Skip to content

Автор: Николай Милчев

ТОЗ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА…

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Няма четиристишие в българската поезия, което така да е пронизало съзнанието ни, така да ни е обсебило и да го носим като нещо, което ни възвисява и ни смазва.
То е част от баладата „Хаджи Димитър“ и също като
„настане вечер, месец изгрее…“ няма нищо общо с нея.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ не е написано с думи, нито даже с кръв. Издълбано е с длето върху черепа на България. И кое е удивителното – това е гениален стих, в който няма грам поезия – такава, каквато я познаваме и мислим. Заклинание, наричане, вик, предчувствие, пророчество, но не и поезия. А как го повтаряме само!
Смайващото е, че вероятно геният на Ботев се е домогнал до „друг тип“ поезия – надчовешка и надземна. Убийственото е, че сякаш не се отнася за света, а още по-малко – за България.
В България падналият за свободата има паметник и венци, има заря, но дали го жалеят „земя и небо, звяр и природа“? Споменават го, да, но дали го жалеят? А че певците не пеят песни за него, е ясно. Не пеят, защото не могат.
Падналият „в бой за свобода“ „не умира“ само в един-единствен случай – когато го вдигнем и го носим не като знаме, а като сърце.
Най-великият ни стих е без поезия и се страхувам, че е илюзия и мираж.
А може би Ботев е написал това, за да има какво да изпишем ние на гроба му – като го намерим… Ако го намерим.

ЗА ЗАГЛАВИЕТО НА ЕДНА СТИХОСБИРКА

Едно от големите унижения за голямата българска поезия е заглавието на тази стихосбирка: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“.
Какво ли е да си такава книга? Наполовина – велика, наполовина – никаква…

НЕВИДИМО СТИХОТВОРЕНИЕ

Пиша ти невидимо стихотворение.
Пиша го просто така…
И ми е хубаво, че ти си наблизо
и че си малка като детска ръка.

И защото стихотворението е от осем стиха
и ще изчезне след още два,
буквите му една по една се изтриха,
но ти си малка и не знаеш това.

ПОТОП

Когато майка ми престана вече да си спомня дали е поливала градината, едно от цветята се самоуби с дъжд.

БАЛКАНЪТ ПЕЕ ХАЙДУШКА ПЕСЕН

Казват, че е най-хубавото четиристишие в нашата поезия. Цитират го непрекъснато. Мълви се, че било изписано в Сорбоната. Знаем го:

Настане вечер- месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

Само че когато се чете Ботевата балада „Хаджи Димитър“, точно тези стихове са като дошли от друго време и от друга песен. Вижда се, че това е нещо различно. Много различно – тихо и унасящо, сякаш пее не Балканът, а майката.
Сигурно Ботев се е уморил от „дълбоката“ рана, от очи, които „тъмнеят“, от песните на робините, от слънцето, което „пече“ в „таз робска земя“, и не е издържал. Личи си, че не е издържал. Искал е да спре, да си отмори душата, да забрави. И е написал:

гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен.

И точно тук, съвсем накрая, сякаш е трепнал, освестил се е. Спомнил си е какво пише, изтръпнал е… И вместо да каже „Балканът пее“ майчина, приспивна, тъжна или далечна песен, е промълвил: „хайдушка песен“. След цялата тази омайваща, вселенска картина – извън светове и пространства и толкова вътре в човека, той е написал „хайдушка песен.“
Геният е прав, разбира се. В „Хаджи Димитър“ Балканът няма как да не пее „хайдушка песен“.
Но все пак…

СКАКАЛЕЦ НА КРЪСТОВДЕН

Върху две преплетени на кръст треви дълго-дълго виси скакалец. Изглежда ми пребледнял и прозрачен в светлината на слънцето.
Сигурно е раждан в Назарет, си мисля.
Точно тогава скакалецът скача и изчезва нагоре.

ПЪРВОКЛАСНИЦИ

Няма нищо повече от врабчетата. И по-красиво от врабчетата – спретнати и разрошени, подскачащи и бърборещи и малки, много малки.
Врабчетата са първокласниците на птиците.

ПОРТРЕТ НА ЖЕНА

Искам да правиш такива неща –
да си разтваряш лекичко пръстите на краката
и никога да не ходиш пеша
освен до косите ми
и по-нататък.

Искам глезените ти да са стебло –
на една снежинка,
на две снежинки
и на кокиче.
И да си винаги с облекло,
което не е съществувало никъде.

Искам коляното ти да не издава звук,
когато забрави, че е коляно.
Обичам корема ти да е от памук
и още повече обичам
да е от пяна.

Обичам бедрото ти да е мараня
и да е лятно,
с прашец от праскова.
И да е винаги в светлина.
А там, където свършва –
да е прекрасно.

Обичам гърдите ти да си имат юбилей.
И ако може,
да пораснат повече.
Аз ще им подаря
две зърна от кафе
и спомени от синева
по кожата.

Обичам шията ти
да си има небе
и очите ти
да си имат облаци.
Искам да правиш муцунка с лице,
което значи –
не ме гледай повече!

А пък аз ще те гледам и ще съм там,
където си ти –
от главата до пръстите.
Обичам да съм гладен и да изям
парченце от прасковата,
която откъснах.

ГРАФИКА

Не зная кой си е изрязал
кръгчета от вечер
и ги е сложил под клепачите ти.
Но е разбирал
от притихнали дълбочини
и от очи,
които ти приличат,
е разбирал.

Не зная кой е хванал
няколко отблясъка
и ги е пуснал върху устните ти.
Но е разбирал
от красиво електричество
и от усмивки
е разбирал.

Не зная,
но ми е хубаво
да бъде вечер
и после да се съмва –
докато те гледам.

Жив е той…

Мисля си за „Хаджи Димитър“ на Ботев.
В началото юнакът, „потънал в кърви, лежи и пъшка“.
В края – още „ кръвта му тече“.
Не, не е ранен юнакът. Ранен е българският извор. И от него вместо жива вода тече кръв. И не спира.

Балада. Или съдба.