Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

ЛЮБОВ

За да влезеш под кожата на снега,
трябва да си капка топла вода
или кокиче, което
е най-малката милосърдна сестра
на земята.

За да влезеш под кожата на дървото,
трябва да си пролетен вятър
или кълвач,
или мравка, която си мисли,
че пътува в метрото
и слиза, където започва небето.

За да влезеш под кожата на змията,
трябва да си прах
или горещина от следобеден камък,
трябва да си уплашена боса пета
или тишина, около която
се навива змията.

За да влезеш под кожата на далечината,
трябва да си купиш обувки от денонощие
или перо от птица, която не ходи никъде
освен до красивото синьо дърво
на края на космоса.

За да влезеш под кожата на къщата,
трябва да си легнеш в леглото
и топлината да е бавна и много.
И когато заспиш, да си толкова хубав,
че да няма къде да отидеш.

За да влезеш под кожата на човека,
трябва да му купиш пуловер
и да лепнеш на носа му снежинка.
И, разбира се – още едно-единствено нещо,
без което човекът не може…
Но не зная какво.

СВЕТЛИНА

Вярвам в прераждането на светлината.
И затова гася лампата
и ти гледам косата.

И защото единствено светлината не остарява,
косата ти трепва
и тръгва към мен,
и изгрява.

РАЗХВЪРЛЯНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Разходи се пред очите ми!
Направи няколко стъпки, за да не те забравям.
Върни се, където искаш,
спусни в джоба ми образи.
Кажи ми нещо, което няма да чуя,
разкажи ми всичките си случайности.

Набери ябълки от миналото на есента ни,
сложи ябълките пред огледалото.
Виж колко е кръгла тишината
и колко е проблясваща.

Седни на дивана – далече в градината,
и аз ще ти видя следобеда.

Разходи се пред обидата ми,
че не помня за какво ти се сърдя
и не помня от колко години
съм обиден, че си мисля за тебе.

Разходи се от мен до очите ми!

ДЕНОНОЩНО

Не е важно да ти разказвам пейзажите
и очите си през деня –
долината с мъгли от сапун,
разсъмването на ябълката и нейните глобуси,
герданите на дивите гълъби,
обецата на памуковата коза
и огромния скакалец,
който лети
и отнася себе си.

Не е важно да ти нарисувам слънцето
като баница
или жълтък.
Или да нарисувам ръката си
с разтреперани колебания
или роклята ти,
която се върти като слънцето в кръг
и е сладка като закуска и обед, и вечеря,
и не може да ме нахрани.

Не е важно да ти кажа,
че те обичам целия ден –
още от съмването и блесването на първата песъчинка.
Не е важно да ти кажа,
че коремът на дъждовника е позлатен,
за да ти изглежда понякога
като облака синкав.

Не е важно да те заведа при кадифения вир
и да те завия с този плат от прохладни вълнения.
Или да сложа ухото ти до пълен с врабчета чимшир
и ти да слушаш как чимширът
и реката
си мислят за мене.

Важно е да ти покажа всичко това през нощта.
И после да те кача по една по-висока от косъм
пътека в скалите.
И ти да пипаш мрака
по лицето и устните, и по бялата му коса
и да не знаеш кое съм аз и кое са очите ти.

И да не мислиш от колко пейзажи съм те отнел
и през колко следобедни стихотворения
съм те пренесъл.
И да не знаеш, че мракът е най-красивият и замаян хмел,
по който думите се спускат и се качват в небето.

И да не знаеш защо съм те довел при този мрак
и защо те обичам повече от видимото и ясното.
И защо накрая паля една клечка кибрит все пак
и те гледам,
и нищо не виждам,
и си прекрасна.

ОТВЪДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Най- много ме е страх да няма задгробен живот
и чужди езици там,
от които ти угасва главата.
Уморен съм
от толкова земни фрагменти
и от толкова висок небосвод
и ми се мълчи, както мълчи мушица,
залепена в смолата.

Нямам куража да си кажа завинаги и сам
„лека нощ“,
защото ме е страх, че събуждането там
е ужасяващо световъртене.
И ново звучене на думите,
и нови сияния,
и безсмислен разкош
от изкачване на хълмове,
които не са за мене.

Дори си мисля, че ако все пак там има метафори,
задгробните им значения
ще ме убият с нехайна ръка.
Сигурно отвъдните метафори
са нещо много, много нагоре,
а пък мен ме е страх от високото
и затова седя на брега.

И седя на брега на реката, която приижда размътена
и носи и риби,
и азбуки,
и безтегловност,
и сняг.
И гледам върбите, които се мъчат
да кажат нещо на тътена,
и нищо не чувам,
защото това е тътен все пак.

И нищо не чувам… А оттатък гроба на моя баща
есента и къртиците си говорят
и слизат да пипнат реката.
Искам накрая да видя
едно стихотворение с голяма бяла брада.
И да извадя мушицата от смолата.

ДУМИ

Някога думите ми си живееха у нас.
Живееха на адреса
на моите цветове и световъртежи.
Лежаха на дивана, където лежах аз,
и четяха,
четяха,
и заспиваха на косата ми,
и бяха нежни.

Тогава думите ми си имаха облекло –
от нощници
и дневници,
от аромати
и непонятности.
И обикаляха навсякъде като същество,
което се разхожда
по тавана
и по земята
и е прекрасно.

Тогава думите ми ходеха на село –
при зелката със зеления звук
и при козата,
която пасеше от пряспа,
за да бъде висока.
И при реката,
която напролет с юмрук
удря и помита
думите
във всички посоки.

Тогава думите ми ходеха по момичета
с малинови имена.
И със светли имена,
и с имена от заоблачаване.
И аз обичах тези момичета като тъга,
защото от моите думи за тях
само една мокра запетая остана.

И аз обичах тези момичета
и тези придошли от реката жени –
обичах ги като фонетиката
на разцъфтели сапуни,
обичах ги като мрени
и букви,
и като жени,
които са много повече
от всичките думи.

И си мислех,
че думите могат толкова много неща –
да отидат на църква,
да ти купят хляб,
да ти намерят ключа.
Мислех,
че могат да ти измислят от тишина
водопад
и лавина,
и светкавица – за всеки случай.

И си мислех, че думите са
братовчедите
и облаците,
и, разбира се, ти –
жената с уста, по-красива
от кирилска азбука даже.
Колко тясна е къщата
и библиотеката ми лети
и иска всичките си цветове
и световъртежи
да ми разкаже.

А пък аз като зная,
че съм само един словоред
от реки
и градини,
и ябълки,
и създания с рокли,
слагам на края на думите слънчоглед –
да е светло
и високо,
и топло.

ТЕМПЕРАТУРА

Обичам те от сутрин до вечер.
Обичам те от 36 до 42 градуса
и повече.

Обичам ти температурата, която се качва
и в термометъра, и по стълбите,
и после навсякъде.

И ти обичам фосфора и кибритения характер,
и щракването на запалката, и пепелта
от очакване.

Обичам те от нула градуса до екватора и камината
и до четирите сезона на дългата ни градина,
и чак до нашето слънце – жълтъка с кафява захар.

Сега си изпий лекарството, но само с моята чаша.

ЗВУЦИ

ЗВУЦИ

Ухото ти е съвършен, невинен лабиринт –
хрущялът и мембраната, трептенията –
всичко,
всичко…
Дори това усещане, че въздухът е син,
е нашата илюзия
да чуваме различно.

Ти имаш тишина от знаци и значения.
И тишината става по-красива от това,
че аз ти шепна мисли.
И телепатията си намира окончания
и вени
и прави молекулите ни
изумителни
и близки.

Ти имаш цялата небесна азбука
от вероятности
и притежаваш липсата на разстояния,
но имаш близост.
И ето – аз целувам тайната окръжност
и си мисля,
че слънцето е музика,
облечена в лилава риза.

А после залезът е дълъг и си мисля,
че твоето ухо е украшение
на звуци
и реалности.
Красива си и обецата ти ме кара
да те гледам като куче,
защото миг преди да звънне,
обецата ти е толкова безкрайна.

ТВОЯТ СЪН

Възглавницата ти е пълна
с пух от нощни птици.
С такова тихо и летящо приспивателно
до атмосферата се ходи пеш.
Какво, че лачените ти обувки
имат спомени и бръчки
и роклята ти
вече не е тъмна графика?

За теб сънят и хоризонтът
са едно и също нещо.
Протегнеш ли умората си,
стигаш там.

Аз винаги съм знаел –
в космоса на нощното ти шкафче
лежи едно перце
и пази равновесие.