
Христос воскресе, ябълчице – хей там – на небето.

ПРОЛЕТ

Зелена кокошка е върбата, зелена кокошка.
Клекнала е в тревите и сигурно пиленца мъти.
Понякога идват врабци и перата ѝ пощят,

понякога слънцето милва гърба ѝ.

И изведнъж като от спукани бели черупки
изскачат глухарчета и писукат, и на въздуха се люлеят.
Господи пролетен, ако случайно минеш оттука,
кажи на върбата, че няма по-хубава от нея.

Интервю на Стела Стоянова и в-к „Стандарт“, 26 април 2019 г.

РАЗОЧАРОВАН СЪМ ОТ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ С ПРЕРЯЗАНИ ГЛАСНИ СТРУНИ

СТРАСТНАТА СЕДМИЦА Е СТЪЛБА – ОТ ТЕБ ЗАВИСИ ДАЛИ СЕ ИЗКАЧВАШ

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ е поет, автор на десетки стихосбирки и доскорошен преподавател в 105 СУ „Атанас Далчев“. „Стандарт“ го попита какво е да колекционираш сънища от Нотр Дам, да видиш Ванга на икона там и да се доближиш до смъртта, за да разбереш че „страшно няма“.

– В навечерието на католическия Великден Париж загуби един свой много съществен символ – „Нотр дам дьо Пари“…

– Аз съм бил няколко пъти в Париж и той е един от любимите ми градове. Когато видях пламъците, не повярвах. Помислих си, че гледам лошо, зло кино. А след това си помислих за сънищата. Последния път, когато разглеждах „Парижката Света Богородица“, се почувствах толкова уморен, че спах в градината пред църквата повече от час на една пейка. И ако след пожара хората си събираха „сувенири“, ако моят приятел – писателят Димо Райков, си беше събрал въглени, аз си събирах сънища. И си мислех какво може да остане от едни сънища, през които е минал огън. Могат да останат светещи и светли сънища. Порази ме и друго – непрестанно се говори, че катедралата е над 1000 години, но тя на времето е била много млада, революционна. Ние едновременно сме нейни правнуци и нейни родители. Има много сложно взаимовръзка, свързана и с въпроса дали Катедралата да бъде възстановена такава, каквато е, или да бъде променена. Не съм специалист, но си мисля, че всяко нещо, което се променя, променя и нашата вяра. Убеден съм, че Катедралата трябва да остане такава, каквато е била – тоест – каквато е. И голямата поука е, че ако целунем нейната пепел, ще целунем и сънищата, и спомените си. И че тежкият урок е, че нещо трябва да стане на пепел, за да си спомним колко красиво и ценно е било то.
Мой приятел, известен български писател, който не ми е позволил да го цитирам, ми бе казал, че Ванга е споменала, че нейната майка е от Париж и че нейният дух е в Нотр Дам. Когато последния път отидох там, едно от изображенията на светици изключително много приличаше на Ванга.

– А как гледате на реакциите на политиците ни от типа: „ Ще им пратим реставратори“…

– Честно казано, такива реакции просто ме забавляват. Нашите политици реагират като дете, което иска да се покаже пред майка си. Разбира се, ако можем да помогнем с реставратори и специалисти, в това няма нищо лошо. Но при положение, че нашите села и манастири тънат в разруха, а ние да подпомагаме Париж, който няма нужда от нашата помощ, а „Александър Невски“ отвътре да не е в необходимото състояние – не знам какво да кажа… Но ние винаги сме така. Нашата помощ за Катедралата в Париж е като да вдигнеш ръка пред учителката, за да покажеш, че имаш отношение по въпроса, който е поставен.

– Предстои Великден. Според Вас до каква степен българинът вярва, до каква само чупи яйца и яде козунаци?

– По време на Страстната седмица има нещо изключително, напомнящо стълба нагоре и надолу. Ако всеки един от тези дни, които току-що преминават, осъзнаваме какво се е случило в началото на евангелските времена, може би тази стълба ще върви нагоре. Ние обаче станахме битови хора. Битът ни прегърна. Най-важното нещо, което трябва да се осъзнае през тази седмица, освен превръщането на хляба в плът и на виното в кръв Христова, е умиването на нозете на апостолите. Винаги досега сме учили, че това е смирение и почит към хората. И това е така, но най-важният смисъл да се умият краката на апостолите е да се махне от тях прахта от извървения път, защото без Христос те ще тръгнат сами по съвършено нов път. И ако можем в тези дни да осъзнаем, че тръгването по нов път е нещо много важно, аз си мисля, че всичко ще бъде наред. Но драмата на нашия битов живот е, че ни липсва визия, че измиването на нозете за нас е само смирение, а не виждаме големия път на промяната.

– А Вие виждате ли път на промяна особено сега, когато се тресем покрай апартаменти и избори, при което затъваме в дребнотемие?

– Нашите политици и нашият дневен ред е дневният ред на бита, затова и политиката ни е битова. Затова и все още се мотаем около апартаментите и терасите. Мотаем се около онова, което ни липсва, и не можем да начертаем голямата картина, нито да я видим. Това заиграване с тераси и апартаменти крие друга драматична картина. Преди няколко дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов каза, че през последните години и десетилетия от България са изнесени около 40 милиарда долара. Представяте ли си, ако е истина? Ако се докаже, че е истина? Тогава и гражданска война няма да ни оправи. Според мен свалянето на разговора на битово равнище е за да се „заглавикват“ и да не погледнат към огромните мащаби, в които е било извършено това грабителство. Целта е хората да се заиграват за парче хляб, за да не видят, че „няма ниви, в които да се посее жито“ и затова кукловодите свалят въпроса до парче месо.

– Тук обаче аз ще Ви задам въпрос с думите на Бертолд Брехт- „ никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита защо са мълчали поетите“. Мълчат ли поетите, и въобще интелектуалците сега, или просто им отказват трибуна?

– Съществува мит, че поетите са гласът на обществото и времето. Те са такива главно чрез творчеството си. Това обаче, което виждам, е и творческо, и гражданско мълчание. Не искам да споменавам имена, но Вие къде сте прочели честно интервю и смело интервю на първите десетина, назначени за първенци на духа? Къде ще чуете болката им? В кои техни думи българите могат да огледат мъката си, залъка си или по-скоро липсата на залък? Кои от тези наши назначени първенци можем да сложим като значка на ревера си или да развеем като знаме? Няма ги – гледат да ги назначат на служби и постове, да ги превеждат, да ги включват в учебници и да ги дават по телевизията. Само тях и никой друг. Дълбоко съм разочарован от тяхната позиция. Те по-скоро са писатели и интелектуалци с прерязани гласни струни. Как става така, че нашите очи се превърнаха в уста – ако можем да ядем с очите си, е най-добре.

– В тази връзка как гледате на литературата, която се появява в социалните мрежи – много хора споделят непрекъснато свои текстове.

– Социалните мрежи създадоха възможност за групиране на хора извън голямата назначена литература. Но фейсбук се превърна в супермаркет за литература. Там непрекъснато има промоции на текстове и стойности. Интернет превърна чалга поети и поетеси в крале и кралици. Всъщност отказвам се от думата „супермаркет“. Интернет е Илиянци за поезия. Аз също качвам свои стихотворения в интернет, защото нямам друга възможност и избор. Но съм наясно, че социалната мрежа е без естетика и без критерии.

– Като учител как гледате на вкуса на своите ученици?

– Вече мога да бъда наречен бивш учител, защото едва ли ще се върна повече в класната стая. Но съм отчаян от естетическия вкус не толкова на учениците си, а на техните родители. Бих искал да бъда наясно с вкуса на родителите, за да знам какво да очаквам от учениците. В момента те са със вкуса на слушалките и рапърските текстове, които задоволяват друг тип критерии и потребности. Такива потребности, които са на два сантиметра от очите. Но учениците не са виновни за това – те друго не са виждали.

– Споменахте, че сте преживели тежък инфаркт. Това ли е причината да се наречете бивш учител?

– Да, преди година и половина преживях много тежък инфаркт. Животът ми висеше на косъм. Бе въпрос на половин час да си отговоря на най-важния въпрос, но слава Богу, не си отговорих. Най-удивителното е, че когато осъзнах мащаба на опасността, не изпитах никакъв страх. И надвесен над смъртта, разбрах, че страшно няма. Никакви тунели не видях, никакви болки не изпитах. Усетих безкрайно спокойствие и не точно примирение, а равноденствие на кръвта. И равновесие на кръвта. Никаква подвижност, никакъв страх – само сливане с нещо, което ни предстои, което не е нито горе, нито долу, а е в нас самите. Тогава просто ставаш хоризонт – нито нататък, нито назад. Просто хоризонт.
standart1standart3