Забелязал съм, че хората обичат да четат „накъсани“ стихотворения. Дългият стих уморява и съзнанието трудно се пренася от единия край до другия на реда. Вижте, включително и при класиците ни, кои са най-четените и любими стихотворения. При Яворов, при Ботев, при Дебелянов, при Смирненски има и по-разгърнати, но кратичките винаги са били предпочитани. Пък и по-лесно се помнят наизуст. Докато бях студент, излезе на мода да се пише „фолклорно“. И това беше нормално – дошли главно от селата и от провинцията, включително и най-известните поети тогава носеха в себе си ритъма на народната песен, на пеенето на майките и бабите си. Няма да изброявам имена, защото веднага си представям как вманиачени и претенциозни наследници на тия „шаячни момчета“ ще наскачат да ме опровергаят. Наследниците на тези народници фолклористи тогава сега са асистенти и професори в университетите и както се фукат и пъчат с имената на дядовците си, така пишат точно по обратния начин. И все пак ще спомена едно име на поет, който не се върти най-често в публичното пространство – Борислав Геронтиев. Прочетете стихосбирката му „Спомен за вино“ и ще видите за какво става въпрос. Изглежда краткия стих „жегва“ по някакъв начин съзнанието и кара тялото ти да иска да играе, да се движи, да живее в някакъв ритъм – по-насечен, по-бърз. Може да се смеете, ако искате, до утре сутринта, но успехът на песента „Бяла роза“ например се дължи именно на тази насеченост,, която драсва клечка кибрит на кръвта ти. Именно този ритъм, тези палещи кръвта думи (тук изобщо не говоря за художествена стойност и за естетика) са в основата на онова сливане, при което поезията, без още да е станала поезия, се превръща в неделима част от човешката същност. А сега изтръпвайте, колкото щете, и се гневете, но българските стихове (не точно поезия, а стихове), бяха отвлечени и похитени от разни лаборанти на думите и патоанатоми на нормалната човешка логика. И на чувствата също. Хабилитирани и главно нахъсани комплексари превърнаха поезията и думите в шифър, с който говорят помежду си. Като се преподават един друг, награждават един друг и хвалят един друг, тези високопоставени графомани лишават поезията от надеждата да се завърне там, където ѝ е мястото – в сърцата на хората, в устните им, в пеенето, в танците и в плача им, ако щете. Може би именно в тази „безпомощност“ и първичност на словото е надеждата за повторение на красотата и усладата. Сега никой няма да ви каже (говоря ви за университетските папагали), че най-хубавото творение на Яворов е „Градушка“, а не „Песента на човека“, „Нощ“ и „Песен на песента ми“. Никой няма да ви каже, че „Легенда за разблудната царкиня“ на Дебелянов е нищо в сравнение с „Един убит“ и „Сиротна песен“ . Сега никой няма да ви каже, че удивителните Иван Пейчев и Христо Фотев и още един куп техни подражатели носят духа на гръцкия начин на писане и че доста от стиховете им са прекалено дълги за нашите бели дробове и възприятия. Никой няма да ви каже, че Александър Геров има великолепни стихове, както има и пълни безпомощности. Никой няма да ви каже, че Йордан Кръчмаров е написал две-три страхотни стихотворения, че Гълъб Ковачев беше един от най-големите поети на своето време. Никой няма да посмее да ви каже, че Иван Методиев едновременно беше изключителен поет, но и че написа пълни идиотщини и маниакални стихове като стихосбирката му „Гъзове и облаци“. Никой няма да посмее да ви каже, че същият този голям български поет и мой скъп приятел Иван Методиев първо стана известен с хубавите си, но доста стилизирани „селски“ стихотворения в „Прости сетива“, а чак после го усетиха като поет на мухите и на градските бордеи. Никой няма да ви каже нищо такова, защото сериозен разговор за поезията няма. Официалната поезия е арестувана от едно-две издателства и няма мърдане. Поезията на първото издателство е ламаринена, препарирана и неразбираема – главно подражателска и преводна, а на второто издателство е бонбониерена, шоколадова и сладникава. Много грехове съм плащал и аз, ама много. Естественото ми се е струвало просто и недостатъчно, а мътното и разводненото – примамливо. Писал съм и дълго, и кратко, и с рими, и без рими. Писал съм така, както е вървял животът ми, вкусът ми и болезненото желание никой да не ми се меси. С това, което написах, не искам да кажа нищо повече, освен че е време за сериозен разговор накъде върви нашето Слово. И кой кара неговият въздушен влак, и има ли път влакът? За сведение на всички притеснени покрай село Гложене, Тетевенско, има само незавършена железопътна линия. Тук никога не е минавал никакъв влак – ни нормален, ни лирически. А недовършената жп линия вече почти е обрасла с буренаци и тръни.
Кашлям от месец, ако не и от повече – като магаре бухам. Плаша птиците в небето и по земята хората, плаша и шофьора на автобуса.
Плаша метачите на боклуци пред кметството, циганките – една от една по-руси, плаша кучето, което до спирката се е плеснало, плаша и шофьора на автобуса.
Кашлям сутрин и вечер, и по всякое време – чу се в Тетевен, и до София чу се. И уплаших с това кашляне най-много мене си, също и шофьора на автобуса.
Аз обаче седя и го чакам автобуса раздрънкан и шофьора, по потник и джапанки, чакам, чакам и замръквам, осъмвам – както винаги, както цял живот, както всякога.
Кашлям, чакам, после пак и докрая плаша гаргите и шофьора небесен. Идва дъжд и пътят ще се разкаля, и от един конец ще стане по-тесен.
Комшията ми от едната страна се казва Христо Гуленов – Ицата, живее в паянтова къщица на един етаж. Най-близкият му човек е котката, която никога не се е будила в живота си и не е трепвала даже с мустак.
Ицата пие умерено вечер – от двеста до триста грама ракия, разрежда си по малко чашите с чешмяна вода, реже си ту краставици, ту сиренце и се напива, напива и спи до котката – най-близкия му човек на света.
Ицата работеше дърводелец във фабриката, но си отряза два пръста и го е срам от това, и си свива ръката – да не личи. Той ми е комшия от едната страна, а от другата е църквата с кръста и, разбира се, гълъбите и слънчевите лъчи.
Каква махала само, какви същества и какви чудесии – дърводелец и котка, гълъби, църква, липи. Иначе Ицата пие умерено вечер и преди обед умерено пие, и не се буди цял живот, и до котката спи
Не съм писал хартиено любовно писмо от години, не съм близвал лепило от марки и не съм пускал пликове, а не спрях да разказвам колко си хубава, макар че не си била хубава никога.
Красотата е относително нещо, важното е душата – такива глупости слушам, откакто се помня. Ти не си била хубава никога, защото си най-хубавата – най- хубавата, друго не помня.
Затова ти пиша на ръка – нечетливо, но лично, и ми се вие свят, изтръпват ми пръстите и езикът. Мъчно ми е, че си най-хубава на света, и ми е мъчно, че не мога да те нарисувам вместо адрес на плика.
Не ти казвам нищо особено, пиша ти едно и също – хубава, по-хубава и най-хубава – това е. Не съм ти писал любовни писма от години, но си дойдох на къщата и сега съм си в моята стая.
Сега съм си в момчешката стая – с прозорците и дърветата, и ти пиша любовно писмо в една разчертана тетрадка. Не знам дали тук има поща и дали си отваря очите селцето, но ти пиша, че си хубава, колкото някога.
*** Чудна работа – лястовичка и щъркел, а ми се виждат еднакво големи в небето. Сигурно е така, защото ми пълнятсърцето.
*** Кой ги събира тези гълъби горе – един по един, един по един? И кой ги пръска, сякаш са орехи или слънчица в простора син?
*** Ту завали, ту спре, ту завали, ту спре… По време на спирането чувам гълъби диви – те са гривеци и гукат от цялото си сърце, и си къпят перата, и са красиви.
*** Ти трябва да растеш, а аз да се смалявам, дръвче, което в двора посадих. Да хапна плод от теб не се надявам, но малко ли е, че те посадих?
Първо полекичка, полекичка, а после – хайдеее като почне едно безразборно падане на шума, като почне едно боядисване на баирите в цветове, като почне едно пилеене и едно безумие, като почне едно обиране на всякакви плодове, едно смесване на сокове, градуси и любовии като слезе Горното при Долното небе – ще ти кажа, че е есен и не мога без тебе.
