Skip to content

Автор: Николай Милчев

СПОМЕН ЗА РЕКА

Като дете цяло лято си бях на село. Къпех се във Вита безкрайно, докато устните ми посинееха, докато кожата ми станеше като хартия, по която с нокът можеш да драскаш и пишеш.
В планината тогава валеше всеки следобед. Изведнъж идваше толкова дъжд, че реката ставаше висока и мътна. Вълните – тъмни и с перчеми, се полюшваха и полюшваха чак до вечерта. Водата мучеше като стадо крави.

Изтръпвах и не заспивах по цяла нощ. Страхувах се, че след такъв дъжд на другия ден няма да мога да се къпя. Даже излизах на балкона на къщата и слушах дали Вита бучи.
На сутринта реката пак си беше прозрачна и ласкава. Нямам идея как ставаше това, но ставаше.

Сега знам – всяка нощ баба ми е ходила на брега, хвърляла е парчета сапун във водата и е почвала да пере реката. Говори на реката и пере, докато реката се смири и стане бяла.
Така се бели река – с много сапун и приказки. Само едно не ми е ясно – откъде е намерила толкова голямо корито?

ИЗКУШЕНИЕ

Понякога изневиделица край оживена софийска улица или в задния двор на някое учреждение можеш да срещнеш ябълково дърво. В късна есен тези дървета приличат на небесни изкушения. Щом са оцелели толкова години, сигурно са сладки. Няма начин да не са сладки.
Такива работи си мисля, докато хващам ниските клони на една такава ябълка и започвам да ги тръскам. Падат няколко изумително красиви, кръгли, есенни наслади. Чува се как сокът плисва, после се белее.
Опитвам една ябълка. И не мога да преглътна. Боже, колко пясък, колко много пясък и прах има между зъбите ми.
Защо, Господи, става така, че градът превръща дори това библейско изкушение в нещо, което трудно се преглъща? А какво е ябълката, ако не падне на земята и не я опиташ веднага?
Не е ябълка – спомен е.

БЯЛО

С цвета на предстоящи снегове
ръцете ми отиват към декември.
Декември пръска милиони сфери
и пухчета по детското носле.

Декември има пух и кадифе –
ръцете ми си спомнят кадифето.
А тихите снежинки по небето
са сфери от рисунка на дете.

ПО ЗАЛЕЗ

Река… И в нея светлината
поклаща своята спирала.
И кос в косите на върбата
свирука сенки и прохлада.

Спиралата блести от люспи
на риби, скочили по залез
към удивителното чувство,
че на небето са живели.

А отразените им майки –
звездите, слезли при реката,
люлеят ги и им приказват
тъй, както майки на децата.

Какво им казват, не е ясно.
Наоколо е само космос.
А косът е заспал прекрасно
над риби, капки и въпроси.

ЗА ЕДИН ПОЕТИЧЕН ЦИТАТ

На автогарата в Луковит дълги години стоеше следният надпис: „Човекът е човек тогава, когато е на път“. Пеньо Пенев.
Докато в България авбус и автогара са синоними на път и пътуване, няма надежда за хоризонт.
Иначе ние обичаме поезията. Даже я цитираме.

ЧУДОТО

От автобус 280 на спирката в началото на Борисовата градина слиза сляпо момиче. Мъдър и тъжен лабрадор с цвят на светлина повежда момичето и те влизат в алеите на парка.
Какво чудо…
Но истинското, Божие чудо, ще се случи тогава, когато един ден това куче поведе сляпа птица между тревите.

 

ПОТОП

Когато майка ми престана вече да си спомня дали е поливала градината, едно от цветята се самоуби с дъжд.

РАВНОВЕСИЕ

На Мила

За да запазиш, мила, равновесие,
ти трябва шапка
с извънземна периферия.
Защото там,
по кадифената ѝ орбита,
ще срещнеш
миналото на ръцете ми.

Ти никога не носиш
шапки с минало
и още нямаш право на следобеди.
Но аз съм стар
и си обличам сянката,
и ръкомахам
като птица привечер.

Сега си мисля,
че ръцете ми са станали
безсмъртни
от събиране на думи.
И ето – аз измислям тази шапка
от кадифена
тъмна астрономия.

И ето – аз ти казвам – няма думи.
Косите ти ухаят на предчувствия…
Но аз това ще го напиша някога,
когато шапката ти
кацне
между редовете.

НАЙ-ДЪЛГИЯТ ФИЛМ

Обичам да лежим
и в стаята да прожектират филми
за реки
и стари кораби върху реките.
И корабите да навиват бавно
тъмната и лъскава вода
на ролки и къдрици.

Обичам да не ставаме с години.
И филмите с реки да стават
по-дълбоки,
и корабите да са по-големи от илюзии.
И нашите коси да слизат на брега,
където има гребен с тънки пръсти.
И има толкова папур,
че и брегът прилича на мулатка.

А от брега се влиза в стаята
на нашата умора.
Там има слънчеви петна
с ефекта на здрачаване.
Това ни стига,
за да преживеем времето
до следващия филм за кораби,
които влизат през прозореца,
и за реки,
които имат шии на мулатка,
дошла,
за да се поклони,
когато свърши филмът.

Забравих да ви кажа,
че мулатката
е моята метафора за вечер.

БАР „МУСАКА“

В края на улица „Далчев“ в София откриха ново заведение – бар „Мусака“. Името е странно, а емблемата още повече –. вилица със зъби, приличащи на пушек. Готвят хубаво, не е много скъпо, на самообслужване е и хората идват да хапнат или да си вземат за вкъщи.
Преди няколко дни, в дрезгавината на вечерта, минавам оттам. Облечен съм спортно-небрежно, даже „свлечено“, както казват младите. Сложил съм и бейзболна шапка.
От заведението излиза момиче с бяла униформа, очевидно служителка. Носи две прозрачни пластмасови кутии.
– Искате ли ги? – пита момичето.
– Какво е това?
– Салата, от зеле и моркови. Ние след работа каквото остане – го слагаме до контейнерите. Вземете, прясно е!
– На клошар ли ви приличам?
– Не, разбира се. Но сте много тъжен.