Skip to content

Автор: Николай Милчев

ВЕЧЕР

Не излизай от шала си, не отстъпвай от мен –
и защото е вечер и светът е студен,
и защото там някъде, край черния път,
снегът умира от бяла смърт.

ПИСМО

Цял живот съм искал да напиша писмо
до снежинките.
И в писмото да има само една дума – дано.
И листът да е бял като зимна градина.

Нищо, че снежинките са малки деца
и докато четат, сричат.
Аз ще им напиша писмо – от мъгла,
и в края на листа ще кихне кокиче.

КЪСЕН СНЯГ

Снегът вали и спиране няма.
И снежинките ходят до планината и отново се връщат.
А в стаята седи един снежен човек и това е мама,
и не знае, че е снежен човек, и ме прегръща.

СПОМЕН ЗА ЛЮБОВ

Преди няколко години на премиера на моята книга „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ казах няколко думи какво е за мен любовта. Сега се опитвам да си ги припомня. Дано да мога…

Какво е любовта, когато си момче?

Да усетиш, че имаш ментов бонбон под лъжичката, като си мислиш за Нея.
Да я спънеш, докато върви, и да избягаш от радост, че си я спънал.
Да я обичаш толкова много, че да те е страх от нея.
Да ти е хубаво, че си се разболял и не ходиш на училище, защото по цял ден можеш да си мислиш за нея.
Да те набият момчетата от другия клас, защото и тя е от другия клас.
Да ѝ напишеш любовна бележка и да не помниш дали си я написал на листче, или на листо.
Да ѝ купиш кифла с мармалад, защото искаш да ѝ изтриеш носа от мармалада.
Да ѝ купиш лимонада и да видиш как киха от балончетата на лимонадата.
Да я поканиш вкъщи, когато вашите са на работа, и да не можеш да кажеш нито една дума.
Докато се целувате, да усетиш, че устните са ѝ изпръхнали, че пръстите ѝ са изпръхнали, че дрехите ѝ са се стопили и че е станала врабче.
Докато я изпращаш, да минете по улици, които току-що някой е спуснал от небето.
Да искаш да не я виждаш с дни, защото после ще я видиш цялата.
Да ѝ подариш ябълка и да ѝ отхапеш едно парче ябълка със зъбите си.
Да си мислиш, че сокът на ябълката е тя, и сокът да ти лепне по пръстите.

Какво е любовта, когато си пораснал?

Да искаш да станеш и да я намериш по интуиция.
Да ти е хубаво, когато тя страда за теб.
Да си ѝ сърдит и да ти е хубаво, като си помислиш, че ще се предобрите.
Да заспиваш с нейното име под очите си и сънищата ти да имат женски имена.
Да си лягате в едно легло, макар че леглото е тясно и за един.
Да спите в кухнята, а да вечеряте в спалнята.
Да се разболееш вместо нея.
Да нямаш никакви планове за нея, освен да си мислиш за нея.
Да си по цял ден с нея, а да ти се струва хей сега.
Да се колебаеш за нея от любов – винаги да се колебаеш.
Да я заведеш на обяд, а ти да не обядваш и само да я гледаш.
Да ѝ подадеш солницата и солта да е сладка.
Да забравиш как се казва, защото името ѝ си ти.
Да ти се иска да я убиеш, ако не ти се обажда по двайсет пъти на ден.
Да не знаеш нищо за любовта, защото това е самата Любов.

P.S. Сега си мисля, че любовта е и още:

Да стоиш на прозореца и да махаш с ръка към отсрещния прозорец.
Да стоиш на прозореца и да вярваш, че можеш да станеш цвете или картина.
Да измериш температурата на цветето и слънцето да ти се изплези.
Да вярваш, че си картина в рамката на прозореца.

Сигурно съм пропуснал поне хиляда неща…

ЩЕ СИ ПОПЛАЧА

Седя си, гледам телевизия и ми се плаче. Каквото и да гледам, все ми се плаче.
Сълзите ми са се наредили една след друга като съученички и си чакат реда под очите ми. И всичко ми се мержелее. Това са сълзите ми – съученички на скръбта и безсилието. И този път сълзите ми не идват от вътре, а слизат от високо. Някой ги спуска от небето и те първо повдигат клепачите ми, събират миглите ми и ме изпълват с мъглива топлина.
Плаче ми се и затова, че досега не съм плакал както е трябвало. Все са ме учили да се държа, да не се излагам, като плача – че съм момче, че съм мъж. И като се сдържах, какво, железен ли станах? Поръждавях и се посипвам като прах. Това станах – ръждива прах. Защото все ме учеха да не плача.
После отварям прозореца и пак ми се плаче. Как съм могъл да гледам всичко това и да не плача?
Извинявайте, дървета, че съм ви гледал, без да се разплача от радост. Извинявайте, птици, че не съм плакал за вас цяла зима, а само когато съм чел приказката „Майчина сълза“.
Как да не се оклюмат дърветата и как да не са жадни птиците, като аз не съм плакал за тях?
Ами локвите и цветята, ами камъчетата и бодилите – как съм ги гледал, без да плача за тях?
Особено ми се плаче, като чета книги. От всеки ред ми се плаче. Тогава сълзите ми се търкулват някъде навътре в мен и тичат по гърлото ми, по стомаха ми, по пръстите на ръцете и краката ми и ме правят мокър и успокоен.
Трябвало е да изплача очите си, като чета любимите си книги, а аз само съм ги чел. Разлиствал съм ги, а е трябвало да ги разлиствам с намокрени от сълзи пръсти.
Нищо друго не е трябвало да правя, освен да плача. Ама се сещам сега, чак сега се сещам, когато не трябва да си пипам очите, защото мога и да не оцелея.
Сълзите са най-важното нещо на света. Извинявайте, сълзи, че не съм си говорил с вас досега, че не съм ви питал за неща, които са важни за мен. Извинявайте, че съм ви крил като болно братче, което не е много прилично да се показва пред хората.
Вече чувам как някои ме упрекват:
– Тоя пък иска да плаче… Стига глезотии, стига хленчене, сега е нужна мобилизация, сила, здрав разум и ясен поглед!
Добре, приемам – така е, ама ми се плаче и като си поплача, всичко си идва на мястото.
За мен сега светът си идва на мястото само ако го гледам през сълзите си.

КОГАТО НЕ ТЕ ВИЖДАМ

Когато не те виждам,
си представям целия ти говор –
с отсъствията на подробности,
с беззвучията,
с тениската от памук.
Това е биология,
фонетика
и христоматия
на моята умора.
И съкрушителният ми инстинкт –
да търся в кожата и в дрехите ти звук.

И те видях,
като си лягаш върху хоризонта,
и си помислих,
че земята не е кръгла, а легло.
И чух как рамото ти лекичко пропука,
и си спомних,
че аз спя винаги на края на сезоните –
като есенно листо.

И те видях да се отронваш
в моите фантазии
и думи.
И без да подозираш
колко звучни пластики съм съхранил,
вървиш нанякъде…
И ми се струва
толкова разумно
да ти разкажа,
че аз не мога нищо повече
и че изобщо не съм бил.

МИЛИ ДЕЦА

Мили деца – по-малки и по-пораснали,
знам колко обичате майките и бащите си, бабите и дядовците си. Ама тези дни като ги видите в магазина, малко настръхвате, нали? Обичате ги много, знам, ама като ги видите в градинката или в парка, малко настръхвате, като се качат с вас в асансьора, малко настръхвате, като влязат в автобуса, малко настръхвате, нали?
Обичате ги, ама и настръхвате.
Знам какво ще кажете, деца. Това е за тяхно добро, акъл нямат, че са тръгнали навън, ще се изпозаразят всички. От грижа е, да, ама и от нещо друго, за което ме е страх да си помисля и за което никога не говорим.
И моля ви, не кипвайте като чайници и не казвайте: „Ние тия работи ги знаем, ама сега е друго.“
Друго е, но я си сложете ръка на сърцето и си признайте – старите хора пречат ли понякога? Пречат. Мрънкат ли – мрънкат. Омръзват ли – омръзват. Досадни ли са понякога – досадни са. Тежат ли – тежат.
Обич, обич, обич, ама и другото го има – онова друго, което е кълбо от любов, гняв, безсилие, яд и кой знае какво още.
За това става дума – и за греещата светлина в човека, и за тъмнините в човека.
И точно тука е най-тънката и болезнена част. Тук е дяволската пояжина, която омотава душите. Вместо да ви е яд, мили мои, на тези, които причиниха всичко това, на тези, чиято „сила“ се оказа безсилие, вие се ядосвате на възрастните си родители. Кажете ми, кой предизвика този световен смерч – онези, дето уж знаят всичко и на които всичко е позволено, или вашите бащи и майки, които ви отгледаха и изучиха с последните си пари и сълзи? Има разлика, нали? Надявам се, че я виждате.
Едно от най-страшните неща, които направи този вирус, е да противопостави поколенията. Как го е измислил само този злодей! Избира си предимно възрастни хора. „Харесват“ му, така да се каже, хора с опит. И така разстила, копае ровове и ями, разкъсва връзки и сърца.
Много ви моля, деца, преди да се вбесите на родителите си, на бабите и дядовците си, да си спомните нещо. Поемам риска да ме обвините в сантименталност, но…
Когато ви беше страх от тъмното, кой ви държеше ръката?
Когато прохождахте, кой ви придържаше да стъпите една крачка напред?
Кой ви научи да казвате първите си думи и кой сияеше от радост, че сте ги казали?
Кой ви завързваше връзките на обувките, мили деца, за да тръгнете по пътя?
Кой ви мереше температурата с устни?
Кой ви лекуваше болното гърло?
Сетихте ли се кой?
Хубаво, че се сетихте веднага. Затова сега по-полека, мили деца. Давайте го с повече разбиране и такт, с повече любов. И ако може – дръжте сърцата си отворени. Не обвинявайте, не съдете изведнъж.
Защото това все някой ден ще отмине. Ама оградата между поколенията може и да остане и да ни плаши с ръждата си. Затова, деца, по-полека…
И ако може – да не казвате, че това са глупости, защото тогава аз ще ви се разсърдя. Ей така, както ви обичам, ще ви се разсърдя.

УХАНИЯ

Честита първа пролет, приятели!

***

На тротоарчето пред магазина за сапуни
ухае винаги на теб.
Ухае на невидимо притегляне.
И продавачките разбират колко е естествено
да не купувам нищо друго
освен облаци.
И там, на улицата, да изкъпя силуета ти
с една огромна капка нетърпение.

Обичам как ухаеш на усещане –
на борови иглички и на мента,
на карамфил,
канела
и зелена ябълка…

И ако продължа да изброявам ароматите,
ще стигна до косата ти.
И никога не ще помисля
да ти купя гребен.

РЕКА

Тя не тече, както тече река, ами потрепва, милата,
повдига роклята си, гмурка се, подскача.
Тя е река и риба, сянка и градина,
тя е изкъпаното ми като луна момиче.

Тя е последната любов на моите момчешки пръсти
и затова аз плувам, плувам към косите ѝ.
Тя не тече, както тече река, ами при мен се връща
и се полюшва от любов, и сяда под върбите.

ОРЕХЪТ

Преди години, докато се разхождах по запустялата и зашумена железопътна линия в квартала, намерих пораснало малко орехово дръвче. Сигурно някоя сврака го беше посяла тук, между старите траверси, или пък се беше търкулнало от джоба на слязъл да повърви по земята облак.
Откопах тънкото резедаво стебло и го посадих в градината пред блока. Децата много му се радваха. Направиха му гердан от бели камъчета, поливаха го, пърхаха около него, връзваха му мартеници и то тръгна нагоре.
Орехчето растеше като момче – със сладък, но и с горчив характер. Орехите са такива – малки кафяви планети, в чиито черупки ядките са и сладки, и леко горчиви.
По-едно време почнах да се притеснявам – бях чувал да приказват, че човек, като посади орех и стеблото на ореха стане дебело колкото врата му, човекът си тръгвал от тоя свят. Гледах ореха, пипах си врата и когато разбрах, че вратът ми е къде-къде по-тънък, се уплаших. Наистина се уплаших, но после свикнах, дори ми ставаше смешно, като се сетех за тези приказки и суеверия. Ставаше ми смешно, но и тръпки ме побиваха.
Тази сутрин минах покрай ореха. Премалях, защото сега времената са тежки, опасни и мистични, ако щете, и човек се плаши от сянката си или от страха на сянката си. Плаши се от ръба на мислите си, от шумоленето им.
Ето, казах си, това е. Стеблото на ореха е по-дебело от врата ми, значи краят ми наближава. И докато бях изтръпнал и вцепенен, погледнах към дървото. Орехът си стоеше на мястото, само че за една нощ се беше изтегнал нагоре към небето, беше се протегнал към слънцето и стеблото му беше изтъняло, беше станало тънко и ефирно.
Разцъфнах. Кръвта ми се пална, светна ми и ми олекна. Милият орех, милият ми орех – изтънял е само и само да не ме плаши, само и само да ми вдъхне кураж.
На това аз му казвам орех, който обича и който знае как да се отблагодари, че си го посадил в градината пред очите си.