Skip to content

Автор: Николай Милчев

ВИСОКО

Лежим високо, лежим съвсем –
обезлюдени и преизпълнени.
Еделвайс трябва да продадем
и да си купим от птица кълнове.

Да ги посеем върху скали.
Скалните птици цъфтят понякога.
От тебе бяло ще завали,
от мен ще капне жажда за мляко.

Мълчим дълбоко, мълчим почти,
по-водоравни от водорасли.
Еделвайс трябва да премълчи
колко е светло, като угасне.

Като угасне, и става ден…
На планината денят е объл.
И се завива с такъв сатен,
под който всичко е бледо голо.

На планината трябва дете –
розово въгленче с искрящи мигли.
Господи, дай ни едно сърне
и сняг, от който да се разлисти.

МОМИЧЕ

На яребицата момичето порасна.
До въздуха отиде и се върна.
И каза ми, че сянката на храста
е нещо като облак, но обърнат.

СНЕЖЕН ЧОВЕК

Преди да завали снегът, обикновено
баба взема конец и ума ми зашива.
Няма нужда да мисля, щом снежинката медна
е от пуканка по-въртелива.

За да имам герданче, баба взема игла
и полека, с меко старание,
сбира десет снежинки и двайсет крила.
От вратлето ми капе сияние.

После баба ми казва, че снегът е дете –
мое братче и мое сестриче.
Побелях да ги чакам, но вярвам, че те
и сред лятото пак ме обичат.

Колко много сезони, а снегът е един –
необятен, кристален и плавен.
Аз се стапям, но зная – на снежинка съм син
и от снежни неща съм направен.

За наследство не мисля… Нямам този късмет
като пряспата, дето ухае.
Затова вместо с думи, с парченце от лед
се рисувам от начало до края.

Бера душа от шипковия храст…

Бера душа от шипковия храст.
Бера душа от твоите играчки.
Загръщам си очите с твоя плат,
с чорапчето ти в храстите подскачам.

Бера душа от водните рисунки.
Късам цветята и бера душа.
А в джобчето ти – семки и бонбонки,
а в джобчето ти – моята душа…

В очите ú цъфти пъстърва…

В очите ú цъфти пъстърва.
Носът ú мъничко е гърбав
и раменете ú са хлътнали.
Потънах, до уши съм хлътнал.

Чорапчето ú ме ужили
и маратонката ме смаза.
Красива е и нямам сили,
освен наум да ú го кажа.

А искам с нейния пуловер
да се завия през устата.
Обичам я като ордьовър,
като пъстърва от реката.

ПРИКАЗКА

Рижава лисица
преспите запали.
Над снега – мъглица,
дъх от портокали.

Залезът присяда
върху скреж от мигли.
Розовата клада
с въгленче намигна.

Тихо и студено,
свечерено, снежно…
Огнено вретено
точи златна прежда.

Сребърна висулка –
капчица прозрачна.
И искра – светулка
в плитката на здрача.

СВЕТОГОРСКИ МОТИВ

Да можех своя тих поклон да поднеса на Господ,
аз като старец от Атон бих си мълчал и постил.

Върху маслиново листо не бих молитва писал,
а в просто ръжено тесто бих слушал хляба клисав.

Бих гледал как нощта седи сред църквата дълбока
и как за белите бради небето е посока.

Навярно бих издялал кръст в една килия бедна,
защото моят стих е къс. И трябва да изчезне.

Защото моят глас е ням, аз няма да го пращам
в зеления, разцъфнал храм, който издига храстът.

И никога не бих посмял да търся още думи,
защото Бог ме е създал и вече ме сънува.

Бих ръкоделствал всеки ден, бих правил броеници.
И като старец осенен бих се усещал никой.

Ако спечеля с много пот едни добри сандали,
ще ида в другия живот – косите му да галя.

И с много прости сетива ще гледам да усетя
как Господ в меката трева до мравчицата свети.

А може би това е дял от по-високо време?
Един кълвач е просиял и пише вместо мене.

МОЛИТВА

Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.

Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.

Иди, къдено диша пресипнало потокът,
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на падналия орех.

Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да диша тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.

Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.

Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.

Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я галя, когато Си заминеш.

АТОН

В Света гора не можеш да настъпиш пеперуда
и върху котките да сложиш кръстчета от лайка.
Тук светлината денонощно над маслините се труди,
а под маслините седи и Си играе Божията Майка.

Тя още е дете. И с костенурката за кукли Си говори.
А после къса цветовете на огромен копър.
Светът е изумен, че има десет пръстчета опора,
и затова е объл, удивителен и мокър.

Между морето и върха върви на мравките керванът
и мъкне сол, която в снеговете ще зарови.
На колене е слънцето, а трябва за сърцето да се хване,
за да дочака облака и тънкото му слово.

Случаен пътник съм – сандалите ми лепнат за тревата.
Но обикалям в кръг и стигам до смокиня.
Един кълвач трепти и е от крехко злато,
щом не помръква повече от хиляди години.

Ако разказвам още, ще сгреша на тишината словореда
и малката Мария ще си тръгне, без да ме познае.
По-нисък съм от цвят и вече мравката ме гледа,
както се гледа шипка, клонка или заек.

Не се страхувам да приличам на къртица,
която диша и живее замъглено.
Мария става – тръсва дивите къдрици
и с десет пръстчета докосва цялата вселена.

КЪЩАТА С МНОГО ЛЕГЛА

В тази къща има много различни легла –
като различни книги или музикални инструменти,
като енергии, в които нощта е била
светеща. И без да си тръгва сутринта непременно.

Едно от леглата е стихотворение с черешов вкус,
писано в края на май или може би в юни.
И точно то – с продължителна човка на кос –
веднъж в годината кълве пълнолуние.

За леглото с цветните сфери и тръби от метал
се говори, че свири безсъние.
И само неговата музика е ритуал,
когато с разсъблечена нота се върнеш.

Леглото от явор е балада… И от другия свят
през прозореца влизат лози и си спускат косите.
И говорят за нещо… И захвърлят зеления плат.
И през същия този прозорец леглото полита.

Нелогично, но сърцето от пружина тупти.
И е странно това смесване на фолклор и трепет.
Пружинено легло… Фантастично… Защото ти
скачаш по него и пипаш небето.

Небето е ниско и ти помниш наизуст този час.
Ореховата спалня… Ореховата спалня е всичко…
Тя е цялата къща… И един непреминат атлас –
с пресечени линии и изящно наболи тревички.

Ореховата спалня не сънува – тя е целият сън.
Тя е столът и масата, и двете чаши.
Тази къща е с много легла. Но аз не съм
човекът, който бавно постила леглата.

Тази къща си има стопанин. И той
блъсва стъклата и казва да си взема чадъра.
Идва вятър. И дъждът рецитира покой.
А дъждът, както винаги – е убийствено хубав.