Skip to content

Автор: Николай Милчев

ЛЮБОВ

Одеалото, с което те завивам,
е точно колкото е есента
в очите ми.
Завивам топлия ти хляб
и тялото,
димящите крайбрежия
и долината
и майчинството ти завивам
с есента.

Завивам те,
за да не се страхувам,
че дрехите ти имат отражения,
с които ти минаваш
през сезоните.

Завивам те
с безсилие
и с пръсти,
които обикалят в кръг,
докато спиш,
без да докосват
есента
и твоето изящество.

НЕДЕЛЯ

От толкова лекарства и подножия
съм станал късен,
тих 
и подозрителен.
Велико средство за разреждане на кръв
е ножът.
И за разлепване на страници от книги –
докато заспите.

За ножа няма никаква надежда
освен тази –
да преминава
между вените на страниците
и да ги разделя.
Почти приел подножията в мойта стая,
се сещам,
че отдавна е неделя.

ВЕЧЕРНЯ

Благословени страхове на тялото, което помни,
че птицата е битие на полетялата умора

и че небето има цвят и привечерен птичи почерк.
Благословен отвъден свят – на три пера и многоточие.

Благословена тишина и космос с дълги запетаи,
благодаря ви за смъртта – красива птица в бавна стая.

Благодаря ви за това, че пиша, за да си припомня
как три пера от вечерта върху косата ми се ронят

и как след всички страхове от думи и от многоточия
валят такива снегове, че сигурно е вече нощем.

ЗА ПОЕЗИЯТА

Дърветата са винаги крайбрежия –
ми каза ти.
И затова върху водата
сенките им пишат
на латиница –
ти казах аз.
Но аз разбирам тази азбука –
ми каза ти.
Но аз не мога да си спомня
нищо повече
от вятър –
ти казах аз.

Интервю за в-к „Жълт труд“, 14 март 2018 г.

На 13 февруари ти написа в своя сайт един много емоционален текст за образованието и учителите, което носеше заглавието „Престанете да демонизирате българските учители“. Към кого беше адресирано това обръщение и защо казваш „отдавна стискам зъби… и ми прекипя…“?

Този текст е моята невъзможност да мълча, плюс гняв, плюс тревога, плюс безпомощност. Стана повече от очевидно, че срещу учителите се поде кампания, опитваща се да ги представи като неуравновесени насилници, които тормозят учениците и които са заплаха за тях. Пределно ясно е, че конюнктурата около така наречената Истанбулска конвенция и отпорът на българското общество трябва да бъдат подсилени именно с такива „инциденти“. Простичко казано – на обществото се казваше следното: Има ли насилие над деца в България? Има. Има ли насилие над жени в България? Има. Давайте да приемаме Конвенцията.
Гневът ми е от явната манипулация и от слагането на главата на учителите именно на шапката на позора.Тревога, че тази тенденция може да се разрастне, и безпомощност – че е невъзможно да се противостои. А истинското име на материала не беше „Престанете да демонизирате българските учители“ – това заглавие постави сайтът, който публикува текста, а иначе го бях озаглавил „НЕПОДРЕДЕНО, ЕМОЦИОНАЛНО И РАЗБЪРКАНО ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО И УЧИТЕЛИТЕ“. Вероятно истинското заглавие и някъде по средата. написаното от мен получи изключително голяма подкрепа – близо 70 000 четения и 12 000 споделяния. Това показва поне две неща – било е време да се каже „Стига вече с тая работа, спрете да хвърляте кал по учителите“ и крайно време е да се кажат истини за училището, които се премълчават, замазват и фризират. И то да се кажат не от космическите висини на министерства и неправителствени организации, а от класните стаи, от черните дъски и от дневниците. Тоест – от сърцето на училището. А сърцето на училището е в много тежка аритмия.

За мен, а навярно и за мнозина, беше естествено, че тъкмо теб поканиха няколко дни по-късно, на 18 февруари, на разговор в БНР със заместник министър на образованието Деница Сачева. Коментариите за това в социалните мрежи много си приличаха и се свеждаха главно до това: вие двамата разговаряхте на различен език и общо взето се разминахте тотално, така ли беше?

С госпожа Деница Сачева ние не само че говорихме на различен език, а живеем в различни светове. Тя вероятно е добър управленец, но според мен съвсем спокойно би могла да работи в което и да е друго министерство. Езиците ни бяха различни, защото тя мисли, че кара машината на образованието и тя върви добре. А аз, който съм винтче от машината, виждам колко се задъхва тя, как има нужда не само от основен ремонт, а от нов ум и двигател. Госпожа Сачева говореше какви мерки трябва да се набележат срещу агресията, срещу застаряването в училище, за въвеждане на обществено начало, за камери, но всичко това прилича на прогноза за лошо време, след като градушката отдавна е ударила и щетите са налице. Говорихме на различни езици и защото изповядаме според мен и различни философии – аз съм за реда, дисциплината и умерения консерватизъм, а тя – доколкото усетих – за либерализма и неолиберализма. Ще го кажа просто – аз мисля, че училището е труд, усилие, мъка, ако щете, дисциплина, морал, а от другата страна е разбирането за образованието като за игра, шега, забавление, представление, карнавал. Езикът на реда срещу езика на карнавала. Това е.

Първата тема във вашия разговор беше предложението(вече отхвърлено) за видеонаблюдение в училищата. Ти казваш, че няма да позволиш да ти сложат камери в класната стая и твърдиш, че не самият факт на наблюдение и контрол те притеснява, а фактът, че фетишът към технологиите в днешни дни срива доверието между учители, родители и ученици в посока на обезчовечаване, роботизиране, липса на професионални критерии, липса на човещина…Дали учителите и родителите ще разберат това?

Фетишът към технологии е преди всичко бизнес. И финансов интерес. Но това не е най-страшното. Фетишът към технологиите е заболяване, което лекува своите мании с обезчовечаване и антихуманизъм. Напълно изчезва доверието, грижата за човешкото и се заменя с представата за училището като за един денонощен Биг брадър. Тези, които мислят, че видеонаблюдението и технологиите са панацея, са жестоко заблудени от тези, които знаят, че това е бизнес и пари. На камерите в коридорите на училището отдавна никой не обръща внимание, на учениците не им пука, че има камери. Да не би да намаляха проявите на агресия от това, че има камери? Да не би учениците да са започнали да свалят шапка на учителите си по коридорите? Не. Абсолютно забравиха, че има камери. Подобриха ли толкова много мултимедиите качеството на образованието? Едва ли? На тях по-скоро си пускат игри и филми. Учениците идват със своите технологии в училище. Те не търсят училищните технологии. Те живеят в различна интонационна, звукова, извънучилищна среда. Какво си мисли обществото, че правят учениците с телефоните си – компютри, които носят в джоба? Че гледат „Хамлет“ или „Лебедово езеро“? Не, правят нещо доста по-различно – нека го кажа евфемистично – изучават човешката анатомия. Или преписват по време на контролни и класни. И родителите са наясно с това, а се преструват, че не са.

Какво означава девиза „Не на аналоговите учители в дигиталния свят“,от който ти си ужасен?

Това означава дискриминация и открит опит да бъде изхвърлено едно междинно поколение от учители на прехода, унизено и оскърбено. Това означава, че сравнително по-млади колеги, издигнати на ръководни постове в училищата, избиват своите комплекси за малоценност и управленска немощ с критерий, които напомнят по-стари времена. Като например всички учители, завършили преди 9 септември 1944 година, не стават. И не си мислете, че в случая става въпрос за различни неща – че едното е политичедси аргумент, а другото – технологичен. И в двата случая става дума за манипулация. Ако така наречените „аналогови учители“ са излишни, то са излишни и простите „аналогови книги“, написани на хартия, излишни са „аналоговите картини“, нарисувани с бои върху платна. Излишна е цялата досегашна история, в която човек не може да си отмахва или добавя реалност – каквато възможност вече има. Съвсем скоро „дигиталните ученици“ ще имат възможност със специални очила да си избират кой учител да е в стаята и кого да изтрият. Така образованието , а и животът ще станат един непрекъснат научнофантастичен филм. Ама че душата ти е изчезнала или е станала пепел – е, много важно. Важно е да не си аналогов.

Казваш, че не си против контрола и прозрачността в работата на учителя, но твърдиш, че има една тънка граница, която не бива да се прекрачва. Къде точно е тя? Какво се случва оттатък границата?

Контрол и прозрачност трябва да има, но трябва да има и автономност, доверие и права. Права за учителите, доверие за учителите, упование в учителите. Няма как учителите непрекъснато да бъдат държани под лупа, животът им да обрасва с правила и инструкции и да се изисква от тях творчество и индивидуалност. Фетишът към общественото начало доведе до такива абсурди, че учител не може сам да си избере учебник, програма, по която да преподава, ред, по който мога да преподава, че родители могат да влизат по всяко време в часове.
Парадоксът е, че „високите изисквания“ към учителите са съчетани с тотална либерализация по отношение на учениците . Ще го кажа просто – учениците могат да имат по 300 отсъствия и да не ги изключат, да не идват изобщо в 12 клас и да знаят, че не може да им се случи нищо, да не можеш да ги изгониш от час и всичко това в края на краищата да доведе до получаване на добра диплома. Това са „високите изисквания“ за учениците. Та на въпроса къде е границата – няма граница, отдавна е премината. Някои не искат да има никаква граница

Заместник министър ДеницаСачева казва, че трябва да се внуши на днешните 16-17-годишни юноши, които сега правят своя професионален избор, че за в бъдеще учителите у нас ще имат и престиж, и добри заплати, и добри условия на живот… Че все повече хуманитарното образование ще бъде по-по-по-… у нас, и като държавна политика, и като обществена подкрепа. Вярваш ли в това? А децата ще повярват ли? Как се внушава това в днешния ден?

Не, абсолютно не вярвам. Няма как да стане това при условие, че професията е на дъното на обществената скала за престижност, че педагогика записват главно хора, които не могат да влязат нищо друго, и работата няма да стане, докато се мисли, че с половинчати, смешни финансови лостове този въпрос може да бъде решен. И тук не мога да се стърпя да не кажа най-важното, което мисля – образованието в България престана да бъде ценност, то не е пряк път към успех и просперитет. То е по-скоро диплома и алиби при заемане на длъжност.
Преди години на въпроса защо няма висше образование
министърът на младежта и спорта тогава – Лучано, каза: „Ами че ако дипломата беше някаква ценност, аз щях да си я купя“. Много по-честно е Министерството на образованието да се нарича Министерство на дипломите.

Ти каза в този разговор нещо, от което ми се сви сърцето: „Оставете учителите на мира… Дайте им малко въздух!“ Така ли се чувстваш днес – преследван, притиснат до стената, изтормозен, унижаван, докаран до лудост от инспектори, проверки, надзори…?

Да, казвам същото – оставете учителите на мира! Престанете да експериментирате върху тях, да ги превръщате в счетоводители, статистици, в бавачки, в надзиратели и най-важното – не искайте от тях да бъдат аниматори на учебния процес. Престанете да им мътите главите с нови закони, с нови програми, престанете да правите фейсгрупи, в които да обсъждате от лака на ноктите до семейното им положение. И накрая – една метафора. Престанете да ги разпъвате върху „любовта“ към своите деца. Дайте им да дишат. Доверете им се. И не говорете вкъщи против тях.
Съвсем наскоро една учителка се оплака, че четвъртокласник я нарекъл с неприлична дума. Когато го накарала да ѝ се извини, ученикът отговорил: „Ама вкъщи всички Ви наричат така. За какво да се извинявам.“

Тези програми за „мерки против насилието“ и „мерки срещу стреса“, които г-жа Деница Сачева твърди, че трябва в близко време да се изготвят (от училищата, разбира се!) няма ли да са просто още едни бумаги, пълни с шаблонни думи и призиви? Т.е. още един обезсмислен документ в и без това задръстеното от административна бумащина общуване между министерството и училищата?

Ще ви дам един пример. Ужасен пример, отвратителен. Една от тези мерки са пощенски кутии против насилието. Столична община изпрати в училищата кутии, каквито имаше на село по портите, с призиви учениците да пускат скандали. Пълна демагогия и отбийномер. Остава да назначат и пощальони за сигнали против насилието. Игра. Демокрацията в училище се превърна в игра на процедури и домино – на огромната агресия в обществото.

Водещата на предаването говореше за това, че учениците се връщали от училище „нещастливи“, а ти отвърна, че учениците трябва да се връщат от училище не щастливи, а научили още нещо, знаещи… Че ученето не е забава и игра, а усилия и труд… Дали някои родители и някои ученици няма да сметнат, че ти отнемаш на подрастващите радостта от живота, от младостта им?

Ако сметнат такова нещо, значи нищо не са разбрали. И нищо не са разбрали от училище. Училището е място, където растеш – умствено, духовно и физически. То не е Дисниленд с вържележки и криви огледала. то е, пак повтарям, усилие и на ума, и на характера. Ще кажа и нещо еретично. В образованието има и елементи на „насилственост“ – по отношение на това колко, кога трябва да се научи и да се знае нещо.
Преди десетилетия голямата ни дъщеря учеше в едно от така наречените Сендовски училища, където не им даваха домашни, учебниците им стояха само в училище и имаха предмет ЧПС – Чета, пиша, смятам. И когато в края на годината донесе свидетелство, на което пишеше, че „ДЕТЕТО НАЙ-ВЕЧЕ УМЕЕ ДА ИГРАЕ И ДА СЕ ЗАБАВЛЯВА“, – и това върху изображението на тримата глупаци като фон, веднага я преместихме. Парадоксално е, че нито тогава, нито сега децата на властимащите и париимащите не учат в такива училища. Записват ги където има ред, дисциплина, където отстраняват за недостатъчно убедителен успех… Както е например в Американския колеж. Защото искат децата им да се връщат вкъщи с диплома, върху която има бухал, а не тримата глупаци.

За мен това изказване в публичното пространство отекна като гръм: че българският учител е уморен, отчаян и демотивиран, защото участва в един фалшив процес на образование, че матурите са лъжематури и че гимназиалната диплома няма вече никаква стойност, след като в някои университети можеш да си „запазиш място“ по телефона… Как реагираха твоите колеги? Учениците ти?

Учениците ми много се радват, че е така, защото те разчитат именно на това. Тези, които осъзнават, че това е пързалка и димка, бягат в чужбина. А за лъжематурите се знае от сто години. Ще го повторя -–при сто възможни точки зрелостникът получава три, ако изкара 23 точки. По целия свят, ако имаш 49 точки, е две, тука 23 е три.
И веднага родителите започват да реват как учениците имали по-ниски оценки през годините, а изкарали по-високи оценки на матурите. Имат, защото е лъжа и шашарма. Учениците се шегуват, че ако задраскаш само отговор В, ще имаш 4. Преди няколко години в Румъния се опитаха да въведат по-високи критерии и веднага 50 процента от зрелостниците не завършиха. А това- със запазването на места във вузове по телефона и с томболи за коли е направо гротеска. Очаквам някой ВУЗ да обяви, че първият записал се студент ще се ожени за дъщерята на ректора.

Като викаш „защитете учителите!“, от кого искаш да бъдат защитени и кои ще са тези, които ще ги защитят? Как? (Синдикатите, стана ясно, не могат да направят това)

Синдикатите се превърнаха в тежкоподвижни казионни организации с несменяеми лидери, със сложни и съмнителни зависимости. Ще бъда и по-конкретен – ако в началото на прехода Подкрепа изпълняваше чисто политически функции, то сега в Синдиката на българските учители например се членува за няколко дни повече отпуска. Учителите си казват така: Със Синдикатите е зле, ако си извън синдиката – още по-зле.“ Синдикатите вече са равни на инерция. Трябва да се почне съвсем отначало, съвсем на чисто, ако изобщо е възможно. Синдикатите приличат на БЗНС преди 1989 година – участват, но от тях нищо не зависи. И най- важно – тежката травма, която остана у учителите след учителската стачка. Не правителството, а синдикатите разтуриха седенките.

Деница Сачева твърди че до няколко години една огромна част от учителите ще се пенсионират, до какво ще доведе това? Ще внасяме ли учители от Бангладеш?Някои може би си мислят, че това е спасението – ще дойдат нови хора, с ново мислене, с нови идеи… Но ти май не мислиш така?

Спасението в момента е, че в училище работят и учители, които са в предпенсионна възраст. Без тях положението би се влошило драматично. Парадоксално е, но така наречените „застаряващи учители“ все още крепят положението. Особено в начален курс. Ако решим да си внасяме учители – това в кръга на шегата, разбира се – ще трябва да си внесем и нов дух, нов манталитет и нова територия. Ще го кажа така –ако си внесем нов даскал, откъде ще си внесем нов поп и нов кмет?

Твоята болезнена обществена и професионална чувствителност помага или пречи в твоята втора (и много ярка в последните години) сцена на професионално утвърждаване – поезията?

Поезията никога не е била за мен втора сфера на изява. Тя не е била и първа сфера на изява, а единствена. Работил съм различни неща, но винаги съм мислел само едно – да бъда поет. Моето мислене е такова. Дори когато си плащам хляба в магазина, мисля за джоба и портфейла си като за метафора. дори когато преподавам на учениците си, когато слушам какво говорят в междучасията, аз гледам на думите им като на възможност да бъдат използвани в поезията. Още първия ден, когато влязох в училище – като първокласник, и видях портретите на писателите в коридора, разбрах, че това е моето небе, това са моите хора и това е моето семейство. През годините се убедих, че ако нещо ми е помагало винаги, това е било поезията. Тя ми се е отплащала безсребърно с онова незаменимо с нищо усещане, че си видял нещо невидимо и си го назовал. Години наред се опитвах да си отговоря на въпроса какво е поезията. Най-често казвах, че тя е световъртеж, друго състояние, поглед отстрани на самия себе си. Преди броени дни обаче претърпях тежък здравословен инцидент и в дългите часове на неподвижност усетих, че поезията е полъх, но не на вятъра, а на съзнанието. Хладък, ментов вкус и усет на нещо, което идва от високо и е много близко до теб. Наистина разбрах, че тялото и съзнанието нямат нищо общо и че ако тялото генерира и излъчва любов, съзнанието генерира и излъчва поезия. И когато съзнанието описва физическата любов, то я описва с думи, които само приличат на физически. И че тепърва предстои любовта например да бъде описана не чрез сетивното, не и чрез безплътното в този полъх, за който говорих преди малко. Защото наистина съм убеден, че поезията е полъх.
Що се отнася до бъдещите ми книги, искам те да бъдат изрязани от едно листо, извадени от една капка, чути в един тон. Написани, ако щете, с една и съща буква. Защото повторението и вариациите на това, което си, правят от стихосбирката книга, от стихотворението – стих, и от усилието – смисъл.Искам в книгите ми разнообразието да е равно на изчерпване на едно и също нещо, наречено пропадане, потъване в думите, отместване на въздуха към думите. Другото вече не ме интересува. Другото не ми е интересно. Не искам да участвам в представление, при което поезията е заменена от парадоксална епиграма или от неосъществен спомен за поезия. Така наречената „модернизация“ на поезията никога не се е случвала от ефекта на огледалата, а от ефекта на вътрешната неповторимост.Не искам поезията ми да мирише и да ухае на чужди континенти, а да бъде универсална – от цветето в дядовия ми двор. Защото думите, с които го описвам, трябва да са континенти.

ДЪЖД

И се питам защо този дъжд
пада точно така – по очи,
и защо прави всичко това
с такава смиреност?
И се сещам,
че дъждът е набожен
и когато вали,
се моли в нозете
на всички растения.

МАРТ

МАРТ

Преди да дойде пролетта,
аз искам да ти кажа,
че до есента е нищо време –
едно насапунисване на нивите с мъгла
и после лятото,
което бръсне стръковете,
по-високи от вселена.

Аз искам да ти кажа още и това,
че пролетта е нищо повече
от нашата замаяност –
едно насапунисване на младите коси с мъгла
и после лятото.
И тихата река
накрая.

Преди да дойде пролетта,
аз искам да ти пожелая
един щъркел –
по-бял от цъфнала
в градините мъгла
и разточително красив,
и безпределно дълъг
щъркел.

МНОГО БАВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Това, което пиша много бавно,
е моето свидетелство за съвместимост
с другите пространства.
Заслужих го с кръвта
на сняг,
на капка
и глухарче.

Заслужих го,
защото завалях
обратно на притеглянето на земята
и бях снегът,
който затрупва плахата звезда,
и капка бях,
която става по-голяма
от река върху небето.
И бях глухарчето
и цялата му прелест.

Това е моето свидетелство
за изумителна несъвместимост
на живота с мен…

Това забавяне на говора и буквите,
това космическо изчезване
на чувството
за логика и стих
е цялото усилие
да не изгубя никога представата
за сняг,
за капка
и глухарче.

И ето, казвам сняг –
и мисля за перцата на кокошчиците в двора,
и казвам капка –
и преглъщам времето,
и казвам,
че глухарчето
е къдрав албинос върху поляната.

И казвам,
че докато пиша много бавно,
все още съществува някаква надежда
за снега,
за капката
и за глухарчето.

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ù е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер в петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

ВЕЧЕР

Да бях експерт по смърт,
бих си помислил,
че кръвоизливът
в очите ми е вино –
капки вино.
Какви прекрасни чаши са очите!
Изпълват се полека с хоризонт
и с възхитителна самотност
се изпълват.

Какви прекрасни чаши са очите –
когато ангелът ги пълни
с капки вечер…