Skip to content

Автор: Николай Милчев

СПОМЕН

Все някой ден ще ме помолиш
да те заведа до времето на сенките,
до хладните следобедни и орехови острови.

Там има нашата река – понякога –
където люспите на рибите
са по-големи от очакване.

Там има нашата любов понякога
и пръстите,
които я усещат все по-тиха.

Там има гущерче,
което криволичи с резедав молив
и очертава траектория на голата ни слабост.

Там има две прозрачни същества и две невинности.

Все някой ден ще ме помолиш
да те заведа…

НОЩНО

По кожата ти мога да позная, че сънуваш същото.
Един и същи сън сънуваш ти докато спиш
и аз – докато гледам как се връщаш при очите ми.

Това е ясно даже посред нощ.
Остава си загадката
защо не татуирам тези сънища навсякъде,
защо не станем с теб по-цветни от игличини
и по-къпинени от две надвесени къпини.

Остава си загадката…
Защото аз не се научих да рисувам,
а ти не се научи да заспиваш в орбита около мене.

РИТУАЛ

Когато излизаш от банята,
свети пара абсолютно навсякъде.
Аз те гледам – сякаш книга с предания
ми прочита тази вечер халатът ти.

После дълго се надвесвам в пространството
с подчертани пасажи по кожата.
Колко мъдро е угаснала лампата.
Тя, разбира се, друго не може.

НАПОЛОВИНА

Зная, че дните не бива да бъдат близнаци
и да имат единствен, безначален и пътуващ баща.
Затова се разделям с половината дъжд и акации.
С половината риби. И с три гласни от мойта уста.

Ако трябва да дишам, ще въздъхна половин изречение.
И с петнадесет букви ще измисля сто години любов.
Ще направя така, че да няма единни значения
и снегът да е леко препечен и силно суров.

Ако трябва да чакам, ще запаля облегалка на пейка.
И на куц крак, сякаш щъркел в гнездо,
ще прелиствам сезоните, а когато офейкам,
ще забравя по-доброто и единствено свое око.

Имам четири пътя, но за двата не искам посоки.
Половината прах е достатъчен, за да нямам лице.
Щом едната обувка е пристигнала много високо,
нека другата тъпче като конче с въже.

Нека две да изчезне. Единицата нека да властва.
И когато на масата остане едничка троха,
тя да свети така, че милионното житено братство
да си глътне езика и да иска да скочи в пръстта.

Може би се залъгвам с половината смисъл от всичко.
Но така съм измислен и додето случайно съм цял,
имам време да направя две пеперуди от срички.
И да гледам след тях – недописан и матовобял.

ПРОСЯЦИ В ЖИТАТА

Какво да каже това тъжно жито?
Расте с протегната ръка
и проси глад.

И страшното е не че няма птици,
а че се чуват старчески цигулки.

ЯГОДОВАТА ГОРА

На моята неродена сестра

Диви ягоди сред червената сладка гора.
Едно тъжно момче долетя и с листата говори:
Откъсни ми, горице, откъсни ми сестра –
по-червена от ягода и по-бяла от ядка на орех.

Остави ми от надеждата съвсем малко парче,
подари ми обувки и рокля, и гривна.
Аз отдавна съм сянка на крилато момче
и не зная къде съм и защо съм пристигнал.

Питам заека с високи до небето уши
за какво си говорят буболечките звездни.
И в ливадите цветни с неродени души
колко братя досега са изчезнали.

Нямам никого, никого… Щом си нямам сестра,
аз съм сън на листо и следа от червило.
Само сладката дива червена гора
се полюшва от мъка и сила.

Колко крехка и плаха надежда съм бил…
И лежа сред тревите, забравен от всички.
На езика си имам звънче и бодил
за сърцето на мойта сестричка.

 

ЗА ЕДНО ЦВЕТЕ

Прекрасно кръвообращение
си има цветето.
И цветната му кръв е от дъждовна
чак до всякаква.

Не искам да се меся,
но си мисля,
че благородният му ген
не се предава от поляна на поляна,
а от ръка –
в потрепване на пръсти
и от възможна –
до микроскопична ваза.

Прекрасно кръвообращение
си има вечерта –
когато токът спре
и цветето си идва
вместо него.

ЦЪРКВА В СОФИЯ

Едно източноправославно врабче
и един източноправославен вятър.
И най-чудесното е, че
пред „Свети Седмочисленици” свети върбата.

СУТРИН

Усмивката ти има вкус
на някакво далечно мляко –
от изчезване.
Ти не закусваш с мен,
защото се събуждаш
прекалено разточително
и прекалено някъде.
И не закусваш с мен,
и млякото напомня сняг,
който вали, за да е светло.
За да е светло
с много малка вероятност.

Понякога си мисля, че така
животът ни напомня порцелан –
две чаши порцелан.
Едната пише с парата на млякото,
а другата си мисли за това.
И равновесието се крепи
на липсата на кофеин,
на крехката непоносимост,
че те няма.

БЛАГОДАРЯ

Благодаря на чашата с вода,
която пиеш.
Защото знам, че вече не си жадна.

Благодаря на масата,
върху която няма нищо
освен свечеряване, което ти прилича.

Благодаря на огледалото,
което ти припомня,
че отражението ми не се е върнало навреме.

Благодаря и на библиотеката,
в която всички книги си заминаха,
за да четеш сега това, което виждаш.