Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

РОДНИНИ

Първата снежинка дойде в шест часа вечерта.
Втората – в седем.
А третата снежинка им беше сестра
и те не можеха да дишат без нея.
Четвъртата бях аз, петата – ти…
Господи бял, колко роднини си имахме вече!
И валеше снегът цяла нощ, както вали
сняг, дошъл отдалече.

Колко любов има в това броене на снежинки сега.
И колко е хубаво, че се събират пред къщата
децата на зимата и на снега –
момичета и момчета, които се връщат.
И колко е топло това притискане един до друг в нощта
и това непомръдване след раздялата голяма.
Първата снежинка дойде в шест часа вечерта,
но последната не идва никога и все я няма.

Тя сигурно спи в косите на някоя стара жена
или на носа на бебе, което киха.
снегът си вали, и е такава тишина,
че какво си говорят снежинките,
не чува никой.

НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТИ СЕ ОБАЖДАМ

Не знам защо ти се обаждам, но това ми се струва най-важното сега.             Сещам се, че в края на селото ни, досами пътя, имаше тясна цепнатина, викаха ѝ Дупката. Метър – метър и половина широка, но много дълбока. Като хвърлиш в нея камък, и слушаш как подскача и се срива надолу, а накрая се чува едва-едва лай на кучета.
   Казваха, че преди години някой хвърлил малки кученца, те оживели и сега се обаждат.
            Гледам си телефона и той ми прилича на Дупката край селото. В него също можеш да хвърлиш камък или нещо друго – тайни, скрити помисли, тъга. Можеш да хвърлиш любовта си дори в тая дупка, на дъното на която живеят кучета.
            – Тези кучета са слепи. – Това казваха навремето приятелите ми за животните от дъното.
            И аз си представях как лежат в мрака, как се клатушкат и пристъпват едва, като търкат муцуни едно в друго.
            Сигурно затова ти звъня – защото съм едно от кучетата в мрака. Мислиш, че прекалявам? Всички така мислят или поне така говорят. Звъннеш на някого, а той те ободрява: Важното е да се държим, важното е да оцелеем! Я виж колко е хубав светът, люляците по оградата на затвора скоро ще цъфнат.
            Люляците ще цъфнат, но кучетата от дупката няма да разберат.
            Аз знам, разбира се, защо ти се обаждам – защото те обичам. А това означава, че няма да те изоставя.
            Какви признания – няма да те изоставя! Някога ми изглеждаха сиропени и кухи, но сега са важни за мен. Не аз, ти не ме изоставяй – затова ти се обаждам. Защото ме е страх, че може да те няма, да ти стане нещо и да изчезнеш.
            И знаеш ли какво? – Обаждам ти се, защото искам да ме глезиш. Да ми правиш баница с обезсолено сирене, да ми печеш зеленчуци на фурна, и те без сол, да ми переш суитшърта всяка вечер, а тениската, с която спя – по два пъти на ден. И бейзболните шапки, и тях искам да ми переш непрекъснато.
            Обаждам ти се, защото искам и ти да ми се обаждаш без нищо – просто така.
            Не знам дали кучетата в мрака ядат безсолна баница и зеленчуци на фурна, но аз съм гладен, и най-много за теб.
            Гладен съм за провлечените ти изречения, за мълчанията ти, за безсънието и грижите ти – най-много за грижите. Моля те, стани доброволка на живота ми, не помръдвай от мен никъде.
            Ето затова ти се обаждам. Макар че не е сигурно дали кучетата в мрака имат телефони.

ПРОЛЕТ

Отсега усещам, че е пролет –
птиците ги няма никакви,
а пък мен ръцете ме болят –
значи пръв съм долетял.
Долетял съм тук като кокиче
и сега не ми остава друго –
само да съм бял и малък.
Пръв съм долетял, а птиците
нека се преструват на снежинки
и на ветрове с пера.
Нека свиват като преспи своите гнезда,
нека котката да е доволна,
че ги гледа през прозореца,
и със своята опашка
дълго да им ръкопляска.
Нека печката да пука
със червените си кости,
нека се преструва вечер,
че се е изпепелила
и е болна от любов.
Нека има сняг и огън,
пепел и дърва и нека
аз да съм си долетял до къщата
като птица на два крака,
като птица със ръце.

А пък утре ще е пролет –
няма начин да е друго…

ВИНОВЕН ЗА ПЪРВАТА ЛЮБОВ

                Ако знаех какво нещо е любовта, сигурно щях да взема Нобелова награда за любов, ама не знам.
            Знам само, че е най-голямата метафора, пренасяне на мисли, чувства и химически процеси от една глава на друга. И от едно сърце и едни слабини на друго сърце и други слабини.
            Изписал съм доста изречения на тази тема. Много откровения съм си позволил, някои дори разголващи до дъно, но и много съм премълчавал и лъгал. Не съм лъгал нарочно, самозалъгвал съм се, оправдавал съм се на всякакво равнище – клетъчно, социално, психологическо, писателско, ако щете.
            И винаги излизаше, че съм прав, че само аз съм бил влюбеният до уши, че мене са ме изиграли и изоставили. Горкичкият, как ли съм оживял?
            Страшна работа са любовните описания. Пълни са с лъжи и извъртания и с театър, в който само пишещият има думата.  А не е така, никога не е така.
            Понякога се гледам в огледалото и се чудя как не са ми поникнали не две, а четири крила и как отдавна не съм кацнал на седмото небе, където ми е мястото.
            Моята първа любов, царство ѝ небесно, имаше сияещо и слънчево име. Луничкава, крехка и бледа, тя се вместваше в представите ми за английска красота. Какво значи английска красота, изобщо не ми беше ясно, но го бях прочел някъде и исках такава мъглива красота. Другите момичета – напращели като априлски върби – със сокове и пролет под роклите си, аз искам английска красота.
            Моето момиче не говореше много. Мълчаливичко едно, а аз – воденица на думи. Сигурно съм ѝ надул главата с приказки за стихове, книги и кой знае какво.
            Тя обаче искаше да се показваме по заведения, да ходим по главната улица, а аз я водех на брега на Осъма да хвърляме камъчета и да въздишаме.
            Ще кажете – не сте били един за друг. Не е така – аз не бях за любовта, каквато я исках. Убийте ме, не мога да ви отговоря какво исках от нея. Исках да ме обича и най-вече да не се вижда с никого.
            Да, ама тя се виждаше. И веднъж я срещнах с три момчета да се движи из центъра на града. Мислите, че ги спрях, че направих скандал, че се сбих с момчетата? Нищо подобно. Помислих си, че съм се припознал, че не е била тя, за да запазя измислената си увереност и спокойствие.
            Как пък нито веднъж не се попитах какво точно обича, какво иска, от какво ѝ е хубаво, какво мисли за следването си след единайсети клас – не, само се наслаждавах на пауновото си заслепение. Нещо като полумомче, полупаун.
            Даже когато за  пръв път правихме любов, мислех единствено за себе си и за розовите петънца по бедрата ѝ, които ми даваха някакъв нов статут на мъж. Глупости на търкалета, надувки и перчене – това е било.
            След като спах с първата си любов, разбира се, се похвалих на Илиян, с когото седях на един чин, той пък разнесе тази мъжествена вест из гимназията и из целия градски свят.
             Боже, колко ми се смъкна гардът, когато за пръв път ме заведе у тях. Стори ми се разхвърляно и не много чисто. Моята майка беше превърнала къщата ни в стерилна аптека и музей едновременно, а у любовта ми – разхвърляно. Това ме счупи. Влезе баба ѝ и ни донесе чай. Ама как може да се пие чай в различни чаши, как може лъжичките да не са еднакви, защо няма кристална захарница? Голяма любов е било от моя страна, няма и дума, щом едно недокрай изпънато одеяло и чай в различни чаши са ме поразили. 
            На абитуриентския ни бал отидох да я взема с москвич, на който не се затваряше задната врата. Имахме волга, черна, но аз отидох да я взема със син москвич, защото баща ми каза, че така е по-добре – да не приказват хората, че имаме волга.
            Тя се разплака – очаквала е черната волга. И не само че се разплака, което вбеси майка ми, но се яви с голяма златиста перука. Нашите се опулиха. Как може младо момиче да ходи на абитуриентския си бал с перука, срамота!
            Аз, кавалеринът, бях с гръцки обувки на токове, два номера по-големи, пълни с памук, и ходех като на кокили, и нямаше нищо, но перуката на моята първа любов им извади очите.
            – Искам да ти заявя, – каза ми майка след бала, – че съм ги проучила целия им род. Баба ѝ не е наред с главата, така че да си знаеш – ако направиш някоя глупост, тя влиза, аз излизам.
            Ако направя някоя глупост ли? О, каква глупост направих само, не ми се говори, защото такива неща са като рязане на месо, сърце и живот с нож. Господ да ни е на помощ някой ден – и на мен, и на Сияна.
            Споменавам името Сияна, за да стане малко по-светло, иначе съвсем ще се стъмни.
            После отидох войник. Тя записа агрономство в Пловдив. Взеха ме в казармата, защото не ме приеха студент. А как се фуках само със стихове и публикации. Фуках се, ама не влязох висше първата година.
            Тук настъпва най-главният момент в нашата любов със Сияна. Пишех ѝ всеки ден и тя ми пишеше всеки ден. Поне в началото. Във всяко мое писмо имаше и стихотворение. Пишех стихове в писмата си като луд. Съчинил съм най-малко двеста. Сега съм сигурен, че са били глупави и слаби, но тогава…
            Нейните писма бяха облепени с картинки, с цветя и рози. Познавах ги от сто метра по картинките и по вкуса. Аз не само че си опирах очите и устата в тях, не само ги целувах и душех като куче, но ги и близвах. И ми бяха толкова сладки.
            След една година тя се омъжи за неин колега от Малко Търново. Мислех да се застрелям с автомата, да си прережа вените, но стигнах само до гасене на фасове в ръката си. Още имам пет-шест петна по кожата на лявата ръка. Проклинах я, обвинявах я за всичко, само никога не се попитах – ти какво щеше да ѝ предложиш: свекър и свекърва, които я мразят, плюс неясно какви стихове и фантасмагории. Направо ми беше хубаво да страдам.
            Години по-късно, при една наша случайна среща в София, изтърсих:
            – Пазиш ли ми писмата от казармата? Ако ги пазиш, да ми ги върнеш, че ще издавам стихосбирка във Военно издателство.
            – Не ги пазя. – Каза ми моята омъжена първа любов. – Изхвърлих ги, да не ги намери мъжът ми.
            Заля ме вряла вода. Как е могла, какъв човек е – да ми съсипе писмата и стихотворенията? Гениалните ми войнишки стихотворения.
            Намразих я окончателно и ми олекна. И забравих цялата ни любов. Не я забравих, разбира се, само я затрупах със злобата си и с гузната си съвест.
            Тръгнах си бесен и лек като перце едновременно. И се сетих за нейните писма с картинките и с вкуса на любов. Сетих се, ама като не знам къде са – никаква идея нямам. Тя поне каза, че е изхвърлила моите, аз и това не помня. Нищо не помнех за нейните писма, но за моите страдах, даже разказ написах.
            И разказът се хареса.

ПРЕДИ НОВА ГОДИНА

До края на годината остават още два-три завоя,
две-три разсъмвания и низини.
Абсолютно ми е все едно – дори снегът и покоят
не са сняг и покой, ако не беше ти.

Моето летоброене започва с твоето име –
не с раждането ти, а с това, че те видях.
Абсолютно ми е все едно, че ще дойде 2021 година,
ако не беше ти и нашият сняг.

Казват, че Новата година била нова надежда –
хората не знаят какво говорят, ако не говорят за любов.
Затова аз се въртя около сърцето си и се оглеждам,
и единствено за твоето идване съм готов.

До края на годината има толкова много минути –
всичко може да стане и пътят да се счупи на две.
Абсолютно ми е все едно, че ще изчезнем по пътя
и че времето ще умре.

Страхувам се само да не пропусна мига на твоето появяване –
ти си моята единствена година, отрупана със светлина.
Вече всичко изчезва, освен леглото и стаята
и снегът, който цял живот върху мене валя.

БЛАГОСЛОВЕНИЕ

Моето благословение е да те обичам,
нищо друго – само това,
защото съм най-малкото телено иличе,
загърнало дрехата ти в студа.

Моето благословение е да мисля за тебе
от сутрин до вечер – само това,
защото съм най-малкото дървено гребенче,
изгубено в твоята коса.

Моето благословение е да ти направя пръстен
от сплетени тревички – само това.
И защото след малко ще стане късно,
гледам колко е хубава тази трева.

Моето благословение е, когато се мръкне,
да ти кажа, че светиш – само това.
И да усетя, че ми е мъчно
колкото цялата любов на света.

Мъчно ми е, че не мога да го намеря
обяснението за любовта.
Моето благословение е, че и сега треперя
и си мисля за тебе – само това.

ЗИМНА ЛЮБОВ

Мога да те овъргалям цялата в снега,
но не мога да те изчистя от него.
Мога да те направя на снежна топка или на луна,
но не мога от снега да те отнема.

Ти на снега принадлежиш от глава до пети
и си снежинката, която само мене обича.
Мога да направя снегът в косата ти да трепти
и да премигва от електричество.

Мога да направя от роклята ти пряспа или жар,
мога да изплета пуловера ти отново,
мога да съм твоето вълнено палто и мек хастар,
но от снега да те изчистя не мога.

Мога да сипя в коритото топла вода
и да гледам как парата по нозете ти се увива,
мога да те поискам от снега за жена,
но да те изчистя от снега, нямам сили.

И ми кажи как да те изчистя от този сняг –
от чистотата му кой може да те отнеме?
Сега ще те овъргалям цялата, защото след малко ще падне мрак
и аз няма да имам повече време.

ЛЮБОВ

Без тебе нощта е като ада –
само че с пламъчета по тавана.
Ти си денят, в който светлината е млада
и аз мога с ръка да я хвана.

Ти си денят, в който никога не се мръква
и нощта си стои вкъщи.
Ела и нека отидем на църква,
и да си купим еднакви кръстчета.

Твоето кръстче да е малко и дървено,
а моето да е само твое.
Без тебе никъде не ми се мърда,
не ми се излиза от очите ти и покоя.

Без тебе не ми се пие ни вода, ни вино,
не ми се яде и не ми се говори.
Затова мога да ти кажа единствено,
че без тебе небето не е най-горе.

Затова млъквам. Млъквам, но буквите
сами се нареждат в изречения.
Без тебе нощта си няма утро,
затова не мърдай от мене.

И да не си посмяла да мислиш
нещо различно от тихо.
И не ми казвай, че белоцветните вишни
ги има и в други стихове.

ДЕКЕМВРИ

Ако си представим, че годината е хартия,
декември е най-смачканият ѝ лист.
Напишеш нещо – вятърът го изтрие,
но снегът през декември е бял и чист.

Декември е грешка – правописна и всякаква,
но това, че Исус се е родил, е знак,
че дори накрая – в студа и в мрака,
снегът през декември е прекрасен сняг.

Ято врани се търкаля като въглени черни
и лисица прекосява скъсения ден.
И декември се спира, и иска да седне
направо в снега, който пада студен.

И тогава си мисля, че декември е зима
и дете, и фъртуна, и врабец, и луна.
И че всичко наоколо е хартия незрима,
по която снегът пише с изящна ръка.

ПЪРВИ СНЯГ

Боли ме, че си отиде есента,
че дните се свиват и идва големият мрак.
Тогава над мен и над света
вали болкоуспокояващ сняг.

Вали цяла нощ и болките стават бели,
и шипката спира да кърви.
И с побеляла от сняг глава ме гледа
и мига с очи.