Skip to content

Автор: Николай Милчев

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

Днес следва четвъртата част от светогорските ми истории

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

На Атон монасите ядат само по два пъти на ден, а в петък и не вечерят. Да постиш и да изтезаваш тялото си без храна тук винаги е било добродетел.
Като не ядеш с дни, лека-полека просветваш, главата ти се отделя от тялото, земните ти мисли намаляват, докато изчезнат изобщо.
Преди много години, още като студент, спрях да се храня. Бях станал над осемдесет килограма и реших да отслабна. Пепел ми на езика, но оттогава, та и досега, когато съм постил или съм се въздържал от храна, главно съм се надявал да отслабна. Глупав съм бил и маловерен и не съм имал понятие, че въздържанието от храна и постенето избелват мислите на човека. И сенките на съмненията се разбягват.
В онова първо мое гладно лято ядох само дини. Два месеца – само дини и четене на българска класическа литература. Отслабнах доста, а от родната ни литературна класика не запомних много-много.
Истината е, че от неяденето умът ми стана много чувствителен. Сетивата ми се изостриха и можех например да подуша шоколадова вафла „Морена“ още от улицата пред магазина. Краката ми омекнаха и не ходех, ами плувах по улиците. Не ми се правеше нищо, не ми се говореше и виждах в бяло. Не в мъгла, а в бяло. Стаята, в която живеех на квартира, избеля, състудентите ми избеляха, Търново избеля и остана само историческият му въздух. Ще поясня, че изострените ми сетива ме поведоха в друг, непознат и непонятен за мен, свят на глада. Глад не е точната дума, защото след десетина дена неядене няма глад, а само желание да те оставят на мира и никой за нищо да не те закача.
Стиховете, които се опитвах да пиша, станаха безплътни, а тяхната същност – невидима. И аз, и стиховете ми се реехме навсякъде. Добре, че не се разболях. Тогава още ги нямаше великите днес гладолечителки да ме поведат по хълмовете на отслабването и здравето.
Един ден, както си вървях, почувствах страшни болки в слабините. Пребледнях, студена пот ме заля и едва не колабирах на улицата. Когато после се премерих на едно улично кантарче след свестяването, стрелката се разтрепера на шейсет килограма – бях отслабнал за няколко месеца двайсет и пет килограма. Луда работа, но и поетична.
На мене гладуването ми е близко и познато и напук на всичко даже след онова шантаво лято много пъти после пак спирах да ям. А като не много редовен екземпляр и досега най-често се храня само по веднъж – вечер.
На Света гора всичко е друго и различно. Тук въздържанието от храна не е с телесна цел, а с духовна. Не ядеш, защото си пречистваш духа. За монасите на Атон въздържанието е нещо най-естествено – въздържание от движение, от говор и общуване, от пиене на вода, от храна. Нещо обикновено е така нареченото тримерене, което означава да не ядеш три дена. Гладуването може да продължи и девет, и дванайсет и много повече дни.
Като не се движиш, не говориш, не общуваш с никого, като не се храниш и не пиеш вода, няма начин да не преминеш тънката граница, след която започва или божественото, или кой знае какво друго. Не казвам, че отвъд тая тънка граница могат да витаят и демони, и състояния на прелъст и самозаблуда, защото не се чувствам подготвен нито да говоря за това, нито даже да разсъждавам. Защото ако аз в своите гладувания и постения съм целял главно отслабване, то монашеските гладувания и постения би трябвало да водят към светлина. По-точно – към Светлината.
Понякога съм си мислел, че монашеското постене и неядене е свързано с усилието да се умъртви тръпката на плътта, да се убие желанието за любов, страстта да се убие. Сега съм убеден, че е така – че е борба с демоните, но ми се иска това да не е главното и същественото. Иска ми се, ама като не съм сигурен и като не знам…
Щом си гост на Атонски манастир, ядеш с монасите безплатно. Поканен си с тях на трапеза.
Трапезарията на Зографския манастир е срещу главния храм и прилича на голям коридор. И защото ви казах, че в Света гора за мен нищо не е било реално, може пък трапезарията да е била в ъгъла на манастирския двор или кой знае къде.
Ще започна отначало за трапезарията. Тя не прилича на голям коридор, а на храм, в който седиш, надвесен над храната.
Седях надвесен над храната аз, защото си бях глътнал езика от притеснение, че съм в Зографската обител и че съм на обяд с монасите, но монахът до мен наблягаше много на яденето и най-вече на сладкото. Бяха пости и моят съсед по маса сигурно е бил изтощен и отслабнал от постите, сигурно е имал нужда да се подкрепи физически, но ядеше много и най-вече – сладко.
В Зограф искам да знаете, че само се обядва и вечеря.
На масите имаше шишета с червено вино, но никой не пиеше. Позволено е само ако игуменът отпие пръв – ако изобщо отпие. Самият игумен седеше в дъното на трапезарията с гръб към прозореца, от който някой невидим ангел сякаш плискаше светлина. Светлината се носеше над чиниите и паниците, пълни с ориз, сготвен със сини сливи, над нахута, зелето, портокалите и ябълките и главно над сладкото от смокини, което монахът до мен поглъщаше. Много беше гладен този монах и както ми се видя – отчаян и бледен.
Разменихме дума и той ме попита в коя стая сме отседнали в архондарика.
Може и да преувеличавам, може и да ми се привижда, но на този постен предвеликденски обяд тогава, в Зограф, аз забелязах около масата накацали птици. Не казвам гарвани, а птици – тъмни птици, които с леко разперени криле се хранеха на обяд. От време на време някоя птица прошушваше нещо на друга птица, а през цялото време на обяда една специална тъмна птица четеше пред всички поучителни истории от Атон, събрани в патерик.
На този обяд не чух тропане на чинии и паници, вилици и лъжици. Имало е, разбира се, и тропане, и тракане, но аз не ги чух. Чувах само как въздиша хлябът, с който монасите се хранят. Чувах как хлябът се чупи на парчета и как изчезва от масата, а хлябът беше кръгъл, тъмнокафяв, със златиста коричка. Виждах и чувах хляба, но виното така и не го опита никой. Игуменът, седнал с гръб към прозореца, не си наля в чашата вино и остана само хлябът, който въздиша и изчезва.
Вечерта най-ненадейно моят съсед по обедно хранене дойде в стаите, в които бяхме настанени с останалите приятели. Носеше голямо празно шише и свенливо го загръщаше с широките ръкави на расото си. Пиенето в манастира е забранено и пушенето също, но кой ти обръща внимание на такива дреболии в Зограф.
Ние си носехме от България за всеки случай и за „комка“ ракия и вино. Мога и да спестя това, че с нас имаше и две малки момчета – синове на един от поклонниците, но няма да го спестя. Нека да видите на какво е способен българският религиозен дух и как се изявява той даже пред деца.
Иначе – да не драматизираме. Момчетата са с нас в Зограф, малки са, ще видят монаси, църкви, светлини, друг живот, а ние седим вечерта и разпиваме пред тях. Не е най-големият грях на света, нали?
Монахът с празното шише започна да закача момчетата – научи им имената, нещо им разказваше. След това започна да пие. Пиеше бързо, почти светкавично и все говореше за света, все питаше за родината. Разбрахме къде е роден, къде е бил монах, преди да дойде в Зограф, и все такива работи.
Ракията започна да го хваща и той се престраши –извади празното шише и започна да прелива от нашите питиета в него. Наливаше ракия, после върху ракията вино, после дори малко водка – каквото имаше, сипваше в шишето. Ръцете му трепереха, разливаше от пиенето, докато го пресипваше и смесваше. Накрая шишето се изпълни и той каза:
– Аз не трябва да съм тука. Братята ще разберат и ще ми се карат. Те ще разберат, ама…
Сега ако кажа „толкова мъка имаше в думите му, че токът угасна“, ще е ефектно, но няма да е вярно. Просто човекът знаеше, че монасите ще разберат, че е идвал при нас, че е пил и така нататък. Знаеше и че ще го накажат по техните канони, но беше дошъл и си напълни шишето с всичко, което имаше за пиене.
Стана ми смешно и се смутих, че точно смешно ми стана от случката с пиещия монах. Ама аз какво съм очаквал – че като съм на Атон, тук живите същества не ядат и не пият? Монасите какви са – ангели до един? Има и ангели, имаше и един с празно шише.
Главата ми се въртеше страшно и веднага си легнах. Въртенето продължи доста дълго, докато в мрака не чух лястовичи глас. Пак тези лястовици бяха влезли в стаята. Монахът си отиде и лястовиците от първата нощ се върнаха. Ами ако се е върнал самият монах с мъките и с разкаянията си?
Какви зографски сънища само.
***
Утре ще публикувам последната част от зографските ми писания – „Как е написана и разпространена „История славянобългарска“

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Днес е ред на третия фрагмент от моите зографски писания

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Нощите в пролетния Зограф са копринени. Това може и да не е най-подходящият плат за монашеските раса, но като определение за светогорска нощ – става.
Мракът идва отвън, отвън стените на манастира. Влиза през каменния свод на портата и се вейва навсякъде. Сградите се свиват и прегъват рамене, калдъръмът изчезва, а църквата е вече предчувствие.
Службите на Атон са дълги. По-дълги са от живота на монасите, от живота на Византия са по-дълги и от разстоянието между камбаните и звездите също.
Нощта срещу Цветница е от големите празници тук. Не мога да съм полезен със сведения от религиозен характер, но се надявам да ви поднеса усещанията си за зографската Цветница.
Часът е два след полунощ. Манастирското клепало не удря, а пука и леко пращи. И пукането му се плъзва по стъклата на килиите.
Когато чух клепалото в онази априлска нощ, си помислих, че това е кълвач. Помислих си, че из манастира крачи голям черен кълвач и удря с клюна си по дървената дъска. И както се разхожда този кълвач и удря с дървеното чукче, пъди червеите на съня от мозъците на монасите.
Евангелието разказва една притча- за десетте девици.Смисълът е, че трябва да се будува и да се чака Младоженеца, а не да се спи, защото никога не се знае кога Синът Божий пак ще дойде на земята.
И как да не си каже човек, че в два часа през нощта само кълвачът на спасението може да буди душите и така да ги спаси?
Всяка нощ, и в тази Цветнишка нощ също, зографските монаси в два часа през нощта започват службата в централната църква на светата обител.
Когато влезеш в църквата, копринената нощ става безмълвие. Нищо не се чува, нито нещо се вижда. Монасите са свикнали да бъдат невидими и невидимо да се разхождат и в църквата, и във въздуха, и до небето. И каква е тази нощна походка на монасите само! Не е походка или ходене, ами е прелитане. Монасите не стъпват, а прелитат, сякаш са птици и прелитат, за да се поклонят от икона на икона. Нито обувките им са летящи, нито имат пера по ръцете, а прелитат. И никаква метафора не е това, никакво стихотворение, а самата истина.
За монасите – добре, те не ходят, а прелитат, ами аз? Аз едва се домъкнах до една стасидия (място за сядане) и опипом можах да приседна на много тънката ѝ седалка. Сега съм сигурен, че магията – ах, каква неточна дума за църква – идва от мрака и от лилавата светлина на полилея под тавана. И свещиците трепкат, и иконите проблясват, и монасите шумолят и нещо пеят, но мракът и лилавата светлина приближават обикновения човек като мене до Бога.
Не съм се опитвал да внимавам какво правят монасите, какво четат, какво и как пеят. Оставих се на течението на тази божествена светлина, наречена мрак, здрач, полумрак, копринено мълчание и каквото искате още. Оставих се на лилавия полилей.
Зографските монаси не се кръстят, както се кръстят хората, а сякаш се приковават сами на кръста с пръстите си. Толкова отривисто, ясно и силно се кръстят, че просто изтръпваш. Как е възможно това почти изтрито и прости ми, Господи, замазано в света движение, каквото е кръстенето, тук да бъде и ясно, и силно, и спиращо дъха? Като издигне дяснато си ръка монахът, и ти виждаш, че вдига сърцето си чак до мозъка, а после го сваля надолу, а после вдясно – върху самото си рамо, а после го връща на мястото.
Зографските монаси се кръстят не с пръсти, а със сърце.
От стасидията си виждах как се сменят да четат, как някои от по-старите монаси сядат или се облягат, виждах как някои коленичат и остават на пода през цялото време на службата.
Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и провидях, че тъмнината е светла. Видях олтара, иконите и ковчежетата с мощи на светци. Десетки мощехранителници с мощи на светци, между които и частици от мощите на свети Йоан Кукузел.
Като споменах Йоан Кукузел, няма как да ми се размине непосилната за ръката и ушите задача да опиша биенето на зографските камбани. Казах ви аз, че съм недостоен, недостоен съм, щом приемам описанието като задача и щом си позволявам да напиша, че камбаните бият.
Преди камбаните на Зограф да започнат да пеят, да трептят, да летят и да се възнасят, нека ви кажа нещо за лилавата светлина. Лилавата светлина в главната църква на Зографския манастир идва от един огромен полилей, който виси под самия купол. Лилавата светлина, ако питате мен, е от звездите, които първо са се окъпали във водите на Бялото море, а после са дошли тук да блестят. Лилавата светлина идва и от очакването за зората, която винаги влиза в църквата по време на служба. Лилавата светлина блика и от мощите на светците, и от иконите, и от въздуха, който се пълни с думи, молитви и песни.
По време на службата полилеят бавно започва да се спуска от купола. Спуска се бавно, тържествено и лилаво и накрая застава срещу образа на Христос.
Сега ако ме изправят пред Библията и ме накарат да се закълна, че всичко по време на службата е било така, няма да посмея да го направя. Няма да посмея, защото изобщо не съм сигурен, че съм бил на тая служба и че съм видял храма, монасите и лилавата светлина.
Но когато лилавата светлина все пак озари иконата на Христос, тогава камбаните идват и започват да отнасят всичко със себе си. Казват, че тези песни на камбаните ги е написал самият Йоан Кукузел. А пък аз казвам, че светецът музикант е написал и думите, и музиката, и всичко и самият той удря камбаните на Зограф всяка нощ. Особено тази, в която аз бях там на Цветница.
Тези камбани не могат да бъдат управлявани нито от един, нито от трима, нито дори от дванайсет души. На тях може да свири само Йоан Кукузел. Музиката идва от всички възможни посоки – тънка музика, музика, която мълчи, после вика, после ти влиза под кожата и в душата, после те изповяда, после плаче, после ти трие сълзите.
А после – тин-тин-тин – вали-вали-вали.
А после – там-там-там – някой идва-идва-идва.
А после – ах-ах-ах – цъфтят цветя, листата зеленеят.
А после – къде-къде-къде – и тръгваш някого да търсиш.
А после – звуци, звуци, звуци, звезди и цветове.
Не знам колко са камбаните на големия храм, но въжетата им трябва да са хиляди и всички да са вързани с единия си край на небето.
Пак ви казвам – там бях, видях и чух, ама не съм сигурен – може и да ми се е причуло, може и да ми се е присънило. В Зограф тези служби са в два часа през нощта, а тогава всичко се случва и нощите са копринени.

Следва продължение…

ЗАД ПОРТАТА НА ЗОГРАФ

Днес публикувам втория фрагмент от моите зографски писания.

ЗАД ПОРТАТА НА ЗОГРАФ

Ако можех да легна по корем и така – по корем и пълзешком, да вляза в манастира, щях да го направя, но ме досрамя. Досрамя ме да не си помисли някой, че се престаравам и разигравам религиозни пиеси, в които за добро или за лошо – никога не съм вземал участие. Не съм от най- вярващите, по-скоро съм срамежливо вярващ, но омаята на Зографския манастир ме залепи за земята. Да стоя повече прав беше изключено и затова веднага седнах на пейка в двора на Зографския манастир. И видях скелета на една яребица – много голяма яребица.
Вляво от входа едно от крилата на манастира беше изгоряло и сега приличаше на скелет на яребица. Баща ми беше ловец и бях виждал кости на яребица, затова изгорялото крило на Зограф ми напомняше нещо такова.
Обикновено след пожар костите на сградите са черни и опушени, но тези бяха бели и снежни. Няма начин, когато гори манастир, да не стане някое чудо – я дъжд ще завали, я сняг ще падне, я някой светец ще спре огъня и после въглените не са просто въглени и пепел, а знамения и знаци.
Затова изгорялата част на манастира ми е приличала на скелет на яребица – защото тук птиците са на особена почит. Света Богородица Мария, която е покровителка и игумения на Света гора, не може да не е обичала птиците. И кокошките и пиленцата, и врабчетата и славеите, и лястовиците и яребиците. Помнете ми думата – Света Богородица гледа на манастирите като на божии пилета и затова е направила така – изгорялата част на Зографския манастир да ми прилича на скелет на яребица. Нещо като мощи на света Яребица Зографска.
И какво да правя, като в живота ми до святото и свещеното винаги са вървели делничното и земното, и опиващото, разбира се.
– Това е зографска ракия! – Каза ми монахът, който продаваше в магазина след входа на светата обител.
Първото нещо, което ми показа този божи човек като ценност, беше ракията – тъмножълта и гъста като зехтин, със сила четирийсет и два градуса и половина и греховна, както продължиха разсъжденията на монаха.
В магазина на Зограф имаше свещи, икони, иконки, синджирчета, кръстчета, библии, мед, билки и ракия, за която казах, че беше спомената първа.
Нещо много тихо имаше в този религиозен магазин, много тихо и слънчево. И на мене ми стана леко и радостно. Никакво, ама никакво смирение не ме обвзе тогава.
– Медът прилича на жена – продължи монахът продавач. – Услажда устата и тялото и наврежда на човешката душа. – И монахът завъртя един буркан мед в ръцете си. Вдигна го към прозореца и погледна през него. – Ако хапнеш една лъжица, добре. Но после ти прилошава и едва се оправяш. Медът е много бъбрив, много му е бъбрив езикът – И монахът продължи с асоциации и метафори за меда и жената, като стигна и до приказката за меда и жилото.
Личеше, че нещо много дълбоко в него го караше да ми говори против жените. Вярно, на Света гора традицията не позволява да ходят жени, но този човек нещо лично се беше опарил по женска линия и сега просто не можеше да спре.
На Света гора жени не се допускат, а пък закрилница на всички манастири и игумения е тъкмо Божията майка Света Дева Мария. Не мога да си обясня как може да се говори срещу жените така. Има ли друго същество на света с две сърца като майката? Веднъж с нейното сърце и втори път – със сърцето на детето си. Ами Богородица – тя колко сърца има?
Същият монах – продавачът в магазина, се оказа и с послушание да настанява гостите в манастирската гостоприемница – архондарика.
Дали от пътя, дали от очите на Бога, дали от изгорялото крило, дали от приказките за ракията и меда, но той усети, че съм напрегнат.
– Закъде бързаш? – попита.
–Уморих се.
– Е?
Дигнах рамене.
И тогава последва великата проповед за времето, което е в себе си, и за всичко останало, което е в себе си.
Както ни водеше към архондарика, монахът се спря:
– Тук всичко е в себе си. Църквата е в себе си – никъде не ходи и е в себе си. И кипарисите, и те са в себе си. Пътят, по който сте дошли, е в себе си, щом не ви е завел на друго място. Работниците, дето реставрират изгорялото крило, работят в себе си, макар че не го знаят. И братята, и камбаната, и гълъбите – всичко е в себе си. А вие сте се разбързали, закъде?…
После ни сипа по една малка ракия в стаята, където си записахме имената, и ни даде одеяла и чаршафи.
Стаите, в които спят гостите на Зограф, са на последния пети етаж. Смисълът е, докато се качваш по високите стълбите, да разбереш колко е мъчно да вървиш към вярата си – стъпало по стъпало, стъпка по стъпка.
Който е майсторил коридорите на Зографския манастир, е обичал широките пространства. Много, много широки коридори, по които през деня можеш да срещнеш светлината и вярата си, а нощно време да се разминеш със съмненията и страховете си. Широките коридори са пълни с вятър, със сенки и копнежи, с крушения, възторзи и далечина. И съм абсолютно убеден, че този майстор, дето е обичал широките коридори, ги е правил не от дърво, а от птичи пера – висят във въздуха леки и ефирни и никога не падат.
Стаята, в която легнах да спя, беше бяла. Пролетта я беше белосала с топлия си беломорски въздух и тя сияеше, сякаш е запалена свещ. Огледах я бавно от долу до горе. Както си лежах, разгледах тъмнината на белите ѝ стени, разгледах ъглите на стаята и тяхната внезапна близост – ъглите винаги са вътре в себе си и са близко един до друг. Видях прозорците и стъклата им, разделени от дървени кръстове, видях сладката си радост, че съм в Зограф. Най-накрая зърнах умората си и заспах.
На сутринта в стаята ми имаше лястовиче гнездо и в него се бяха накачулили едно до друго три лястовичи муцунки и три човки – сладки и жълтеникави. В стаята ми през нощта се беше родило лястовиче гнездо и беше излюпило три лястовичета. Три дечица си имаше това гнездо.
Зарадвах се толкова много и даже не помислих, че вечерта нямаше никакво гнездо в стаята, че прозорците бяха затворени и че за една нощ нищо не може да поникне току така. Не може, ако не си в Зограф.
А аз бях в Зограф и както стана ясно, Света Богородица Мария много обича птици.

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Преди няколко години бях в Света гора атонска. Живях в Зографския манастир, видях Хилендар и Ватопед. Преминах по много пътеки в Градината на Света Богородица, както наричат Атон. Написах стихосбирка за този мой атонски живот – „Прелъст и светогорски стихотворения“.
Сега ви представям няколко разказа или разказани стихотворения, или видения, или сънища от Света гора и от Зограф.
Правя го с преклонение пред тази свята за източното православие земя.
От днес в продължение на пет дена ще публикувам по един лиричен фрагмент от моите преживявания.
„По пътя към Зограф“ е първият.

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Чувал съм да казват, че морето те викало и те дърпало за краката и дрехите и искало да се върнеш при него, когато слезеш на брега. Освен ако морето не иска да те прати нагоре по пътя към планината.
Бялото море на Атон прави точно такива работи – бута те нагоре по пътя към Бога.
Надявах да не споменавам името божие още в началото на тези писания, но не ми се отдаде. Никога не ми се е отдавало нито да споменавам божието име, когато искам, нито да го затаявам, когато е за затаяване. Такъв си е Господ в моите уста – прави с думите каквото си иска. И най-вече прави така, че ме изненадва.
На пристанището в Атон, от което се тръгва за Зографския манастир, камъчетата са се протегнали и пръснали поне на петдесетина метра навътре по брега. Вълните не стигат до тях, а само си играят на гоненица. Сякаш камъчетата за тях са деца. Ако камъчетата са деца, а в това нямам никакво съмнение, тогава Бялото море какво е? Тяхна по-голяма сестра, майка, учителка – всичко може да е вярно. Но морето тича към камъчетата, плаши ги наужким и тъкмо да ги прегърне и дръпне към себе си – изведнъж спира.
Това спиране на морето винаги ме е учудвало. Не че няма сили морето да направи още няколко крачки – има, разбира се. Но спира изведнъж и с това показва, че е жив човек и че се залисва и си играе. И морето има нужда, като излезе от морето, да поспре малко и да се огледа пред самите камъчета.
Аз и моите приятели слязохме от кораба и тръгнахме по пътя от пристанището за Зографския манастир.
Как точно тръгнаха те, не зная, но аз първо тръгнах със стомаха си – стомахът ми се беше свил на топка и това негово свиване първо почна да върви нагоре. Направен съм от такъв материал, че виждам не толкова с очите си, а с кожата си. Когато нещо ми е много важно, го гледам с кожата си и в такива моменти температурата на тялото ми пада до трийсет и три градуса. Хората завират във важни моменти, а аз изстивам.
И тогава с кожата и стомаха си аз видях пътя за Зограф, помирисах сенките и умората на Зограф, които бяха някъде в края на пътя.
Не се опитвах да запомня какви са дърветата нагоре към манастира. Не че ги познавам добре, но ми напълниха очите големите кипариси, борове и ели, наметнати със зелени, светлозелени и тъмнозелени дрехи. И почнах да кръщавам дърветата с имена. Като открия някое красиво дърво, и го кръщавам с човешко име. Една млада тополка я кръстих Светла, но веднага се сетих, че на Атон не идват жени, и се смутих. Светла беше първата ми любов.
Друго дърво го кръстих Илиян – приятелят ми от детството. Това дърво сякаш дойде при мен и ме хвана за ръка.
После дадох име на един чинар – Светослав, момчето, което ме научи да пуша цигари. Чинарът в онзи следобед много ми приличаше на цигара, завита с бяла хартия.
Да ме пита човек за какви цигари си мислех на Света гора, ама си мислех за Светослав и за цигари. Пушило ми се е от страх и от притеснение.
Много ми се ще да бях кръстил някой гигантски дъб Паисий Хилендарски, ама къде у мене такова чувство за история, и то за История славянобългарска? Слаба е човешката душа, слаба е – бяга от духовното и нетленното и все към греховното тежи. Така е, признавам, и затова гигантския дъб по пътя за Зограф не го кръстих Паисий Хилендарски, а Йочо Дървото. Кръстих го на един мой съученик, когото биех и тормозех непрекъснато, за което дълбоко и искрено се разкайвам. Честно казано, момчето Йочо порасна голямо дърво, но това е предмет на друго изследване на човешката душа, природа и растеж. Кръстих това дърво така от срам, че съм бил лош, а сега вече исках да съм добър.
Имената на дърветата винаги са съществували – имам предвид малките им имена. Дърветата винаги са си знаели човешките имена и са говорили на човешки език. Затова никак не се учудих, когато една смокиня, навярно прабаба на моята любов Светла, се обърна към мен по име:
– Николайчо, погледни в пропастта край пътя, миличък! – Така ми каза тази евангелска смокиня, чието име няма как да не е било също Светла.
Повика ме смокинята по име и ме накара да погледна в пропастта край пътя. И аз погледнах и видях очите на Бога.
Сега вече мога спокойно, дълбоко и синьо да произнасям думата Бог и да казвам очите на Бога. Защото долу – на дъното на речното корито, във вид на сини локви трепкаха очите на Бога.
Когато бях ученик в прогимназията, ни заведоха на екскурзия до Карлуково да видим Очите на Бога в една пещера. Като погледнеш в тази пещера нагоре, и над главата и съзнанието ти, сякаш кацнали във въздуха, виждаш две очи. Виждаш две огромни дупки в свода на пещерата, пълни със слънце и светлина, и с бръчки около тях от огромни паяжини и сенки на птици.
Тогава – в тая карлуковска пещера, се уплаших, защото очите бяха каменни и празни, а сега на Атон потънах в Божиите очи, защото бяха водни и трепкаха.
Никога, ама никога не бих предположил, че Божиите очи могат и да са локви. Докато ги гледах от пътя, видях как от тях излита ехото на моя поглед, как се отразяват и размиват блещуканията на резедавите листа, как разстоянието прави очите да се смаляват или разширяват. И видях колко силно ти се иска да си пийнеш от тях.
Не издържах и слязох при светогорските Божи очи, които си бяха локви на дъното на реката.
И като слязох долу, усетих, че Бог лежи и си почива – зелен и пролетен, разцъфнал и слънчев, Бог си почиваше, легнал по гръб. А очите му се меняха – ту сини, ту зеленикави, ту светли, ту тъмни – когато някой облак прелетеше над тях, ту изпълнени с височина. И се наведох, и отпих от тях.
После от високия бряг на реката се търкулнаха камъчета – същите като камъчетата на морето– цопнаха в локвите и кръговете им бяха весели и безкрайни.
Само да не се уплашите, че тези камъчета ще почнат да глождят Божиите очи. Бог си знае работата и ако това се случи, той почва да плаче с всичките облаци на своята мъка. И реката приижда, и камъчетата изчезват от очите му.
Преди да потънеш в тунела на християнските сенки – преди да опреш във височината на Зографския манастир, има един каменен мост, обрасъл с огромен копър. И за какво му е на моста този огромен копър – сигурно за да пази сянка на мравките, които като мене отиваха в Зограф.
Зеленият и хладен тунел преди манастира е от клони на дървета, които цял живот постят. Тънки, много тънки дървета, просветнали от постене, и тънки клони, които са изплели сенчестия тунел. Това аз наричам тунела на религиозното предчувствие. Знаеш, че след една секунда ще зърнеш този каменен светец, че след секунда ще си в нозете му и предчувстваш, че няма да ти стигнат думите, за да го опишеш.
Алеко Константинов, царство му небесно, е описал Ниагарския водопад. А аз сега трябва да описвам една застинала каменна Ниагара. Трябва да опиша велик водопад, който не пада от небето, а се ражда от земята.
Няма по-красива къща на света от Зографския манастир. Къщата на Бога е това. Манастирът се е слял с хълма наоколо, станал е нещо като невиждано голяма скала, надвесен над речната долина и над Бялото море даже.
Камък, мъх, плочи, дърво, желязо, пак камъни, пак мъх и въздух, и слънце, и светлина, и север и юг, и изток и запад, и врати и прозорци, и тераси и покриви, и гълъби и врани, и гущерчета и бръшлян, и хлад и сенки, и вятър, и ветрец – това почувствах, като видях Зограф. И не го видях, а го усетих.
И когато се приближих и го пипнах с пръсти, почувствах, че е хладен и сенчест, напечен и топъл, притихнал и смирен, вглъбен и милостив. И сигурно температурата на тялото ми е станала трийсет и три градуса.
Докато пипах камъните по стената на Зографския манастир, видях как едно тънко гущерче пълзи нагоре и ми маха с ръка, и е облечено с мъничко зелено расо.
И пристъпих към входа на манастира.

*Следва продължение…

МОЯТА НАЧАЛНА УЧИТЕЛКА

Моята начална учителка беше река. Когато искаше да ми дръпне ушите, тя ги измиваше; когато искаше да ме погали по главата, я потапяше под вода; a когато искаше да ме заведе на наблюдение, ме водеше при себе си.
Боже, каква любима начална учителка беше реката!
В нейните уроци едно плюс две винаги беше равно на три рибета. Две жаби плюс един жабуняк означаваха локва край реката или час по пеене.
Госпожа учителката ме научи, че когато плача, трябва да направя така, че тя да приижда от сълзите ми.
– Сълзите са най-важното нещо! – каза ми реката. – С тях ставаш прозрачен и се вижда дали си добро момче. Колкото повече плачеш, толкова по-прозрачен ставаш, а аз прииждам и мъката ти изчезва.
Докато учех в училището на реката, разбрах, че да седиш мирно на чина си, е вредно. Непрекъснато трябва да течеш нанякъде, най-вече към друга река или даже към море, което аз още не бях виждал тогава.
Разбрах, че голямата зелена върба е директорката на това речно начално училище. Седи си тя цял ден на брега и по някое време изпраща сянката си на проверка относно преподавания материал. Голямата зелена върба цял живот не се умори да е директорка, която обича сянката си поне колкото училището. Но това е друга върбова педагогика и друга метафора.
Моята начална учителка се ядосваше понякога и тогава трябваше да се отдръпвам от бреговете на училището, да излизам от класната стая за малко. Откъде вземаше толкова дървета и клони, камъни и пясък за своя гняв, откъде? От облаците, от снеговете, от гората, от скалите, от пролетта, от лятото и най-вече от това, че аз никога не успях да проумея задачата за връзката между бурята и прииждащата река – оттам идваше гневът ѝ. Страхуваше се реката, че не умея да се пазя.
Моята начална учителка ме научи на цветове. Не да рисувам – аз не мога една стомна за вода, равноизпъкнала от двете страни, да нарисувам, но ме научи на цветовете си.
През пролетта ме запозна със зеления, със сивозеления, с резедавия и с бледокафявия. И с един особен цвят, на който му казват сур и който е с цвета на влюбен елен.
През лятото ми отвори очите за тънкия, за спрелия, за дремещия си цвят. И за топлия си златист цвят, който в следобедите дими.
Есенните ѝ цветове бяха цветовете на капещата гора – оранжеви, жълти, кафяви, прежълтели, бледи, изгубени.
От зимните ѝ цветове съм запомнил дантеления. През зимата тънкият лед е с цвят на дантела. Запомнил съм още опушения лед – този цвят се състои от лед плюс здрачаване, сламения лед – той се получава от лед и хладни слънчеви лъчи. И студения цвят съм запомнил, който е леден, като го пипнеш с пръсти.
Голяма майсторка на уроците по цветове беше реката.
Край реката живееха скакалците и заедно с тях Вита ме учеше на физическо възпитание: скок от място, скок върху висока трева или папур, скок върху носа на кленче или мрянка, скок в изгрева, скок в залеза, скок на Луната, скок в голямата златна река на Млечния път.
Да не си помислите, че някога съм знаел какво е Млечен път – спирална галактика, в която се намира Слънчевата система – никога не съм знаел подобно нещо. Но го написах, защото след Луната трябваше да напиша нещо по-високо, до което скачаха някога скакалците.
Ако сега ме попитате какво е Млечният път, ще кажа така – Млечният път е пътеката, по която козите се прибират в село и виметата им се влачат по земята и капят от мляко. И ще добавя – Млечният път винаги минава през реката – едно, че козите трябва да пият вода, и друго, че моята начална учителка много обича да си слага разни брошки по роклята – веднъж от подскачащи рибета, друг път – от звезди.

ИВАНЧО КУТИЙКАТА

Иванчо Кутийката не беше много добре в главата – това си мислех понякога. Господ да ме прости, ама като го видех да виси отзад на файтона на баща си с тази картонена кутийка в ръце, и ме надуваше на смях. И с другите момчета от махалата беше същото. Тичахме след файтона и след висящата Кутийка, плезехме се, свирехме и му се кълчехме. И все се чукахме с пръст по слепоочието – знаете какво значи това, нали?
Иванчо Кутийката беше като една парцалена голяма кукла. Обличаше се, сякаш е вятърче – с разпилени и раздърпани дрехи. И не се познаваше това момче ли е, плашило някакво ли е, или облаче, което може да говори.
Беше син на единствения останал файтонджия в града и ние с голямото си, жестоко и тъпо чувство за хумор, като го виждахме как изглежда, си мислехме, че става за маймунка, която да играе върху конете в цирка. Като си помисля какви щуротии си приказвахме за това момче тогава, се разтрепервам и се изпотявам и ми се ще да спра да пиша.
Иванчо Кутийката не ходеше на училище, впрочем той много рядко стъпваше на земята – все отзад на файтона на баща си висеше. Не беше ясно на колко е години, нямаше приятели и най-важното е, че аз така и не разбрах с какво се занимава този файтон. Нямаше пътници, които да кара по селата и до гарата, не превозваше дъждове и есенни сияния, нито влюбени двойки – изобщо този файтон беше с неясно предназначение.
Ама само как ги редя думите – файтон с неясно предназначение. Глупости, глупости на търкалета, както би казал Иванчо Кутийката.
Този файтон беше направен, за да вози него, Иванчо, и неголямата му картонена кутия. Иванчо Кутийката винаги държеше в ръцете си една неголяма картонена кутия. Ходеше слепен с нея и когато рядко стъпваше на земята, и когато се рееше отзад на файтона. Изобщо не стана ясно откъде се е взела тая най-скъпа за него придобивка и как така от нея се е родил и прякорът му – Кутийката. Уж картонена кутийка, а пък за Иванчо – безценна.
Сега трябва много да внимавам, защото всичко, което ще напиша, са само предположения, и то късни мои предположения, повлияни и от това, че понякога много си измислям.
Имаше файтон, който не правеше нищо, освен да плува незнайно къде, и имаше Иванчо, който стоеше на него с картонена кутия, в която имаше неизвестно какво.
Пита се какво има в кутията. И аз това се питам от толкова години – какво ли е имало.
В кутията на Иванчо, фантазирам си аз, е имало пера от гълъби. Над конюшната се въртяха много любовни гълъби и Иванчо ги е носил тези пера, за да ги пусне на свобода на друга улица или в друго небе.
В кутията е имало кифлички с мармалад и Иванчо ги е носил на турчетата в крайната махала, които умираха за сладки работи, но не бяха от най-богатите. А и тези кифлички ги печаха близо до къщата на Кутийката и той, моля се на Бога да е така, ги е открадвал като едното нищо. Кутийката можеше и да прилича на парцалена кукла, ама това не значеше, че парцалените кукли не крадат от време на време.
В кутийката е имало копчета, игла и конци и той ги е носил на една стара жена, дето живееше до Осъма и нямаше кой едно копче да ѝ зашие на роклята. Това не ми изглежда много достоверно, защото едно раздърпано момче като Иванчо едва ли ще се загрижи за незашити копчета. Но на мен работата с копчетата много ми харесва – нали все си измислям.
Най-вероятно в тази кутийка е имало цвете и Иванчо го е пренасял от единия до другия край на града, за да може цветето да опознае Ловеч, да види Покрития мост, Башбунар и Пресечената скала, Стратеш и крепостта.
И, разбира се, ама разбира се – да отиде до двата най-големи вира на реката – Трай Дянко и Куку Нано. Как да не покаже човек на едно цвете вирове с такива имена като Трай Дянко и Куку Нано, дето ги няма по света?
Щеше ми се да напиша – и да види Немската гимназия и Кожарския техникум, но Иванчо Кутийката никога не беше ходил на училище и едва ли щеше да се сети да показва на едно цвете учебни заведения.
Ами ако в кутийката е имало гущерче и Иванчо го е превозвал до някой хълм и до някой напечен камък извън планетата?
Ами ако е имало любовно писмо или гума за изтриване на лъжовни думи…
Всичко е можело да има в тази Иванчова кутийка. Но със сигурност нищо не е ясно.
Като си помисля, излиза, че този файтон върви сам, без някой да го управлява, и без коне, и без път. Излиза, че е така, ама не е. Защото този файтон аз си го спомням, помня го как пружинираше и охкаше и как се въртяха големите му червени колела по крайречната улица до Осъм. Въртят се червените колела и в Осъм сякаш пламват огънчета.
Помня и как конете миришеха на коне, на пот и на прах и как такъмите им висяха или се изпъваха като змии по гърбовете им. Помня, че конете не бяха нито червени, нито бели, нито черни – сиви бяха. И затова, когато минаваха покрай единствената сарачница в града с името „Сив кон“, ѝ се покланяха в движение. Имаха ѝ уважението.
Помня, разбира се, и Иванчо с неговата картонена кутийка и това, как като го питахме защо файтонът върви сам и никой не го управлява, казваше:
– Глупости на търкалета! – И сочеше с кутийката към баща си, който светеше на капрата отпред.
Това обаче накрая също са мои измислици.

ИМАНЯРИ

– Четох в една американска книга, че за тая работа трябва да намерим негър албинос.
– Какво?
– В един американски роман пише, че за да намериш злато, ти трябват негър албинос и пълнолуние.
– Тука нямаме негри албиноси, а пълнолунието е от време на време.
– Това са шашкънии! Трябва ни врачката от Торос. Тя познавала и за болести, и за имане.
– Врачката от Торос е скъпчийка, ще ни вземе луди пари.
– Ще ни вземе, ама познава.
Такива и още такива щуротии си приказваха трима иманяри от село Гложене, Тетевенска околия.
Единият – международен шофьор, запознат с европейските шосета и американската литература, другият – работник в сладкарския цех на Кооперацията, а третият – дърводелец в мебелната фабрика.
Никакъв начин няма да се свърже иманярството с международния шофьорлък, с кифлите и баничките и с правенето на мебели. Няма, ама има.
Йото – международният шофьор, направо си миришеше на дънки, шоколадови яйца и мохерни пуловери, а това по време на социализма си беше миризма и половина. Бая пари се изкарваха от такава миризма. Да го пита човек за какво му е иманярството.
Павлин от сладкарския цех беше човек със сладки ръце – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Правеше такива кифли и банички, че сутрин към седем часа и следобед след четири цялото село му беше в ръцете. Ядяха хората тестените продукти на Павлин, та чак ушите им ставаха прозрачни. И нямаха абсолютно никакъв проблем със затлъстяването, холестерола и кръвната захар. Славни и здрави години бяха. Да се пита човек защо му е на сладкар иманярство.
Лазар – дърводелецът, майстореше главно малки столчета. Цялата фабрика прави маси, библиотеки и кревати, той се беше специализирал на малките столчета. Голяма нужда имаше тогава от малки столчета, защото хората караха на печки с дърва и трябваше да седят на малки столчета пред устата на печките и да ги палят. Жените най-много седяха на тези четирикраки същества и най-често палеха печките. Да се неначудиш каква е връзката между иманярството и малките столчета.
Тогава иманярството по нашия край го имаха за болест и за нещо неприлично. Целият трудов народ строи новия живот с ум, сърце и душа, а някой си търси имане.
Иначе легенди за заровено злато – колкото щеш. И всичките, които се носеха от урва на урва и от век на век, бяха все легенди за пещери, пълни с козиняви чували злато. И все имането е на Вълчан войвода. И винаги на входа на пещерата имането го пази восъчен змей. Никога не разбрах защо змеят трябва да е восъчен. Все си мислех, че ако някога тръгна да търся злато и видя такъв восъчен змей, ще драсна с клечка кибрит и ще му запаля фитила. Истина ви казвам – мислех си, че восъчният змей е голяма, много голяма свещ и като ѝ запаля фитила, тя ще изгори. Нали е много хубава тази моя представа – и християнска, и езическа – змеят да е восъчна свещ и тя да изгори? И после имането само да се покаже.
– Йотооо, тая работа с албиноса дали няма да стане, ако намерим някого с оная болест, дето им избелява кожата – венелиго?
– Витилиго се казва, витилиго! – Каза Йото. – И няма да стане, трябва албинос. Така пише в американската книга. Ако няма негър – някакъв друг, но да е албинос.
– А ако наръсим Горчо циганчето с бяло брашно тип петстотин, дали няма да стане? – Попита Павлин.
– И с пълнолуние да го поръсиш Горчо, файда няма – бяха думите на майстора на малки столчета.
Да му се неначуди човек на поетичните приказки. Сигурно е чул нещо такова от жените, които си купуват неговите произведения на седящото изкуство.
– Горчо не става за албинос! Ще каже на кварталния, той му е агент доносник! – Съобщи международният шофьор, явно запознат с тайните на народната милиция тогава.
Хубаво, много хубаво върви разказът – и атмосфера, и образи, и портрети, и обстановка, и всичко, ама защо им е на трима здрави и прави мъже да търсят имане? Е това ако мога да го обясня, и край – ще ми олекне. А обяснението е просто – толкова е просто, че ще ми избоде очите, дето и без това са късогледи. Защото човекът е такъв – има бяс в кръвта си, блясък, нощ, луна и пълнолуние има в кръвта си. Жаден е не толкова за имане, а за премаляване от мисълта за имане. И трябва нещо тайно да прави човекът, защото животът не е само слънце, ами и мрак, и звезди от жълтици в мрака. Човек трябва да изтръпва, да рови, да копае, да дълбае до центъра на земята, ако трябва, и да търси имане. Иначе – край с него.
Стана ясно, че албинос няма, и болни от витилиго няма. И работата опря до врачката от Торос.
Нашите трима другари бяха разбрали от абсолютно сигурно място, че навръх местността Главен досами Боаза е заровено злато от годините, когато небето и земята са били едно и също нещо и златото не ги е разделяло. Истината е (ех, каква дума за иманяри), истината е, че те вярваха, че точно там ще изкопаят имането на местния Вълчан войвода. Врачката от село Торос потвърди сигурните сведения и поиска дял – нещо като сегашна комисионна. Не колкото очакваха, но някакъв дял поиска.
Тази врачка не беше красива – беше самата красота, взряна в бъдещето. От глава до пети беше направена един път, екстра. Тъмна и светла едновременно, висока и точно толкова висока, колкото да я видиш. С коси на прииждаща река – до Торос тече река Вит и сигурно косите ѝ са от реката. Шията ѝ като на дива гъска, гърдите – къртичини, бедрата – млади липи. Това е портретът на тази млада гадателка. От мене – толкова по въпроса.
На самото място на събитието тя предрече:
– На пет-шест метра е. Дотам има три плочи. Златото е под третата плоча.
После младата сибила им показа и върховете на Стара планина, и Дунавската равнина, и Дунав в края на равнината. После ги целуна по челата и посочи надолу, към земята, а те ѝ целунаха ръка. Нещо като ритуал.
И след този трогателен ритуал голямото копаене започна. Копаеше международният шофьор и пръстта изчезваше като аутобан под краката му. Копаеше сладкарят и пръстта димеше като кифла или като баничка. Копаеше столарят и пръстта сама приклякваше до лопатата му. И така ден след ден, та чак до края на света, а златото го няма.
Доведоха пак врачката и я питат и разпитват защо го няма имането.
– Защото пълнолунието е след два дена, затова. И защото трябва още два метра да се копае.– Оправдава се врачката.
Когато настъпи пълнолунието, самият Павлин – човекът със сладките ръце, се поръси целия с бяло брашно тип петстотин, уж че е албинос, и пак нищо – потъна златото, стопи се.
– Спуснете ме с въже долу да видя лично! – каза врачката от Торос, след като нашите хора пак я бяха домъкнали на мястото на разбитите си надежди.
Спуснаха я с въже и след малко се чу:
– Да дойде някой при мен! Някой веднага да слезе долу!
Пръв като в народна приказка тръгна най-големият брат Йото. Бави се той двайсет минути и когато изведнъж избликна от земята сам, без да са го издърпвали, сияеше като златен наполеон или като емблема на дънки по-точно.
– Какво става?
– Каза да слезеш и ти! – И сияещият шофьор посочи сладкаря.
След двайсет минути сладкарят си дойде, сякаш изваден от фурна и със златиста коричка отгоре, димящ отвсякъде.
– Твой ред е – каза той и в изкопа изчезна дърводелецът.
Когато след време дърводелецът поникна от земята, само изпъшка:
– Никакви малки столчета! Почвам да правя кревати.
Тогава пълнолунието се показа – и от небето, и от земята едновременно се показа и беше по-красиво отвсякога. Пълнолунието беше с коси от река, с тяло от сладост, с шия на дива гъска, с гърди като къртичини, с бедра като млади липи и миришеше на любов това пълнолуние..

Спортистчето

Няма по-голямо нещо на тоя свят от спорта! Спортът те прави небе, прави така, че човек се отделя от земята и може да разбере какво са птиците или рибите и земноводните даже.
Ако не си спортувал, значи само си бил човек, а не много повече неща, които си могъл да бъдеш. Ако не си на ти със спорта, не е възможно да разбереш, че вятърът е момче, което ти диша във врата и ти застъпва гуменките, и никога няма да разбереш, че леката атлетика е в основата на всичките успехи на човека.
А ако не си играл футбол, няма начин да разбереш как топката от нерви и напрежение в стомаха ти се превръща в кожено кълбо, търкулва се на тревата и ти тичаш след нея и искаш да победиш.
Ако не ти се е пуквало ребро, ако ушите ти не са се изпълвали с болки и хрущяли, значи не си тренирал джудо, и така нататък, и така нататък. Нищо не си бил, ако не си бил спортист. Живял си напразно, ако не си бил спортист.
И тъкмо да кажа, че е било по-добре изобщо да не си се раждал, и се сетих, че има една такава сладникава, но любима песен, в която се пее за изпепеляващи изповеди и накрая се плаче даже:

Дали е трябвало,
дали е трябвало,
дали е трябвало изобщо
да се раждаш.

Много повторения, много чудо!
Защо намесвам тази песен ли? Защото ми е писнало от преструванковщини, че всичко, което ни се случва, е съдбовно, че винаги искаме да дадем всичко от себе си, дори троха от своя залък, че винаги трябва да правим всичко правилно. И ми е писнало, защото ни мачкат с приказки и песни и най-вече защото винаги ми е ставало лошо от спорта. И по-точно – от преструване, че трябва да обичам спорта. И от такива песни, в които ако не си направил еди-какво си, значи си живял напразно.
– Николайчо, ти имаш ли шорти с ластик на крачолите? – попита ме някога началната ми учителка.
– С ластик нямам, защо?
– Защото утре в училището ще идва Дора Габе и трябва да се представим пред писателката.
– Как да се представим?
– Ще скачаме пред Дора Габе в трапа за дълъг скок. И ти си определен също.
– Не може ли да ѝ прочета нещо мое?
– Не е предвидено четене на произведения на ученици пред писателката.
– А ластика на шортите – защо?
– За да не ви се види нещо неприлично, докато скачате. Не е удобно пред другарката Дора Габе.
Стана ли ви ясно защо потръпвам от фалшиви текстове, диалози, от фалшив живот и спорт? Мене, ученик в четвърти клас, ни жив, ни умрял от писане на сантиментални стихове плюс стихове с буен патриотизъм и с вяра в бъдещето, вместо да ме накарат да прочета стихотворение пред Дора Габе, ме карат да скачам в трапа за дълъг скок пред нея. Ами трябва и майка ми цял следобед преди моя решителен скок да ниже ластик на крачолите на шортите, за да не ми се видят случайно неудобните детайли. Това педагогично ли е? Защо е трябвало тогава да потискат поета в мен за сметка на скачача на дълъг скок?
Когато на другия ден се засилих и скочих от цялата си душа пред Дора Габе, аз не паднах в трапа с пясък и не си напълних зъбите с песъчинки, а паднах в буквичките на едно стихотворение, което исках да прочета, а не можах. Паднах в пясъка на разпилените си илюзии, че едно стихотворение е по-важно от един скок дължина.
Знаете ли каква е разликата между скок дължина на едно момче през 1968 година и стихотворение, написано от същото момче през 1968 година? Разликата е, че стихотворението може да почака, а скокът – не. И сега – половин век по-късно, е същото. Стихотворенията чакат, скоковете – не.
Дора Габе – тази велика и мека, и равнинна, и дълбока, и небесна поетеса, ме похвали. Пипна ми бузата и ми каза браво. Ама не за стихотворението, дето не ѝ го прочетох, а за скока с ластичните шорти. Как ли е оживяла тогава тая фина жена?
После взех да тренирам лека атлетика. Всички в училище тренирахме лека атлетика, защото учителят по физическо искаше да дишаме чист въздух. Чист въздух тогава в люляковия ни град – колкото щеш, но той си беше наумил, че трябва да го дишаме безкрай и главно докато тичаме. И че така ще ни направи бързи, смели, сръчни и най-вече – здрави.
Но на мен непрекъснато ми ставаше лошо от така наречената лека атлетика. Повръщах след всяка тренировка и вдигах температура.
Майка ми, която беше медицинска сестра, дойде да говори с учителя треньор:
–Гади му се – каза,– може ли да го отпишем?
– Ще му дадем шпайкове и ще се оправи.
Тези шпайкове бяха връх на леката атлетика тогава. Нещо като футболни обувки, но с пирони – мечта за всеки тичащ крак.
Няколко дена бях много щастлив и ходех отвисоко-отвисоко, но после разбрах, че съм свършен с тези бодливи същества. Докато тичах потен и премалял по пистата от сгур, така паднах, че се ожулих от върха на носа до свършека на моя телесен свят – до пръстите на краката. И се ожулих така, че после един месец коремът ми пламтеше като залез.
Хубавото на леката атлетика според мен е само едно – че от време на време сядаш на пейката до пистата и докато си почиваш, можеш да блееш и да си мислиш ту за узрелите череши на баира, ту за стихове, ту за момичета.
Ако искаш да си известен в училище, трябва да тренираш футбол. А и световното първенство в Мексико беше оставило неизличими следи в момчешкото ми съзнание и в съзнанието на българския народ като цяло. Тренирах футбол в градския детски отбор и дори станах много добър. Вкарах един гол на гостуващия детски отбор от Враца, но ме изгониха за сбиване. Бях много силно крило, но и много силно ми се виеше свят след всеки мач. Таванът падаше на очите ми, отслабнах страшно.
Майка ми ме спря без консултации с треньора, който пък се въргаляше доста мощно в тревите край Осъма с една моя братовчедка. Кой знае, може и затова да съм бил добро крило, вкарало един-единствен гол през живота си. Понякога успехите идват по роднинска линия.
Каквото и да говорят за футбола – а светът никога не е говорил нищо друго – аз най-много ценя във футбола фанелките на играчите. Така си я обичах моята фанелка с номер осем на гърба, че ходех по цял ден вкъщи с нея и даже спях с нея през нощта. След като майка прекрати внезапно договора ми с ФК Кърпачев – Ловеч, фанелката си остана все за мен. Треньорът не си я поиска – от любов към братовчедка ми, естествено.
В края на моята спортна кариера станах за пет дена джудист. Ако искаш да сваляш момичета, тогава трябваше да си джудист и да си със счупени уши. Положението от тогава е същото, без промяна. Като са ти зарасли ушите с хрущяли, значи си голяма работа.
За да си джудист обаче, трябваше да си перка. Някога викаха перка на този, който има големи мускули и гърдите му са изпъкнали. На такъв викаха и буца.
И защото нямах търпение да тренирам с щанги и гирички, а и защото кариерата ми приключи за пет дена, още от първия ден почнах да пия ви комплекс. Треньорът ми каза, че трябва да пия ви комплекс на хапчета – да заякна, и аз изпих веднага една опаковка червени малки хапчета. И стоях цял ден пред огледалото гол – да видя как ще стана перка и буца. Прилоша ми зверски, както се очаква, но аз се правех, че не се сещам от какво ми е зле.
Треньорът ми беше казал също, че джудистите трябва да се бръснат и че и аз трябва да се обръсна.
– Ама аз нямам брада…Само мъх малко. – Опитах се да се спася.
– Нищо, ти се бръсни и тя ще ти порасне! Иначе край с джудото.
Та освен на ви комплекс наблегнах и на бръснене.
Няколко дена по-късно по време на тренировки си счупих ухото и край. Нито станах перка, нито свалих момиче.
От тази спортна авантюра с източен привкус ми остана споменът за претъркаляне през рамо и за падане с тупане на ръка. Като паднеш на земята, трябва да тупнеш с ръка и да се претърколиш. Така не се удряш и ти няма нищо.
И в живота е така – падаш, тупаш с ръка и се претъркаляш. И понякога си чупиш я ухо, я глава, я илюзии.
От джудото ми остана и един смях. Много смешни ми изглеждаха тези джудистки дрехи. Сякаш са дрехите на хлебаря, който месеше симиди във фурната срещу нас. Като си облечеше белите фурнаджийски дрехи и се препашеше с колан, ставаше същински джудист.
Но ако се опитам да стана по-сериозен, ще кажа, че халатът на доктор Ичев – най-добрият педиатър в града, също приличаше на джудистки дрехи. А доктор Ичев беше много сериозен човек, така че трябва да внимавам повече, като се смея на джудистките дрехи.
Много ми се иска да ви съобщя стихотворението, което бях написал някога и което не можах да прочета пред дълбокоуважаемата Дора Габе, когато тя дойде на посещение в нашето училище. Рискувам много, но си го обичам – голям шедьовър е:

Самотна лодка се белее,
а в нея – аз и ти.
Ако не ме обичаш ти,
море, ела и ме вземи…

Шедьовър е, няма две мнения, ама и учителката е била абсолютно права да ме накара да скачам дълъг скок пред Дора Габе, вместо да го чета.
В дългия скок е истината и в шортите с ластик. Стиховете могат да почакат.

ВЕТЕРИНАРНАТА ЛЕЧЕБНИЦА

Някога, много отдавна, аз живеех на втория етаж. На първия етаж живееха на смени коне и прасета, крави и овце, кози и биволици и други животни, които пребиваваха в лечебницата.
Ветеринарната лечебница в Ловеч беше една голяма бяла къща на два етажа.
На първия бяха пациентите, на втория – аз и моето семейство. Голямата бяла къща на два етажа плюс животни, плюс прислужник, плюс фелдшер, плюс лекарско семейство – и ето ти цялата ветеринарна ловешка лечебница.
А дворът на лечебницата – зашумен с круши и ябълки, орехи и череши, мушмули, дренки, лешници е една кайсия, която не я давам за нищо на света. Много сладка кайсия, по-сладка от мед.
Още от дете съм свикнал, когато заспивам, някоя крава да надува сирена под мен, защото ражда, и в сънищата ми да се прескачат теленца. Свикнал съм да си уча урока, докато биволицата с рана на врата реве по-мощно от буря. А любимите ми книги винаги съм ги чел в съпровод на магаре, коза и оркестър. Гъските буквално ми бяха станали братовчеди – в лечебницата гледахме гъски и когато те тръгваха към Осъма да се къпят и да ловят риба, аз бях едно от техните момчета.
Тези гъски понякога рязко намаляваха числеността си, щом някой цигански табор, който винаги отива в небето, спреше на брега на реката, близо до ветеринарната лечебница. Таборът отива в небето и гъските също.
Велики години бяха – телевизорите бяха черно-бели, светът – цветен, а лечебницата – на два етажа.
Как беше замислена тая ветеринарна лечебница само – с грижа и за животните, и за хората, които ги лекуват.
Идват пациентите от близките села и на входа ги посреща прислужникът Мики-Мики. На Мики-Мики това не му е истинското име, но понеже непрекъснато казва мики-мики преди всяко изречение, истинското му име изчезна. А мики-мики означаваше „абе как може така“, „ей, да му се не види“, „олеле, майко“, „тц-тц-тц…“. И все такива работи. И оттам му дойде и прякорът.
Мики-Мики води пострадалия кон на първия етаж, където е конската болница. Първият етаж на лечебницата е голямо каменно помещение, което кънти, като говориш. Мирише на лекарства, на говежда пот, на бръмчене на мухи, а в средата на помещението има канал. Над канала – клетка с въжета и синджир. Сега като си затворя очите, клетката с канала ми прилича на сервиз за коли. Но тогава това си беше Спешно отделение за животни, а някои от животните си бяха живи транспортни средства.
Конят се връзва здраво, очите му стават големи, кървави, уплашени, че чак скимти – не пръхти, ами скимти, трепери целият.
И фелдшерът Пешев казва на Мики-Мики да вземе кофата с разтворения калиев перманганат. И топват крака на коня вътре.
Какъв виолетов цвят имаше тоя калиев перманганат. Ако е тъмнолилав, е опасно – може да се повреди раната. Трябва да е розов, едва розов даже.
Конят въздъхва дълбоко, сякаш е човек, и след малко почва да благодари и на Пешев, и на Мики-Мики за положените хуманитарни грижи.
Първият етаж на ветеринарната лечебница в Ловеч приличаше и на пещера. Като паднеха сенки и слънцето изчезнеше нанякъде, първият етаж ставаше усоен, загадъчен и стряскащ. Навсякъде имаше стъкленици, наредени по шкафове, с разни спиртосани овнешки сърца, с плъхове, змии и пепелянки. Имаше и едно препарирано теле с две глави. Това теле с две глави много ме плашеше, защото си представях как един ден ще проговори на два езика едновременно и аз няма да му разбера нищо.
Някак си бях свикнал с кравешкия език, в който муу-ууу е основна дума и основно понятие.
Този първи етаж беше нещо подобно и на виенско колело. Уж неподвижен първи етаж, уж досами земята, а пък като виенско колело.
Близо до лечебницата беше пазарът – там едно широко място и на него всяка година пристигаше виенско колело. Хората тичат, блъскат се, качват се и се возят. И се въртят, докато им стане лошо и пребледнеят. Въртят се хората с шарените си дрехи и физиономии, а на мен ми се привижда, че в кабините на виенското колело са се качили козлета, агънца, кончета и така нататък. Какво да ми се привижда на мене – момчето от ветеринарната лечебница, освен такива работи. А колелото се върти и на животинките им става лошо от въртенето и от живота, бързат да слязат и хайде – в лечебницата, която е на две крачки. И всички – козлета, агнета, кончета – на първия етаж под мен и търсят помощ.
Абе хора, не знаете ли, че ако се возите на виенско колело и то е толкова високо, все някога ще ви се завие свят и ще трябва да потърсите спешна помощ?
Пешев – ветеринарният фелдшер, никога не се качваше на виенско колело. Той беше много добър и много дебел. Търкаляше се като топка наоколо, лекуваше каквото видеше и каквото пристигнеше, но никога не се качваше на виенското колело.
– Кольоо, – викаше ми той, – ще паднеш от ябълката.
И аз падах с пет ябълки в пазвата. И с пет ябълки в пазвата нахранвах магарето в ъгъла на двора.
–Кольоо, – викаше ми той, – ще паднеш от крушата!
И аз падах с две круши в пазвата и с две круши нахранвах едно цигане от катуна, който още летеше към небето.
Можех да падна и от кайсията с много кайсии в пазвата и джобовете, ама ви казах, че тая кайсия не я давам за нищо на света.
Пешев беше голям левскар и ме запали по синия цвят. Оттогава много обичам да гледам сини облаци, сини реки, сини очи, сини ветрове и сини чаршафи, прострени в двора между дърветата.
Мики-Мики – прислужникът, беше известен с това, че освен мики-мики казваше и „дали ще сгреша“.
– Другарю Пешев, – питаше Мики-Мики – дали ще сгреша, ако измия мивката с топла вода?
– Пешев, дали ще сгреша, ако отворя прозорците в обора?
Но когато се обръщаше към баща ми – доктор Кривошиев – аз бях син на ветеринарния лекар Станислав Кривошиев, питаше по-дълго и уважително:
– Доктор Кривошиев, дали ще сгреша, ако изхвърля до Осъма тора на овцете, който е от вчера?
Или пък моето любимо:
– Доктор Кривошиев, дали ще сгреша, ако отида да си купя три мекици с пудра захар? Много съм гладен! Аз животните съм ги нахранил, ама съм гладен.
И от всички страни отговорът беше само един – ама как ще сгрешиш, давай!
Споменах баща си доктор Кривошиев – той е друга бира и направо ми пресъхва гърлото и ме стиска гърлото, като си спомня за него. Ветеринарен лекар, роден за сатиричен писател. Да ти разкаже виц – размазва те като опашка на кон – конска муха. Да се пошегува нещо – пали те отвътре със смях и със сълзи от смях. Ветеринар с чувство за хумор – сигурно затова животните понякога се смееха в обора и това може да бъде потвърдено от рибите и жабите на река Осъм, която минаваше до двора на лечебницата. Смеят се животните и не само че се смеят на приказките на баща ми, ами разказват и на други животни по селата какъв доктор имат. И другите животни бързат да се разболеят, за да дойдат да се излекуват със смях.
Но винаги, когато разказваше неприлични или съблечени вицове, както се изразяваше баща ми, той все ме пращаше нещо да проверя:
– Иди виж дали е угасена лампата в другата стая! Иди виж дали е включен телевизорът.
А телевизорът, както ви казах, черно-бял. Поне да беше цветен, та да му угасиш цветността.
Това трудно му го приемах за нормално, но аз толкова го обичах.
Да си ветеринарен лекар е голяма работа, висока чест и именно затова на моя баща му бяха дали да живее на високия втори етаж на лечебницата. Там живеех и аз.
Живеех и на двора, разбира се. От сутрин до вечер с дръвчетата, скакалците, гущерите и бръмбарите. И с тревата – ей, каква трева имаше в тоя двор. Каква трева растеше между дърветата само – зелена и тъмнозелена, висока и още по-висока, права или леко поклонена към земята. Подредена и разбъркана като коса на момиче. И като я окосяха с коса за косене, лягаше на пластове и миришеше на зелен одеколон.
Сега тревата не я косят, а я кълцат на салата за мравките. С тези електрически косачки я раздробяват така, че не се познава косена трева ли е, или е някаква лепкава тъмна каша. И не мирише на косена трева, а на ветеринарен обор. Да се чуди човек пеперудите ли, кучетата ли я опикават, дъждовете ли са с голяма киселинност, или светът почна да загнива и косената трева мирише така.
Да ви кажа честно, като вземеш животните в лечебницата, като вземеш персонала, големия двор, всякакви треви, дървета и създания и направо получаваш зоопарк. А в Ловеч, както е известно, има зоопарк – втория по големина зоопарк в България, от което ми се късаше сърцето. Защо винаги присъствам на места, които са втори по големина и значение? Не може ли и аз някога да се озова някъде на първо място?
Веднъж докараха в лечебницата тигъра да го лекуват. Бяха карали и други животни от зоопарка, но тигър – никога. Докараха го упоен и го свалиха, както спи. Упоен и с шарки, тоя тигър приличаше на човек, завит с одеяло на ленти.
Вързаха го на мястото за лекуване на животни и голямото лекуване свърши бързо. Татко му резна цирея и той потрепера. А като потрепери тигър, Вселената потреперва. Кой да ти знае, че тигрите имали циреи?
Татко намаза раната му с йод и му сложи памук и бинт. Тигър с памук и бинт.
И тогава влезе Мики-Мики. Водеше едно полуживо магаре.
– Какво правиш? – попита татко.
– Дали ще сгреша – запремига Мики-Мики, – ама си помислих, че ако тигърът се събуди и е гладен…
– Какво… – попита баща ми.
– Ако е гладен, викам да има едно магаре за всеки случай. Аз когато съм гладен, ям мекици с пудра захар, ама тигърът не яде мекици.
Фелдшерът Пешев се търкулна от смях и търкулна със себе си и Мики-Мики, и магарето. И аз видях, че ризата на фелдшера се синее.
Точно тука ще спомена, че сините чаршафи в двора ги простираше милата ми майчица и аз затова я обичах толкова много. Обичах я толкова много, защото живееше с баща ми и с мен на втория етаж на ветеринарната лечебница и нито един път не поиска цветен телевизор. Не че тогава имаше цветни телевизори. Хем гледаше с нас черно-белия телевизор, хем переше до синьо чаршафите.