Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

НАЛИ ТИ КАЗАХ ДА НЕ СЕ ОБРЪЩАШ

Вървя си през Борисовата градина. По средата на пътя, до оградата на обсерваторията, срещам бивш депутат. Забравил съм името му, но се сещам, че беше царист. Няма как да не си спомням смаленото му колкото длан или юмрук лице, залепналата за черепчето му тънка и бледа кожа. А катинарчето от посребрена брада прави образа му още по-депутатски и паметен. Тъмносиният му костюм сигурно струва повече от надеждите ми за топла зима.
А есента в парка прелива и се стеле навсякъде.
Малките кули на обсерваторията са наклякали, сякаш са гъби, и си пекат бронзовите шапки на слънце.
С депутата върви дама и води куче. Кучето е сетер и бледокафявата му козина лъщи кестеняво.
Депутатът е тържествен, почти отнесен, а парфюмът му се развява във въздуха чист, прозрачен и боров.
Този човек не е в парка, на Шанз-Елизе е, мисля си аз, като го гледам. И на Северния полюс да е, и в пустинята да е този тъмносин костюм, винаги е на Шанз-Елизе.
Сетерът се закача с гълъбите, гони ги, замира пред тях. Гледа шипките, души червената калина. После вдига крак и се умълчава.
Дамата се е разтворила в есента.
А депутатът не вижда нищо, абсолютно нищо – ни листа, ни паяжини, ни дървета, ни синевата в небето.
От толкова самовлюбеност са се стреснали даже кулите на обсерваторията и са се изравнили с тревата. Уж бяха гъби, а сега ги няма.
Не искам да се обръщам, ама се обърнах да погледам този син костюм в гръб. И виждам – божеството със смаленото лице има крив крак. От коляното надолу левият му крак се вгъва навътре. Обувката му даже се е изкривила навътре. И бившият народен избраник го знае. Подозирам, че усеща как го гледам, и се мъчи да си изправи крака, мъчи се да го измести наляво. И не може, и не може, и се предава.
Тогава един гарван почва да ми се смее. Навежда си шията и главата към земята, изправя ги, поглежда ме и чувам:
– Нали ти казах да не се обръщаш? Нали ти казах…

ЗА ПРАЗНИКА НА НЕЗАВИСИМОСТТА

Празник на независимостта е. Честваме Независимостта на България.
Като си помисля обаче – този празник все още ни предстои.
Предстои ни не само защото рядко сами сме решавали съдбите си, а защото рядко се осмеляваме да извикаме какво ни боли, какво искаме и на какво се надяваме.
Независимостта не е само манифест, речи и заря проверка. Тя е преди всичко честна дума, честен избор и честна позиция.
Като дете зависех от майка си и баща си, от приятелите си и училището. После зависех от страстите и заблудите си, от любовта и професията си, зависех от хиляди обстоятелства, които няма как нито да си спомня, нито да изброя.
Но през целия си живот истински съм бил свободен само в любовта си към литературата. Само тази любов ме е правила и безкрайно зависим, и безкрайно щастлив.
Независимостта на България, разбира се, е друга работа – държавна, но тя е и лична, много лична. Без лична и осъзната зависимост към човешката ни същност няма независимост нито в човешки, нито в държавнически смисъл.
Като осъзнаеш, че обичаш да рисуваш или да правиш хубав хляб, ти вече си независим от картината и житото, защото самият си и картина, и жито.
Останалото е политика и високи думи.
Честита Независимост и на България, и на сърцата ни.
Честит Празник на оная Независимост, която все още ни предстои.

ПРЕДИ 15 СЕПТЕМВРИ

Някога преди 15 септември винаги ми ставаше мъчно, много мъчно. Разболявах се от мъка, че лятото се е изнизало и трябва да тръгвам на училище.
В махалата в Ловеч имах един приятел – Иван Динков, малко по-голям от мене, с когото яко си пийвахме в навечерието на първия училищен звънец. Удряхме по някоя чаша вино от мъка, главите ни се замайваха и така някак си по-леко се насочвахме към заветния 15 септември.
Сега някои от моите набори реват, че тогава сме ходели на бригада и през септември, че се бил развалял учебният процес. Аз обаче треперех от страх да не би да се отмени бригадата. Не ми се ходеше на училище и това си е. Готов бях да бера грозде и сливи, да вадя цвекло и какво ли не още, но само и само да не уча. Исках ваканцията да е винаги и вечна – като любовта с някоя ученичка.
Подозирам, че и сега работата не е много по-различна. Карантината направи от училището ваканция. Училище на ваканциите – това получихме всички ние. Вярно, има онлайн обучение, но като си сложим ръка на сърцето и махнем от очите си превръзките на страха, трябва да си признаем – учи се, ама май наужким.
От двайсетина ученици в онлайн час внимават три-четири. Другите се протягат по диваните и по леглата и имитират присъствие. Като не можахме да въведем униформи, въведохме пижами. Пижамено обучение – това въведохме.
Не че в училище не е горе-долу същото, но все пак – близостта и това, че ученик и учител са очи в очи, променя малко положението. Ученето „на живо“ винаги си е живо учене.
Няма да анализирам никакви образователни, психологически, възпитателни, интимни, духовни и социални аспекти на „невиждането“ и на „далечното“ обучение. Нито имам сили и нерви да повтарям едно и също. Правя го близо трийсет години – непрекъснато. И имам горчив опит, че колкото и да викаш, възможността да не те чуят е голяма.
Но все пак ще кажа – неприсъствието в училище е беда, голяма беда за учениците. И за нашето бъдеще. По-точно – за тяхното.
Кой какво печели, ще стане ясно след време. Кой колко милиони и милиарди е натрупал – също. Но че губим всички, е ясно. Ясно е за тези, които гледат с очите си.
И изобщо не си мислете, че децата няма да се радват на това, че не ходят на училище. За тях карантината си е безкрайно лято. Дано само не правят като мене и моя приятел – да си пийват вино от мъка, че наближава 15 септември.
И моля ви, не се въсете и не цъкайте с език на това, което написах. Иска ми се да не е било така, ама беше. Признат грях – половин грях и една единица намалено поведение – за тези, които знаят за какво говоря.
Честит 15 септември и дано да не свърши в средата на октомври.

АВТОГРАФИ НА АЛЕЯ НА КНИГАТА

Приятели, в събота, на 12 септември 2020 година от 16,00 до 17,00 часа ще бъда на щанда на Издателска къща „Знаци“ – шатра № 29, Алея на книгата. На щанда ще може да намерите и последните ми две книги – „Ябълковият човек“ и „Ти и котките следобед“.
Събота е хубав ден, ще се радвам да се видим.

БЕЛИ НОЩИ

Нашите нощи са бели –
от чаршафа, изпран с парченце лунен сапун,
от прозореца, който си закрива очите с ръце,
и от лампата – пълна с искри и трептения,
и от твоите думи за мен,
и от моите мисли за теб.
И от листа, на който изписвам бълбукане.

Нашите нощи са бели –
от снежинки и пуканки
и от бели череши за черешово сладко,
и от черни череши;
от солените капки пот по гърба ти,
от извивките твои
и от твоите хълмове, долини и подножия.

Нашите нощи са бели.
И ръцете ти са сияния северни,
и ръцете ми са сияния южни,
и косата ти е коса на сияния,
и косата ти е косата на моите пръсти.

Искам само едно –
искам дълго небе от памук
и памукът да цъфти цяла нощ,
и да мислим, че това са звезди.
Нищо друго не искам.

ИЛЮЗИИ

Илюзиите винаги са ми приличали на вечер…
Прощавай, вечер, но си лягам вече.
И лампата гася, и се опитвам да отгатна
защо в градината ми ябълките светят сладко.

Опитвам се да ти напиша нещо в тъмното,
ако от сънищата си успея да се върна.
Но съм забравил да ти кажа – ябълките и градината
са моите илюзии и моите години.