Skip to content

Автор: Николай Милчев

Интервю на Стела Стоянова и в-к „Стандарт“, 26 април 2019 г.

РАЗОЧАРОВАН СЪМ ОТ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ С ПРЕРЯЗАНИ ГЛАСНИ СТРУНИ

СТРАСТНАТА СЕДМИЦА Е СТЪЛБА – ОТ ТЕБ ЗАВИСИ ДАЛИ СЕ ИЗКАЧВАШ

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ е поет, автор на десетки стихосбирки и доскорошен преподавател в 105 СУ „Атанас Далчев“. „Стандарт“ го попита какво е да колекционираш сънища от Нотр Дам, да видиш Ванга на икона там и да се доближиш до смъртта, за да разбереш че „страшно няма“.

– В навечерието на католическия Великден Париж загуби един свой много съществен символ – „Нотр дам дьо Пари“…

– Аз съм бил няколко пъти в Париж и той е един от любимите ми градове. Когато видях пламъците, не повярвах. Помислих си, че гледам лошо, зло кино. А след това си помислих за сънищата. Последния път, когато разглеждах „Парижката Света Богородица“, се почувствах толкова уморен, че спах в градината пред църквата повече от час на една пейка. И ако след пожара хората си събираха „сувенири“, ако моят приятел – писателят Димо Райков, си беше събрал въглени, аз си събирах сънища. И си мислех какво може да остане от едни сънища, през които е минал огън. Могат да останат светещи и светли сънища. Порази ме и друго – непрестанно се говори, че катедралата е над 1000 години, но тя на времето е била много млада, революционна. Ние едновременно сме нейни правнуци и нейни родители. Има много сложно взаимовръзка, свързана и с въпроса дали Катедралата да бъде възстановена такава, каквато е, или да бъде променена. Не съм специалист, но си мисля, че всяко нещо, което се променя, променя и нашата вяра. Убеден съм, че Катедралата трябва да остане такава, каквато е била – тоест – каквато е. И голямата поука е, че ако целунем нейната пепел, ще целунем и сънищата, и спомените си. И че тежкият урок е, че нещо трябва да стане на пепел, за да си спомним колко красиво и ценно е било то.
Мой приятел, известен български писател, който не ми е позволил да го цитирам, ми бе казал, че Ванга е споменала, че нейната майка е от Париж и че нейният дух е в Нотр Дам. Когато последния път отидох там, едно от изображенията на светици изключително много приличаше на Ванга.

– А как гледате на реакциите на политиците ни от типа: „ Ще им пратим реставратори“…

– Честно казано, такива реакции просто ме забавляват. Нашите политици реагират като дете, което иска да се покаже пред майка си. Разбира се, ако можем да помогнем с реставратори и специалисти, в това няма нищо лошо. Но при положение, че нашите села и манастири тънат в разруха, а ние да подпомагаме Париж, който няма нужда от нашата помощ, а „Александър Невски“ отвътре да не е в необходимото състояние – не знам какво да кажа… Но ние винаги сме така. Нашата помощ за Катедралата в Париж е като да вдигнеш ръка пред учителката, за да покажеш, че имаш отношение по въпроса, който е поставен.

– Предстои Великден. Според Вас до каква степен българинът вярва, до каква само чупи яйца и яде козунаци?

– По време на Страстната седмица има нещо изключително, напомнящо стълба нагоре и надолу. Ако всеки един от тези дни, които току-що преминават, осъзнаваме какво се е случило в началото на евангелските времена, може би тази стълба ще върви нагоре. Ние обаче станахме битови хора. Битът ни прегърна. Най-важното нещо, което трябва да се осъзнае през тази седмица, освен превръщането на хляба в плът и на виното в кръв Христова, е умиването на нозете на апостолите. Винаги досега сме учили, че това е смирение и почит към хората. И това е така, но най-важният смисъл да се умият краката на апостолите е да се махне от тях прахта от извървения път, защото без Христос те ще тръгнат сами по съвършено нов път. И ако можем в тези дни да осъзнаем, че тръгването по нов път е нещо много важно, аз си мисля, че всичко ще бъде наред. Но драмата на нашия битов живот е, че ни липсва визия, че измиването на нозете за нас е само смирение, а не виждаме големия път на промяната.

– А Вие виждате ли път на промяна особено сега, когато се тресем покрай апартаменти и избори, при което затъваме в дребнотемие?

– Нашите политици и нашият дневен ред е дневният ред на бита, затова и политиката ни е битова. Затова и все още се мотаем около апартаментите и терасите. Мотаем се около онова, което ни липсва, и не можем да начертаем голямата картина, нито да я видим. Това заиграване с тераси и апартаменти крие друга драматична картина. Преди няколко дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов каза, че през последните години и десетилетия от България са изнесени около 40 милиарда долара. Представяте ли си, ако е истина? Ако се докаже, че е истина? Тогава и гражданска война няма да ни оправи. Според мен свалянето на разговора на битово равнище е за да се „заглавикват“ и да не погледнат към огромните мащаби, в които е било извършено това грабителство. Целта е хората да се заиграват за парче хляб, за да не видят, че „няма ниви, в които да се посее жито“ и затова кукловодите свалят въпроса до парче месо.

– Тук обаче аз ще Ви задам въпрос с думите на Бертолд Брехт- „ никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита защо са мълчали поетите“. Мълчат ли поетите, и въобще интелектуалците сега, или просто им отказват трибуна?

– Съществува мит, че поетите са гласът на обществото и времето. Те са такива главно чрез творчеството си. Това обаче, което виждам, е и творческо, и гражданско мълчание. Не искам да споменавам имена, но Вие къде сте прочели честно интервю и смело интервю на първите десетина, назначени за първенци на духа? Къде ще чуете болката им? В кои техни думи българите могат да огледат мъката си, залъка си или по-скоро липсата на залък? Кои от тези наши назначени първенци можем да сложим като значка на ревера си или да развеем като знаме? Няма ги – гледат да ги назначат на служби и постове, да ги превеждат, да ги включват в учебници и да ги дават по телевизията. Само тях и никой друг. Дълбоко съм разочарован от тяхната позиция. Те по-скоро са писатели и интелектуалци с прерязани гласни струни. Как става така, че нашите очи се превърнаха в уста – ако можем да ядем с очите си, е най-добре.

– В тази връзка как гледате на литературата, която се появява в социалните мрежи – много хора споделят непрекъснато свои текстове.

– Социалните мрежи създадоха възможност за групиране на хора извън голямата назначена литература. Но фейсбук се превърна в супермаркет за литература. Там непрекъснато има промоции на текстове и стойности. Интернет превърна чалга поети и поетеси в крале и кралици. Всъщност отказвам се от думата „супермаркет“. Интернет е Илиянци за поезия. Аз също качвам свои стихотворения в интернет, защото нямам друга възможност и избор. Но съм наясно, че социалната мрежа е без естетика и без критерии.

– Като учител как гледате на вкуса на своите ученици?

– Вече мога да бъда наречен бивш учител, защото едва ли ще се върна повече в класната стая. Но съм отчаян от естетическия вкус не толкова на учениците си, а на техните родители. Бих искал да бъда наясно с вкуса на родителите, за да знам какво да очаквам от учениците. В момента те са със вкуса на слушалките и рапърските текстове, които задоволяват друг тип критерии и потребности. Такива потребности, които са на два сантиметра от очите. Но учениците не са виновни за това – те друго не са виждали.

– Споменахте, че сте преживели тежък инфаркт. Това ли е причината да се наречете бивш учител?

– Да, преди година и половина преживях много тежък инфаркт. Животът ми висеше на косъм. Бе въпрос на половин час да си отговоря на най-важния въпрос, но слава Богу, не си отговорих. Най-удивителното е, че когато осъзнах мащаба на опасността, не изпитах никакъв страх. И надвесен над смъртта, разбрах, че страшно няма. Никакви тунели не видях, никакви болки не изпитах. Усетих безкрайно спокойствие и не точно примирение, а равноденствие на кръвта. И равновесие на кръвта. Никаква подвижност, никакъв страх – само сливане с нещо, което ни предстои, което не е нито горе, нито долу, а е в нас самите. Тогава просто ставаш хоризонт – нито нататък, нито назад. Просто хоризонт.
standart1standart3

БАЛАДА

Къде отиват конете, като умрат?
Някъде, където е пълно с копита и с гриви
и където могат да се въртят на пета и да пръхтят,
и където няма мухи, и опашките им са щастливи.

Къде отиват кокошките, като умрат?
Някъде, където за всяко перо има различна боичка
и където кокошките могат да разцъфтят
от радост, че зърната са по-много от всичко.

Къде отиват котките, като умрат?
Някъде, където небето сияе от звездни мишки
и където котките си облизват мустачките и летят,
и летят толкова тихо, че направо е скришно.

Къде отиват магаретата, като умрат?
Някъде, където ушите на морковите са огромни
и където магаретата едно след друго вървят,
и всяко едно от камъчетата по въздуха си спомнят.

Къде отиват кучетата, като умрат?
Някъде, където гласът им е гръмотевичен
и където зайците обикалят в кръг,
и където лисиците като зайци треперят.

Къде отиват гълъбите, като умрат?
Отиват на гости при облаците отвъд планината,
отиват да видят реките, които текат
и се вливат в очите им и в крилата.

Къде отиват хората, като умрат?
Отиват при всички животни и птици, и при сърцата си.
И си лягат с дрехите, и се унасят, и спят,
и са си в къщите, и по леглата.

СТРАШНО Е, НЕ Е СТРАШНО

СТРАШНО Е, НЕ Е СТРАШНО

Тази работа с умирането е страшна заради страха. Страх те е, че ще умреш, и това е. Но и за страха си има номер.
Страшно е само тогава, когато умираш извън себе си, когато умираш далече от себе си. Ако умирането стига до оградата на къщата ти, до цветята оттатък оградата, до близките ти хора, до реката и оттатък реката до скалите, до любовта ти, до пътеката и до гущерчето на пътеката – тогава е страшно. Страшно е, защото с теб умира всичко. А това вече не можеш да понесеш. Не искаш да го понесеш.
Страшно е, ако умираш навсякъде, където не си бил или където си бил и ти е било хладно, а после си съблякъл дрехите си, защото е жега. Страшно е, ако умираш в книгите си, в картините си. Страшно е, ако си спомняш неща, които не знаеш, ако не познаеш пътя, по който си пътувал хиляди пъти, или се сетиш за път, който е на другия край на въображението.
Да умираш извън себе си е страшно, защото чувстваш, че си част от нещо голямо, което след теб няма да е толкова голямо, и е страшно, защото си малък, а останалото е всичко и ще бъде всичко и без теб.
Ако си видял гущерче, гущерчетата ще щъкат между камъните и след теб. Ако си написал книга, някой ще напише още по-хубава. Ако си пътувал наум, не си бил достатъчно умен, за да си купиш билет за пътуване с влак, ако си пътувал с влак, защо не си написал стихотворение, с което да полетиш след последния стих, защо? Защото можеш само това, което можеш. И затова е страшно да умреш извън себе си. Точно това не можеш да понесеш.
Ако лежиш и умираш, и не искаш да се страхуваш, умирай в ръцете си, в пръстите си, в косата и очите си, в езика, с който назоваваш смъртта като нещо близко. Умирай без страх в сърцето си, в стомаха си, в краката си. Умирай не по-далече от себе си и ще почувстваш не страх, а любопитство, равнина, долина и успокоение. И ако можеш – умирай като поет, който уж пише за смъртта, а пише за ръцете си, които престават да се движат. Умирай като поет, който пуши цигара на смъртното си легло, а описва дървета, вятър, отражения, облаци, реки и дим. Умирай като поет, който обикаля света на очите си, но само повдига клепачи. Умирай все по-силно и бързо и все повече в себе си. Тогава не е страшна смъртта, страшно е, че не ни стигат думи – и безсмъртни, и смъртни.

ДЪЖДОВНО КАФЕНЕ

Пред кафенето масите са бавни и незащитени.
Дъждът вали и пълни чашите им с питие.
Аз мисля, че това е водка… Или някакво изобретение,
което дава на дъжда по-силно битие.

Вали красиво – по-красиво от прозрачна капка.
И по-красиво от следобедно напиване вали.
Столовете задрямват, после трепкат, ръкомахат
и са щастливи от това, че непрекъснато вали.

Идват врабчета – колкото да пият от следобеда
и колкото да прелетят над чашите и над света.
Врабчетата са рошави и не летят, а ходят
и въздухът е тяхната заоблена земя.

Идва и мъж – с чадър, направен от очакване,
с чадър от дълги и напрегнати неща.
После една жена пипа чадъра му и ахва –
една измокрена от идване жена.

После е ред на чашите, но на различни чаши,
на някой друг чадър и друга ахваща жена.
Над кафенето свечерява и изчезват масите,
и една котка си отръсква лапите. Само това

ЖЕСТОКАТА ПЕПЕРУДА

Някога, като малко момче, баща ми ме водеше на лов. Виждал съм как умират животни и птици и този лов е в мене и досега – като сянка и като нещо студено. Но и като замайване, като тръпка и потръпване, като наслада и стръв. Още преглъщам миризмата на барут, чувам как прищраква пушката и как празните гилзи отхвърчат на земята. И това хуухх, с което баща ми издухваше дима от цевта на пушката, още е в ушите ми и в носа ми. Ако си раздвижа езика и докосна с него небцето си, ще усетя вкуса на барута и на дима от барута.
Смъртта по време на лов е внезапна. Тя изскача от тревата, излита от тръните, идва изпод земята, изниква от лая на кучето, срутва се по пътеката и винаги е внезапна, рязка, пробождаща. И ловецът стреля и стреля пак и пак, защото не може да не стреля, защото животното и птицата се движат и го предизвикват, защото стреля не ловецът, а биологията му, гените му, природата. Стреля животът. Така е по време на лов – стреля и убива самият живот.
Виждал съм как умират животни и птици, какви са техните жестове, фигури, кръгове, спирали, цветове и изображения преди смъртта и това ме плаши и намагнетизира едновременно, защото във всяко умиращо същество сега – едва сега, а не някога като дете, виждам себе си.
Заекът, ударен от сачмите на ловеца, се разтяга. Чува се тупането или по-скоро – топуркането на оловото по кожата. Заекът за миг става двоен, после се свива, после прави кълбо напред и отново се събира. Дългите му задни крака понякога се изправят като кокили и той прави няколко последни стъпки – заплашителни и тежки. Ушите му вече не съществуват, изчезват, страхът му става покой. Само няколко червени петънца по сиво-бялата гушка оцветяват края на бягането. За заека зимата е дошла. И студът също.
Дивата гъска поема сачмите, сякаш са иглички на леден вятър. Изправя се и сяда на въздуха. Да, сяда на въздуха. Само за едно зърно време сяда на въздуха да си почине. Да си почине преди безкрайната почивка. После за секунда си клати краката – обутите в плавници крака. Въздухът и небето около дивата гъска са престол, на който тази царица седи за миг, после прави циганско колело, после прави въртележка и пада при земята. Докато се търкаля по склона на въздуха, дивата гъска прилича на тундра с перушина, прилича на парче от черно-бяла черга. Повече бяла черга, отколкото черна. Какво вижда птицата, докато седи на въздуха? Навярно своята доверчивост, своята измамна далечина и своя последен хоризонт, който е долу в ниското. След изстрела всеки хоризонт се изправя на краката си, после рухва и не е вече хоризонт.
Фазанът е поляна. Летяща поляна с дълга опашка и затова неговата смърт е есен. Излита фазанът право нагоре, а после лети само напред, отпуснал ръкавите на цветния си халат, и това е краят му. Като летиш само на една и съща височина, те уцелват, защото си предвидим. Най-удивителното е, че след изстрела фазанът разцъфтява. Става още по-цветен мъжки фазан, после угасва, сякаш е направен от хиляди шарени лампички, които се пръсват. И това негово тракане с клюна, което напомня на тракане на тънички-тънички теракотени плочки. И този негов вик при излитане, с който се мъчи да увлече ветреца и да го изтрие. Красотата умира цветно или така изглежда. А може би фазанът е клоун от небесен цирк, който се е научил да лети и никак не умее да разсмива?
Пъдпъдъкът е топка – малка сива топка като тази, която хвърляхме в часовете по физическо. Тази мозайкова птичка пее сутрин, като непрекъснато повтаря името си – да, пъдпъдъкът пее, като цитира собственото си име. Името му пъдпъдък е целият текст на песента. Той умира изведнъж, без претенции за нищо друго, освен да се запомни името му. Да се запомни пъдпъдъчето му име с тези сиви и сенчести букви в него.
Пъдпъдъкът е точката в това смъртно и цветно, и дълго изречение, което написах сега, а не някога, когато баща ми ме водеше на лов, а аз подскачах около него като жестока пеперуда.

ЦВЕТНИЦА

Цветница е, а сутринта ми изглежда като половин сутрин –
смесица от облачност и небе, от сиво и синьо.
И най-красивото нещо е на слънцето кутрето,
което се показва от ръкава си, гъделичка върбите и се покрива.

Цветница е и гълъбите се въртят като пияни кокошки.
Влюбени са божиите пилета и каквито и да са наоколо цветовете,
те си мислят, че лалетата са красиви брошки,
и късат сенките им, и ги носят при гълъбиците на небето.

Това, разбира се, е романтична измислица за Цветница
и аз не виждам нищо повече от половин сутрин в сиво и синьо.
И нищо повече от едно магаренце, което е светнало
и със светлината си в моето детство отива.

И не виждам нищо повече от едно момче, което го язди
и го държи за ушите, високи колкото църква.
Цветница е и ми се върти главата, и трябва да сляза
от тези цветове и от този спомен, който край мене пърха.

И трябва да сляза от този лист, облечен с бели дрехи
и да сляза от върбата с коси на кокиче.
Цветница е и вече е утро… И нека
от кутрето на слънцето да потече електричество.

И нека да трепнат жиците и дърветата, и градините,
и да трепнат лалетата и гълъбите, и тази смесица от сияния.
Боже, колко е тихо и колко е хубаво,
и колко е хубаво, и колко е рано.

ДА ТИ ПАДНЕ ПЕРДЕТО

Едно от най-отчайващите неща е да се докосваш до фалш, до ръжда, до разпадаща се държава, до гнило. Това усещане за безпомощност и безтегловност ме обвзема всеки ден, като гледам и слушам какво става наоколо. И като нямам сили да не гледам и да не слушам какво става наоколо.
Управляват ни едни от най-глупавите хора в българската история. Видимо глупави. И трагичното е, че хората харесват тази глупост. Глупаците са начело на държавата в очертаващия се да бъде най-глупав 21 век. Ако 20 век беше време на илюзии плюс кръв – време на много илюзии и много кръв, този навярно ще е век на глупост, умножена по себе си.
Омръзна ми да се червя от ушите до душата, като слушам тези примитиви, облечени и с панталони, и с рокли. Омръзна ми от сутрин до вечер да гледам техните физиономии навсякъде – едни и същи физиономии, глупави физиономии. Понякога ми иде да потъна на обратната страна на Луната.
Крадат ни едни от най-алчните хора в българската история. Те – крадците, нямат очи за живота, имат уста за живота. И стомах за живота. И на хората им харесва да ги крадат. Има нещо тъмно в нашата психика, щом на едно и също място в нас живеят и безсилният гняв, и примирението. И колкото по-големи са кражбите, хората губят зрението си за това и не виждат милионите и милиардите, отлетели завинаги по острови, океани, морета и банки.
Преди дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов каза, че по най-груби изчисления през последните 30 години от България са изнесени (разбирай откраднати) около 40 милиарда долара. Ако това е вярно, трябва да се обесим всички – да се обесим на собствената си безпомощност и бездействие. Ако ли не – трябва да си спомним Ботевото „На прощаване“ и „каквото сабя покаже“…
Трябва да е ясно и още нещо – социалният мир в България се крепи на незнанието на хората, на тяхната дълбока неинформираност. Защото ако те знаеха за какви точно грабежи и кражби става дума, взривът щеше да е огромен. Управляващите разчитат на незнанието. То е тяхната трапеза и тяхното плюскане.
Където и да пипнеш – всичко е ръжда. Гнило. Апартаменти, асансьори, барбекюта, пътища, къщи за тъщи, евролисти, мераци, бардаци, кокаини, морета – ръжда…
И над всичко като Витлеемска звезда – о, прости ми, Боже – е дефлацията. Това го чух преди дни от един бивш министър юпи.
Проблемът на българите бил, твърди юпито, че цените падат.
Не, господин юпи! Проблемът на българите е, че трудно им пада пердето.

ВСИЧКО ОСТАНАЛО

Какво правят рибите, скрити под камъните – това се питам от дете досега.
Навярно слушат радиото на реката.
И тези зелени и сини, и бели подводни предавания
разлюляват косите на върбите и разтопяват ризата на снега.

Това подводно радио звучи като капка, като дъжд и прииждане,
звучи като дълго бълбукане и щракане на щипка на рак.
Звучи като къпещ се скакалец, като жаба, която премигва,
и като изгрев, и като слънце по пладне, и като мрак.

И слушат рибите, и лежат под тези звучащи камъни.
И нехаят за всички други радиостанции по света.
И опашките им разместват вълни и вълнения, и всичко останало.
А всичко останало е музика и вода.

ДЕНОНОЩИЕ

Не е важно да ти разказвам пейзажите и очите си през деня –
долината с мъгли от сапун,  разсъмването на ябълката и нейните глобуси,
герданите на дивите гълъби,обецата на памуковата коза
и огромния скакалец, който лети и отнася себе си.

Не е важно да ти нарисувам слънцето като баница или  жълтък.
Или да нарисувам ръката си с разтреперани колебания,
или роклята ти, която се върти като слънцето в кръг
и е сладка като закуска и обед, и вечеря, и не може да ме нахрани.

Не е важно да ти кажа, че те обичам целия ден –
още от съмването и блесването на първата песъчинка.
Не е важно да ти кажа, че коремът на дъждовника е позлатен,
за да ти изглежда понякога като облака синкав.

Не е важно да те заведа при кадифения вир
и да те завия с този плат от прохладни вълнения.
Или да сложа ухото ти до пълен с врабчета чимшир
и ти да слушаш как чимширът и реката си мислят за мене.

Важно е да ти покажа всичко това през нощта.
И да те кача по една по-висока от косъм пътека в скалите.
И ти да пипаш мрака по лицето и устните, и по бялата му коса
и да не знаеш кое съм аз и кое са очите ти.

И да не мислиш от колко пейзажи съм те отнел
и през колко следобедни стихотворения съм те пренесъл.
И да не знаеш, че мракът е най-красивият хмел,
по който думите се спускат и се качват в небето.

И да не знаеш защо съм те довел при този мрак
и защо те обичам повече от видимото и ясното.
И защо накрая паля една клечка кибрит все пак
и те гледам, и нищо не виждам, и си прекрасна.