Skip to content

Автор: Николай Милчев

ЕСЕНЕН ДЕН

Есенно слънце – лимонено, бледолилаво и синкаво,
тихо, измито, отронено в бабината градинка.
 
Градинката хубава, хубава – колкото орех голяма,
сякаш от Господ рисувана – не градинка, ами поляна.
 
И баба ходи замаяна между цветя и домати –
мъничка баба, залутана в градината на земята.
 
После на обед баба ляга и си почива.
И слънцето става дълго, следобедно и красиво.
 
И над градинката свети круша от сладко злато.
А баба спи и сънува, че е бръмбарче крилато.

ТВОЕТО ИМЕ

През зимата миришеш на разтопена снежинка
и на капка,
която върху устните ми се изпарява.
Миришеш на белите букви от твоето име
и на това, което след твоето име остава.

През пролетта миришеш на вятър и многоточие.
Ти знаеш –
в многоточията уханията са неизброими.
През пролетта цветята са толкова хубави… И подскачат,
и миришат на зелените букви от твоето име.

През лятото името ти е топло и дъхти на жега,
на мараня
и на изкъпана със слънчева вода кожа.
И са толкова светли буквите на името ти, че от него
ухае на слънце, без което нищо не може.

През есента името ти узрява и аз го откъсвам –
откъсвам си от него
ябълки и грозде, и смокини.
И името ти капе като сладък сок под моите пръсти,
и буквите му миришат на мен и на моето име.

ТРИ ДУМИ, НАПИСАНИ С МОЛИВ

Докато пиша тази история, ми се ще да съм гума за триене на молив. И да трия, да трия с гумата, докато изчезнат от главата ми завинаги тези три думи, написани с молив, които тогава попариха живота ми. Попариха по-точно пролетта ми.
Бях едва в шести клас, когато разбрах, че розите се появяват изведнъж. Розите на любовта винаги избликват изведнъж. И моята Аксиния, ученичка в шести клас като мен, но от другото училище в града, беше точно такава роза, избликнала изведнъж.
Аксиния – такова име не се беше разхождало във вид на момиче в Луковит, но аз го срещнах. Съвсем случайно – като в песен и като в сън. И за да продължи историята още малко като сънуване и като пеене, ще добавя, че я обичах и защото беше от другото училище. А да обичаш някого от друго училище, е голяма мъка и голямо разстояние.
Опитвам се да се шегувам, но тогава работата беше драматична и с душата, и с тялото ми. Душата ми беше осъдена да се вее по вятъра на сладостни съмнения и надежди, а тялото ми – да се смали. Станах по-нисък и ръцете ми се смалиха, и краката ми се смалиха, и очите ми взеха да виждат всичко смалено.
Казах на баба, че не съм добре, и тя ме поведе към Панега. Няма друга река като Златна Панега в целия свят. Тя не събира водите си от дъжд и от облаци, а извира, идва чак от другия край на земята и затова водите ѝ са други и лекуват. Гръцкият бог Асклепий, бог на здравето и лекуването, направил реката да извира точно тук. Кръстил я на дъщеря си Панацея (Панаке). А Панаке направила лечебница за болни. Лекувала ги със същата вода, на същата тази река Панега. Цветът на реката е зелен като на млади водорасли и затова водораслите в нея приличат на коси на момиче.
Смален и отчаян, баба ме заведе на Панега, топна ми краката във водата, накара ме да гледам небето, да дишам – да дишам колкото може повече, държа ме десетина минути, баеше нещо и попита:
– Как си, Борисе?
– По-добре съм – казах и с баба си тръгнахме от реката.
Когато си обух обувките, усетих, че съм станал малко по-висок, но не колкото бях преди. Ръцете ми се бяха издължили също, но не толкова, че да пипна по косата Аксиния чак в другото училище.
Работата започва да прилича на протяжна и замъглена балада, затова ще го карам направо. Чаках всеки ден пред нейното училище. Чаках да я видя. Щом я видех, пораствах. И пак си бях същият. Като я гледах обаче, не виждах другите. Значи с очите ми нещо пак не беше наред. А като чуех, че звънецът на нейното училище бие за влизане в час, губех съзнание.
Губех съзнание, но един път влязох в училището на Аксиния, докато те имаха занятия. Извадих си носната кърпа и я развявах поне половин час в пустия голям коридор. Развявах си носната кърпа и се надявах, че тя ще попие всичко. Ще попие и въздуха наоколо, и любовта ми, и мириса на Аксиния, която се движи тук. После вечер, като си легнех, заспивах с тази моя кърпичка на носа и на очите.
Казах на една приятелка на Аксиния, че я чакам винаги и ако може, след часовете да дойде.
Чаках я срещу нейното училище, сгънат до единствения ловно-рибарски магазин в града. Терасата на този странен магазин сякаш беше козирка на шапка, която ме пази от времето, а времето на моята любов тогава беше горещо, направо вряло.
На витрината на ловно-рибарския магазин имаше изложени въдица и пушка. За пушката ми беше рано, но за въдицата ми беше дошло времето. Хем стоях полуизчезнал от света, хем се мятах, закачен като пъстърва от Панега, на въдицата на моята любов. Аксиния не идваше. Аз полудях. Хвърлих през прозореца на класната ѝ стая бяла хартиена лястовица и написах върху нея няколко пъти името ѝ. Изпратих ѝ подарък – кръгли шоколадови бонбонки, насипани в кутийка с формата на мече. Много сладко беше това мече. Пак пращах да я викат. Обаждах ѝ се по телефона и мълчах, мълчах не защото не исках да й кажа, че я обичам, а защото ми бяха онемели и животът, и устата. Звънях и мълчах, докато веднъж тя не почна да драска с нокти по слушалката и да се смее, и даже лекичко да ръмжи от смях. Накрая ѝ написах бележка „обичам те” с три удивителни. Обичам те с три удивителни – това ѝ изпратих.
Какво си е мислила през тези месеци Аксиния, не знам. Опитвам се да си помогна сега, да се опра на нещо – че е била малка, че се е ласкаела, че друг е влюбен в нея, че е флиртувала неумело и нехаещо, че се е заглеждала в някой батко от Селскостопанския техникум. Всичко си мисля. Но не ми олеква, защото аз я обичах толкова мно-о-о-го, а тя….
Тя ми изпрати един ден по същата куриерка, която използвах и аз, три думи, написани с молив: „Борис е лайно”.
Бележката получих пред ловно-рибарския злощастен магазин срещу нейното училище. Аз там я чаках, както знаете, винаги.
Пушката от витрината не гръмна, но аз се прибрах застрелян – смазан, изцапан, разкъсан, изчезнал, изтрит с гумата на любовта. Имах чувството, че тази бележка ме заплю. И се сетих, че има такава игра – като си играеш с някого, когото много обичаш, уж искаш да го заплюеш и го плашиш. Събираш си слюнката в устата и вместо да го заплюеш, си я спираш на езика – от любов, от игра, от унес.
Ама бележката не се спря, а ме заплю. Заплю ме в очите и аз ослепях. Щеше да е ефектно, ако завърша с това, че съм скрил трите фатални думи в романа „Осъдени души”. Не. Аз не бях чувал за „Осъдени души”, нито знаех, че душите ги съдят толкова жестоко не чак на оня свят, а още тук – на земята. Пъхнах бележката с трите думи в книгата „Овчарчето Калитко”.
Аксиния завърши ветеринарна медицина, върна се в Луковит и се ожени за директора на зоопарка, макар че в Луковит никога не е имало зоопарк. Така ѝ се пада – да се ожени за директор на зоопарк, който не съществува.
А аз никога, никога повече не докоснах „Овчарчето Калитко”. Надявам се бележката да се е стопила или поне трите думи да са се изтрили сами.
Иначе няма излекуване, а и баба я няма – да ме топне в Златна Панега.

СЕСТРИ

Ти не знаеш, но имаш сестра възглавница,
която аз прегръщам всяка нощ.
Имаш пухена сестра, която ме приспива,
когато си някъде отвъд хоризонта.

Но когато си дойдеш от хоризонта при мене,
аз ще ти разкажа тази моя фантазия.
И ще легна на възглавницата на твоята коса,
и ти няма да дишаш, докато заспивам.

ЗА ВРЕМЕТО НА ВЕЛИЧЕСТВАТА

Открива се сесията на Английския парламент. Цветна каляска, сякаш излязла изпод ръката на Бенвенути, откарва Нейно величество Елизабет Втора – кралица на Обединеното кралство, и нейния съпруг в Парламента.
Мекота, блясък, плавност, тържественост и дъх на отминали времена. От прозорчетата на приказната каляска кралицата едва маха с ръка и усмивката ѝ свети като малко облаче. Много умиляващо – чак до сълзи.
После в самия Парламент червеният шлейф на владетелката е поне два километра. Нямат свършване нито славата ѝ,  нито шлейфът ѝ, нито роклята ѝ.
После кралицата чете слово. Чува се как бавно казва, че Брекзит е номер едно, че Брекзит е най-главното за нейното Правителство сега и че тези от емигрантите, които са със заслуги към Кралството, трябва да могат да останат.
При всяка нейна дума Борис Джонсън свети като слънчоглед – радостен и леко прегърбен.
Говори кралицата едва-.едва, а аз гледам короната ѝ. Сякаш е от корали – от прозрачни корали и от прозрачни диаманти, и от прозрачно злато, и от много-много разкош.
Близо стогодишната кралица бавно слиза по стълбите, след като е прочела словото. Слиза полека и внимателно и потъва във величието си.
Много добре, прекрасно! Но аз през цялото време се чувствах като на опера – като на лоша опера. И всичко ми се струваше направено и префърцунено, и оперетъчно. И всичко ми се струваше декор – и тези каляски, и рокли, и корони, и шлейфове – всичко ми изглеждаше неистинско, измислица, представление за деца, които трябва да се слисат.
И се сетих, че някога – преди векове, в Константинопол византийските императори са били спускани от купола на залата, седнали на златен трон. Спускали са ги сякаш от небето, за да се смаят чужденците и туземците. И когато императорският трон е докосвал пода на залата, около трона са пониквали златни дървета, на които са пеели златни механични славеи.
Е, и откриването на Английския парламент ми заприлича на нещо такова.
И накрая – защо трябва да треперя за тази наистина възрастна жена? Защо трябва да се страхувам дали ще се справи с всичко това, дали ще го понесе физически? Защо цял живот трябва да треперя за политици, които вече са извън времето си?
Английската кралица Елизабет Втора е достойна, мъдра и обичана владетелка, харесвана от англичаните. Но всичко на този свят има предел, за всичко си има време и мяра. Включително и за величествата.

ЕСЕН

Виждам как остарява есента –
дрехите ѝ стават все по-дебели, но тя все повече зъзне.
А седнало на едно дърво, слънцето клати глава
и се преструва на слънце.

Под дървото минава лисица
с опашка, по-дълга от октомврийска тъга.
Господи, есенните листа са сгушени пиленца малки.
А есента остарява и като стара и мъдра жена
слуша как пиленцата дишат едва
и за лисицата си приказват.

Ех, тази лисица – тази есенна и хубава смърт,
тази тайна, тази цветна хармония и неразбория!
А есента остарява и седи край черния път.
И чака някой ден с листа по косата
да минем и ние.

БИБЛИОТЕКАРКАТА

Библиотекарката на училището мига срещу мен с леко зачервени очи, люлее пети, клати глава ту напред, ту назад и ми говори:
– Кажи ми, Борисе, как може да съм спокойна в този живот, като в училище съм потънала в книги, а трябва да броя пари всяка вечер? Мъжът ми е началник смяна на автосервиз и всяка вечер вкъщи броя парите за деня. На сутринта ги внасям в банката на сметката на сервиза и така до другата вечер. А тука ми дават да описвам книги… И знаеш ли кое е най-лошото? – продължава библиотекарката. – Парите нали са от автосервиз, често са омазани и аз нали съм библиотекарка, някак си е неудобно с омазани ръце да пипам книги и затова се мия с веро по хиляда пъти, и със сапун, и ми изпръхват ръцете, и ме сърбят…
Ако нещо не сте доразбрали досега, не съм виновен аз. Просто влезеш ли в библиотеката на училище „Емили Дикинсън“ с изучаване на португалски език, винаги е така. И това е само началото, защото библиотекарката продължава, сега вече доста по-тихо:
– Понякога ми изтръпва лявата ръка под плешката и ме върти, върти – и аз какво да правя? Почвам да чета „Време разделно“ и се нажежавам, и сякаш се намазвам с тигрова мас по ръката и се изпълвам с патриотизъм, и ми минава. Ако случайно в библиотеката няма „Време разделно“, вземам „Как се каляваше стоманата“ и се въодушевявам, поолеква ми и ръката ме отпуска.
– Борисе,– обръща се към мен библиотекарката – ти нали пописваш? Тя така си обяснява моите бледи занимания с литература.
– Та затова си викам – дали Борето няма да ми помогне?
– За какво? – измънквам.
– Абе за Осми март искам да поздравя всички начални учителки с по една картичка и те моля да вземеш да ми напишеш за всяка по един стих индивидуално. Те, ако не са началните учителки да пращат ученици в библиотеката, мене ще ме закрият. И ако може да има рима в поздрава – ти нали си по римата? Спомням си, че някога за Осми март един ухажор ме поздрави с такава картичка:
Осми март е празник славен,
нека да се скрием в сламата
и додето се усетим
да сме голи и да светим!
Библиотекарката се усмихва и крие смеха си в шепи.

– Така ми написа на картичката, а после ми разби сърцето, ама аз си харесвам надписа. Искам нещо такова за началните учителки, ама не така любовно, а педагогично. Например – и се започна импровизация:
За Осми март ви поздравявам
и дружбата си заздравявам,
елате в нашата библиотека
и днес, и утре, и довека!

Уби ме, направо ме уби тая библиотекарка с тия стихове за Осми март. И ми дожаля едновременно – за всичко.
Но аз, вместо да ѝ напиша индивидуални глупости за всяка начална учителка, взех, та написах ето това. Звучи малко като донос, но поемам тази вина – и аз не съм безгрешен:
Защо винаги, когато търсиш училищната библиотекарка, тя е или за пощата, или в общината, или на пътя между пощата и общината?
Защо винаги, когато влезеш и попиташ нещо библиотекарката, тя ти запушва устата с едно „шшшт, тук не се говори“?
Защо винаги, когато си търсиш книги, книгата или я няма, или е опърпана?
Защо винаги библиотекарката ти обяснява живота дълго и напоително и когато свърши да ти обяснява, в теб желанието за живот също е свършило?
Всичките тези въпроси и изброявания изглеждат като извадени изпод ксерокс. Аз можех и да ги спестя – хей така, от любов към книгите и училищните библиотеки, ако в нашата библиотека не сложиха ксерокс и библиотекарката не започна да размножава материали. Някой се сети, че на ксерокса трябва да работи тя.
Боже Господи, какво размножаване настана в библиотеката! Размножаваха се контролни и класни, хлебарки и мухи, тестове и клюки, сплетни и портрети – на Иван Вазов, на Мария Кюри и Б.Б., размножаваха се страховете и маниите на училището – размножаваше се целият ни объркан свят.
Докато накрая библиотекарката размножи себе си или аз започнах да я виждам двойна- не знам, може и да съм се бил разболял, но започнах да виждам всичко размножено и двойно. Едва не умрях, и умът, и сърцето ми се разболяха. Едва ме спасиха в „Пирогов“ от това размножаване на материали и личности и от стеснени кръвоносни съдове.
Прочетох какво съм написал и видях колко е задъхано и колко е несправедливо към библиотекарката. Сега ще се поправя и ще го карам по-полека. Нещата са мноого, много по-сложни. Сложността идва най-вече оттам, че нашата училищна библиотека е със северно изложение.
Забелязал съм, че почти всички нови училищни библиотеки са със северно изложение. И защо ли ги правят така? Сигурно някой слънчасал архитект си е мислел, че по този начин ще опази книгите от преките слънчеви лъчи и от пожълтяване. А ефектът в тази посока е нулев – книгите пожълтяват не от слънце, а от липса на ласки и човешки очи. С години никой не се сеща за тях и те какво да правят – повяхват.
Библиотекарката много мразеше северното изложение на библиотеката, защото ѝ ставаше студено, като помислеше за това, а и защото северните прозорци гледаха към една рекичка с непоетичното име Лайнарка. Е как може хората да кръщават така безотговорно една рекичка, дето се вижда от прозорците на библиотека и шуми между върби, захвърлени автомобилни гуми и висока коприва?  Акъл нямат тия хора и въображение.
Та библиотекарката, като се навличаше цяла година ту с един, ту с два пуловера, реши да въведе ред в библиотеката – климатичен ред. Себе си вече беше предала на студа, но книгите – не.
Сложи всички „северни“ книги и книги от руски автори на северните лавици. Там беше и Андерсен, защото е от Дания, и Ангел Каралийчев, защото е роден в Северна България – в Стражица.
Западноевропейската литература сложи на западните лавици, където според нея тези книги ще се чувстват най-добре.
Индианските книги ориентира към Америка.
От патриотизъм сложи десетината издания за Левски с изглед към паметника „Левски“ и към мястото, където е обесен Апостола.
Тогава някак си ѝ олекна, успокои се, още повече, че учителката по география и заместник-директорката я похвалиха за идеята.
Щях да забравя – книгите за композитори сложи залепени за стената на кабинета по музика – да слушат какво се пее и свири в този кабинет.
А химичните и физични издания ги обърна към коридора, защото веднага след завоя на коридора бяха кабинетите по химия и физика.
Казах ви аз, че нещата са много по-сложни, че библиотеката не е само книги и ксерокс, грижи за пари и стихчета, ами е философия и идеи. Без философия и идеи една библиотека се стапя. Добре, че се осъзнах и разказах за тези идеи и философии.
Сега идва ред да се похваля- лично. Преди години направих дарение на библиотеката. Дарих близо четиристотин книги с автографи от мои приятели писатели. Аз може и само да пописвам, но имам приятели, които ми дават автографи на книгите си. И аз ги дарих на библиотеката. Понякога, когато живееш с четиристотин автографа и с четиричленно семейство на шестдесет квадратни метра, усещаш, че на автографите им става тясно. И им намираш нов дом – училищната библиотека. А и никак не е лошо децата в училище да видят, че освен преселили се във вечността писатели има и живи и те понякога се подписват в книгите си.
След месец останах трогнат и гръмнат, като видях, че библиотекарката е сложила дарените от мен книги в центъра на библиотеката и е наредила около тях саксии с цветя – много саксии.
– Какви са тези цветя? – попитах.
– Ами цветя, без цветя не може.
– Много са хубави!
– И аз така мисля, затова ги сложих. Като има цветя около тези книги – каза библиотекарката – автографите са спокойни и няма да избягат. Гледат цветята и няма да избягат. Нали така, Борисе?
Как не съм се сетил досега? Има ли книги с автографи, трябва да сложиш пред очите им цветя и автографите остават на местата си завинаги, иначе си отиват.
Добре, че се усетих и написах всичките тия неща за книгите, за тяхната подредба, за дарението и за цветята, защото иначе как щяхте да ми повярвате, че в един мартенски ден видях нашата библиотекарка, седнала в градинката при гроба на Петър Дънов. Не бях чувал да е дъновистка, а я видях на гроба му. Седеше на една пейка, гледаше към гроба на Учителя и личеше, че е далече. Снегът правеше въздуха матов и полубял.
В градинката влезе майка с малко момиченце. Момиченцето се затича да хване гълъбите, а гълъбите при гроба на Дънов са стотици. Не ги хвана, само ги накара да излетят и да кацнат на клоните на дърветата – сякаш големи снежинки полетяха от земята нагоре.
Библиотекарката стана, отиде до оградата и откъсна три бели минзухара, които растат само тук. Подаде ги на момиченцето и то просия.
Искам да вярвам, че по това време на вратата на библиотеката в училището е имало надпис: „За бели минзухари съм. Ще се върна другата пролет“.

ДИМКА ЗАХАРИЕВА

Почти всички учителки в България са женени за военни, защото където има Институт за учителки, има и военно училище. И хората какво да правят – женят се.
И Димка Захариева – начална учителка в нашето училище, също беше женена за военен, подполковник от сухопътни войски. Невероятна учителка беше тя. Вярваше в доброто и в учениците. Вярваше, че е призвана да ги води в света на буквите и числата и в чудния свят на науката и изкуствата, както се изразяваше самата тя пред родителите по време на тържества.
Казах, че е невероятна учителка, но трябва да отида по-нататък. Велика и всеобхватна учителка беше тя. Велика, защото какво по-велико от начална учителка, и всеобхватна, защото не оставаше нито едно кътче от живота и душата на учениците, в които тя да не е учителка. Всяка секунда от живота си беше учителка.
Госпожа Димка Захариева беше влюбена в учениците си и те ѝ отговаряха със същата любов и даже много повече. Стана им и майка, и баба – както предпочитате – все пак тя вече пристъпваше в своята есен.
Малките момчета и момичета ѝ доверяваха всичко – колко парички взема татко, при коя фризьорка ходи мама, каква кола мислят да си купят наскоро, бият ли се, карат ли се, кой къде спи – всичко ѝ доверяваха милите душички.
И Димка Захариева запомняше тези работи наизуст. Тя знаеше колко кариеса имат децата, какви са телефонните номера на личните им лекари, кой от какво е алергичен, кога са им датите за имунизациите, знаеше номерата на обувките им и ги обичаше, както квачката обича малките си пиленца. Ако можеше, щеше да ги излюпи отново.
Всичко знаеше началната учителка и се месеше във всичко.
– Не, не – татко ти трябва да напусне тази работа, парите са малко. Ама майка ти наистина ли ходи при тази фризьорка? Ама как може, тя взема скъпо? Дизелова кола? В никакъв случай! Лошо е, да знаеш, мило момиче, когато мама и тати спят в различни стаи, не е хубаво, не е хубаво…
Интересуваше се какво са вечеряли децата, какво са закусвали, колко пъти ги водят на театър, до колко часа им дават да гледат телевизия, питаше ги и за майчиното им мляко.
Като им влизаше под кожата, тя имунизираше децата със себе си.Не че ги настройваше против родителите – няма такова нещо, тя просто се интересуваше,интересуваше се до припадък и съветваше, и шепнеше, и целуваше, и гушкаше, и притискаше до сърцето си тези деца, и не можеше без тях, и те не можеха без нея.
Като разбраха как умее да слуша и да дава съвети, при нея започна да идва цялото училище: и бодигардът, на когото беше починала майка му, и чистачката, на която бяха спрели парното, и счетоводителката, чийто син влезе в затвора, и заместник-директорката, която щеше да оперира котката си от херния, и дори учителката по португалски език, която страдаше от сънна болест и заспиваше изведнъж, както говори пред учениците.
И Димка Захариева слушаше, и светът на училището говореше и чакаше съвети.
Най-голям зор при училищните психотерапии тя видя с двете медицински сестри – едната влюбена в доктора, а другата – в Христа.
Тази, която обожаваше училищния доктор, започна да му прави такива скандали, че не се развежда, че коридорът пред лекарския кабинет ехтеше и болните ученици се разбягваха от страх. Тази тигрица с бяла престилка разби шкафа с лекарствата и счупи лявата ръка на доктора в изблик на безнадеждна ревност.
И всичките тези сцени от училищната женска версия на „Отело“ се повтаряха като разказ в стаята на началната учителка – с виковете, със заплахите, със сълзите – до най-малки подробности.
Другата медицинска сестра – влюбената в нашия Господ Исус Христос, пък беше потънала в облака на някаква секта и нямаше отърване. Заедно с извинителните бележки даваше на учениците малки евангелия с тъмносиня подвързия и ако някое дете пак отидеше за нещо при нея, го изпитваше като за матура по религиозни теми. А от Димка Захариева тази Христова медицинска сестра искаше смирение и търпеливи уши. Четеше ѝ евангелието до припадък в свободните часове и дори направи опит да я привлече в сектата, но без успех. Още няколко месеца и началната учителка щеше да бъде свършена, ако нашата Жулиета не избяга изненадващо в Бобов дол, окончателно отчаяна от доктора, а Христовата почитателка не я изпратиха в Англия да гледа стари хора – членове на сектата.
Тогава мъжът ѝ- подполковник Захариев, се пенсионира. Пенсионираха го изневиделица и той полетя във въздуха. И започна да пие – всяка вечер по едно шише ракия. Не че преди не пиеше, но сега се оливаше. Пиеше и говореше – до среднощ. Очите му се изцъкляха, кожата на лицето му пожълтяваше, а той пиеше и говореше.
Димка отлиташе и се криеше в облаците – в облаците на безразличието. Накрая го намрази. Не че някога го е обичала чак толкова, но сега го намрази истински. Намрази го, че е почервенял от ракията, че е станал лилаво-червен старчок, че я ревнува и се крие във входа на блока срещу училището с бинокъл в ръка, че ѝ надува всяка вечер главата със спомени от Военната академия, че ѝ показва всяка нощ албум с военни снимки. Намрази го, че не спира да говори.
И най-вече го намрази, защото той, подполковникът, я накара нея – началната учителка, да вземат маса на пазара в Младост и там да продават зеленчуци – той сутрин, тя – следобед. Това я скърши надве. Направо ѝ изсуши душата. Продаваше всеки следобед зеленчуци и си загръщаше главата с шал – да не би някой случайно да я познае. И докато другите викаха и рекламираха стоката си, тя губеше гласа си.
Димка Захариева обаче продължи да обича учениците си още по-силно. И един татко на ученик пожела да обича. Реши го с мозъка си, каза си – сега или никога! Или ще се влюбя, или ще умра!
И започнаха родителски срещи – една след друга, погледи към таткото на детето, бележки по детето до таткото – какви помагала трябва да се купят, на какви екскурзии да се ходи, какви общи празници да се правят. Ех, тези родителски срещи – колко ги обичаше Димка Захариева – там беше в стихията си. Там говореше, а всички си записваха, там тя поставяше задачи, а останалите изпълняваха, там цитираше философи и поети – цитираше целия си живот. И през цялото време гледаше таткото. Не излизаше от погледа ѝ този татко.
Прати му няколко есемеса с неясни уж училищни послания и той разбра – разбра, че е влюбена. И защо тя се влюби в този татко ли? Може би защото не беше военен, имаше звезди в очите, а не на раменете си, носеше бейзболна, а не военна шапка и най- важното – защото не говореше. Никога не казваше нищо. И защото може би един ден щеше да я покани в колата си да отидат да видят София от високо – от облаците.
На коледното тържество на класа в стола на училището той я покани на танц. Нищо лошо, напротив – като начало – много хубаво. Но подполковник Захариев влезе, видя ги и пет минути по-късно преби от бой жена си в двора на училището. Преби я почти пред очите на всички, а никой не гъкна. Включително и таткото.
А вечерта вкъщи… Вечерта я прострелял с пистолет в крака. Прострелял я пияният подполковник и изцъклените му очи не мигнали.
Така завърши любовната история на Димка Захариева.
Тя, разбира се, потули всичко. Казваше, че се е убола, че е паднала, че куца, ама не я боли, но то се разбра – стана ясно, че е простреляна.
Голямото прострелване обаче дойде, когато учениците завършиха четвърти клас. Тази раздяла я удари в сърцето. Не можа да го понесе, сякаш ѝ отрязаха живо месо. А учениците се разболяха. Плачеха, тръшкаха се и не искаха да идат в пети клас. Не искаха за нищо на света да се откъснат от нея. По-скъпа от всичко им беше.
И родителите се сетиха. Измислиха го. Сутрин децата им ще ходят в пети клас, а следобед – на занималня при Захариева. Нищо, че тя преподава до четвърти клас. Нищо, че следобед е на масата със зеленчуци, нищо, че леко накуцва, нищо, че побеля съвсем за една нощ – нищо.
Наеха помещение близо до пазара и се почна – децата учат сами, а когато Димка Захариева се освободи за малко от търговията, тича при тях. Тича при тях, а те ѝ разказват и за новите учители, и за кучетата и котките си, и за бабите и вуйчовците си. И така ще е цял живот, защото с началната учителка раздяла няма.
След две години подполковник Захариев се парализира и сега Димка Захариева го гледа вкъщи. Седи до него по цяла вечер, усмихва му се, милва го, разказва му уроците си за следващия ден и от време на време говори с някого по телефона в другата стая, но това не е таткото на онова момче.

ЕЛЕНОВИ РОГА

Щом чуя за еленови рога, и се сещам за любов. По-точно за изневяра. Така ми се е набила в мозъка тази асоциация за рога и изневяра, че свършване няма.
А ги кичат по къщите тези рога, слагат ги на хижи и планински хотели, в кръчми и заведения, и рогата на елените не се свършват.
Двайсетина километра по-нагоре в Балкана, някъде към Рибарица, с еленови рога не можеш да смаеш никого. Там във всяка къща има трофей. В Рибарица копчетата на мъжете са зашити с мечи косъм, не с конец. Мъжете събират еленовите рога, както берат гъби по поляната.
Но при нас, в Гложене, не е така. Почти няма еленови рога, а в нашата къща има, и то няколко чифта.
Спомням си, преди много години на фасадата на една голяма стара къща в центъра на селото имаше такива рога – побелели и бронзирани от слънцето и снега, те се бяха слели с бялото варосване на стената и човек трябваше да знае, че са там, за да ги види. С всяко нещо е така – идва си на мястото едва когато се слее с него. Тогава не знам защо – може би от любов към бутането, решиха да съборят старата къща. Бутнаха къщата и рогата полетяха. Тръпки ме побиват, като се сетя как изтрещяха тези рога, като паднаха. Сякаш долу на земята ги чакаше друг елен, за да се сбият смъртоносно. И еленът на земята победи, и рогата от небето се пръснаха.
Един циганин, като видя това, започна да събира парчетата от рогата за дръжки на ножове. И в прахта, която се вдигаше наоколо, си личеше, че се смее от радост. Защо не ги свалиха тези рога, защо не ги откачиха – не знам. Сигурно някои от разрушителите на къщата е имал лична причина. Тази сцена с пръснатите на парчета еленови рога в прахта трябва да си я спомням по-често, защото тя е най-острото доказателство, че рогата не са символ на изневяра, а на височина, на гордост, на различни разклонени пътища, по които бяга животът. Ама кой да ти мисли? Удряй, руши, разпилявай, разтуряй къщата – на това сме царе.
Та в нашата къща имаше пет-шест чифта еленови рога. Баща ми още през седемдесетте години се беше обзавел с карабина с оптически мерник. Донесоха му я негови приятели от оръжейния завод в Казанлък. И патрони му донесоха за нея – жълти, дълги и леко заоблени, като рибата във Вит.
На мен този оптически мерник ми донесе и космически висини, и преживявания, и няколко шамара. Вземах тайно карабината и изплувах на нашата лунна тераса. Посред нощ е. Звездите в Балкана са като ябълки. И аз ги разглеждам през оптиката. Много ми харесваше да се целя в голямата мечка, сякаш ходех на лов за мечки. Гледах и Гложенския манастир, който премигваше горе на скалите като светулка. Но не съм си и помислял даже и наужким да стрелям по него. Сега някой, който чете тези нощни и почти религиозни изречения, си мисли, че ме е хванал в лъжа – че с обикновен оптически мерник – снайпер, както му казвахме, нищо не се вижда в тъмното, че трябва специален уред за нощно виждане. Така е, но аз тогава виждах – виждах и звездите, и Голямата мечка, и манастира. Виждах, защото можех и защото исках.
Татко надуши тези мои нощни взирания и вместо да ми купи книга за астрономията, ме удари с една хавлиена кърпа през лицето. После ми удари и шамар, защото разбра, че съм се целил и в прасето в задния двор, като го мисля за глиган.
Този мой велик и като ловец, и като човек, и като български офицер баща беше отстрелял тези елени на различни места – в Рибарица, в Черни Осъм, в Орешака. Имаше и един лопатар от резервата близо до Карлуково. Баща ми нямаше защо да се притеснява от приказките за рогоносците. Моята майка го обичаше до смърт, но той все пак свали еленовите трофеи в мазата на къщата. Мазата ни беше голяма, циментова, зидана с тухли и с прозорчета, чиито черчевета още миришат на чам и смола. Сложи рогата в средната, най-голяма стая на мазата, върху едно голямо легло, а срещу тях сложи друго легло, на което спеше следобед в летните жеги.
А нашето мазе миришеше на много, много далечен лек мухъл, на прах, на стъклени буркани, на мишина, на безир, на мас, на калъпи домашен сапун, на парцали, на кожа от скъсани обувки, на връзки на скъсани обувки, на стари вестници, на ненужни статии от вестници, на паяжина и тъмнина. И на още поне хиляда неща като конци, прежди, стари кюнци, плетени дамаджани и черничеви бурета. Тези черничеви бурета с ракия сега изведнъж стават най-важни. Не по-важни от ракията и любовта, от ревността и от страховете, естествено.
Баща ми канеше понякога приятелите си мъже в мазето да му видят трофеите и да го хвалят, ама много да го хвалят. Разправяше им кой елен къде е убил, какво е правил, как се е влачил по корем, като е видял елена и още други ловджийски джаджи и измишльотини.
И там, в мазето, при еленовите рога, при полусветлините, при паяжините и тайнствеността, мъжете се размекваха. За това основна роля имаше и ракията, с която татко ги черпеше. Всички очакваха офицерът от българското МВР да има хубава сливова ракия, най-хубавата измежду всички сливови ракии. И баща ми я имаше тази ракия, дето ти развързва устата и ти завързва сърцето. Точеше я с маркуч от черничевото буре, жълта и тежка като олио, пълнеше едно канче и сипваше от канчето в юзчета – юзчетата са специални шишенца, с които се пие ракия.
И се сядаше с госта на кревата срещу рогата. И се почваше. Баща ми не пиеше никога, само ближеше юзчето, държеше го като запалена свещ и разказваше за рогата. Разказваше, разказваше, докато:
– Бай Мико – изшушваше мъжът след втората ракия, – като ги гледам тия рога, ми се ще да спукам на тях гумите на шофьора на съвета. Душицата ми е изгорил, неговата мама! Ама, бай Мико, тя мойта е виновна. Върти се по площада пред съвета, поднася се с него нещо. Ще я качи в джипа и айде-е-е.
Баща ми ставаше, слагаше си тънката платнена шапка на рогата и като натискаше, показваше, че не са достатъчно остри – тъпи са за тая работа.
– Сега гумите на шофьорите са много яки – смееше се баща ми.
После мъжът с шофьорските неволи питаше:
– Бай Мико, какви са тези тенекийки, дето са окачени на рогцата? Сякаш са обеците на жената ми!
– Какви тенекийки? – пули се баща ми.
– Ей тия тенекийки, дето висят на рогата!
– А бе какви обеци! Това са номерата, с които рогата са участвали на ловни изложения. Тях ги набиват на такива плочки.
Чувал съм и друга мъжка изповед в тази маза изповедалня.
– Аз да мога да се добера до началника на мебелното, и ще се оправи работата. Мисля да му кажа да уволни тоя новия от Градешница. Много се заглежда по жената. Тя е готвачка, ти знаеш, бай Мико. И много хубаво готви жената, доволен съм. Но този новият все по два пъти иска да му сипва. Веднъж – в началото и после пак. Другите работници се наяли, той иска да му повтори. Няма начин, заглежда я! – И този мъж се давеше с още ракия.
Само за честта на любовта и за безграничната мъжка глупост и жестокост, и простотия, и сила, и възвишения, и пропасти, и всичко останало, ще разкажа и една трета, последна история, която не е за разправяне и за гнусливи хора.
Чичо Симеон Гущера беше каменоделец. Беше ни правил каменните стъпала на къщата. Голям каменоделец, голям побойник и голям пияница. Веднъж го бяха надупчили с нож и когато го свалили от линейката в тетевенската болница, видели, че докато са го карали полумъртъв от Боаза, той бил изпушил три цигари. Три цигари за десет километра. Умирал и пушил, и се възнасял, и оживял.
Гущерът каменоделец ни беше комшия и идваше при татко често. Татко го сваляше при рогата, защото знаеше, че този гущер си къса и опашката, и главата, ако не пие ракия. Казвал ми е татко, а и се знаеше, че си тормози жената. Не ѝ дава да гледа през прозореца, защото може да види други мъже; записва номерата на колите, които минават пред тях, защото мисли, че ги карат потенциални любовници, и още такива глупости.
Веднъж баща ми изхвръкна от мазето пребледнял и викна на майка:
– Бягай у Гущера и виж как е Пена! – Пена се казваше жена му. – Неговата мама и животно! Занесъл й е сурова телешка глава и я накарал да яде от нея. Бягай да видиш дали не повръща!
Разбра се, че Пена му казала на този отровен гущер, че не е лошо да носи нещо за ядене вкъщи, че не го е грижа, и той ѝ занесъл. Занесъл ѝ сурова телешка глава.
Сега, когато баща ми го няма от близо десет години и страстите около еленовите рога позаглъхнаха, аз искам да ги продам, да ги махна от къщата. Питах в горското, в Ловно-рибарския съюз, снимах ги и ги качих в интернет и никой не ги ще. Никой никъде не ще еленови рога. Може би е по-добре да си стоят в мазата при черничевото буре, защото в него вече няма ракия.

КЕНТАВЪР И КУЧЕ

На Дачо Тодоров, който отлетя от водопада към небето

Колкото по-високо е едно дърво, толкова е по-сигурно, че ще си счупиш главата, като скочиш от него. Освен ако не си птица, но с птиците е друга работа.
Дървото, от което скочи Лазар, моят братовчед, беше един висок орех, на около три километра от селото нагоре в планината. Бяхме отишли да гоним катерици с прашки и като се провалихме като ловци, взехме да се качваме по този орех, надпреварвахме се нагоре по клоните му, уж като катерици, уж на шега. За минута – и бяхме в короната на ореха.
Мъдро и меко дърво е орехът, дълго и бавно расте той. Шумата му е горчива, но широка и тъмнозелена и слънцето под нея не жари земята. Няма по-велика от ореховата сянка. И все пак, орехът е направен главно за едно – да се качват нагоре по него катериците и да скачат от него. Това е главната му роля в живота. Ядката на ореха прилича на мозък и това сигурно е знак, но нашият мозък тогава беше излязъл от черупката си.
– Аз скачам – рече братовчед ми, когато разстоянието между земята и нас стана космическо.
–Ти си луд!
–Скачам – и усетих, че ръцете му се наежиха и по тях сякаш имаше перушина.
– Ще се пребиеш!
– Скачам… – И Лазар полетя.
Припукаха клони, нещо изпращя, чу се удряне в друг клон и Лазар се вряза в стръмната ливада под ореха. Ливадата беше стръмна, но братовчед ми не се изтърколи, а се счупи на нея. И застина в странна и болезнена геометрия. Свлякох се от ореха и видях, че левият му крак се е сгънал като дърводелски метър. Над стъпалото костта се подаваше от кожата и се клатеше смразяващо. Братовчед ми стана лимонен, после лилав, после изсъска:
– Викай, викай някого!
Опита се да се изправи, но само се опря с ръце назад и се изви в мъчителна полудъга. Знаех как се провлачват по земята ударени от прашка катерици. Как се превръщат в червено, страдащо кълбо, как се опитват да се измъкнат от болката, но сега такава ранена катерица беше братовчед ми Лазар.
– Викай, че умирам!
И аз извиках, извиках ето така:
– Ехе-е-ей-й-й, е-е-е-ей, умираме-е-е, умираме бе!
Бях толкова уплашен, че докато виках, се въртях и тичах към гората, и влязох двайсетина метра в нея. Подплаших няколко гущера и се върнах за миг. Братовчед ми лежеше, дрехите му бяха подгизнали от пот и лепнеха за него.
– Как е?
Не ми отговори, само си облиза устата. Не смеех да погледна към скършения му крак. Въздухът се напълни с безпомощност.
– Момчета, момчета, какво стана?
И аз видях, че леля Веса, сладкарка в цеха на кооперацията, тича към нас.
–Ами – измрънках. – Лазар си счупи крака.
– Как?
– Скочи от ореха.
Леля Веса беше обръщала сено на една близка ливада и беше чула предсмъртния ми вик. Тука известно време нещата ми се губят. Как тази сладкарка беше превързала крака му, какво беше слагала да не се клати костта, какво ни е приказвала и на него, и на мене? Карала ли ни се е, шамар ли ми е ударила на мене – не помня. Помня, че взе Лазар на гръб и тръгна да го носи към селото. Носеше го на гръб в голямо цедило. Жените в Балкана така ходят да пластят, носят си разни работи в голямо вълнено цедило. И бавно, бавно, като оплиташе стъпките си, тръгна надолу. Аз вървях след цедилото и държах ръката си на гърба на братовчед ми. Колко сме вървели – пак не помня.
– Яли ли сте? – рече по едно време леля Веса.
– Не – отговорих. – Не сме.
– След малко ще ядете.
Слизането по стръмния баир в планината е мъчна работа. Краката те болят повече, отколкото при изкачване. Петите ти непрекъснато се вкопават в земята и те пазят да не политнеш. Камъните се плъзгат точно под обувките ти, тревата се пързаля и най-често не вървиш напред, а настрани. Мъчно е да се слиза просто хей така, както си без нищо. Ами с голямо момче, ученик в девети клас на гърба? Ами ако си жена?
Леля Веса полека се наведе, приседна, отпусна цедилото с полуживия Лазар и извади от джоба на престилката си една кифла.
– Кифлата е с мармалад – изпъшка тя и я разчупи.
Подаде на Лазар, но само го намаза с шипков мармалад по бузата, защото той си изви главата. Аз смръщих нос, че не искам.
– И защо скочи, бе Лачко? – леля Веса прибра парчетата от кифлата.
Братовчедът само изсумтя. Пак тръгнахме надолу. Леля Веса, аз и Лазар. Лазар – на гърба на леля Веса. Не беше слаба жена, но не беше и много силна. Средновисока, с пепелява вече коса и къси ръце. Балканджийките рядко имат дълги ръце. Многото работа и мъкненето на дърва и вода скъсяват ръцете им, но са ги направили здрави.
Тръгнахме и аз видях, че нашата спасителка е обърнала ръцете си назад и с длани придържа Лазар. Уж имаше къси ръце, а стигаха до счупения ми братовчед. Стигаха до болката му, до мене, че и още по-нататък.
В едни камънаци, доста по-надолу по пътеката, видяхме змия – с черен гръб, дебела и ленива. Тя си говореше с напечените камъни, въртеше им глава, но аз се уплаших и подскочих.
– Змия! – и гласът ми се сниши.
Аз видя ли змия – и примирам.
– Смок е – изхриптя жената.
И след минута пак се отпусна леко на земята с примрелия ми братовчед.
– Смокът не е змия – продължи тя, – смокът е мъж с черни люспи и жълт корем, който си пази къщата. Това прави.
Личеше, че е много уморена да мъкне този луд дангалак – братовчед ми беше висок и доста як. Зор, голям зор й беше. Видях я да дими и от мишниците й да се вие мараня. Пот се стичаше и капеше от носа ѝ. За краката ѝ – не знам. Сигурно ги е нямало.
– Идвате ли в сладкарницата? – едва попита.
– Ами понякога – казах.
Лазар само преглътна.
– Правим реванета, с много сироп. Трябва да се отбиете.
Стръмният път надолу на тази жена, нарамила нашите момчешки глупости и ужаси, минаваше и покрай меки, варовикови скали. И там, от върха на тези скали, скачаше водопад. Пиша „скачаше” и се стряскам, но водопадите никога не си чупят нито крак, нито ръка, когато скачат. Нито мигла дори. А Лазар си беше счупил крака.
Жената спря, завъртя си врата наляво и надясно, разкърши се, събу си обувките с пета, погледна леко нагоре и както димеше от пот, както беше завряла от жега и мъка, влезе във водопада. Влезе във водопада с Лазар на гърба си. Той се смали в цедилото и водата ги обгърна. Беше като пелена, като копринена пелена, през която те преминаха. Стори ми се, че няколко секунди, преди да влязат, и двамата пиха вода от водопада. Стори ми се, че жената пие с разтворена нагоре уста, а Лазар – само като си мърда устните. Така ми се стори – че пият вода.
Стояха там не повече от минута-две и когато се показаха, тя сияеше от слънцето, а той, с отворени колкото е възможно очи, пръхтеше, сякаш е конче. И жената от водопада, и кончето вече бяха едно и също същество. Как ги беше поил и къпал водопадът, как ги беше превързвал и бинтовал, но те излязоха от водата сраснали и слепени.
После слязохме на шосето и все се надявахме по пътя за село някой да спре. Но шофьорите се плашеха от тази гледка на този невиждан и нечуван кентавър – жена с ранено конче на гърба и след тях куче. Кончето беше братовчедът. Кучето – аз. В селото едва ги разлепиха. Сладкарката и моят братовчед Лазар бяха станали неразделни. А аз не помнех нито името си, нито знаех къде ми е опашката.
Леля Веса лежа три дена, без да може да си помръдне даже пръстите. Смазана беше. Но в селото повече приказваха за счупения крак на Лазар, отколкото за това, че тя го беше донесла от планината и го беше спасила. Кракът на братовчеда зарасна, но остана два сантиметра по-къс и той едва забележимо накуцваше.
И когато след месеци с него най-после влязохме в сладкарницата и жената ни видя, че ядем реванета, пак попита:
– Я кажи, Лачко, ти защо скочи?
– Да видя какво им е на катериците, като скачат.
Сигурно ѝ се е искало на жената да му изтегли ухото до аленочервено, но тя само разбърка косата му.
Видях, че ръцете ѝ бяха станали с няколко сантиметра по-дълги. И не знам защо стъпваше по-тежко.