Skip to content

Автор: Николай Милчев

ДЕНОНОЩНО СТИХОТВОРЕНИЕ

През денонощието има много дни –
един, когато се разсъмва тялото ти сутрин;
един, когато се отдалечаваш от съня си;
един, когато скиташ в банята
и парата въздъхва възхитително;
един, когато плъзгаш устните си по кафето;
един, когато асансьорът те отнася
до недрата на земята;
един, когато трябва да те търся
в кръговете на следобеда;
един, когато се обръщам, за да видя
колко ме обичаш вечер;
един, за да вечеряме
на двата полюса на масата;
един, за да ти кажа лека нощ, далечина,
и да си легнем на самия край на времето.

АСИМЕТРИЯ

Валеше дъжд с наднормено тегло…
И се страхувам,
че прозорецът ти ще прегъне раменете си.
И се страхувам
за маслината и нейното стебло,
за котката и за ушите ѝ,
които се отръскват като цвете.
Най-много се страхувам,
че дъждът – надебелял,
ще наводни диетата на тънкото мастило.
И в дъното на този стих –
вместо кристал,
ще светят сламчици –
косите на велика тиня.

Аз не познавам гълъб,
който би приел
да прелети
такава
дълга
асиметрия.
И да разкаже,
че дъждът е без предел
и че дъждът е по-висок
от всички километри.
Аз не познавам
толкова потънали коси,
чиято шия
с водната змия се гмурка.
И нямам острова,
на който предстои
да се роди една маслина –
като тебе мургава.

Аз нямам облака
с талант да е жена,
с талант
да се надвесва като оплаквачка.
И да вали години –
винаги с една,
с една и съща капка –
дива и прозрачна.

Нямам хриле и люспи.
Имам само теб.
Прозорецът ти е аквариум за пеперуди.
Дъждът вали
и е така зает,
че няма време
други дъждове да буди.

Тогава котката си слага дъждобран
и рецитира цялата потънала картина.
Дъждът обича
да е разпилян –
от тук
до дъното на първата маслина.

А аз обичам теб
и жадния ти жест
да сипваш в чашата ми
много мокри думи.
Дъждът вали.
И толкова е без,
че става слаб.
И може би е хубав.

Форма за поръчка на книгата „Ти и котките следобед“

БУРЯ

Проточват глас дълбоките и гладни мълнии.
Светкат с очи и после нищичко не помнят.
А облаците са дъждовни вълци,
които обикалят в кръг
и дебнат хоризонта.

ЖЕНА

Искам да се държиш като красива,
макар че не си.
Гледай прашинката на статива
как изящно блести.

Искам да се държиш като висока,
макар че се виждаш едва.
Само облаци има наоколо
и облачната твоя глава.

Искам да се държиш като единствена
жена в целия свят.
Памукова, мека, копринена –
с рокля от далечен плат.

Искам да се държиш за мене
като есенна тишина.
И аз да ти скрия коляното
с пръсти
и с две-три листа.

ГРАФИКА

Разсъмваше се –
в знак на уважение
към твоите коси.
След банята
косите ти са черни
като мокри въглища.
Но моля те,
пусни ги да се скрият,
защото слънцето
ще ги подпали,
докато ги гледа.

МОЛИТВА

Моята молитва е толкова слаба…
Прежълтяла е… Не е пила вода.
Тя е доведената сянка на хляба –
сенчица
от молитва-троха.

И се моля, намерете ѝ църква
от залутано в житата перце.
Даже не от перце – от капка на бързей,
който много дълбоко
по небето тече.

Такава молитва си търси стопанин –
бръмбар ли, ангел ли – това не знам.
Лягам до нея и тя ме храни
с въздух,
от невидима свещ разлюлян.

Тази молитва е от други канони.
Нейните пости са цветен прашец.
Не е пила вода… И гласът и се рони,
и сияе над главата
на един скакалец.

Тя е толкова слаба, че когато я викам,
отговаря с изчезнал в устата звук.
Намерете ѝ църква… И молете се никой
да не вярва,
че тя е поникнала тук.

Точно тук – при светците – тези тръни огромни,
при тревата, със зелена и бавна коса.
Аз не искам да мога. И не мога да помня.
Но когато си спомня,
ще ѝ пратя пчела.