Skip to content

Автор: Николай Милчев

БЯЛО

С цвета на предстоящи снегове
ръцете ми отиват към декември.
Декември пръска милиони сфери
и пухчета по детското носле.

Декември има пух и кадифе –
ръцете ми си спомнят кадифето.
А тихите снежинки по небето
са сфери от рисунка на дете.

ПО ЗАЛЕЗ

Река… И в нея светлината
поклаща своята спирала.
И кос в косите на върбата
свирука сенки и прохлада.

Спиралата блести от люспи
на риби, скочили по залез
към удивителното чувство,
че на небето са живели.

А отразените им майки –
звездите, слезли при реката,
люлеят ги и им приказват
тъй, както майки на децата.

Какво им казват, не е ясно.
Наоколо е само космос.
А косът е заспал прекрасно
над риби, капки и въпроси.

ЗА ЕДИН ПОЕТИЧЕН ЦИТАТ

На автогарата в Луковит дълги години стоеше следният надпис: „Човекът е човек тогава, когато е на път“. Пеньо Пенев.
Докато в България авбус и автогара са синоними на път и пътуване, няма надежда за хоризонт.
Иначе ние обичаме поезията. Даже я цитираме.

ЧУДОТО

От автобус 280 на спирката в началото на Борисовата градина слиза сляпо момиче. Мъдър и тъжен лабрадор с цвят на светлина повежда момичето и те влизат в алеите на парка.
Какво чудо…
Но истинското, Божие чудо, ще се случи тогава, когато един ден това куче поведе сляпа птица между тревите.

 

ПОТОП

Когато майка ми престана вече да си спомня дали е поливала градината, едно от цветята се самоуби с дъжд.

РАВНОВЕСИЕ

На Мила

За да запазиш, мила, равновесие,
ти трябва шапка
с извънземна периферия.
Защото там,
по кадифената ѝ орбита,
ще срещнеш
миналото на ръцете ми.

Ти никога не носиш
шапки с минало
и още нямаш право на следобеди.
Но аз съм стар
и си обличам сянката,
и ръкомахам
като птица привечер.

Сега си мисля,
че ръцете ми са станали
безсмъртни
от събиране на думи.
И ето – аз измислям тази шапка
от кадифена
тъмна астрономия.

И ето – аз ти казвам – няма думи.
Косите ти ухаят на предчувствия…
Но аз това ще го напиша някога,
когато шапката ти
кацне
между редовете.

НАЙ-ДЪЛГИЯТ ФИЛМ

Обичам да лежим
и в стаята да прожектират филми
за реки
и стари кораби върху реките.
И корабите да навиват бавно
тъмната и лъскава вода
на ролки и къдрици.

Обичам да не ставаме с години.
И филмите с реки да стават
по-дълбоки,
и корабите да са по-големи от илюзии.
И нашите коси да слизат на брега,
където има гребен с тънки пръсти.
И има толкова папур,
че и брегът прилича на мулатка.

А от брега се влиза в стаята
на нашата умора.
Там има слънчеви петна
с ефекта на здрачаване.
Това ни стига,
за да преживеем времето
до следващия филм за кораби,
които влизат през прозореца,
и за реки,
които имат шии на мулатка,
дошла,
за да се поклони,
когато свърши филмът.

Забравих да ви кажа,
че мулатката
е моята метафора за вечер.

БАР „МУСАКА“

В края на улица „Далчев“ в София откриха ново заведение – бар „Мусака“. Името е странно, а емблемата още повече –. вилица със зъби, приличащи на пушек. Готвят хубаво, не е много скъпо, на самообслужване е и хората идват да хапнат или да си вземат за вкъщи.
Преди няколко дни, в дрезгавината на вечерта, минавам оттам. Облечен съм спортно-небрежно, даже „свлечено“, както казват младите. Сложил съм и бейзболна шапка.
От заведението излиза момиче с бяла униформа, очевидно служителка. Носи две прозрачни пластмасови кутии.
– Искате ли ги? – пита момичето.
– Какво е това?
– Салата, от зеле и моркови. Ние след работа каквото остане – го слагаме до контейнерите. Вземете, прясно е!
– На клошар ли ви приличам?
– Не, разбира се. Но сте много тъжен.

НАЙ-ГОРЧИВАТА ДОБРА НОВИНА

Преди няколко дена по една от така наречените големи национални телевизии излъчиха репортаж – възторжен репортаж, който може да мине в рубриката „Добри репортажи за добри новини“.
Чужденец, не разбрах точно какъв, но говореше на английски, купил едно селско училище и го спасил от разруха. А селското училище – от тия, които приличат на кораби с калпачета и с боднато перо на тях. Приличат още и на квачки, под чиито пера като влезеш – няма как да не се стоплиш.
Купил този чужденец училището, ремонтирал го, облагородил двора му, зарадвал селото. И изведнъж, очевидно режисирано, на вратата на този нов дом чука старец. Носи шише ракия и иска да поприказва с чужденеца. Камерата влиза вътре заедно със стареца и със стопанина и дъхът ми спира. По-скоро нещо ме прерязва през сърцето… С непонятен ентусиазъм домакинът показва как спасил портретите на Ботев и Левски, които още висят по стените, как направил от класните стаи спални, как не знам какво си направил от учителската стая.
А на стареца ръцете му треперят и току казва: „Абе в тая стая беше чинът, на който седях… Абе тука имаше една печка, чиито кюнци често падаха…“
И от очите му… Ясно какво става с очите му.
Но добрата новина за спасеното училище няма да е докрай добра, ако пак не се огледат портретите на Ботев и на Левски, черните дъски по стените, преосмислени като картини. А през прозореца навън – едно конче разорава училищния двор покрай млади фиданки. Край него като врани подскачат старчоци.
Ами подмладено е училището, да се подмлади и дворът. Прекрасна идея – всички закрити училища да станат спални за чужденците. Техни нови домове в обетованата ни родина.
А старците – те да има за какво да плачат и да си спомнят. И да подскачат покрай кончето.
P.S. А иначе училището наистина е спасено. Да не се слее с тревата.

ЕСЕННА ГОРА

Когато в гората падне листо,
еленът го чува.
Листото е най-тихото същество,
което може да съществува.

Когато в гората падне листо,
орелът го вижда.
Орелът е най-небесното същество,
което листото вижда.

Когато в гората падне листо,
вълкът го чувства.
Листото е единственото същество
с дълбоки есенни чувства.

Листото е красивият есенен път –
една неподвижна вихрушка.
А еленът, орелът и накрая вълкът
изобщо не са наужким.