Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

УХАНИЯ

Честита първа пролет, приятели!

***

На тротоарчето пред магазина за сапуни
ухае винаги на теб.
Ухае на невидимо притегляне.
И продавачките разбират колко е естествено
да не купувам нищо друго
освен облаци.
И там, на улицата, да изкъпя силуета ти
с една огромна капка нетърпение.

Обичам как ухаеш на усещане –
на борови иглички и на мента,
на карамфил,
канела
и зелена ябълка…

И ако продължа да изброявам ароматите,
ще стигна до косата ти.
И никога не ще помисля
да ти купя гребен.

РЕКА

Тя не тече, както тече река, ами потрепва, милата,
повдига роклята си, гмурка се, подскача.
Тя е река и риба, сянка и градина,
тя е изкъпаното ми като луна момиче.

Тя е последната любов на моите момчешки пръсти
и затова аз плувам, плувам към косите ѝ.
Тя не тече, както тече река, ами при мен се връща
и се полюшва от любов, и сяда под върбите.

ОРЕХЪТ

Преди години, докато се разхождах по запустялата и зашумена железопътна линия в квартала, намерих пораснало малко орехово дръвче. Сигурно някоя сврака го беше посяла тук, между старите траверси, или пък се беше търкулнало от джоба на слязъл да повърви по земята облак.
Откопах тънкото резедаво стебло и го посадих в градината пред блока. Децата много му се радваха. Направиха му гердан от бели камъчета, поливаха го, пърхаха около него, връзваха му мартеници и то тръгна нагоре.
Орехчето растеше като момче – със сладък, но и с горчив характер. Орехите са такива – малки кафяви планети, в чиито черупки ядките са и сладки, и леко горчиви.
По-едно време почнах да се притеснявам – бях чувал да приказват, че човек, като посади орех и стеблото на ореха стане дебело колкото врата му, човекът си тръгвал от тоя свят. Гледах ореха, пипах си врата и когато разбрах, че вратът ми е къде-къде по-тънък, се уплаших. Наистина се уплаших, но после свикнах, дори ми ставаше смешно, като се сетех за тези приказки и суеверия. Ставаше ми смешно, но и тръпки ме побиваха.
Тази сутрин минах покрай ореха. Премалях, защото сега времената са тежки, опасни и мистични, ако щете, и човек се плаши от сянката си или от страха на сянката си. Плаши се от ръба на мислите си, от шумоленето им.
Ето, казах си, това е. Стеблото на ореха е по-дебело от врата ми, значи краят ми наближава. И докато бях изтръпнал и вцепенен, погледнах към дървото. Орехът си стоеше на мястото, само че за една нощ се беше изтегнал нагоре към небето, беше се протегнал към слънцето и стеблото му беше изтъняло, беше станало тънко и ефирно.
Разцъфнах. Кръвта ми се пална, светна ми и ми олекна. Милият орех, милият ми орех – изтънял е само и само да не ме плаши, само и само да ми вдъхне кураж.
На това аз му казвам орех, който обича и който знае как да се отблагодари, че си го посадил в градината пред очите си.

КОРОНАВИРУСЪТ КАТО ЖЕЛЕЗЕН ПРЪТ

Докато ние ръкопляскаме на медиците от балконите си, докато висим
между земята и небето на страха и надеждата, долу – на улицата,
пребиват с железни прътове разследващ журналист.
Това се случва в нашата държава и територия. И както знаете, случва се отдавна.
Значи коронавирусът в България не е отскоро, а от години – от много години. Коронавирусът ни поваля я с бухалка, я с железен прът, я с куршум. Царе сме на коронавируса, нали. И на мутрите, които пръскат коронавирус, сме царе.
Крайно време е да обявим извънредно военно, карантинно и
военнокосмическо положение, ако щете, на този цинизъм, който ни вледенява. Беззаконието и мутрите, мутрите и безнаказаността са по-опасни от всичко. Смъртоносни са за тялото и за душите ни, защото те не са само на улицата – тези мутри са навсякъде, от горе до долу.
А самият побой бил заснет. Ама разбира се – нали трябва всичката тази гадост да бъде пусната на Боса, на поръчителя и той да се наслади и да каже: „Момчета, дължа ви услуга!“
Като заснемат престъплението, мутрите ни казват: „Това е нашият филм. Какъв е вашият, не ни пука. Вие си снимайте ръкоплясканията, ние ще снимаме как ви пребиваме. Защото можем и ни е кеф.“
Ето го нашият световен принос в борбата с коронавирусът – пребиваме когото трябва, затваряме му устата и така намаляваме риска от разпространение.

Интервю във вестник „Над 55“, бр.11 (834) от 16 март 2020г.

            – Разкажете ни нещо за себе си.
            – Роден съм през 1958 година в Плевен, но това е случайно. Просто майка ми е била там медицинска сестра. Неслучайното е, че отраснах на брега на две реки и в сърцето на една планина. Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене – Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима приятели и стотици приятели риби и жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една голяма кошница с книги, които гостите на нашата къща задължително трябваше да ми четат. Обичам и ценя рода си, но когато влязох в училище, видях портретите на писателите по стените и разбрах, че и те са моето семейство.
После учих гимназия в Ловеч и българска филология във Великотърновския университет.
Сега – години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил от университета в Търново, са били отражения – отражения на къщите в реката, на книгите в ума и в душата ми и отражения на хората в очите ми.
После бях общественик, журналист и учител. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, трудно проумях, че светът иска да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите.
През последната година написах и издадох книга с разкази „Ябълковият човек“. Художник на книгата е прекрасната Здравка Брайкова – Николова. Писах книгата омаян и замаян, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкова дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му. И да си припомня един отдавнашен мои стих:
И се смалявам, и не съм разбрал
насън или наяве ще живея.
Във детството животът ми е спрял
и вече нищо друго не умея.
– Четох написаното от вас за рекламата  „Искам колата“. Много хора споделят мнението ви. Толкова ли няма красиви сюжети, за да рекламират евентуална изгода за пазаруващите в съответната верига магазини?
            – В България се рекламират главно две неща – храни и лекарства. Имам чувство, че азбуката на рекламата се състои от две букви. А- Трябва да ям, и Б – Трябва да се лекувам.
Тук виждам и една много тъжна връзка и логика – рекламира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има само супермаркети, а до тях – аптеки. Нищо друго. Напоследък обаче много активно се рекламират и надежди, илюзии – тото, лотарии, коли. Рекламира се това, което може да те накара да забравиш за малко поне за лекарствата и за храната. В този смисъл рекламата „Искам аз колата“ може да се прочете и така: „Искам си колата, която ще ме отведе далече, нанякъде, но не тука“.
Това, което според мен е най-болезнено е, че рекламите все повече заместват реалността. Живеем в рекламен свят – всичко се свежда до пиар, до имидж. Реалността спира да е реалност, а се превръща във фикция, в измислица.
            –  Вие сте известен писател, поет, не изпаднаха ли и родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни писания? Защо почти във всички издателства писателят плаща, за да издаде своя труд, след като подобно отношение принизява и поезия, и белетристика? Нито един министър досега не се отнесе сериозно към ДДС за книгите.
            – По-голяма част от българските издателства не са издателства, а посредници между автор и печатница. Да бъдеш издател е велика мисия – това значи да откриваш таланти, да улавяш тенденции и да им даваш път, да се бориш за утвърждаване на талантливия автор, да работиш за нови естетически критерии.
А какво правят повечето издатели? – Плащаш им и след един месец ти карат книгата вкъщи. И нямат никаква грижа за разпространение, за представяне, за премиери.
Да бъдеш добър издател означава да си изследовател, пътешественик, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята печалбите. Много от българските писатели нямат друг шанс освен да тръгнат сами по този път и сами да издават и разпространяват своите книги. Ще го кажа направо – в България има няколко издателства монополисти, които лансират само няколко имена. И телевизиите и радиата канят и показват само тях. И се получава така, че на поляната, на която трябва да цъфтят всички цветя на българската литература, има само няколко, и то далеч не най-красивите.
Честно казано, аз нямам надежда, че българските управляващи мислят за книгите и за намаляване на ДДС. Тежко е, но ще го кажа – на много от тях книгите им тежат, нервират ги, дразнят ги с присъствието си, защото им напомнят колко много не знаят. И колко далече са отишли по пътя на материалното. Да си управник и да мислиш за книгите, означава да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят само за джобовете си в сегашно време.
            – Да чакаме времето да отсее плявата от истинското майсторство на едно изкуство, не е ли меко казано пълна безхаберност към възпитанието на новото поколение към поезията например? На времето хората четяха в оригинал Пушкин, Лермонтов, четяха новите поети по света. Днес какво предлагат издателствата като поезия? Вие какви книги сте видели с нова поезия? А безпорно такива книги има. Разкажете за най-прекрасните ви моменти с книги, които сте имали?
            – Ще Ви отговоря на този въпрос с откъс от мой разказ – „Книгите“:
         „Тогава дойде мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и любов, на човешки съдби и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.
         Повечето имена аз, разбира се, не бях чувал, но те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване (…)
         Както бях затрупан с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв – бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.
         После както си лежах, вземах внимателно по някоя книга и я претеглях колко тежи. Ако ми тежеше на китките, я оставях. Ако ми беше лека, я разгръщах. И така – затрупан с книги, порязан от книга, мерех колко тежат книгите с ръце (…)
         С годините затрупването с книги продължи. И върху мен се накачулваха и ме омотаваха като копринени буби все повече имена на автори, все повече страници и страници. Дори аз написах няколко книги. Или по-точно се опитах да си подам ръката измежду купчината. Докато един ден не видях в мазето на новата ни къща голям кашон, върху който майка ми с химически молив беше написала: „Памук от 1960 година, стихотворения, писани от моя син и други непотребни неща“.
            – Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?
           – Майка ми беше медицинска сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах между туберкулозно болни и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми – медицинската сестра, ме научи на ред, на чистота и на човеколюбие. Всяко нещо трябва да е на мястото си, да блести от чистота и да грее от любов. От нея съм запомнил мириса на спирт, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на усилията на една жена да обича всички и да подрежда всичко наоколо.
            Баща ми беше полицай полковник и от него ми остана тайнствеността на професията, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан полицай. Сутрин пред вратата на апартамента ни чакаха десетки хора, които имаха нужда от помощ и той им помагаше.

Баща ми имаше и чуден дар да разказва – разказваше истории, от които сърцето ти спираше, а после се взривяваше от сладост.

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА


Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ѝ е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер във петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

НАШАТА ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Първата война на света навярно е била с камъни.После сме воювали със стрели и копия. После – с пушки и куршуми. После – с атомни и лазерни оръжия. Сега воюваме с вода и сапун. Нашата Трета световна война е с вода и сапун.
Господи, каква метафора – ще оцелееш само ако си с чисти ръце.
Когато се раждаме, ни къпят с вода и сапун.
Когато сядаме на масата пред хляба и виното, мием ръцете си.
Когато тръгваме към звездите, също трябва да сме чисти.
Винаги трябва да сме чисти.
Снегът измива кокичето и то свети.
Ледът измива реката и тя руква и подскача.
Облаците измиват небето и то става гълъбово.
Щъркелът измива перата си с пролет и перата му трептят.
Ливадата измива очите си с дъжд и очите ѝ стават цветни.
Човек измива ръцете си с вода и сапун и оцелява в нашата Трета световна война. В най-самотната наша война.

За страховете и надеждите

ПОД ЗАПЛАХАТА НА КОРОНАВИРУСА ИМА ЛИ КОЙ ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ДУХА С НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ – ПОЕТ В РЕАКТИВНО

ПОД ЗАПЛАХАТА НА КОРОНАВИРУСА ИМА ЛИ КОЙ ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ДУХА С НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ – ПОЕТ В РЕАКТИВНО

Публикувахте от Дарик радио в Петък, 13 март 2020 г.

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ И ЛИЧНО ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Извънредно положение – значи времето и нещата са извън реда, значи времето и светът са извън сглобката си, както казваше Хамлет, този вечен Хамлет.
Без такива мерки е невъзможно, такива мерки са нужни. И аз много силно се надявам коронавирусът да бъде овладян, ограничен и спрян. Коронавирусът трябва да бъде спрян и ще бъде спрян.
Трябва да се спрем и ние обаче. Да спрем, да седнем и дълго да мислим.
Да помислим как стигнахме дотук. Къде бяха световните лидери, къде бяха хората, които управляват света? Нали те знаят всичко, нали имат планове за десетки години напред? Нали светът има наука, която ни изведе в Космоса? Нали има институции, лаборатории, щабове, разузнавания? Нали уж има световен елит – как допуснаха да си изправим на ръба?
Въвеждат извънредно положение – изолират ни, отцепват ни, показват ни къде да се движим, къде да не се движим, как да ходим, къде да не летим…
Уж обединената Европа и обединяващият се свят станаха на кръпки. Птичка не може да прехвръкне, всеки е сам за себе си. Границите ни станаха небе, прозорците ни станаха небе. И какво – ние само трябва да благодарим ли за това на елитите? Трябва да се умиляваме колко се грижат за нас?
Не и не! Преди всичко трябва да се разгневим, да станем бесни, да ни се запали кръвта и да извикаме от заключените си къщи:
– Хей, господа, защо така? Защо така я оплескахте, защо ни подлудихте?
Иначе излиза, че тези, които ни докараха дотук, тези, на които се бяхме доверили да ни водят към светли бъднини, тези, които се провалиха, сега ще ни спасяват. И вижте ги как се надуват само, как по късни доби вземат решения, как не спят и само за нас мислят, но тайно се надяват тези наши мили управници ние да не извикаме:
– Защо така я оплескахте, господа? Защо така я оплескахте, началници на света, началници на държави, племена и тук-там останал по някой човечец?
Този въпрос трябва непрекъснато да им се навира в очите, в устата и в зъбите, защото ни надвесиха над бездната.
Виждали ли сте как тюленчетата в цирка си подават едно на друго шарени балони с мокри муцуни и си играят? Така си играят сега като тюленчета с балони и началниците на света – прехвърлят си балоните. Китай е виновен, Италия е виновна, Северният полюс е виновен, Слънцето е виновно… Аз съм виновен, ти си виновен…
Този коронавирус е дошъл от нищото, дошъл е от лошите ни сънища, сърца и ръце. И те – господарите на света, нищо не знаят и не са виновни. Те само мислят за нас.
Сега ще започнат едни мерки, ще се плиснат едни статистики, мозъците ни ще се подуят от страх, сетивата ни ще се циментират от неизвестност, паниката ще ни пресуши. Но управляващите ще са начело с бели ризи или с пагони и ще се борят докрай. Само и само да не ги питаме: Защо, защо, как стана така?
Искам да ме разберете правилно – аз не съм против сериозните мерки, напротив – искам всички да бъдат внимателни, да бъдат умни, да се пазят, да спазват каквото им се казва от специалистите. Но искам и да сме гневни. Защото господарите първо мислят как да им се размине на тях, а чак после – на нас.
И какво ни остава ли?
Аз например от днес си въвеждам лично, нежно извънредно положение от две точки:
Първо – да мисля за детството си, за рибите и реката, за пътеките с гущерчетата и камъчетата, за квакането на жабите; да мисля за цветята, за сеното и ябълките, да мисля за приятелите си, за агънцата, за врабците и за дъжда.
И втора – да разкажа за всичко това на децата и внуците си.

КЪРТИЦИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ И ВИРУСИ

Чудя се с какво да сравня коронавируса и първото нещо, което ми идва на ум, е земетресение. Земетресение, но не такова, което трае минута-две, а такова, което се простира незнайно колко във времето и което тресе човека отвътре.
Такова земетресение и такава къртица е коронавирусът. Спотайва се тази къртица дълбоко в клетките на живота и изведнъж избликва от тъмнината и ни плаши, и ни руши. И ние какво да правим – свиваме се, смаляваме се и се въртим, въртим и изчезваме, и потъваме в дупките на къртицата.
Казах, че коронавирусът е земетресение, и се сещам за голямото земетресение от 1977 година. Тогава бях войник в Плевен и добре си спомням как започна това тресене, това люлеене, този ад.
Вечеряхме по-късно, бяха ни водили на театър, когато дойде бученето. Сякаш стотици подплашени биволи мучаха и тичаха. В първия миг си помислих, че са танкове – в поделението, в което служих, имаше и танкове. Но после подът на столовата се сбръчка, взе да плува и да прави вълни, таванът изпращя и от пръстите на краката си до главата усетих страх.
Усетих ледена пот по врата си и разбрах, че няма да мога да избягам през вратата. Масата, на която се хранех, беше в дъното на помещението и аз се почувствах като плъх – ни напред, ни назад.
Останалите войници за секунди запушиха пътя към вратата и за мен единственото спасение беше през прозореца. Стъпих на един стол и полетях, свит на кълбо. Не се порязах, не разбрах какво стана, как съм минал през стъкла и черчевета, но вече бях в двора на казармата. И тогава Луната слезе на един метър над главата ми – от земетресението и Луната взе да трепери и ту се приближаваше ниско, ту изчезваше в небето – като топка, вързана с ластик.
Откъм Плевенското поле лумнаха огньове, чу се гръм, после пак огньове – големи почти до Луната. Бяха се запалили цистерни с бензин, а аз си помислих, че започва атомна война. И легнах с гръб към взрива. И повече нищо не мислех.
До мен простена войник:
– Милчев, махни циглата от крака ми!
Видях, че приятелят ми, който също като мене беше излетял от прозореца, е с парче стърчаща цигла в бедрото. Двамата с него бяхме „изпреварили“ другите, бяхме се „спасили“, но аз бях с Луна в мозъка, която ме смазваше, с атомна война в очите, а той – с цигла в крака.
Тук спирам, защото няма нужда да обяснявам какво ми е коствало после това „измъкване“ от земетресението, колко пъти тази Луна ме е мачкала и стривала на прах и колко пъти ме е убивала тази атомна бомба.
Точно затова съм сигурен, че въпреки всичко има Божи ред, има Божи промисъл и ние трябва да го приемем и ако можем, да го проумеем. Точно затова съм сигурен, че във времена като днешните Христос, Аллах и Буда, и Шива, и всичките богове на света имат един и същи промисъл и едно и също лице.
Трябва да е така, трябва да вярваме в промисъла, макар че когато къртицата на страха, на земетресението и на коронавируса дълбае в нас, всичко е къде-къде по сложно, по заплетено и неразгадаемо дори. И всеки иска да излети сам през прозореца.
Но Бог си знае работата дори когато на нас ни се струва, че не си я знае най-добре.
Докато аз съм се тресял и спасявал зад гърба на останалите войници в онова жестоко земетресение от 1977 година, баща ми и майка ми били заедно със сляпата ми баба в Ловеч. Баба ослепя и нашите я гледаха в апартамента на четвъртия етаж. Тя беше такава жена, че когато човек не искаше да разбере какво му казва, тя му го изпяваше. Имаше хубав глас и изпяваше думите като песен. И всичко си идваше на мястото.
Когато започнало да се тресе и да пуши, баба казала:
– Обърнете ме по очи и ме оставете! Обърнете ме по очи, та после… да се не плашите.
Нашите я обърнали по очи и побегнали по стълбите надолу. И докато бягали – разправят ми после те, нещо ги прерязало през гърдите. Нещо ни задуши – казват – и изтръпнали и в несвяст се върнали за баба. Взели я на ръце и я свалили пред блока. И им олекнало, и земетресението не им се видяло толкова силно и страшно. Даже докато носели баба, им се сторило, че земетресението спряло.
Каквото и да кажа още, ще е пак земетресение, коронавирус и къртици. Много къртици ни дебнат точно сега.
Всеки човек обаче най-добре си познава страховете, земетресенията и къртиците.
Но се моля да не правим неща, от които после да ни е срам. Нека да не правим нещо, което после да не можем да разкажем. Защото тези неща ще се разказват.
Както аз сега разказах за едно земетресение.