Докато мислех дали да си нарисувам дакел,
една лисица изтри с опашка пейзажа.
И аз си сложих шапката и отидох нататък,
за да няма на кого това да разкажа.
Николай Милчев
Поезия
Докато мислех дали да си нарисувам дакел,
една лисица изтри с опашка пейзажа.
И аз си сложих шапката и отидох нататък,
за да няма на кого това да разкажа.
Разбира се, ти се страхуваш да живееш
между римите на дългата библиотека.
И затова отиваш до прозореца
и си откъсваш гледка,
после още една –
докато стане дрезгаво навсякъде.
Представям си как меко палиш лампата
и с няколко петна от светлина
събличаш роклята си –
сякаш е корица.
Тогава си представям един лист
и върху него – бавно премълчание.
Макар и да не знам дали я има,
аз се надявам тази дума да е тиха.
Опитвам се да си представя, че си вкъщи.
Ако някога с тебе си направим книжарница,
ще отворим прозорец в предпоследните страници.
Нека никой от случайните наши читатели
да не може
да види сюжета докрая.
Нека никоя от случайните наши истории
да не ходи по-далече от безкрая на буквите.
Ако някога с тебе си направим книжарница,
аз ще пиша,
а ти ще запомняш предчувствия.
И защото това е напълно изключено,
и защото към ъгъла се разбягват метафори,
аз си вземам кориците и с прелистена шапка
гледам бавно в прозореца –
след едно многоточие.
Все някой ден ще ме помолиш
да те заведа до времето на сенките,
до хладните следобедни и орехови острови.
Там има нашата река – понякога –
където люспите на рибите
са по-големи от очакване.
Там има нашата любов понякога
и пръстите,
които я усещат все по-тиха.
Там има гущерче,
което криволичи с резедав молив
и очертава траектория на голата ни слабост.
Там има две прозрачни същества и две невинности.
Все някой ден ще ме помолиш
да те заведа…
По кожата ти мога да позная, че сънуваш същото.
Един и същи сън сънуваш ти докато спиш
и аз – докато гледам как се връщаш при очите ми.
Това е ясно даже посред нощ.
Остава си загадката
защо не татуирам тези сънища навсякъде,
защо не станем с теб по-цветни от игличини
и по-къпинени от две надвесени къпини.
Остава си загадката…
Защото аз не се научих да рисувам,
а ти не се научи да заспиваш в орбита около мене.
Когато излизаш от банята,
свети пара абсолютно навсякъде.
Аз те гледам – сякаш книга с предания
ми прочита тази вечер халатът ти.
После дълго се надвесвам в пространството
с подчертани пасажи по кожата.
Колко мъдро е угаснала лампата.
Тя, разбира се, друго не може.
Зная, че дните не бива да бъдат близнаци
и да имат единствен, безначален и пътуващ баща.
Затова се разделям с половината дъжд и акации.
С половината риби. И с три гласни от мойта уста.
Ако трябва да дишам, ще въздъхна половин изречение.
И с петнадесет букви ще измисля сто години любов.
Ще направя така, че да няма единни значения
и снегът да е леко препечен и силно суров.
Ако трябва да чакам, ще запаля облегалка на пейка.
И на куц крак, сякаш щъркел в гнездо,
ще прелиствам сезоните, а когато офейкам,
ще забравя по-доброто и единствено свое око.
Имам четири пътя, но за двата не искам посоки.
Половината прах е достатъчен, за да нямам лице.
Щом едната обувка е пристигнала много високо,
нека другата тъпче като конче с въже.
Нека две да изчезне. Единицата нека да властва.
И когато на масата остане едничка троха,
тя да свети така, че милионното житено братство
да си глътне езика и да иска да скочи в пръстта.
Може би се залъгвам с половината смисъл от всичко.
Но така съм измислен и додето случайно съм цял,
имам време да направя две пеперуди от срички.
И да гледам след тях – недописан и матовобял.
Какво да каже това тъжно жито?
Расте с протегната ръка
и проси глад.
И страшното е не че няма птици,
а че се чуват старчески цигулки.
На моята неродена сестра
Диви ягоди сред червената сладка гора.
Едно тъжно момче долетя и с листата говори:
Откъсни ми, горице, откъсни ми сестра –
по-червена от ягода и по-бяла от ядка на орех.
Остави ми от надеждата съвсем малко парче,
подари ми обувки и рокля, и гривна.
Аз отдавна съм сянка на крилато момче
и не зная къде съм и защо съм пристигнал.
Питам заека с високи до небето уши
за какво си говорят буболечките звездни.
И в ливадите цветни с неродени души
колко братя досега са изчезнали.
Нямам никого, никого… Щом си нямам сестра,
аз съм сън на листо и следа от червило.
Само сладката дива червена гора
се полюшва от мъка и сила.
Колко крехка и плаха надежда съм бил…
И лежа сред тревите, забравен от всички.
На езика си имам звънче и бодил
за сърцето на мойта сестричка.
Прекрасно кръвообращение
си има цветето.
И цветната му кръв е от дъждовна
чак до всякаква.
Не искам да се меся,
но си мисля,
че благородният му ген
не се предава от поляна на поляна,
а от ръка –
в потрепване на пръсти
и от възможна –
до микроскопична ваза.
Прекрасно кръвообращение
си има вечерта –
когато токът спре
и цветето си идва
вместо него.