Бера душа от шипковия храст.
Бера душа от твоите играчки.
Загръщам си очите с твоя плат,
с чорапчето ти в храстите подскачам.
Бера душа от водните рисунки.
Късам цветята и бера душа.
А в джобчето ти – семки и бонбонки,
а в джобчето ти – моята душа…
В очите ú цъфти пъстърва.
Носът ú мъничко е гърбав
и раменете ú са хлътнали.
Потънах, до уши съм хлътнал.
Чорапчето ú ме ужили
и маратонката ме смаза.
Красива е и нямам сили,
освен наум да ú го кажа.
А искам с нейния пуловер
да се завия през устата.
Обичам я като ордьовър,
като пъстърва от реката.
Рижава лисица
преспите запали.
Над снега – мъглица,
дъх от портокали.
Залезът присяда
върху скреж от мигли.
Розовата клада
с въгленче намигна.
Тихо и студено,
свечерено, снежно…
Огнено вретено
точи златна прежда.
Сребърна висулка –
капчица прозрачна.
И искра – светулка
в плитката на здрача.
Да можех своя тих поклон да поднеса на Господ,
аз като старец от Атон бих си мълчал и постил.
Върху маслиново листо не бих молитва писал,
а в просто ръжено тесто бих слушал хляба клисав.
Бих гледал как нощта седи сред църквата дълбока
и как за белите бради небето е посока.
Навярно бих издялал кръст в една килия бедна,
защото моят стих е къс. И трябва да изчезне.
Защото моят глас е ням, аз няма да го пращам
в зеления, разцъфнал храм, който издига храстът.
И никога не бих посмял да търся още думи,
защото Бог ме е създал и вече ме сънува.
Бих ръкоделствал всеки ден, бих правил броеници.
И като старец осенен бих се усещал никой.
Ако спечеля с много пот едни добри сандали,
ще ида в другия живот – косите му да галя.
И с много прости сетива ще гледам да усетя
как Господ в меката трева до мравчицата свети.
А може би това е дял от по-високо време?
Един кълвач е просиял и пише вместо мене.
Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.
Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.
Иди, къдено диша пресипнало потокът,
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на падналия орех.
Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да диша тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.
Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.
Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.
Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я галя, когато Си заминеш.
В Света гора не можеш да настъпиш пеперуда
и върху котките да сложиш кръстчета от лайка.
Тук светлината денонощно над маслините се труди,
а под маслините седи и Си играе Божията Майка.
Тя още е дете. И с костенурката за кукли Си говори.
А после къса цветовете на огромен копър.
Светът е изумен, че има десет пръстчета опора,
и затова е объл, удивителен и мокър.
Между морето и върха върви на мравките керванът
и мъкне сол, която в снеговете ще зарови.
На колене е слънцето, а трябва за сърцето да се хване,
за да дочака облака и тънкото му слово.
Случаен пътник съм – сандалите ми лепнат за тревата.
Но обикалям в кръг и стигам до смокиня.
Един кълвач трепти и е от крехко злато,
щом не помръква повече от хиляди години.
Ако разказвам още, ще сгреша на тишината словореда
и малката Мария ще си тръгне, без да ме познае.
По-нисък съм от цвят и вече мравката ме гледа,
както се гледа шипка, клонка или заек.
Не се страхувам да приличам на къртица,
която диша и живее замъглено.
Мария става – тръсва дивите къдрици
и с десет пръстчета докосва цялата вселена.
В тази къща има много различни легла –
като различни книги или музикални инструменти,
като енергии, в които нощта е била
светеща. И без да си тръгва сутринта непременно.
Едно от леглата е стихотворение с черешов вкус,
писано в края на май или може би в юни.
И точно то – с продължителна човка на кос –
веднъж в годината кълве пълнолуние.
За леглото с цветните сфери и тръби от метал
се говори, че свири безсъние.
И само неговата музика е ритуал,
когато с разсъблечена нота се върнеш.
Леглото от явор е балада… И от другия свят
през прозореца влизат лози и си спускат косите.
И говорят за нещо… И захвърлят зеления плат.
И през същия този прозорец леглото полита.
Нелогично, но сърцето от пружина тупти.
И е странно това смесване на фолклор и трепет.
Пружинено легло… Фантастично… Защото ти
скачаш по него и пипаш небето.
Небето е ниско и ти помниш наизуст този час.
Ореховата спалня… Ореховата спалня е всичко…
Тя е цялата къща… И един непреминат атлас –
с пресечени линии и изящно наболи тревички.
Ореховата спалня не сънува – тя е целият сън.
Тя е столът и масата, и двете чаши.
Тази къща е с много легла. Но аз не съм
човекът, който бавно постила леглата.
Тази къща си има стопанин. И той
блъсва стъклата и казва да си взема чадъра.
Идва вятър. И дъждът рецитира покой.
А дъждът, както винаги – е убийствено хубав.
В полето се зараждаше равнец.
Неравенството беше в цветовете.
Единствен и замаян скакалец
се криеше зад дрехата на цвете.
Единството на шарени бои
разделяше тревата от небето.
Равнецът в бяло се успокои,
защото златно беше му сърцето.
Подскочи заек, после полетя,
страхуваше се сив да не остане.
Високо горе чакаше го тя –
рисувана и къпана поляна.
И аз си мислех – трябва ми равнец
и скакалец, и заек, за да мога
да си повярвам, че не съм слепец
за цветните значения на Бога.
Тогава лумна някаква шега.
Природата се смееше със мене.
На шапката ми разцъфтя дъга,
на устните ми кацна нетърпение.
И аз извиках, без да знам какво…
На лятото извиках – да ме чака.
И се превърнах в есенно дърво,
което пя и после се разплака.
