Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

САМО ЗАТОВА

Само затова, че си до мене,
има трева и смеещи се растения.
И само затова, че ми държиш ръката,
има гора и е хубава гората.

ЕДНА И СЪЩА ЧЕРГА

ЕДНА И СЪЩА ЧЕРГА

Гледам филма „Фрида“ за не знам кой път. Гледам образите, фреските, цветовете, любовта, драмата на човешкото тяло и усилието му да е равно с човешкия дух.
Гледам как талантът е клечка кибрит – само клечка кибрит и капка боя.
Плача, допива ми се, пее ми се. И изведнъж – в края на филма, когато Фрида Кало умира и Диего Ривера я държи в ръцете си, тя е завита с чергата на моята баба – същите фигури, същите цветни тайни, същите поляни и съзвездия. Същите тайнописи. И същото преселение в отвъдното – със същата като нашата черга, с която завихме накрая и баба.
Преди да си тръгне, Фрида пише: „Надявам се оттатък да е много хубаво и никога да не се върна“.
А баба каза: „И ковьорчето с елените край реката да не го сваляте. Много го обичам.“

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА РАЗДЯЛА

Хубаво ми е, че ти е мъчно, и се радвам, че те боли,
и от всичко това ми се вие свят и ми прилошава.
Честит рожден ден на дъжда, който никога не вали,
и на пясъка, който не се раззеленява.
 
Ако в стомаха ти е свито, аз съм щастлив –
щастлив съм, ако ръцете ти треперят и пребледняваш.
Честит рожден ден на този от нас, който все още е жив
и на брега на реката остава.
 
Честит рожден ден на притеглянето ни един към друг,
на клюките, на глупостта, на думите, които нищо не значат.
Хубаво ми е, когато плачеш и се въртиш като мишка в кръг
и когато не спираш да плачеш.
 
Радвам се, че нямаш сили и че се движиш едва,
радвам се, че сандалите ти са станали оловни.
Честит рожден ден на моята бивша огромна коса,
която гънките на твоите мишници помни.
 
Честит рожден ден на възглавницата, от която се носи хлад,
и на температурата, която вдигам нощем.
Хубаво ми е, че в този пристъп на глад
спомените ни ще отслабнат и ще станат кожа и кости.
 
Хубаво ми е, че няма да остане нищо – дори един звук,
и най-много от това се страхувам.
Радвам се, че никога повече не си тук
и си до мене на масата, и супата ти е хубава.
 
А ти си хубава колкото заплетено кълбо,
колкото заплетени конци и истории, и пръсти.
Честит рожден ден на това съкрушително защо,
за което винаги е късно.
 
Честит рожден ден на раздялата… А колко хубава е тя –
погледни я – направо е като жива!
И ми е хубаво, че докато аз пиша това,
ти ставаш, обличаш си роклята и излизаш.

НАЙ-ТЪЖНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

Какво направихме ние с теб? Направихме си разстояния –
между пръстите,
между бръчките,
между устните
и между снега.
И между двете ябълки на върха на дървото,
които стоят ненабрани,
и между обеците ти,
които като шипки бодат.

Направихме си разстояния от улици и реки
и разстояния от безсилие.
И си направихме оправдания,
и невидимост,
и кръвоизливи в окото,
и лед.
Нищо друго не си направихме,
а трябваше да си направим
нещо малко –
общ джоб,
обща чаша
или две семки общ слънчоглед.

Или трябваше да си направим невидими думи
като обичам те,
защото не знам защо
и още невидими думи –
като мрак,
като затворени очи
и като беззвучие,
и да си направим невидима супа
и невидим хляб,
и невидимо легло.

Какво направихме ние с теб?
Не направихме нищо
освен продължителни аритмии
и продължителни дъждове,
освен аритмии и дъждове,
които не значат нищо,
щом оживяхме
и щом очите ни си имат отделно небе.

Една закуска не си направихме на облаците
или една вечеря,
или едно скачане от масата с парашут.
Какво направихме с теб –
направихме си вчера
и си направихме някога –
най-тъжният на света маршрут.

И си направихме една далечна пощенска кутия –
от гълъби и листа,
от пропасти и пътеки.
Какво направихме ние с теб? –
Счупихме ние
и сега ние с теб сме две камъчета –
далеко,
далеко…

Две камъчета сме ние, нищо повече –
две камъчета.
И се търкаляме по склона,
и се търкаляме –
търкул-търкул..
И какво, че се чува, когато мълчим,
какво, че се чува,
щом аз твоето камъче как се търкаля по склона
не съм го чул?

ВЕЧЕР

Денят си събува обущата,
прибира се вкъщи
и сяда. 
След малко по небето ще плъзгат
звездните гущери
и люспи от опашките им
ще падат.

И денят ще се радва като дете
и ще мисли,
че това са светещи копчета,
и пижамата си ще закопчее.
И ще гледа през прозореца
как опашките на звездите
трепкат
и се люлеят.

ЛЮБОВЕН РАЗГОВОР

Слушам гласа ти по телефона – облечен е с твоята рокля.
И чувам как обеците ти потракват в слушалката,
и чувам как сандалите ти ходят край океана,
и ме е страх, че гласът ти ще падне
и ще се измокри.

Не е важно какво ми говориш – важно е, че те чувам,
че гласът ти се е оженил за мен и ме обича.
Обаждай ми се от края на света или от другата стая
и не ми казвай нищо друго,
освен че ме обичаш.

Обаждай ми се, макар че телефонът прилича на дявол –
дявол, който непрестанно шушне в ушите.
Обади ми се пак и ми кажи, че си забравила
да ми кажеш, че ме обичаш
колкото ябълка. И още повече ме обичаш.

Търкулни си гласа към мен и си съблечи роклята.
Набери ми ябълки, после ми постели леглото.
И ми се обаждай от един сантиметър до мене
и от космоса, който се е протегнал
в леглото.

Обаждай ми се по стиховете, които пиша от любов,
по разписанието на гарите и по луната.
И си купи нов телефон, и си купи още по-нов
телефон,който чува какво говори
тревата.

И не слушай какво се говори за нас –
слушай как ти мълча, когато не си говорим.
Обаждай ми се, както врабче на зеления храст
и както хора, които не спират
да си говорят.

И ако обеците ти спрат да потропват в слушалката,
аз ще зная, че вече си без обеци.
И ще чуя как океанът се плиска в спалнята
и ти ходиш по пясъка, и на двамата
не ни се спи.

ТЪЖНА РАБОТА

Не е истина, заблуда е, лъжа е, че сме застаряваща нация. Циркът с ЕГН-тата, със „заловения“ и на секундата освободен „хакер“,обясненията на властта, достойни за закъсняла вечер ученичка, показват, че сме деца. Бебета, на които един биберон и една близалка им стигат.
А думи като гняв, достойнство, срам и отговорност са непознати по българските земи.
И защото този фарс е днес, на рождения ден на Левски, неговите въпросителни – ???? – висят като примки на въже над главите ни.
Или пък като люлки…

ЛЕТЕН ДЕН

Смокът, който свирука с уста, мостът, който си клати краката,
реката, която седи на брега, свраката, която си брои перата,
прозорецът, който като люспа блести, чаршафът, паднал на пода,
вдовецът, който драска черти с пръст на жена си на гроба,
таралежът, преминал от единия край до другия край на пътя,
кокошката, легнала на кравай, и пиленцата измътени,
петровките ябълки – като деца – обли и с гладки устни,
кривата като краставица луна, къщата, от вдовеца напусната,
теленцето, слязло да пие вода в ниското много надолу,
джанката, пияна от светлина, и едно пиленце голо,
няколко кучета и един гъсок – Господи, колко е страшен,
и свирукането на черния смок, което скакалчетата плаши…

И идва рейсът. Един човек стъпва на рейса на прага.
Бавно съблича своя елек, плаща си пътя и сяда.

ПОЕЗИЯ И КОНЮНКТУРА

Напоследък по различни поводи се споменават имена на поети, за които не се говори много, даже никак не се говори. Поводите са различни – венценосни, издателски, наградни. И слава Богу, че става така, защото от близо 30 години публиката се облъчва единствено с пет-шест имена, нека са десет.
Защо е така?
Според мен, колкото и да е нелицеприятно да се спомене, колкото и да се прикрива с мероприятия, статии и симпозиуми, с нови прочити и учебници, трябва да се случи събитие – политическо събитие, за да се разместят столовете на първите редове в литературата.
Искам да бъда разбран правилно – писатели и таланти се раждат и развиват извън политиката, но столовете в българската литература се нареждат главно политически. И моля ви, по-леко с обясненията, че това не е така, че има обективни литературни критерии. Литературни критерии има, но те не са водещи.
И преди това, но особено последните 80 години ситуацията е такава.
След 1944 година – нова конюнктура, нови имена. След 1956 година – нови вождове, нови имена. След 1989 – нова ориентация, нови „преоценки“, нови имена. И винаги промените са свързани с политическа конюнктура. Тук могат да бъдат изсипани много аргументи, че не е така, че има нюанси, че литературата не следва политиката… Има нюанси, но основното е това.
След 1989 друга нова политическа конюнктура не е имало и затова не е имало как да се сменят отличниците в литературата. Една особеност на последния период е, че той беше белязан от така наречената от мен „асистентска“ литература и поезия, форматирана поезия, счетоводна поезия, поезия на попълнените формуляри и схеми. И на стиховете, писани в природонаучни музеи.
Друга още неосветена особеност на този последен период е „превратът на преводачите“. Става дума за това, че преводачите заеха мястото на писателите и превеждат главно себе си. Съюзът на преводачите погълна съюзите на писателите, направи ги домашни съюзи.
Последно – след 1989 година в литературата се създадоха едно-две издателства – аналози на Партиздат. Издателства, които окупираха всичко – награди, конкурси, медии. И естествено около тези издателства се създаде група от богопомазани и винаги правилни писатели.
Това е според мен положението – казано най-общо и неметафорично.
Но ледовете сякаш почват да се пукат. Дали?С тъга си мисля обаче, че е още рано. Много рано. Този процес ще продължи.
Исках да кажа и нещо друго – когато се споменават имена на недоосветени и недооценени, не бива и не може да се забравят доайените в българската поезия Петър Караангов, Найден Вълчев. Докато те са живи – по-полека с венците.

И защото Александър Секулов справедливо отбеляза, че разговорът без имена не е продуктивен, ето имена на достойни и силни писатели, за които не се говори или не се говори достатъчно: Зоя Василева, Андрей Андреев, Янислав Янков, поетесата Вера Балева, Янко Станоев, Васко Жеков, Йото Пацов, поетите д-р Димитър Гачев, д-р Гълъб Ковачев, Йордан Янков, Янко Димов, Гриша Трифонов, светла им памет на последните четирима.

НЯКОГА

Не си спомням нищо повече от лятото, от премаляване и топлина,
от порой, от парене, от подкосяване и изчезване.
Това беше толкова далече, колкото е далече гърбът на планина
и колкото са далече облаците по гърба на планината вечерна.

Това беше някога, когато гуменките живееха по един ден.
И лятото беше един ден, а ти, скакалче, беше цялото лято.
И името ти беше от нощ и от ден
и беше момичето, което светеше като мляко.

Ти живееше в къщата с боровете на високия бряг,
в къщата с бръшляна и нарисуваните по стените пауни.
А в това лято непрекъснато пред очите ми валеше сняг
и аз исках да те целуна и се разтапях, и не те целунах.

И не те целунах, защото ти, скакалче, полетя
и прескочи селото и къщата, и гърба на планината.
И аз влязох в градината и няколко малини набрах,
и целунах малините – и ти целунах устата.

Забравих да кажа, че ти, скакалче, ми беше роднина
и когато баба пошушна: „Тя ти е като по-малка сестра“,
аз загинах и не дишах, и станах по-червен от малина,
и разбрах, че е късно и че е дошла вечерта.

И пораснах още повече – за една лятна привечер пораснах
и когато къщата с боровете и нарисуваните пауни се скри,
аз си хвърлих гуменките и бях бос, и беше прекрасно
да гледам скакалчетата в тревите – тези мои сестри.