Рано сутрин и малко преди здрач покрай прозореца ми прелитат врани. Сиво-черни и лъскавочерни, високи – те приличат на откъснати парчета тъмни облаци. Скупчват се, разпръскват се, реят се и не спират да говорят. И говорът им прилича на ножица, която реже плат, или на далечно хъркане.
Сутрин и вечер прелитат врани.
Сутрин идват от Витоша, за да се хранят в София, а вечер се връщат да спят в Драгалевци и Бояна.
Уши, по-големи от ушите на Буда.
На гърба му – Исус и Аллах.
И пътека с бодили…
И една пеперуда,
позлатена
от слънце
и прах.
Патица и катеричка, зелка и смокиня
и река, с мъгла повита,
за да не настине.
Стара къща със жилетка и петел с ушанка.
И една снежинка малка
като бяла мрянка.
Есента на магаричка тръгва си и шушне,
че нощес ще дойде тайно
да открадне мушмули.
Той знаеше от какво ще умре – от щастие. Знаеше и кога – когато някой най-после му се обади по телефона.
И си помисли – колко хубаво е това за начало на стихотворение.
Есента ме здрависа. Боядиса ме в цветно
и листо от кайсия вместо устни ми лепна.
Татуира ми заек, който драска в ръцете,
и прошепна, че дюлите са заспали комети.
Есента си играе с цената на златото.
Подарява ни облаци с дъждовни карати
и ни прави по-плавни и по-дълго облечени.
Есента е дълбока и на пряспа обречена.
Есента е нехайна – има счупена кошница
и облича не рокля, а една денонощница.
И се шляе с нея, и прегазва боазите,
и очаква за всичко след това да разкажете.
Есента е изгубена, затова я събирайте
и високите ябълки цяла нощ рецитирайте.
Не забравяйте нищо – ни къпина, ни буква.
Есента се прегърбва. И с тояжка почуква.
Може би ще изчезне, може би ще остане…
Но снежинката вече две петлета нахрани.
И листото кайсиево ми напусна устата…
Есента е пораснала. И е много оттатък.
От едната му страна продават хляб. От другата – цветя.
Толкова е просто. Първо – житото, после – земята, после – цветовете.
А отгоре – път.
Забравих за един просяк, чието лице сутрин е брашняно, а следобед – цикламено..
Било е някъде 1984-85 година и аз още живеех и работех в Ловеч. В един наистина занесен и неслучаен ден при мен влезе момиче. Каза ми, че е в шести клас. Лицето на момичето беше матово, усмивката – по-голяма от лицето, а косата – на черни копчета, къдрава, разплетена дамаджана. Единайсетгодишно момиче като топка каучук.
Изпращали я родителите ѝ да ми остави двайсетина стихотворения. Знаели вкъщи, че пиша и искали да ги видя. Много, ама много рядко ми се е случвало да ахна, когато чета стихове. Тогава ми се случи. Завъртя ми се главата…
После представихме Искра Кунчева в Националната телевизия, пуснахме нейни стихове във вестници и списания. Вестник „Знаме на мира“ ѝ отдели цяла страница, спечели конкурса „Петя Дубарова“. Дори в някои учебници по български език бяха отпечатани нейни стихотворения. Работата отиваше към издаване на първа стихосбирка. Много помогнаха за това проф. Митко Иванов, Валя Иванова, Паулина Станчева, Стефан Станчев, Георги Тулийски. Нарекоха я „втората Петя Дубарова“.
Най-смайващото от всичко беше, че единайсетгодишната Искра Кунчева тогава почти не беше чувала за поезия, не беше чела нищо от българската класика и когато говореше, обикновено го правеше едносрично и с усмивки. Голяма мъка бяха интервютата. Ще го кажа направо – Господ беше изсипал в главата ѝ прекрасна поезия и сякаш не ѝ разрешаваше да осмисли и осъзнае това.
После… Ами после тя престана да се интересува от поезия. Каза ми, че моторите са нейната страст, че иска да пътува. Разбрах по-късно, че имала особени интереси към философията и религията, казаха ми, че от 2004 година живее в САЩ.
Искра Кунчева е изключителен талант, пет водопада едновременно с поезия, с цветове, с багри, с вихрушки и с каквото щете. И си остава тайна.
Вижте как пишеше единайсетгодишната Искра Кунчева:
ДА БЪДА ЧИСТА
Дъждът танцува брейк по тротоара
тъй бос и тъй невинен, но нали
потръпва болна улицата стара –
той спира мълчаливо да вали.
А после нежно слага хладни длани
на нейните притворени очи.
С завивки, от мъглата изтъкани,
покрива я, а после пак мълчи.
А капчица в очите ми се слива,
започва в син отблясък да гори,
с прозрачната ѝ нежност се измивам,
измивам се от себе си дори.
Превръщам се за миг в прозрачна капка
и гмурвам се в очите на града.
Ний двамата със него сме загадка,
загадката – това пък е дъжда.
Искра Кунчева
Тролейбусът по Цариградско шосе върви успоредно с локалното платно. Гледам през прозореца.
В локалното съвсем бавно, като приклекнал крилат черен кон, набира сили мотор – от тези, които не си знаят силата. Върху него с черен гащиризон и лъскава тъмна каска, слепено с мотора, е ефирното очертание на тяло.
А под каската, тежка и красиво сплетена, с цвят на есенни кестени – се е проточила плитка на момиче. Такава плитка може да има само непременно красиво момиче, неизбежно красиво момиче.
Господи, като ми показваш Пътя, защо не ми показваш и лицето?
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Няма четиристишие в българската поезия, което така да е пронизало съзнанието ни, така да ни е обсебило и да го носим като нещо, което ни възвисява и ни смазва.
То е част от баладата „Хаджи Димитър“ и също като
„настане вечер, месец изгрее…“ няма нищо общо с нея.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ не е написано с думи, нито даже с кръв. Издълбано е с длето върху черепа на България. И кое е удивителното – това е гениален стих, в който няма грам поезия – такава, каквато я познаваме и мислим. Заклинание, наричане, вик, предчувствие, пророчество, но не и поезия. А как го повтаряме само!
Смайващото е, че вероятно геният на Ботев се е домогнал до „друг тип“ поезия – надчовешка и надземна. Убийственото е, че сякаш не се отнася за света, а още по-малко – за България.
В България падналият за свободата има паметник и венци, има заря, но дали го жалеят „земя и небо, звяр и природа“? Споменават го, да, но дали го жалеят? А че певците не пеят песни за него, е ясно. Не пеят, защото не могат.
Падналият „в бой за свобода“ „не умира“ само в един-единствен случай – когато го вдигнем и го носим не като знаме, а като сърце.
Най-великият ни стих е без поезия и се страхувам, че е илюзия и мираж.
А може би Ботев е написал това, за да има какво да изпишем ние на гроба му – като го намерим… Ако го намерим.