Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

СРАВНЕНИЯ

Очи на източна жена –
напомнят ми на мънички делфини,
на резенчета хляб
и на луна,
на орехи,
на сенки
и градини.

Напомнят ми, че като гледам в тях
и като ги сравнявам до припадък,
очите стават всичко.
А до тях
аз ставам малък,
малък,
малък…

***

Всички са го правили, ще го направиш и ти –
вървиш си, а трябва да спреш.
И както си уморен, ще ти се доспи,
ще си легнеш и ще умреш.

И тогава ще се събудиш като врабче.
И ще пърхаш, и ще разказваш на всички,
че на твое име е кръстено момче –
с чип нос и на носа с лунички….

ЦЪРКВА

Като малък си мислех, че електрическите крушки са светии – светят, значи са светии.
Първият наш светия беше в коридора, вторият – в кухнята, третият – в спалнята.
В коридора освен крушката светеха обувките на баща ми – офицерски обувки; светеше и палтото на мама – бяло, на медицинска сестра; светеше и моята шейна, изправена в ъгъла като бяло конче.
В кухнята освен крушката светеха чиниите. Светеха столовете и диванът, и вестниците, натрупани като пряспа сняг.
Най-големият светия в кухнята беше печката. Тя светеше като змей и кръглите ѝ жълти очи играеха по тавана. Светеше и баба – малка колкото лъжичка за кафе.
В спалнята светеше спалнята. Крушката светеше само колкото да пристъпиш до леглото. После светеха сънищата и утрото също светеше.
Най-големият светия в спалнята беше мракът – но за това трябват уши, а не очи. С влюбените светци е така – те само се чуват.
Иди после казвай, че коридорът, кухнята и спалнята не са цяла църква, пълна със светии.

ЛЮБОВ

Навсякъде дъхти на зелено,
на малолетни момичета и невинни листа.
И набъбва, и се пука зелената вена
на пролетта.

И момичетата рукват като капки и гонят трамвая,
който е като очите им раззеленен.
И от невинните листа се спуска паяк
и се люлее точно над мен.

ПРОЛЕТНО ВРЕМЕ

Пролетно време е… И джанката цъфти бяла,
а аз си мисля, че има бяла коса.
Преживяла е зимата и е помъдряла.
И сега се припича на слънце. Само това.

ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

Момичето и момчето, които се качват в автобуса при Ректората, са толкова хубави и толкова измокрени, че аз си мисля само хубави неща за дългия пролетен дъжд. Сякаш природата е раззеленила току-що тези същества.
Сядат един до друг, но очевидно не се познават. Свалят раниците си. Върху шушляковите им якета – там, където са били презрамките на раниците, дъждът е оставил еднакви сухи следи. Следите ми приличат на хикс. На големи еднакви хиксове. Пролетният дъжд или е белязал момчето и момичето да се срещнат, или е задраскал една красива възможност. Или пък просто е писал непонятни за мен неща.

БУРЯ

През моя прозорец виждам една голяма, голяма небесна чаша.
И чашата е пълна с нюанси на тъмносиньо.
И идват облаци, и чашата прелива, и аз се плаша,
защото ще завали и реката от чашата ще пие.

Реката е жадна, но е влюбена и слаба река
и от толкова дъжд ще ѝ стане лошо и тясно.
Тъмносинята чаша прелива и една мълния с жълта ръка
черпи всичко наоколо с дъжд и крещи, че дъждът е безплатен.

И какво да си мисля – че чашата е само една чаша от огромен сервиз,
който дрънчи някъде в космоса и се смее, и приближава?
И вали, сякаш рибите от реката викат дъжда на бис,
и реката слуша, слуша и слуша, и премалява.

Сега трябва да кажа, че прозорецът на къщата ми е на самия бряг
и че къщата ми е и къща, и река, и върба, и лодка,
и че на масата ми има само една чаша, която се пълни пак и пак
и с дъжд, и със следобеден дъжд, и с прогизнали нощи.

Но реката е там – до скалите и до края на този свят,
който чака голямото завръщане на дъждовете…
И виждам мълнии – тъмносини мълнии, които на своя парад
маршируват и бляскат, и се прегръщат, и си стискат ръцете.

СНЕЖЕН ЧОВЕК

Ти си чувала, че някой ще се хвърли за тебе в огъня…
А аз ще се хвърля за тебе в снега –
ще се хвърля, защото нищо друго не умея да правя,
освен да държа снежинките за ръка.

Студено е, после по-малко, после вече не е студено
и вали бяла и продължителна лекота.
И ми е леко, че може да мине цялото мое време,
а аз да държа снежинките за ръка.

Някъде гори огън и хората ходят за дърва и се връщат,
а аз очаквам да продължава да вали все така.
Очаквам да стана снежен човек и да си направя къща
от снежинки, по-големи от малки деца.

Очаквам ти да не помниш, че имаш палто и пуловери,
защото аз ще ти подаря толкова прекрасен шал,
че когато стане пролет, ти да видиш, че вече е пролет,
а аз нищо от пролетта да не съм разбрал.

ПЛЪХЧЕТА

Такива жени аз наричам плъхчета. Красиви, смалени, лъскави зверчета. Помня ги още като момичета – отнемаха гаджето на приятелката си, бяха близки с класната, събираха пари за екскурзии, на които така и не ходеха, рисуваха пейзажи с водни бои. И се обличаха в черно и бяло.
Лесно влизаха да учат висше. Висшето образование ги караше да си купуват обувки с високи подметки и да се гримират така, че хем да са гримирани, хем да не личи. След време се женеха по любов – по-точно по невъзможно друга любов. Раждаха деца и временно се оттегляха в кухните на майчинството и при пейзажите, които гледаха само от прозореца.
Тези красиви зверчета винаги се отдават на изкуство. Каквото и да работят, те се отдават на изкуство. Душата им е там. Вече рисуват толкова добре пейзажи, че правят първата си изложба във фоайето на читалището, после в някоя галерия около Докторския паметник, после в Българския културен център в Скопие или във Виена.
Зверчетата имат памет за това, кои са, откъде са и какъв е бил животът им, единствено преди да седнат на обяд, само преди да седнат на обяд. После не си спомнят нищо, после дълго си почиват от паметта си следобедно.
И се издигат в службата, в кариерата, в изкуството. Издигат се – защото са лъскави и с мека козина. Те винаги са спуснати с парашут в света и са учудени на света. Родили са се преди миг и никога нищо не знаят, никога нищо не следят и любимият им отговор е: „Така ли? Нима?“
Благодарността е като миша отрова за плъхчетата. Те никога нищо не дължат, дори се гневят на тази мисъл, свят им се завива, треперят, страх ги е от миналото. И накрая решават – нямат минало, няма минало.
Според тях миналото е днес, а ще е още по-добре, ако е утре.
Те стават любимци на фейсбук, продават картините си във фейсбук, и разбира се – отиват да живеят в Солун. Отиват да живеят в Солун, защото там е античност, южно слънце, море и най-вече – кораби. Кораби, на които могат да се качат и да отплуват към нови брегове, към нови пейзажи и към нови изложби. И към нови капитани.
От известно време плъхчетата имат любим игрален филм. Във филма хората се смаляват. Доброволно се смаляват, защото разбират, че така, както е тръгнало, на Земята няма да останат нито земя, нито въздух, нито нищо. Смаляват се хората, стават по един сантиметър големи и заживяват в градове от по десетина метра. И се обичат, и са щастливи.
Любима сцена на плъхчетата е, когато във филма изнасят под стъклен похлупак такива смалени хора, които махат към публиката и сияят. Хем са малки, хем са под стъклен похлупак, хем сияят.
Плъхчетата гледат този филм, само за да правят обратното.
После четат „Палечка“.